Метаданни
Данни
- Серия
- Богат, беден (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rich Man, Poor Man, 1970 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Иванка Томова, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 159 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Ъруин Шоу. Богат, беден
Роман. Американска. Първо издание
Народна култура, София, 1981
Превела от английски Иванка Томова
Редактор Красимира Тодорова
Художник Христо Алексиев
Художник-редактор Стефан Десподов
Техн. редактор Йордан Зашев
Коректори Евгения Кръстанова, Наталия Кацарова
Литературна група — ХII. Код 04 9536671711/5637-70-82
Дадена за набор август 1981. Подписана за печат ноември 1981 Излязла от печат ноември 1981. Формат 84×108/32 Печатни коли 49. Издателски коли 41,16. УИК 41,06. Цена 6,30 лв.
ДИ „Народна култура“, София
ДПК „Димитър Благоев“, София
New English Library Limited — London, 1972
Издание:
Автор: Ъруин Шоу
Заглавие: Богат, беден
Преводач: Иванка Томова
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1981
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2
Излязла от печат: ноември 1981
Редактор: Красимира Тодорова
Художествен редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Йордан Зашев
Художник: Христо Алексиев
Коректор: Евгения Кръстанова; Наталия Кацарова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5650
История
- — Добавяне
ГЛАВА СЕДМА
1
Щом пристигна в Генуа и стъпи на борда на „Елга Андерсен“, разбра, че ще си има неприятности с Фалконети. Фалконети беше побойникът на кораба, огромен мъж с ръце като лопати и с малка глава с формата на ряпа, който беше лежал в затвора за въоръжен грабеж. Лъжеше на карти и само веднъж един смазчик от машинното отделение се опита да му се противопостави, но Фалконети за малко щеше да го удуши, ако останалите мъже в каюткомпанията не му се бяха притекли на помощ. Той действуваше безнаказано и жестоко с юмруците си. В началото на всеки рейс си поставяше за задача да се саморазправи с четирима или петима моряци, като ги пребиваше жестоко от бой, за да убеди всички по този начин, че той е господарят на екипажа. Когато беше в каюткомпанията, никой не смееше да докосне радиото и всички слушаха музиката, която избираше Фалконети, независимо дали им харесвайте, или не. На кораба имаше и един негър на име Ренуей и щом Фалконети се появеше в каюткомпанията, негърът веднага изчезваше. Фалконети заяви, още като го видя за първи път в каюткомпанията, че не може да стои в една стая, където има негър. Ренуей не каза нищо, но и не мръдна от мястото си.
„Ей, негър — извика Фалконети, сигурно не си чул какво казах.“ Той се озова до масата, където седеше негърът, хвана го под мишниците, завлече го до вратата и с всичка сила го блъсна навън. Никой нищо не каза, никой нищо не направи. На „Елга Андерсен“ всеки гледаше себе си.
Фалконети дължеше пари на половината екипаж. Той взимаше парите уж назаем, но в същност никой не очакваше да си ги получи обратно. Ако някой откажеше да му даде пет или десет долара, той не правеше нищо в момента, но два или три дни по-късно ce сбиваше с него и резултатът беше винаги един и същ — насинени очи, счупени носове и избити зъби.
Фалконети не се беше опитал нито веднъж да се заяде с Томас, макар че беше много по-едър от него. Томас гледаше да избягва всякакви разправии и затова стоеше по-надалеч от Фалконети, но независимо че си мълчеше, държеше се мирно и кротко и не се занимаваше с никого, в поведението на Томас имаше нещо, което караше Фалконети да се насочва към по-безобидни обекти.
Първата вечер в Генуа, когато Томас и Дуайър влязоха в каюткомпанията, Фалконети играеше покер.
— А, ето ги влюбените птички — каза той и млясна силно с уста, издавайки звук, наподобяващ целувка.
Моряците на масата се засмяха, тъй като знаеха, че е опасно да не се засмее човек на шегите на Фалконети. Дуайър се изчерви, но Томас си наля спокойно чаша кафе, взе един брой на римския вестник „Дейли Америкън“ и го зачете.
— Виж какво ще ти кажа, Дуайър — започна Фалконети. — Аз ще ти стана сутеньор. Ще пътуваме още дълго и момчетата биха могли да се възползуват от твоите прелести, за да им минават по-бързо самотните дни. Нали, момчета?
От масата се чуха неловки одобрителни възгласи.
Томас продължаваше да чете вестника и да си пие кафето. Усещаше, че Дуайър го гледа умолително, но той нямаше намерение да се разправя, докато положението не станеше по-сериозно.
— Какъв смисъл има да се раздаваш безплатно, Дуайър — продължи Фалконети, — когато можеш да натрупаш богатство и в същото време да ощастливиш толкова хора просто като започнеш да работиш с моя помощ. Трябва само да установим тарифата — пет долара за обикновена услуга и десет — за по-специална. Аз ще си взимам моите десет процента като холивудски импресарио. Какво ще кажеш, Дуайър?
Дуайър скочи и избяга. Моряците на масата се разсмяха. Томас продължаваше да чете вестника, макар че ръцете му трепереха. Но трябваше да се въздържа. Ако види сметката на такъв разбойник като Фалконети, който години наред е тероризирал цели екипажа, някой сигурно ще се заинтересува кой е Томас и къде се е научил така да се бие, а много скоро след това някой друг ще си спомни името му и ще се сети, че го е видял някъде на ринга. А по пристанищата се въртяха безделници, готови да съобщят новината на някой по-високопоставен гангстер.
Чети си проклетия вестник, каза си Томас, и си дръж устата затворена.
— Ей, любовнико — млясна пак Фалконети. — Така ли ще оставиш гаджето си да плаче самичко, докато заспи?
Томас старателно сгъна вестника. Мина бавно през каюткомпанията с чашата с кафе в ръка. Фалконети го гледаше ухилен от масата. Томас изля кафето в лицето му. Фалконети остана като вцепенен. На масата се възцари пълна тишина.
— Ако още веднъж издадеш този звук — каза Томас, — ще ти разбивам мутрата всеки път, щом те срещна на кораба, чак докато стигнем Хобокен.
— Ти си бил само за мен, любовнико. — Фалконети се изправи и пак млясна с уста.
— Чакам те на палубата — каза Томас. — И да дойдеш сам.
— Нямам нужда от помощ — отговори Фалконети.
Томас се обърна и излезе на палубата и отиде към кърмата. Там беше достатъчно широко. Не му се искаше да се бие с огромен като Фалконети човек в някое тясно помещение.
Морето беше спокойно, въздухът — свеж, звездите блестяха ярко. Томас изпъшка. Проклетите ми юмруци, мислеше той, винаги тези мои проклети юмруци.
От Фалконети не се страхуваше. Това дебело, увиснало шкембе нямаше да издържи на ударите.
Вратата на каюткомпанията се отвори и светлината от стълбата очерта сянката на Фалконети. Фалконети пристъпи на палубата. Беше сам.
Може и да ми се размине, помисли си Томас. Дано никой не ме види.
— Тук съм, дебела гадино — извика Томас. Той искаше Фалконети да се нахвърли отгоре му, а не той върху него, защото тогава имаше опасност да попадне в огромните му лапи и да се озове на земята. Фалконети положително нямаше да спазва правилата и изискванията на федерацията по бокс. — Хайде, дебеланко — извика пак Томас. — Няма да те чакам цяла вечер.
