Ъруин Шоу
Богат, беден (25)

1

Щом пристигна в Генуа и стъпи на борда на „Елга Андерсен“, разбра, че ще си има неприятности с Фалконети. Фалконети беше побойникът на кораба, огромен мъж с ръце като лопати и с малка глава с формата на ряпа, който беше лежал в затвора за въоръжен грабеж. Лъжеше на карти и само веднъж един смазчик от машинното отделение се опита да му се противопостави, но Фалконети за малко щеше да го удуши, ако останалите мъже в каюткомпанията не му се бяха притекли на помощ. Той действуваше безнаказано и жестоко с юмруците си. В началото на всеки рейс си поставяше за задача да се саморазправи с четирима или петима моряци, като ги пребиваше жестоко от бой, за да убеди всички по този начин, че той е господарят на екипажа. Когато беше в каюткомпанията, никой не смееше да докосне радиото и всички слушаха музиката, която избираше Фалконети, независимо дали им харесвайте, или не. На кораба имаше и един негър на име Ренуей и щом Фалконети се появеше в каюткомпанията, негърът веднага изчезваше. Фалконети заяви, още като го видя за първи път в каюткомпанията, че не може да стои в една стая, където има негър. Ренуей не каза нищо, но и не мръдна от мястото си.

„Ей, негър — извика Фалконети, сигурно не си чул какво казах.“ Той се озова до масата, където седеше негърът, хвана го под мишниците, завлече го до вратата и с всичка сила го блъсна навън. Никой нищо не каза, никой нищо не направи. На „Елга Андерсен“ всеки гледаше себе си.

Фалконети дължеше пари на половината екипаж. Той взимаше парите уж назаем, но в същност никой не очакваше да си ги получи обратно. Ако някой откажеше да му даде пет или десет долара, той не правеше нищо в момента, но два или три дни по-късно ce сбиваше с него и резултатът беше винаги един и същ — насинени очи, счупени носове и избити зъби.

Фалконети не се беше опитал нито веднъж да се заяде с Томас, макар че беше много по-едър от него. Томас гледаше да избягва всякакви разправии и затова стоеше по-надалеч от Фалконети, но независимо че си мълчеше, държеше се мирно и кротко и не се занимаваше с никого, в поведението на Томас имаше нещо, което караше Фалконети да се насочва към по-безобидни обекти.

Първата вечер в Генуа, когато Томас и Дуайър влязоха в каюткомпанията, Фалконети играеше покер.

— А, ето ги влюбените птички — каза той и млясна силно с уста, издавайки звук, наподобяващ целувка.

Моряците на масата се засмяха, тъй като знаеха, че е опасно да не се засмее човек на шегите на Фалконети. Дуайър се изчерви, но Томас си наля спокойно чаша кафе, взе един брой на римския вестник „Дейли Америкън“ и го зачете.

— Виж какво ще ти кажа, Дуайър — започна Фалконети. — Аз ще ти стана сутеньор. Ще пътуваме още дълго и момчетата биха могли да се възползуват от твоите прелести, за да им минават по-бързо самотните дни. Нали, момчета?

От масата се чуха неловки одобрителни възгласи.

Томас продължаваше да чете вестника и да си пие кафето. Усещаше, че Дуайър го гледа умолително, но той нямаше намерение да се разправя, докато положението не станеше по-сериозно.

— Какъв смисъл има да се раздаваш безплатно, Дуайър — продължи Фалконети, — когато можеш да натрупаш богатство и в същото време да ощастливиш толкова хора просто като започнеш да работиш с моя помощ. Трябва само да установим тарифата — пет долара за обикновена услуга и десет — за по-специална. Аз ще си взимам моите десет процента като холивудски импресарио. Какво ще кажеш, Дуайър?

Дуайър скочи и избяга. Моряците на масата се разсмяха. Томас продължаваше да чете вестника, макар че ръцете му трепереха. Но трябваше да се въздържа. Ако види сметката на такъв разбойник като Фалконети, който години наред е тероризирал цели екипажа, някой сигурно ще се заинтересува кой е Томас и къде се е научил така да се бие, а много скоро след това някой друг ще си спомни името му и ще се сети, че го е видял някъде на ринга. А по пристанищата се въртяха безделници, готови да съобщят новината на някой по-високопоставен гангстер.