— Ти сам си го изпроси, Джордах — каза Фалконети и се нахвърли отгоре му, размахвайки огромните си ръце.
Томас отстъпи встрани и стовари с всичка сила десния си юмрук в корема му. Фалконети се олюля назад, поемайки с мъка въздух, сякаш се задушаваше. Томас пристъпи напред и го удари още веднъж в корема. Фалконети падна и се загърчи на палубата, а от гърлото му напираше някакъв задавен звук. Не беше загубил съзнание и очите му гледаха свирепо надвесилия се над него Томас, но не можеше да каже нищо.
Всичко стана бързо и елегантно, помисли си Томас доволен; по тялото на Фалконети нямаше нито една следа от боя и ако Фалконети си мълчеше, никой от екипажа нямаше да разбере какво се е случило на палубата. Томас, то се знае, нямаше изобщо да си отваря устата. Фалконети си беше получил заслуженото и за да запази репутацията си, трябваше да мълчи.
— Добре, гадино такава — каза Томас. — Сега вече разбра всичко, затова си затваряй мръсната уста.
Фалконети неочаквано протегна голямата си ръка и Томас усети как го сграбчи за глезена и се опита да го събори. В другата му ръка нещо проблесна и Томас разбра, че държи нож. Затова сви рязко колене и се отпусна с всичка сила върху лицето на Фалконети, хвана здраво ръката му с ножа и я изви. Фалконети, който все още дишаше трудно, разтвори бързо пръстите си. Приковал с колене ръцете на Фалконети за палубата, Томас му измъкна ножа и го хвърли настрана. После взе да нанася методични удари по лицето на Фалконети в продължение на две минути.
Най-после се изправи. Фалконети лежеше неподвижно и кръвта по главата му изглеждаше черна на осветената от звездите палуба. Томас вдигна ножа и го метна през борда.
Хвърли последен поглед на Фалконети и тръгна към каюткомпанията. Дишаше тежко, но не от умора, а от възбуда. Дявол да го вземе, каза си той, беше ми приятно. Ще свърша живота си като някакъв побъркан старец, който бие санитарите в старческия дом. Влезе в каюткомпанията. Сега никой не играеше покер, но вътре имаше повече хора, отколкото преди, тъй като покерджиите, които бяха чули разправията между Томас и Фалконети, бяха довели другарите си по каюта, за да изчакат заедно резултата от битката. В стаята се водеха оживени разговори, но когато Томас влезе спокойно, подтиснал вече възбудата си, никой не каза нито дума.
Томас взе каната с кафе и си напълни една чаша.
— Само изхабих половината кафе преди малко — каза той на мъжете в салона.
Седна, разтвори отново вестника и продължи да чете.
Заслиза по стълбата на кораба със заплатата в джоба, преметнал през рамо моряшката торба на покойния норвежец. Дуайър вървеше подире му. Никой не се беше сбогувал с него. Откакто една нощ по време на буря Фалконети скочи през борда, моряците спряха да говорят с Томас. Да вървят по дяволите. Фалконети сам си беше виновен. Той престана да се заяжда с Томас, но когато лицето му заздравя, започна да излива гнева си върху Дуайър, ако Томас го нямаше наоколо. Дуайър му каза, че колкото пъти го видел, Фалконети започвал да мляска с устни, а една нощ, точно когато се връщаше от вахта, Томас чу писъци от каютата на Дуайър. Вратата беше отключена, Томас влезе и видя, че Дуайър лежи на пода, а Фалконети му сваля панталоните. Томас удари Фалконети в носа и го изрита през вратата.
— Предупредих те — каза той. — Не ми се навирай в очите, защото, ако още веднъж те видя, ще получиш пак същото.
— Божичко, Томи — каза Дуайър с мокри от сълзи очи, докато си навличаше панталоните, — няма да забравя какво направи за мен. Цял живот няма да забравя, Томи.
— Стига си циврил — каза Томас. — Той няма да те закача повече.
Фалконети не тормозеше никого вече. Той правеше всичко възможно, за да избягва Томас, но поне веднъж на ден пътищата им се кръстосваха. И всеки път Томас казваше: „Ела тук, гадино“; Фалконети се дотътряше с нервно потръпващо лице и Томас го удряше силно в корема. Томас винаги правеше това в присъствието на други моряци, но не и на помощник-капитаните. Той нямаше вече какво да крие: само като видяха лицето на Фалконети онази нощ на палубата, моряците разбраха всичко. В същност един матрос на име Спинели беше казал на Томас: „Откакто те видях, все се чудя откъде те познавам.“ — „Отникъде не ме познаваш“ — отговори Томас, макар и да знаеше, че няма смисъл да крие. „Да, да — каза Спинели, — гледах те преди пет или шест години, когато победи един негър в Куинс.“ — „Кракът ми не е стъпвал в Куинс“ — каза Томас. „Както кажеш — разпери примирено ръце Спинели. — Мен това не ме засяга.“
Томас знаеше, че Спинели ще разпространи новината и че всеки, който иска да установи дали Томас е професионален боксьор, трябва само да направи справка в „Ринг Магазин“, но докато са в открито море, никой нищо не може да научи. Когато слязат на брега, ще трябва да внимава. Но междувременно той продължаваше с удоволствие да тормози Фалконети. Странното обаче беше, че моряците, които Фалконети беше тероризирал и които сега го презираха, мразеха Томас за това, че се държи така с Фалконети. Те разбираха на какво унижение са били подложени, подчинявайки се на един самохвалко, смазан само за десет минути от човек с много по-дребен ръст от повечето от тях, който и през двата рейса на кораба нито веднъж не беше повишил глас.
Фалконети гледаше да не влиза в каюткомпанията, когато знаеше, че Томас е вътре. Веднъж, като го свари там, Томас не го удари, а каза:
— Стой тук, гадино. Намерил съм ти компания.
Слезе по стълбата и отиде в каютата на Ренуей.
Негърът беше сам и седеше на ръба на койката си.
— Ренуей — каза Томас, — ела с мен.
Ренуей го последва изплашено до каюткомпанията. Когато видя, че вътре седи Фалконети, той се опита да се върне, но Томас го бутна напред.
— Просто ще седнем като джентълмени — каза Томас — до този джентълмен и ще послушаме музика. — Радиото, свиреше.
Томас седна от едната страна на Фалконети, а Ренуей — от другата. Фалконети не мръдна. Той седеше с наведени очи, сложил големите си ръце на масата пред себе си.
Когато Томас каза: „Хайде, достатъчно за тази вечер. Можеш да си вървиш, гадино“, Фалконети се изправи и без да погледне моряците в каюткомпанията, които го наблюдаваха, излезе на палубата и скочи през борда. Вторият помощник, който в този момент се намирал на палубата, го видял, но се оказал твърде далеч, за да му попречи. Обърнаха обратно кораба и екипажът предприе търсене, без обаче да прояви особено усърдие, но морето беше доста бурно, нощта непрогледна и не можаха да открият Фалконети.
Капитанът нареди случаят да се разследва, но никой от екипажа нямаше желание да съдействува. В своя отчетен доклад капитанът съобщи, че става дума за самоубийство по неизвестни причини.
Близо до кея Томас и Дуайър намериха такси и Томас съобщи адреса на шофьора:
— Бродуей и Деветдесет и шеста улица. — В същност каза първото, което му дойде наум, но когато наближиха тунела, той се сети, че с Тереза и детето живееха съвсем близо до ъгъла на Бродуей и Деветдесет и шеста улица. Никак не държеше да види пак Тереза, но болезненото желание да види сина си го беше накарало подсъзнателно да насочи таксито към стария квартал, надявайки се случайно да зърне детето.
Когато стигнаха Бродуей, Томас си спомни, че Дуайър ще отседне в общежитието на Християнския съюз на младите мъже на Шестдесет и втора улица, където щеше да чака Томас да му се обади. Томас не беше казал на Дуайър за хотел „Егейски“.
Шофьорът спря таксито на Шестдесет и втора улица и Томас каза на Дуайър:
— Хайде, ти слизай тук.
— Нали скоро ще ми се обадиш, Томи? — попита тревожно Дуайър, слизайки от колата.
— Зависи — отговори Томас и затвори вратата. Не му се слушаха сега лигавите благодарности на Дуайър.
Когато стигнаха Деветдесет и шеста улица, Томас каза на шофьора да спре. Слезе от таксито и на Бродуей и Деветдесет и шеста видя много деца, но Уесли го нямаше сред тях. Върна се в таксито и каза на шофьора да го закара на Деветдесет и шеста улица и Парк авеню.
Там слезе, изчака колата да потегли, после спря друго такси и каза на шофьора, че иска да отиде на Осемнадесета улица и Четвърто авеню. Оттам измина пеша една пряка, зави, върна се обратно и се запъти към хотел „Егейски“.
Папи седеше на бюрото, но не каза нищо, а само му подаде ключа. Трима моряци спореха за нещо във фоайето до посадената в саксия палма — единствената украса на този тесен коридор, в който имаше място само за бюрото на Папи. Томас не можа да разбере на какъв език говорят моряците. Той не им даде възможност да го огледат, а мина бързо край тях и се качи на втория етаж в стаята, чийто номер беше написан на ключа. Влезе, захвърли торбата, легна на твърдото легло, застлано с кафеникавозелена покривка, и се загледа в пукнатините на тавана. Транспарантът беше спуснат, но той не си направи труд да го вдигне.
Десет минути no-късно на вратата се почука. Така чукаше само Папи. Томас стана и му отвори. — Чул ли си нещо ново? — попита Томас. Папи сви рамене. От тъмните очила, които носеше и денем, и нощем, не можеше да се види какъв е изразът му.
— Някой знае, че си тук — каза той. — Или поне знае, че когато си в Ню Йорк, отсядаш тук.
Ето че кръгът се затваряше. Гърлото му пресъхна.
— Какво искаш да кажеш, Папи? — попита той дрезгаво.
— Преди седем-осем дни дойде един човек — отговори Папи, — искаше да разбере дали си в хотела.
— Ти какво му каза?
— Казах, че никога не съм чувал името ти.
— А той какво каза?
— Знаел, че идваш тук. Каза, че ти бил брат.
— Как изглеждаше?
— Строен, по-висок от теб, може би метър и седемдесет и пет, метър и осемдесет, с късо подстригана черна коса, със зеленикави очи, мургав, загорял, с хубав костюм, говори като образован човек, с маникюр…
— Това е проклетият ми брат — прекъсна го Томас. — Сигурно майка ми му е дала адреса. Аз я заклех да не казва на никого. На никого. Добре, че целият град все още не е разбрал къде съм. Какво иска брат ми?
— Искаше да говори с теб. Казах му, че ако някой с такова име се появи тук, ще му предам. Остави си телефона. Живее някъде в Уитби.
— Точно той. Ще му се обадя, когато се пооправя. В момента ме занимават други работи. Досега не съм чул от него нищо хубаво. Папи, искам да те помоля за някои неща.
Папи кимна. Винаги услужваше с готовност, защото в такива случаи получаваше хубави суми.
— Първо — донеси ми бутилка уиски — каза Томас. — Второ — донеси ми един пистолет. Трето — свържи се с Шулци и разбери дали още ме търсят. Попитай го мога ли да видя сина си. Четвърто — намери ми едно момиче. Искам нещата в този ред.
— Сто долара — каза Папи.
Томас извади портфейла си и даде на Папи две банкноти по петдесет долара от заплатата си. След това му подаде портфейла си.
— Сложи това в касата. — Не искаше, когато се напие, някоя уличница да дойде в стаята му и да пребърка джобовете му.
Папи взе портфейла и излезе. Той говореше само когато е нужно. И добре правеше. Носеше два пръстена с диаманти и обувки от крокодилска кожа. Томас заключи вратата и стана от леглото чак когато Папи се върна с бутилката, с три кутии бира, с една чиния сандвичи с шунка и с един военен пистолет, марка „Смит и Уесън“, чийто сериен номер беше заличен.
— Случайно го имах подръка — каза Папи и му подаде оръжието. Папи имаше много неща подръка. — Само не го използувай в хотела.
— Няма да го използувам в хотела. — Томас отвори бутилката с уиски и предложи на Папи. Папи поклати глава.
— Не пия. Имам чувствителен стомах.
— Аз също — каза Томас и отпи голяма глътка от бутилката.
— Виждам — отговори Папи и си отиде.
Какво знаеше Папи? Какво изобщо знаеше някой?
Уискито не му помогна, макар че често надигаше бутилката. Не можеше да забрави моряците, застанали мълчаливо на бордовата ограда, които го гледаха с ненавист, докато с Дуайър слизаха по стълбата на кораба. Може би не трябва да ги обвинява. Да поставиш на мястото му един бивш престъпник, който няма мярка на думите си, е едно. Но да се саморазправиш с него така, че да го доведеш до самоубийство, е друго. Томас съзнаваше, че добрият човек знае къде и кога, трябва да спре и да остави другия на мира. Вярно, че Фалконети беше свиня и заслужаваше да му даде урок, но този урок не трябваше да свърши на дъното на Атлантическия океан.
Той продължи да пие уиски, за да забрави как изглеждаше Фалконети, когато му каза: „Можеш да си вървиш, гадино“, за да забрави как Фалконети стана от масата и излезе от помещението под погледите на всички моряци.
Уискито не помагаше.
Когато бяха деца и Рудолф го нарече див звяр, му стана обидно, но ако сега някой му каже тези думи, ще има ли право да се обижда? Вярваше, че ако хората го оставят на мира, и той няма да ги закача. Копнееше за спокоен живот. Смяташе, че морето най-после е отмило озлоблението от душата му; бъдещето, за което мечтаеха с Дуайър, беше светло и иди лично, бъдеще сред спокойно море и спокойни хора. А сега на съвестта му тежи един човешки живот, крие се с пистолет в джоба в някаква мизерна хотелска стая, като изгнаник в собствената си родина. Господи, защо не можеше да плаче?
Когато Папи почука на вратата, половината бутилка беше изпита.
— Говорих с Шулци — каза Папи. — Още те търсят. Добре е да заминеш колкото се може по-скоро.
— Разбира се — кимна натъжено Томас с бутилката в ръка. Още го търсят. Цял живот някой го преследва. Нужни са и такива хора. Ако не за друго, поне за разнообразие. — А Шулци каза ли, че има някаква възможност да зърна детето си?
— Съветва те да не правиш опит — каза Папи. — Засега.
— Съветва ме да не правя опит. Милият, добрият Шулци. Нали детето не е негово. Чул ли си да се говори нещо за мен?
— Току-що пристигна един грък от „Елга Андерсен“ — отговори Папи. — Долу е във фоайето. Разправя как си убил някой си Фалконети.