Чети си проклетия вестник, каза си Томас, и си дръж устата затворена.

— Ей, любовнико — млясна пак Фалконети. — Така ли ще оставиш гаджето си да плаче самичко, докато заспи?

Томас старателно сгъна вестника. Мина бавно през каюткомпанията с чашата с кафе в ръка. Фалконети го гледаше ухилен от масата. Томас изля кафето в лицето му. Фалконети остана като вцепенен. На масата се възцари пълна тишина.

— Ако още веднъж издадеш този звук — каза Томас, — ще ти разбивам мутрата всеки път, щом те срещна на кораба, чак докато стигнем Хобокен.

— Ти си бил само за мен, любовнико. — Фалконети се изправи и пак млясна с уста.

— Чакам те на палубата — каза Томас. — И да дойдеш сам.

— Нямам нужда от помощ — отговори Фалконети.

Томас се обърна и излезе на палубата и отиде към кърмата. Там беше достатъчно широко. Не му се искаше да се бие с огромен като Фалконети човек в някое тясно помещение.

Морето беше спокойно, въздухът — свеж, звездите блестяха ярко. Томас изпъшка. Проклетите ми юмруци, мислеше той, винаги тези мои проклети юмруци.

От Фалконети не се страхуваше. Това дебело, увиснало шкембе нямаше да издържи на ударите.

Вратата на каюткомпанията се отвори и светлината от стълбата очерта сянката на Фалконети. Фалконети пристъпи на палубата. Беше сам.

Може и да ми се размине, помисли си Томас. Дано никой не ме види.

— Тук съм, дебела гадино — извика Томас. Той искаше Фалконети да се нахвърли отгоре му, а не той върху него, защото тогава имаше опасност да попадне в огромните му лапи и да се озове на земята. Фалконети положително нямаше да спазва правилата и изискванията на федерацията по бокс. — Хайде, дебеланко — извика пак Томас. — Няма да те чакам цяла вечер.

— Ти сам си го изпроси, Джордах — каза Фалконети и се нахвърли отгоре му, размахвайки огромните си ръце.

Томас отстъпи встрани и стовари с всичка сила десния си юмрук в корема му. Фалконети се олюля назад, поемайки с мъка въздух, сякаш се задушаваше. Томас пристъпи напред и го удари още веднъж в корема. Фалконети падна и се загърчи на палубата, а от гърлото му напираше някакъв задавен звук. Не беше загубил съзнание и очите му гледаха свирепо надвесилия се над него Томас, но не можеше да каже нищо.

Всичко стана бързо и елегантно, помисли си Томас доволен; по тялото на Фалконети нямаше нито една следа от боя и ако Фалконети си мълчеше, никой от екипажа нямаше да разбере какво се е случило на палубата. Томас, то се знае, нямаше изобщо да си отваря устата. Фалконети си беше получил заслуженото и за да запази репутацията си, трябваше да мълчи.

— Добре, гадино такава — каза Томас. — Сега вече разбра всичко, затова си затваряй мръсната уста.

Фалконети неочаквано протегна голямата си ръка и Томас усети как го сграбчи за глезена и се опита да го събори. В другата му ръка нещо проблесна и Томас разбра, че държи нож. Затова сви рязко колене и се отпусна с всичка сила върху лицето на Фалконети, хвана здраво ръката му с ножа и я изви. Фалконети, който все още дишаше трудно, разтвори бързо пръстите си. Приковал с колене ръцете на Фалконети за палубата, Томас му измъкна ножа и го хвърли настрана. После взе да нанася методични удари по лицето на Фалконети в продължение на две минути.

Най-после се изправи. Фалконети лежеше неподвижно и кръвта по главата му изглеждаше черна на осветената от звездите палуба. Томас вдигна ножа и го метна през борда.

Хвърли последен поглед на Фалконети и тръгна към каюткомпанията. Дишаше тежко, но не от умора, а от възбуда. Дявол да го вземе, каза си той, беше ми приятно. Ще свърша живота си като някакъв побъркан старец, който бие санитарите в старческия дом. Влезе в каюткомпанията. Сега никой не играеше покер, но вътре имаше повече хора, отколкото преди, тъй като покерджиите, които бяха чули разправията между Томас и Фалконети, бяха довели другарите си по каюта, за да изчакат заедно резултата от битката. В стаята се водеха оживени разговори, но когато Томас влезе спокойно, подтиснал вече възбудата си, никой не каза нито дума.

Томас взе каната с кафе и си напълни една чаша.

— Само изхабих половината кафе преди малко — каза той на мъжете в салона.

Седна, разтвори отново вестника и продължи да чете.

 

 

Заслиза по стълбата на кораба със заплатата в джоба, преметнал през рамо моряшката торба на покойния норвежец. Дуайър вървеше подире му. Никой не се беше сбогувал с него. Откакто една нощ по време на буря Фалконети скочи през борда, моряците спряха да говорят с Томас. Да вървят по дяволите. Фалконети сам си беше виновен. Той престана да се заяжда с Томас, но когато лицето му заздравя, започна да излива гнева си върху Дуайър, ако Томас го нямаше наоколо. Дуайър му каза, че колкото пъти го видел, Фалконети започвал да мляска с устни, а една нощ, точно когато се връщаше от вахта, Томас чу писъци от каютата на Дуайър. Вратата беше отключена, Томас влезе и видя, че Дуайър лежи на пода, а Фалконети му сваля панталоните. Томас удари Фалконети в носа и го изрита през вратата.

— Предупредих те — каза той. — Не ми се навирай в очите, защото, ако още веднъж те видя, ще получиш пак същото.

— Божичко, Томи — каза Дуайър с мокри от сълзи очи, докато си навличаше панталоните, — няма да забравя какво направи за мен. Цял живот няма да забравя, Томи.

— Стига си циврил — каза Томас. — Той няма да те закача повече.

Фалконети не тормозеше никого вече. Той правеше всичко възможно, за да избягва Томас, но поне веднъж на ден пътищата им се кръстосваха. И всеки път Томас казваше: „Ела тук, гадино“; Фалконети се дотътряше с нервно потръпващо лице и Томас го удряше силно в корема. Томас винаги правеше това в присъствието на други моряци, но не и на помощник-капитаните. Той нямаше вече какво да крие: само като видяха лицето на Фалконети онази нощ на палубата, моряците разбраха всичко. В същност един матрос на име Спинели беше казал на Томас: „Откакто те видях, все се чудя откъде те познавам.“ — „Отникъде не ме познаваш“ — отговори Томас, макар и да знаеше, че няма смисъл да крие. „Да, да — каза Спинели, — гледах те преди пет или шест години, когато победи един негър в Куинс.“ — „Кракът ми не е стъпвал в Куинс“ — каза Томас. „Както кажеш — разпери примирено ръце Спинели. — Мен това не ме засяга.“

Томас знаеше, че Спинели ще разпространи новината и че всеки, който иска да установи дали Томас е професионален боксьор, трябва само да направи справка в „Ринг Магазин“, но докато са в открито море, никой нищо не може да научи. Когато слязат на брега, ще трябва да внимава. Но междувременно той продължаваше с удоволствие да тормози Фалконети. Странното обаче беше, че моряците, които Фалконети беше тероризирал и които сега го презираха, мразеха Томас за това, че се държи така с Фалконети. Те разбираха на какво унижение са били подложени, подчинявайки се на един самохвалко, смазан само за десет минути от човек с много по-дребен ръст от повечето от тях, който и през двата рейса на кораба нито веднъж не беше повишил глас.

Фалконети гледаше да не влиза в каюткомпанията, когато знаеше, че Томас е вътре. Веднъж, като го свари там, Томас не го удари, а каза:

— Стой тук, гадино. Намерил съм ти компания.

Слезе по стълбата и отиде в каютата на Ренуей.

Негърът беше сам и седеше на ръба на койката си.

— Ренуей — каза Томас, — ела с мен.

Ренуей го последва изплашено до каюткомпанията. Когато видя, че вътре седи Фалконети, той се опита да се върне, но Томас го бутна напред.