— Когато не ти върви, не ти върви, и толкова — каза Томас.
— Знае, че си бил професионален боксьор. По-добре не мърдай от стаята, докато ти уредя да заминеш с някой кораб.
— Никъде няма да мърдам — каза Томас. — А какво става с момичето?
— Ще дойде след един час — обясни Папи. — Казах му, че името ти е Бърнард и то няма да задава никакви въпроси.
— Защо Бърнард? — попита ядосано Томас.
— Така се казваше един мой приятел — отговори Папи и излезе, стъпвайки безшумно с обувките си от крокодилска кожа.
Бърнард, ама че име, помисли си Томас. През цялата седмица не излезе нито веднъж от стаята. Папи му беше донесъл шест бутилки уиски. Момичета повече не му водеше. Томас не изпитваше удоволствие да спи с проститутки. Започна да си пуска мустаци. Лошото беше, че растяха рижи. С русата коса и с мустаците изглеждаше като дегизиран. Упражняваше се да зарежда и да изпразва пистолета. Стараеше се да не мисли как изглеждаше Фалконети. По цял ден крачеше из стаята като затворник. Дуайър му беше дал един от учебниците си по навигация и Томас успяваше да си наложи да чете по някой и друг час на ден. Смяташе, че може да направи самостоятелно един курс от Бостън до Йоханесбург. Но не смееше да слезе долу и да си купи вестник. Оправяше сам леглото си и си чистеше стаята, за да не трябва да влиза прислужницата. Плащаше на Папи по десет долара на ден за всичко, с изключение, разбира се, на пиенето, и парите му бързо се топяха. Ругаеше Папи, че не му намира работа на някой кораб, но Папи свиваше рамене и казваше, че сезонът не е подходящ, затова трябва да има търпение. Папи идваше и си отиваше, той беше свободен човек. Лесно му беше да чака търпеливо.
Беше три часът следобед, когато чу, че Папи чука. Необичаен час за посещение, защото Папи обикновено идваше три пъти на ден, за да му донесе ядене.
Томас отключи. Папи влезе безшумно с безизразно лице зад тъмните очила.
— Някаква новина ли имаш за мен? — попита Томас.
— Брат ти беше долу преди малко — каза Папи.
— Ти какво му каза?
— Казах му, че може би знам къде да те намеря. Ще дойде след половин час. Искаш ли да го видиш?
Томас помисли малко и каза:
— Защо не? Ако това ще му достави удоволствие на този негодник.
— Ще го доведа тук, като дойде — кимна Папи.
Томас заключи вратата след него. Опипа наболите си мустаци и реши да ги обръсне. Огледа лицето си в помътнялото огледало в мръсната малка баня. Мустаците му изглеждаха смешни. Очите му бяха кръвясали. Насапуниса се и се избръсна. Трябваше и да се подстриже. Беше започнал да оплешивява на темето, но косата му стигаше до средата на ушите и покриваше яката на ризата му. Папи беше полезен в много отношения, но не можеше да подстригва.
Тридесетте минути течаха много бавно.
На вратата някой почука, но не беше Папи.
— Кой е? — прошепна Томас. Не знаеше как звучи гласът му, след като една седмица беше говорил само с Папи. А с Папи не се водеха дълги разговори.
— Аз съм, Руди.
Томас отключи. Рудолф влезе в стаята и преди да си стиснат ръцете, Томас пак заключи вратата, Той не покани брат си да седне. Рудолф беше подстриган, не беше оплешивял и носеше добре изгладен спортен летен костюм, защото времето се беше затоплило. Сигурно плаща големи суми за гладене на дрехи, помисля си Томас.
Рудолф се усмихна нерешително и каза:
— Онзи човек долу се държа много тайнствено, когато го попитах за теб.
— Той си знае работата.
— Идвах тук преди около две седмици.
— Знам — каза Томас. — И не се обади.
— Не.
Рудолф огледа с любопитство стаята. Изразът па лицето му беше особен, сякаш просто не можеше да повярва на очите си.
— Сигурно се криеш от някого? — каза той.
— Въпросът не подлежи на коментар, както пишат във вестниците — отговори Томас.
— Мога ли да ти помогна с нещо?
— Не. — Какво можеше да каже на брат си? Иди да намериш един човек на име Фалконети, търси го на 26°24′ дължина и на 38°31′ ширина, три хиляди метра под водата. Иди кажи на някой гангстер в Лас Вегас, в чийто багажник на колата е скрит автомат, че Томас много съжалява, че е пребил Гари Куейлс, и обещава никога вече да не прави така.
— Много се радвам, че те виждам, Том — каза Рудолф, — но не съм ти дошъл на гости.
— Разбрах това.
— Мама умира — каза Рудолф, — Иска да те види.
— Къде е тя?
— В болницата в Уитби. Аз отивам там сега и ако искаш…
— Как така умира? Днес ли ще умре, другата седмица или след няколко години?
— Може да умре всеки момент — отговори Рудолф. — Направи две сърдечни кризи.
— О, божичко. — На Томас никога не му беше минавала мисълта, че майка му може да умре. В моряшката му торба имаше даже едно шалче за нея, което й беше купил от Кан, На шалчето беше нарисувана една трицветна стара карта на Средиземно море. Хората, на които носиш подарък, не умират.
— Знам, че си я виждал от време на време — каза Рудолф — и че си й писал писма. Тя стана набожна, нали разбираш, и сега иска да се прости с всички, преди да умре. Извика и Гретхен.
— С мен няма какво да се прощава — каза Томас. — Аз нямам нищо против нея. Тя не беше виновна. Аз й създавах много неприятности. А този наш проклет баща…
— Добре — прекъсна го Рудолф, — искаш ли да дойдеш с мен? Оставил съм колата долу пред входа.
Томас кимна.
— Вземи си един куфар с малко дрехи — каза Рудолф. — Никой не знае колко време може да…
— След десет минути ще бъда готов — отговори Томас. — Но не ме чакай пред входа. Обикаляй по съседните улици и след десет минути излез на Четвърто авеню и тръгни на север. Аз ще вървя в същата посока близо до бордюра. Ако не ме видиш, върни се две преки назад и после излез пак на Четвърто авеню. И недей да заключваш дясната врата. Карай бавно. Каква ти е колата?
— Зелен шевролет, модел 1960.
— Недей да разговаряш с никого в хотела — каза Томас и отключи вратата.
После я заключи и събра тоалетните си принадлежности. Нямаше куфар, затова натъпка в торбата, в която Папи му беше донесъл последната бутилка уиски, две ризи, малко бельо, чорапи и шалчето, увито в тънка хартия. Отпи глътка уиски, за да си успокои нервите. Сети се, че уискито може да му трябва за из път и затова пъхна до половина пълната бутилка в една друга торба.
Сложи си връзка и син костюм, който беше купил в Марсилия. Щом майка му умира, трябва да е подходящо облечен. Извади от чекмеджето на нощното шкафче пистолета, провери затвора и мушна оръжието в колана на панталона си, под сакото. Надникна в коридора. Нямаше никой. Излезе, заключи вратата и пусна ключа в джоба си.
Папи седеше на бюрото си, но не каза нищо, когато видя, че Томас излиза с несесера си за бръснене под мишница и с книжните торби в лявата ръка. На улицата слънцето го заслепи и Томас примижа. Тръгна бързо към Четвърто авеню, без обаче да създава впечатлението, че бяга от някого.