— Просто ще седнем като джентълмени — каза Томас — до този джентълмен и ще послушаме музика. — Радиото, свиреше.

Томас седна от едната страна на Фалконети, а Ренуей — от другата. Фалконети не мръдна. Той седеше с наведени очи, сложил големите си ръце на масата пред себе си.

Когато Томас каза: „Хайде, достатъчно за тази вечер. Можеш да си вървиш, гадино“, Фалконети се изправи и без да погледне моряците в каюткомпанията, които го наблюдаваха, излезе на палубата и скочи през борда. Вторият помощник, който в този момент се намирал на палубата, го видял, но се оказал твърде далеч, за да му попречи. Обърнаха обратно кораба и екипажът предприе търсене, без обаче да прояви особено усърдие, но морето беше доста бурно, нощта непрогледна и не можаха да открият Фалконети.

Капитанът нареди случаят да се разследва, но никой от екипажа нямаше желание да съдействува. В своя отчетен доклад капитанът съобщи, че става дума за самоубийство по неизвестни причини.

 

 

Близо до кея Томас и Дуайър намериха такси и Томас съобщи адреса на шофьора:

— Бродуей и Деветдесет и шеста улица. — В същност каза първото, което му дойде наум, но когато наближиха тунела, той се сети, че с Тереза и детето живееха съвсем близо до ъгъла на Бродуей и Деветдесет и шеста улица. Никак не държеше да види пак Тереза, но болезненото желание да види сина си го беше накарало подсъзнателно да насочи таксито към стария квартал, надявайки се случайно да зърне детето.

Когато стигнаха Бродуей, Томас си спомни, че Дуайър ще отседне в общежитието на Християнския съюз на младите мъже на Шестдесет и втора улица, където щеше да чака Томас да му се обади. Томас не беше казал на Дуайър за хотел „Егейски“.

Шофьорът спря таксито на Шестдесет и втора улица и Томас каза на Дуайър:

— Хайде, ти слизай тук.

— Нали скоро ще ми се обадиш, Томи? — попита тревожно Дуайър, слизайки от колата.

— Зависи — отговори Томас и затвори вратата. Не му се слушаха сега лигавите благодарности на Дуайър.

Когато стигнаха Деветдесет и шеста улица, Томас каза на шофьора да спре. Слезе от таксито и на Бродуей и Деветдесет и шеста видя много деца, но Уесли го нямаше сред тях. Върна се в таксито и каза на шофьора да го закара на Деветдесет и шеста улица и Парк авеню.

Там слезе, изчака колата да потегли, после спря друго такси и каза на шофьора, че иска да отиде на Осемнадесета улица и Четвърто авеню. Оттам измина пеша една пряка, зави, върна се обратно и се запъти към хотел „Егейски“.

Папи седеше на бюрото, но не каза нищо, а само му подаде ключа. Трима моряци спореха за нещо във фоайето до посадената в саксия палма — единствената украса на този тесен коридор, в който имаше място само за бюрото на Папи. Томас не можа да разбере на какъв език говорят моряците. Той не им даде възможност да го огледат, а мина бързо край тях и се качи на втория етаж в стаята, чийто номер беше написан на ключа. Влезе, захвърли торбата, легна на твърдото легло, застлано с кафеникавозелена покривка, и се загледа в пукнатините на тавана. Транспарантът беше спуснат, но той не си направи труд да го вдигне.

Десет минути no-късно на вратата се почука. Така чукаше само Папи. Томас стана и му отвори. — Чул ли си нещо ново? — попита Томас. Папи сви рамене. От тъмните очила, които носеше и денем, и нощем, не можеше да се види какъв е изразът му.

— Някой знае, че си тук — каза той. — Или поне знае, че когато си в Ню Йорк, отсядаш тук.

Ето че кръгът се затваряше. Гърлото му пресъхна.

— Какво искаш да кажеш, Папи? — попита той дрезгаво.

— Преди седем-осем дни дойде един човек — отговори Папи, — искаше да разбере дали си в хотела.

— Ти какво му каза?

— Казах, че никога не съм чувал името ти.

— А той какво каза?

— Знаел, че идваш тук. Каза, че ти бил брат.