Беше изминал само една пряка и половина, когато шевролетът го настигна. Огледа се за последен път и скочи в колата.
Щом излязоха от града, пътуването започна да му става приятно. Духаше свеж вятър, наоколо всичко беше зелено. Майка му умираше и на него му беше мъчно, но тялото му не искаше и да знае за това, то просто се наслаждаваше на прохладата, на движението, на свободата и поемаше свежия въздух. Извади бутилката от торбата и я подаде на Рудолф, но Рудолф поклати глава. Говореха малко. Рудолф му разказа, че Гретхен се е омъжила повторно, но мъжът й загинал неотдавна. Рудолф току-що се беше оженил. Няма да поумнеят тези мои роднини, помисли си Томас.
Рудолф караше бързо, съсредоточен в пътя. Томас отпиваше от време на време от бутилката, но не толкова, че да се напие, а колкото да поддържа доброто си настроение.
Движеха се със сто и десет километра в час и изведнъж чуха отзад сирената на полицейска кола.
— По дяволите — каза Рудолф и отби встрани. Полицаят приближи.
— Добър ден, сър — каза той. Рудолф беше човек, към когото полицаите се обръщаха с „Добър ден, сър“. — Документите, моля — каза полицаят, но преди да отвори шофьорската книжка, хвърли многозначителен поглед към бутилката на предната седалка между Рудолф и Томас. — Карате със сто и десет километра в час, а тук е забранено да вдигате повече от седемдесет — заяви той, гледайки навъсено Томас, обветреното му лице, счупения му нос и синия костюм от Марсилия.
— Да, така е — призна Рудолф.
— Вие, приятели, сте пили — каза полицаят. Думите му не прозвучаха като въпрос.
— Аз не съм пил нито капка — каза Рудолф. — И аз карам колата.
— Кой е този? — Полицаят посочи към Томас с шофьорската книжка в ръка.
— Това е брат ми — отговори Рудолф.
— Имате ли документи за самоличност? — Когато се обръщаше към Томас, полицаят говореше строго и подозрително.
Томас бръкна в джоба си и извади паспорта. Полицаят го отвори предпазливо, сякаш всеки момент щеше да избухне.
— Защо носите паспорта със себе си?
— Аз съм моряк.
Полицаят върна шофьорската книжка на Рудолф, но сложи паспорта на Томас в джоба си.
— Паспорта ще задържа, а това ще взема. — Той посочи бутилката и Рудолф му я подаде. — Сега обърнете колата и ме последвайте.
— Защо не ме глобите за превишена скорост и не ни пуснете да си вървим? — каза Рудолф. — Абсолютно наложително е да…
— Казах да обърнете и да ме последвате — повтори полицаят и тръгна към колата си. Зад волана седеше друг полицай.
Трябваше да се върнат по същия път — полицейският участък беше на шестнадесет километра. Томас успя да измъкне пистолета си от колана и да го мушне под седалката, без Рудолф да забележи. Ако претърсеха колата, щеше да иде в затвора за срок от шест месеца до една година най-малко. За укриване на оръжие прошка няма. Полицаят, който ги арестува, обясни на един сержант, че са карали с превишена скорост и са извършили допълнително нарушение — в движещото се моторно превозно средство е имало отворена бутилка с уиски, поради което и на двамата трябва да се направи проба за алкохол. Рудолф явно внуши респект на сержанта и той се държа почтително, но все пак накара и двамата да надуят балона и поиска от Томас да даде урина за изследване.
Беше вече тъмно, когато излязоха от участъка без бутилката с уиски, но с квитанция за глоба заради превишена скорост. Сержантът установи, че и двамата не са пияни, но Томас видя как полицаят, който ги беше арестувал, разгледа много внимателно паспорта му, преди да му го върне. Томас се разтревожи, защото знаеше, че има много полицаи, свързани с мафията, но не можеше нищо да направи.
— Не трябваше да ме взимаш в колата — каза Томас, когато потеглиха. — Мене ме арестуват за това, че дишам.
— Няма значение — каза Рудолф и натисна газта.
Томас бръкна под седалката. Пистолетът беше там.
Не бяха претърсвали колата. Може би злощастието ще спре да го преследва.
В болницата пристигнаха малко след девет часа, но на входа сестрата спря Рудолф и му пошепна нещо.
— Благодаря — промълви Рудолф със странен глас и се обърна към Томас: — Мама е умряла преди един час.
2
— Последните й думи — каза Гретхен — бяха: „Кажи на баща ти, където и да е, че му прощавам.“ После изпадна в кома и повече не дойде в съзнание.
— Беше побъркана на тази тема — каза Томас. — Поръча ми като отида в Европа, да го потърся.
Тримата седяха вечерта във всекидневната на къщата, в която Рудолф беше живял с майка си през последните няколко години. Били спеше на горния етаж, а Марта плачеше в кухнята за жената, която всеки ден й се караше и я тормозеше. Били беше измолил майка си да му позволи да види за последен път баба си и Гретхен беше решила, че едно дете трябва да се запознае и със смъртта и затова го беше довела. Преди да й сложат за последен път кислородната маска, Мери прости и на Гретхен.
Рудолф беше уредил вече формалностите по погребението. Беше говорил с отец Макдонъл и се беше примирил с всички безсмислици, както каза на Джийн, когато й се обади в Ню Йорк. Надгробно слово, заупокойна молитва и тъй нататък. Но не се съгласи да затвори прозорците на къщата и да спусне транспарантите. Нямаше да изпълни всички прищевки на майка си, Джийн беше заявила без особена охота, че ще дойде ла погребението, ако Рудолф иска, но той каза, че няма смисъл.
Телеграмата в Рим я беше разстроила. „Роднини — повтаряше тя. — Винаги тези ужасни роднини.“ Същата вечер и през цялото пътуване в самолета тя пи много. Рудолф беше сигурен, че ако не я беше държал, тя щеше да падне от стълбичката на самолета. Остави я да лежи в Ню Йорк, посърнала и изтощена. Сега, докато седеше с брат си и сестра си в притихналата къща, в която беше живял с покойната си майка, той се радваше, че жена му не е тук.
— И след като толкова време те няма — каза Томас, — и когато майка ти умира, ти трябва да даваш урина за изследване на някакъв полицай. — От тримата само той пиеше, но не беше пиян.
В болницата Гретхен го беше целунала и го беше прегърнала силно; в скръбта си тя не беше онази високомерна, самодоволна жена, която той помнеше, а сърдечна, любвеобилна и непринудена. Томас почувствува, че могат да забравят миналото и най-накрая да се помирят. И без това имаше достатъчно врагове на този свят, не беше нужно да се кара и с роднините си.
— Ужасявам се, като си помисля как ли ще мине погребението — каза Рудолф. — От всички тези стари дами, с които тя играеше бридж. И какво ли, по дяволите, ще приказва онзи глупак Макдонъл?
— Извинявайте за малко — каза Томас. Той излезе от всекидневната и се качи в стаята, където щеше да спи с Били. Гретхен заемаше втората стая за гости. Никой не беше влизал още в стаята на майка им.
— Изглежда променен, нали? — каза Гретхен, когато с Рудолф останаха сами.
— Да-а.
— Примирен. Някак победен.
— Каквото и да е, промяната е положителна.
Чуха, че Томас слиза по стълбите, и прекъснаха разговора, Томас влезе; носеше нещо меко, увито в тънка хартия.