— Как изглеждаше?

— Строен, по-висок от теб, може би метър и седемдесет и пет, метър и осемдесет, с късо подстригана черна коса, със зеленикави очи, мургав, загорял, с хубав костюм, говори като образован човек, с маникюр…

— Това е проклетият ми брат — прекъсна го Томас. — Сигурно майка ми му е дала адреса. Аз я заклех да не казва на никого. На никого. Добре, че целият град все още не е разбрал къде съм. Какво иска брат ми?

— Искаше да говори с теб. Казах му, че ако някой с такова име се появи тук, ще му предам. Остави си телефона. Живее някъде в Уитби.

— Точно той. Ще му се обадя, когато се пооправя. В момента ме занимават други работи. Досега не съм чул от него нищо хубаво. Папи, искам да те помоля за някои неща.

Папи кимна. Винаги услужваше с готовност, защото в такива случаи получаваше хубави суми.

— Първо — донеси ми бутилка уиски — каза Томас. — Второ — донеси ми един пистолет. Трето — свържи се с Шулци и разбери дали още ме търсят. Попитай го мога ли да видя сина си. Четвърто — намери ми едно момиче. Искам нещата в този ред.

— Сто долара — каза Папи.

Томас извади портфейла си и даде на Папи две банкноти по петдесет долара от заплатата си. След това му подаде портфейла си.

— Сложи това в касата. — Не искаше, когато се напие, някоя уличница да дойде в стаята му и да пребърка джобовете му.

Папи взе портфейла и излезе. Той говореше само когато е нужно. И добре правеше. Носеше два пръстена с диаманти и обувки от крокодилска кожа. Томас заключи вратата и стана от леглото чак когато Папи се върна с бутилката, с три кутии бира, с една чиния сандвичи с шунка и с един военен пистолет, марка „Смит и Уесън“, чийто сериен номер беше заличен.

— Случайно го имах подръка — каза Папи и му подаде оръжието. Папи имаше много неща подръка. — Само не го използувай в хотела.

— Няма да го използувам в хотела. — Томас отвори бутилката с уиски и предложи на Папи. Папи поклати глава.

— Не пия. Имам чувствителен стомах.

— Аз също — каза Томас и отпи голяма глътка от бутилката.

— Виждам — отговори Папи и си отиде.

Какво знаеше Папи? Какво изобщо знаеше някой?

Уискито не му помогна, макар че често надигаше бутилката. Не можеше да забрави моряците, застанали мълчаливо на бордовата ограда, които го гледаха с ненавист, докато с Дуайър слизаха по стълбата на кораба. Може би не трябва да ги обвинява. Да поставиш на мястото му един бивш престъпник, който няма мярка на думите си, е едно. Но да се саморазправиш с него така, че да го доведеш до самоубийство, е друго. Томас съзнаваше, че добрият човек знае къде и кога, трябва да спре и да остави другия на мира. Вярно, че Фалконети беше свиня и заслужаваше да му даде урок, но този урок не трябваше да свърши на дъното на Атлантическия океан.

Той продължи да пие уиски, за да забрави как изглеждаше Фалконети, когато му каза: „Можеш да си вървиш, гадино“, за да забрави как Фалконети стана от масата и излезе от помещението под погледите на всички моряци.

Уискито не помагаше.

Когато бяха деца и Рудолф го нарече див звяр, му стана обидно, но ако сега някой му каже тези думи, ще има ли право да се обижда? Вярваше, че ако хората го оставят на мира, и той няма да ги закача. Копнееше за спокоен живот. Смяташе, че морето най-после е отмило озлоблението от душата му; бъдещето, за което мечтаеха с Дуайър, беше светло и иди лично, бъдеще сред спокойно море и спокойни хора. А сега на съвестта му тежи един човешки живот, крие се с пистолет в джоба в някаква мизерна хотелска стая, като изгнаник в собствената си родина. Господи, защо не можеше да плаче?

 

 

Когато Папи почука на вратата, половината бутилка беше изпита.

— Говорих с Шулци — каза Папи. — Още те търсят. Добре е да заминеш колкото се може по-скоро.