— Ето — каза той, подавайки го на Гретхен, — това е за теб.
Гретхен разтвори хартията и извади трицветното шалче със старата карта на Средиземно море.
— Благодаря ти — каза тя. — Прекрасно е, — Стана и го целуна.
Целувката неочаквано го развълнува. Той почувствува, че може да направи някоя глупост — да не издържи и да се разплаче, да изпочупи мебелите, да се качи горе, да вземе пистолета и да стреля през прозореца в луната.
— Купих го в Кан — каза Томас, — за мама.
— В Кан? — попита Рудолф. — Кога си бил в Кан?
Томас му каза и двамата пресметнаха, че са били там по едно и също време, най-малко един ден.
— Това е ужасно — каза Рудолф. — Двама братя да се разминават по този начин. Отсега нататък, Том, трябва да поддържаме връзка.
— Да-а — каза Томас, С Гретхен имаше желание да се вижда, но Рудолф беше друго нещо. Рудолф му беше причинил толкова страдания, — Да-а — повтори Томас. — Ще кажа на секретарката ми да ти изпрати маршрута ми — добави той и стана, — Аз отивам да спя. Днес много се уморих.
Качи се в стаята. Не беше уморен толкова много. Просто не искаше да стои в една стая с Рудолф. Ако знаеше къде е домът на покойниците, щеше да отиде там самичък и да си поплаче. Не си спомняше някога да е прегръщал майка си.
Не искаше да събуди сина на Гретхен, йойто спеше на едното легло, облечен със синя пижама, затова не запали лампата, докато се събличаше, а само отвори леко вратата, за да влиза малко светлина от коридора. Нямаше пижама и се замисли дали на сутринта малкият ще разправи на останалите, че спи по гащета. Може и да не му направи впечатление. Изглеждаше симпатично дете и едва ли знаеше, че от него се очаква веднага да си създаде лошо мнение за вуйчо си, Момчето миришеше на чисто, на сапун. В болницата беше прегърнал Гретхен, за да я успокои; и двамата се бяха разплакали. Не си спомняше някога да е прегръщал майка си.
Като гледаше момчето, си спомни за Уесли. Трябваше да го види. Трябваше да направи нещо за него. Не можеше да го остави цял живот в ръцете на една уличница като Тереза.
Той затвори вратата и легна в мекото, чисто легло. Рудолф спеше в такова легло всяка нощ.
3
На погребението дойде и Теди Бойлан. И много други хора. Вестниците в Уитби и Порт Филип бяха счели новината за смъртта на майката на видния гражданин Рудолф Джордах за достатъчно важна и бяха поместили некролога на централно място. За Мери Джордах нямаше какво особено да се каже, но журналистите използуваха случая да изброят почетните длъжности и заслугите на Рудолф — председател на управителния съвет на сдруженото търговско предприятие „Д. К.“, подпредседател на Търговската палата в Уитби, възпитаник cum laude[1] на университета в Уитби, член на настоятелството на същия университет, член на Комисията за развитие на градовете Уитби и Порт Филип, енергичен и предприемчив бизнесмен. Споменаваше се дори, че като ученик Рудолф е участвувал в отбора по лека атлетика в дисциплината двеста метра бягане с препятствия, а също така, че е свирил на тромпет в джазбанда „Речната петорка“ през хиляда деветстотин четиридесет и пета година.
Горката мама, мислеше Рудолф, оглеждайки препълнената църква, как щеше да се радва, ако можеше да види колко хора са дошли да почетат паметта й.
Отец Макдонъл говори по-лошо и по-дълго, отколкото Рудолф предполагаше; Рудолф се опитваше да не слуша лъжите, които се изричаха над покрития с цветя ковчег. Дано само Гретхен не преживява много тежко погребението, спомняйки си за другия ковчег в крематориума в Калифорния. Погледна я, но лицето й не издаваше нищо.
Птиците пееха по дърветата в гробищата, радостни, че лятото е настъпило. При спускането на ковчега в гроба, съпроводено от риданията на дамите, с които майка им беше играла бридж, Рудолф, Гретхен и Томас застанаха един до друг; Гретхен държеше Били за ръка.
Бойлан ги настигна, когато наближаваха чакащите ги черни лимузини.
— Не искам да се натрапвам — каза той, когато те спряха. — Гретхен, Рудолф… искам само да изкажа моите съболезнования. Толкова млада жена.
За миг Рудолф се смути. Майка му винаги му се струваше много стара, тя беше много стара. Беше стара още на тридесет години, а много преди това беше започнала да умира. За първи път осъзна истинската й възраст. Петдесет и шест години. Почти колкото Бойлан. Нищо чудно, че Бойлан я смята за „толкова млада жена“.
— Благодаря, Теди — каза Рудолф и се ръкува с Бойлан, Бойлан съвсем не изглеждаше на човек, готов да влезе в гроба. Цветът на косата му беше все същият, лицето му беше загоряло и без бръчки, ходеше изправено, а обувките му лъщяха както винаги.
— Как си, Гретхен? — попита Бойлан. Хората, които вървяха зад тях, се спряха, защото не искаха да ги задминат на тясната чакълеста пътека между гробовете. Бойлан смяташе за нещо напълно естествено, че всички са длъжни да му дават път.
— Много добре, благодаря, Теди — отговори Гретхен.
— Това сигурно е синът ти — усмихна се Бойлан на Били, който го изгледа сериозно.
— Били, това е мистър Бойлан, един стар приятел — обясни Гретхен.
— Здравей, Били. — Бойлан стисна ръката на момчето. — Надявам се, че следващия път ще се видим при по-приятен случай.
Били не отговори нищо. Томас гледаше Бойлан с присвити очи; Рудолф си помисли, че зад спуснатите клепачи той иска да прикрие желанието си да се изсмее. Може би си спомняше нощта, когато е видял как Бойлан се разхожда гол из къщата на хълма и налива уиски на Гретхен, която го чака в спалнята на горния етаж. Ама че неподходящи за гробища мисли.
— Брат ми Томас — представи го Рудолф.
— О, да — каза Бойлан, но не подаде ръка на Томас, а се обърна към Рудолф. — Ако намериш време, Руди, въпреки голямата си заетост, обади ми се, за да вечеряме заедно някой път. Искам да призная, че ти беше прав в избора си на кариера, Доведи и Гретхен, ако е свободна. Моля те.
— Аз заминавам за Калифорния — каза Гретхен.
— Колко жалко. Е, повече няма да ви задържам. — Той леко се поклони и се отдръпна. Даже и с тъмния костюм елегантната му, скъпо поддържана фигура се открояваше ярко сред еднообразната процесия на жителите на малкото провинциално градче.
Докато крачеха към първата лимузина, от която Рудолф беше отстранил безмилостно отец Макдонъл, Гретхен осъзна, смаяна, колко много си приличат Рудолф и Бойлан — не по външност, разбира се, и дано не и по характер, но в поведението си, в начина на говорене, в жестовете, в избора на дрехи, в походката. Интересно дали Рудолф знае колко много дължи на този човек и дали ще му е приятно, ако му го каже.
Докато пътуваха към къщата на Рудолф, тя мислеше за Бойлан. Би трябвало да мисли за майка си — в този момент в слънчевото гробище, огласяно от веселите песни на птиците, заравят гроба й. Но тя мислеше за Бойлан. Не изпитваше нито любов, нито влечение към него, но не изпитваше и отвращение, омраза или желание за отмъщение. Сякаш бе извадила някаква стара играчка, някоя любима кукла, от стар сандък и я разглеждаше любопитно, опитвайки се да си припомни какви чувства е изпитвала към нея, но тъй като не можеше да си припомни, трябваше да я захвърли или да я даде на някое съседско дете. Първата й любов.