— Разбира се — кимна натъжено Томас с бутилката в ръка. Още го търсят. Цял живот някой го преследва. Нужни са и такива хора. Ако не за друго, поне за разнообразие. — А Шулци каза ли, че има някаква възможност да зърна детето си?

— Съветва те да не правиш опит — каза Папи. — Засега.

— Съветва ме да не правя опит. Милият, добрият Шулци. Нали детето не е негово. Чул ли си да се говори нещо за мен?

— Току-що пристигна един грък от „Елга Андерсен“ — отговори Папи. — Долу е във фоайето. Разправя как си убил някой си Фалконети.

— Когато не ти върви, не ти върви, и толкова — каза Томас.

— Знае, че си бил професионален боксьор. По-добре не мърдай от стаята, докато ти уредя да заминеш с някой кораб.

— Никъде няма да мърдам — каза Томас. — А какво става с момичето?

— Ще дойде след един час — обясни Папи. — Казах му, че името ти е Бърнард и то няма да задава никакви въпроси.

— Защо Бърнард? — попита ядосано Томас.

— Така се казваше един мой приятел — отговори Папи и излезе, стъпвайки безшумно с обувките си от крокодилска кожа.

Бърнард, ама че име, помисли си Томас. През цялата седмица не излезе нито веднъж от стаята. Папи му беше донесъл шест бутилки уиски. Момичета повече не му водеше. Томас не изпитваше удоволствие да спи с проститутки. Започна да си пуска мустаци. Лошото беше, че растяха рижи. С русата коса и с мустаците изглеждаше като дегизиран. Упражняваше се да зарежда и да изпразва пистолета. Стараеше се да не мисли как изглеждаше Фалконети. По цял ден крачеше из стаята като затворник. Дуайър му беше дал един от учебниците си по навигация и Томас успяваше да си наложи да чете по някой и друг час на ден. Смяташе, че може да направи самостоятелно един курс от Бостън до Йоханесбург. Но не смееше да слезе долу и да си купи вестник. Оправяше сам леглото си и си чистеше стаята, за да не трябва да влиза прислужницата. Плащаше на Папи по десет долара на ден за всичко, с изключение, разбира се, на пиенето, и парите му бързо се топяха. Ругаеше Папи, че не му намира работа на някой кораб, но Папи свиваше рамене и казваше, че сезонът не е подходящ, затова трябва да има търпение. Папи идваше и си отиваше, той беше свободен човек. Лесно му беше да чака търпеливо.

Беше три часът следобед, когато чу, че Папи чука. Необичаен час за посещение, защото Папи обикновено идваше три пъти на ден, за да му донесе ядене.

Томас отключи. Папи влезе безшумно с безизразно лице зад тъмните очила.

— Някаква новина ли имаш за мен? — попита Томас.

— Брат ти беше долу преди малко — каза Папи.

— Ти какво му каза?

— Казах му, че може би знам къде да те намеря. Ще дойде след половин час. Искаш ли да го видиш?

Томас помисли малко и каза:

— Защо не? Ако това ще му достави удоволствие на този негодник.

— Ще го доведа тук, като дойде — кимна Папи.

Томас заключи вратата след него. Опипа наболите си мустаци и реши да ги обръсне. Огледа лицето си в помътнялото огледало в мръсната малка баня. Мустаците му изглеждаха смешни. Очите му бяха кръвясали. Насапуниса се и се избръсна. Трябваше и да се подстриже. Беше започнал да оплешивява на темето, но косата му стигаше до средата на ушите и покриваше яката на ризата му. Папи беше полезен в много отношения, но не можеше да подстригва.

Тридесетте минути течаха много бавно.

На вратата някой почука, но не беше Папи.

— Кой е? — прошепна Томас. Не знаеше как звучи гласът му, след като една седмица беше говорил само с Папи. А с Папи не се водеха дълги разговори.

— Аз съм, Руди.

Томас отключи. Рудолф влезе в стаята и преди да си стиснат ръцете, Томас пак заключи вратата, Той не покани брат си да седне. Рудолф беше подстриган, не беше оплешивял и носеше добре изгладен спортен летен костюм, защото времето се беше затоплило. Сигурно плаща големи суми за гладене на дрехи, помисля си Томас.