Когато се върнаха в къщи, решиха да пийнат нещо. Били, който изглеждаше блед и измъчен, се оплака, че го боли главата, и се качи горе да си легне. Марта, въпреки неспирния поток от сълзи, отиде в кухнята да приготви набързо нещо за обяд.
Рудолф направи на Гретхен и на себе си мартини, а на Томас наля уиски с лед; Томас беше съблякъл сакото си, което беше много тясно за широките му рамене. Беше разкопчал яката на ризата си и седеше приведен на един дървен стол с твърда облегалка, подпрял лактите си на бедрата, отпуснал ръцете си между краката. Където и да седне, все едно, че се намира на ринга, помисли си Рудолф и му подаде уискито.
Вдигнаха чашите си, но не споменаха майка си.
Бяха решили да заминат заедно за Ню Йорк веднага щом се наобядват, защото не искаха да стоят в къщи и да приемат съболезнования. Хората изпращаха огромни букети, но Рудолф беше наредил на Марта да запази само един и да занесе всички останали в болницата, където беше умряла майка му. Нарцисите, които беше задържал, приличаха на жълт пламък върху масичката пред канапето. Прозорците бяха отворени, през тях нахлуваше слънцето и свежата миризма на трева от градината. Салонът с нисък дървен таван беше изискано подреден, не беше претрупан със стари мебели, нито предизвикателно модерен — съвсем в стила на Рудолф.
— Какво смяташ да правиш с къщата? — попита Гретхен.
— Сигурно ще остана да живея в нея. — Рудолф сви рамене. — Все още трябва да прекарвам много време тук. Макар че за сам човек е твърде голяма. Искаш ли да дойдеш да живееш тук?
Гретхен поклати глава. Споровете с адвокатите продължаваха.
— Аз съм свързана с Калифорния.
— А ти? — обърна се Рудолф към Томас.
— Аз? — попита изненадан Томас. — Какво, по дяволите, мога аз да правя тук?
— Ще си намериш някаква работа. — Рудолф се сдържа да не каже: „Аз ще ти намеря някаква работа.“ Той с удоволствие отпиваше от мартинито. — Трябва да признаеш, че тук е по-хубаво, отколкото в нюйоркския хотел, където си отседнал.
— Не смятам да остана там за дълго. Но все едно, тук за мен няма място. Хората ме гледат, като че ли съм животно от зоологическата градина.
— Преувеличаваш — каза Рудолф.
— Твоят приятел Бойлан не пожела дори да ми подаде ръка на гробището. Ако не там, не знам къде другаде хората си подават ръка.
— Той е особен случай.
— Вярно, че е особен — засмя се Томас. Макар и тих, смехът му внесе някакъв смут в атмосферата.
— Защо се смееш? — попита Рудолф, а Гретхен погледна озадачено Томас.
— Като го видиш следващия път — отговори Томас, — кажи му, че е прав да не ми подава ръка.
— Какво искаш да кажеш, Том?
— Питай го дали си спомня Деня на победата. Нощта, когато в имението му запалиха един кръст и стана пожар.
— Какво значи това? — попита рязко Рудолф. — Ти ли си го направил?
— Аз и един приятел. — Томас стана и отиде да си напълни чашата.
— Защо го направихте? — попита Гретхен.
— Момчешки щуротии — отговори Томас и си сложи допълнително лед в чашата. — Току-що бяхме спечелили войната.
— Но защо избрахте точно него? — попита Гретхен.
Томас разбъркваше леда в питието си с гръб към Гретхен.
— Тогава той имаше връзка с една дама, която познавах — каза той. — Аз не одобрявах тази връзка. Трябва ли да кажа името на дамата?
— Няма нужда — отговори тихо Гретхен.
— Кой беше приятелят? — попита Рудолф.
— Какво значение има?
— Онзи Клод, не си спомням презимето му, който се влачеше с теб, нали?
Томас се усмихна, но не отговори. Пиеше прав, облегнат на бюфета.
— Той изчезна веднага след този случай — каза Рудолф. — Сега си спомням.
— Точно така — потвърди Томас. — А аз изчезнах веднага след него, ако си спомняш и това.
— Някой е знаел, че вие сте свършили тази работа — каза Рудолф.
— Да, някой — кимна иронично Томас.
— Имал си късмет, че не си отишъл в затвора — каза Гретхен.
— Точно това искаше да избегне татко, когато ме изхвърли от къщи — каза Томас. — Едно погребение кара винаги хората да си спомнят за доброто старо време, нали?
— Том — каза Гретхен, — ти нали не си вече такъв?
Томас отиде до канапето, където Гретхен седеше, наведе си и я целуна леко по челото.
— Надявам се, че не съм — отговори той. Изправи се и добави: — Ще се кача горе да видя как е момчето. Симпатично ми е. Сигурно ще се чувствува по-добре, ако не е само.
Взе си чашата и излезе от салона.
Рудолф приготви за Гретхен и за себе си по още едно мартини. Радваше се, че може да прави нещо с ръцете си. Брат му не беше лесен човек. Даже и след като излезе от стаята, атмосферата остана напрегната и неспокойна.
— Господи — наруши мълчанието Гретхен, — не е възможно у трима ни да има едни и същи гени.
— Кой от нас беше ненормалният в котилото? — каза Рудолф. — Ти, аз, той?
— Ние, Руди, ти и аз — отговори Гретхен.
— Майка ни беше такава. Баща ни беше такъв. — Рудолф сви рамене. — Знаехме защо са такива или поне си мислехме, че знаем, но това не променяше нещата. Аз се опитвам да не бъда такъв.
— Спаси те само това, че ти провървя — каза Гретхен.
— Аз работих много — защити се Рудолф.
— Колин също. Разликата обаче е, че ти никога няма да се блъснеш в някое дърво.
— Много съжалявам, Гретхен, че още не съм умрял. — По гласа му пролича, че е засегнат.
— Недей да тълкуваш грешно думите ми, моля те, Аз се радвам, че в нашето семейство има човек, който никога няма да се блъсне в някое дърво. Този човек положително не е Том. Знам, че не съм и аз, Аз може би съм най-лошата. Аз провалих цялото семейство. Ако не бях отишла един съботен следобед на шосето край Порт Филип, животът на всички ни щеше да бъде съвършено различен. Това беше ли ти известно?
— За какво говориш?
— За Теди Бойлан — отговори спокойно Гретхен. — Той ме качи тогава в колата си. Това, че днес съм такава, се дължи до голяма степен на него. Спала съм с разни мъже заради Теди Бойлан. Избягах в Ню Йорк заради Теди Бойлан. Срещнах Уили Абът заради Теди Бойлан и накрая го намразих, защото не беше по-различен от Теди Бойлан, а обикнах Колин, защото той беше пълна противоположност на Теди Бойлан. Онези критични статии, които пишех и които всички смятаха за толкова остроумни, бяха насочени срещу. Америка, защото тя създава хора като Теди Бойлан и им осигурява лек живот.
— Направо си се вманиачила… Ти си била провалила семейството. Защо не отидеш да ти побаят циганите, да си сложиш един амулет и да приключиш тази история?