Рудолф се усмихна нерешително и каза:

— Онзи човек долу се държа много тайнствено, когато го попитах за теб.

— Той си знае работата.

— Идвах тук преди около две седмици.

— Знам — каза Томас. — И не се обади.

— Не.

Рудолф огледа с любопитство стаята. Изразът па лицето му беше особен, сякаш просто не можеше да повярва на очите си.

— Сигурно се криеш от някого? — каза той.

— Въпросът не подлежи на коментар, както пишат във вестниците — отговори Томас.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не. — Какво можеше да каже на брат си? Иди да намериш един човек на име Фалконети, търси го на 26°24′ дължина и на 38°31′ ширина, три хиляди метра под водата. Иди кажи на някой гангстер в Лас Вегас, в чийто багажник на колата е скрит автомат, че Томас много съжалява, че е пребил Гари Куейлс, и обещава никога вече да не прави така.

— Много се радвам, че те виждам, Том — каза Рудолф, — но не съм ти дошъл на гости.

— Разбрах това.

— Мама умира — каза Рудолф, — Иска да те види.

— Къде е тя?

— В болницата в Уитби. Аз отивам там сега и ако искаш…

— Как така умира? Днес ли ще умре, другата седмица или след няколко години?

— Може да умре всеки момент — отговори Рудолф. — Направи две сърдечни кризи.

— О, божичко. — На Томас никога не му беше минавала мисълта, че майка му може да умре. В моряшката му торба имаше даже едно шалче за нея, което й беше купил от Кан, На шалчето беше нарисувана една трицветна стара карта на Средиземно море. Хората, на които носиш подарък, не умират.

— Знам, че си я виждал от време на време — каза Рудолф — и че си й писал писма. Тя стана набожна, нали разбираш, и сега иска да се прости с всички, преди да умре. Извика и Гретхен.

— С мен няма какво да се прощава — каза Томас. — Аз нямам нищо против нея. Тя не беше виновна. Аз й създавах много неприятности. А този наш проклет баща…

— Добре — прекъсна го Рудолф, — искаш ли да дойдеш с мен? Оставил съм колата долу пред входа.

Томас кимна.

— Вземи си един куфар с малко дрехи — каза Рудолф. — Никой не знае колко време може да…

— След десет минути ще бъда готов — отговори Томас. — Но не ме чакай пред входа. Обикаляй по съседните улици и след десет минути излез на Четвърто авеню и тръгни на север. Аз ще вървя в същата посока близо до бордюра. Ако не ме видиш, върни се две преки назад и после излез пак на Четвърто авеню. И недей да заключваш дясната врата. Карай бавно. Каква ти е колата?

— Зелен шевролет, модел 1960.

— Недей да разговаряш с никого в хотела — каза Томас и отключи вратата.

После я заключи и събра тоалетните си принадлежности. Нямаше куфар, затова натъпка в торбата, в която Папи му беше донесъл последната бутилка уиски, две ризи, малко бельо, чорапи и шалчето, увито в тънка хартия. Отпи глътка уиски, за да си успокои нервите. Сети се, че уискито може да му трябва за из път и затова пъхна до половина пълната бутилка в една друга торба.

Сложи си връзка и син костюм, който беше купил в Марсилия. Щом майка му умира, трябва да е подходящо облечен. Извади от чекмеджето на нощното шкафче пистолета, провери затвора и мушна оръжието в колана на панталона си, под сакото. Надникна в коридора. Нямаше никой. Излезе, заключи вратата и пусна ключа в джоба си.

Папи седеше на бюрото си, но не каза нищо, когато видя, че Томас излиза с несесера си за бръснене под мишница и с книжните торби в лявата ръка. На улицата слънцето го заслепи и Томас примижа. Тръгна бързо към Четвърто авеню, без обаче да създава впечатлението, че бяга от някого.

Беше изминал само една пряка и половина, когато шевролетът го настигна. Огледа се за последен път и скочи в колата.

Щом излязоха от града, пътуването започна да му става приятно. Духаше свеж вятър, наоколо всичко беше зелено. Майка му умираше и на него му беше мъчно, но тялото му не искаше и да знае за това, то просто се наслаждаваше на прохладата, на движението, на свободата и поемаше свежия въздух. Извади бутилката от торбата и я подаде на Рудолф, но Рудолф поклати глава. Говореха малко. Рудолф му разказа, че Гретхен се е омъжила повторно, но мъжът й загинал неотдавна. Рудолф току-що се беше оженил. Няма да поумнеят тези мои роднини, помисли си Томас.

Рудолф караше бързо, съсредоточен в пътя. Томас отпиваше от време на време от бутилката, но не толкова, че да се напие, а колкото да поддържа доброто си настроение.

Движеха се със сто и десет километра в час и изведнъж чуха отзад сирената на полицейска кола.

— По дяволите — каза Рудолф и отби встрани. Полицаят приближи.

— Добър ден, сър — каза той. Рудолф беше човек, към когото полицаите се обръщаха с „Добър ден, сър“. — Документите, моля — каза полицаят, но преди да отвори шофьорската книжка, хвърли многозначителен поглед към бутилката на предната седалка между Рудолф и Томас. — Карате със сто и десет километра в час, а тук е забранено да вдигате повече от седемдесет — заяви той, гледайки навъсено Томас, обветреното му лице, счупения му нос и синия костюм от Марсилия.

— Да, така е — призна Рудолф.

— Вие, приятели, сте пили — каза полицаят. Думите му не прозвучаха като въпрос.

— Аз не съм пил нито капка — каза Рудолф. — И аз карам колата.

— Кой е този? — Полицаят посочи към Томас с шофьорската книжка в ръка.

— Това е брат ми — отговори Рудолф.

— Имате ли документи за самоличност? — Когато се обръщаше към Томас, полицаят говореше строго и подозрително.

Томас бръкна в джоба си и извади паспорта. Полицаят го отвори предпазливо, сякаш всеки момент щеше да избухне.

— Защо носите паспорта със себе си?

— Аз съм моряк.

Полицаят върна шофьорската книжка на Рудолф, но сложи паспорта на Томас в джоба си.

— Паспорта ще задържа, а това ще взема. — Той посочи бутилката и Рудолф му я подаде. — Сега обърнете колата и ме последвайте.

— Защо не ме глобите за превишена скорост и не ни пуснете да си вървим? — каза Рудолф. — Абсолютно наложително е да…

— Казах да обърнете и да ме последвате — повтори полицаят и тръгна към колата си. Зад волана седеше друг полицай.

Трябваше да се върнат по същия път — полицейският участък беше на шестнадесет километра. Томас успя да измъкне пистолета си от колана и да го мушне под седалката, без Рудолф да забележи. Ако претърсеха колата, щеше да иде в затвора за срок от шест месеца до една година най-малко. За укриване на оръжие прошка няма. Полицаят, който ги арестува, обясни на един сержант, че са карали с превишена скорост и са извършили допълнително нарушение — в движещото се моторно превозно средство е имало отворена бутилка с уиски, поради което и на двамата трябва да се направи проба за алкохол. Рудолф явно внуши респект на сержанта и той се държа почтително, но все пак накара и двамата да надуят балона и поиска от Томас да даде урина за изследване.

Беше вече тъмно, когато излязоха от участъка без бутилката с уиски, но с квитанция за глоба заради превишена скорост. Сержантът установи, че и двамата не са пияни, но Томас видя как полицаят, който ги беше арестувал, разгледа много внимателно паспорта му, преди да му го върне. Томас се разтревожи, защото знаеше, че има много полицаи, свързани с мафията, но не можеше нищо да направи.

— Не трябваше да ме взимаш в колата — каза Томас, когато потеглиха. — Мене ме арестуват за това, че дишам.

— Няма значение — каза Рудолф и натисна газта.

Томас бръкна под седалката. Пистолетът беше там.

Не бяха претърсвали колата. Може би злощастието ще спре да го преследва.

В болницата пристигнаха малко след девет часа, но на входа сестрата спря Рудолф и му пошепна нещо.

— Благодаря — промълви Рудолф със странен глас и се обърна към Томас: — Мама е умряла преди един час.