— Нямам нужда от никакви цигани — продължи Гретхен. — Ако не бях срещнала Теди Бойлан и не бях отишла да спя с него, мислиш ли, че Том щеше да подпали онзи кръст в имението му? Мислиш ли, че ако Теди Бойлан не съществуваше, щяха да изгонят Том като престъпник от къщи? Мислиш ли, че днес той щеше да е такъв, ако беше останал да живее в Порт Филип със семейството си?
— Може би не — съгласи се Рудолф. — Но щеше да се случи нещо друго.
— Само че не се случи нища друго. Просто Теди Бойлан спеше със сестра му. А ти…
— Аз знам всичко за себе си — каза Рудолф.
— Така ли? Мислиш ли, че щеше да завършиш колежа без парите на Теди Бойлан? Мислиш ли, че щеше да се обличаш както сега или да се стремиш да преуспееш и да натрупаш пари по възможно най-бързия начин без Теди Бойлан? Мислиш ли, че ако не беше Теди Бойлан, някой друг щеше да се грижи за теб, да те води по концерти и художествени галерии, да ти угажда, докато учиш, да ти внуши тази надменност, тази самоувереност? — Гретхен допи чашата си.
— Добре — каза Рудолф, — Ще издигна паметник в негова чест.
— Може би трябва да го направиш. Сигурно можеш да си го позволиш, особено сега с парите на жена си.
— Това вече не е честно — отговори ядосано Рудолф. — Знаеш, че нямах никаква представа…
— Точно това исках да ти кажа — прекъсна го Гретхен. — Твоят успех превръща в нещо съвсем друго ужасните черти на семейство Джордах.
— А в какво се изразяват при теб ужасните черти на семейство Джордах?
Гретхен изведнъж се преобрази. Резкият й глас се смекчи, лицето й стана тъжно, нежно, то сякаш се подмлади.
— Когато живеех с Колин, аз бях различна — каза тя.
— Може би.
— Мисля, че никога вече няма да срещна друг Колин.
Рудолф се пресегна и докосна ръката й; незаглъхналата скръб на сестра му усмири гнева му.
— Сигурно няма да ми повярваш — каза той, — но аз мисля, че ще срещнеш такъв човек.
— Не — отговори тя.
— Какво смяташ да правиш? Да седиш така и цял живот да скърбиш?
— Не.
— Какво смяташ да правиш?
— Ще продължа да уча.
— Да учиш? — попита Рудолф недоумяващо. — На твоята възраст?
— Във вечерния университет в Лос Анжелос — обясни Гретхен. — Така ще мога да си живея в къщи и да се грижа за Били, Ходих да проверя и ми казаха, че ще ме приемат.
— И какво ще учиш?
— Ще се смееш, като чуеш.
— Днес на нищо не се смея — каза Рудолф.
— Тази идея ми я даде бащата на един съученик на Били — обясни Гретхен. — Той е психиатър.
— О, господи! — възкликна Рудолф.
— Ето че и сега твоят късмет пак се проявява — каза Гретхен, — като чуеш думата „психиатър“, можеш да извикваш: „О, господи!“
— Извинявай.
— Той работи по съвместителство в една клиника. С терапевти, които не са завършили медицина, но са учили психотерапия, били са подлагани на психоанализа и са получили право да лекуват леки случаи. Занимават се с групова терапия — с нормални деца, които отказват да се научат да четат и да пишат или имат агресивни тенденции, с деца на разведени родители, които са се затворили в себе си, с момичета, станали фригидни поради религията си или някоя ранна сексуална травма и които се разделят със съпрузите си, с негърчета и мексиканчета, тръгнали на училище със закъснение, които не могат да догонят връстниците си и получават психическа травма от това…
— Значи — прекъсна я Рудолф, който слушаше нетърпеливо, — значи, като се въоръжиш с документа от Калифорнийския университет в Лос Анжелос, ще тръгнеш да оправяш сама негърския проблем, мексиканския проблем и религиозния проблем…
— Ще се опитам да разреша един проблем — каза Гретхен, — а може би два или сто проблема. И в същото време ще разреша собствения си проблем. Времето ми ще бъде ангажирано и ще върша нещо полезно.
— А не нещо безполезно като брат ти? — попита Рудолф обидено. — Това ли искаш да кажеш?
— Съвсем не — отговори Гретхен. — Ти си полезен по свой начин. Нека и аз бъда полезна по мой.
— Колко време ще продължи всичко това?
— Най-малко две години, за да получа диплома — отговори Гретхен. — След това трябва да завърша курса по психотерапия…
— Няма да успееш да завършиш — каза Рудолф — Ще си намериш мъж и ще…
— Може би — каза Гретхен. — Съмнявам се, на кой знае.
Марта влезе със зачервени очи и каза, че обедът е сервиран. Гретхен се качи в стаята да извика Били и Томас и когато тримата слязоха в столовата, цялото семейство седна да обядва; всички се държаха много учтиво и казваха: „Подай ми, моля те, горчицата“, „Благодаря“, „Не, засега това ми стига“.
След обяда се качиха на колата и заминаха за Ню Йорк, оставяйки мъртвата си майка.
Стигнаха в хотел „Алганкуин“ малко след седем часа. Гретхен и Били бяха отседнали там, защото в едностайния апартамент на Рудолф, където го чакаше Джийн, нямаше място. Рудолф покани Гретхен и Били да вечерят заедно с него и Джийн, но Гретхен каза, че точно този ден не е подходящ да се запознае с новата си снаха. Рудолф покани и Томас, но той, свит на предната седалка, отговори, че имал среща.
Когато Били слезе от колата, Томас също се из мъкна навън и прегърна Били през раменете.
— И аз имам син, Били — каза той. — Доста па малък от теб. Но ако стане като теб, аз ще се гордея с него.
За първи път от три дни насам Били се усмихна.
— Том — запита Гретхен, застанала пред входа ш хотела, — ще те видя ли някога пак?
— Разбира се — отговори Томас, — Аз знам адреса ти и ще ти се обадя.
Гретхен и синът й влязоха в хотела, следвани от носача с двата им куфара.
— Аз ще взема такси оттук, Руди — каза Томас. — Ти сигурно бързаш да се прибереш при жена си.
— Бих искал да пийна нещо. Нека да влезем в бара и… — предложи Рудолф.
— Благодаря. Нямам време — отговори Томас. — Трябва да вървя. — Той все се озърташе и оглеждаше движението по Шесто авеню.
— Том, трябва да поговоря с теб — настоя Рудолф.
— Мисля, че си казахме всичко — отговори Томас и се опита да спре едно такси, но се оказа, че работното време на шофьора е свършило, — Няма какво повече да говорим.
— Няма ли? — каза ядосано Рудолф. — Така ли мислиш? Ами ако ти кажа, че днес при затварянето на борсата си притежавал шестдесет хиляди долара, няма ли да мислиш другояче?
— Ти си бил голям шегаджия, Руди — каза Томас.
— Ела в бара. Не се шегувам. Томас последва Рудолф в бара. Келнерът им донесе уиски и Томас каза:
— Е, да чуем какво имаш да ми казваш.
— Онези проклети пет хиляди долара, които ми даде. Спомняш ли си? — попита Рудолф.
— Нечисти пари — каза Томас. — Разбира се, че си спомням.
— Ти ми каза да правя с тях каквото си поискам — продължи Рудолф. — Мисля, че мога да си спомня точно думите ти: „Хвърли ги. Изхарчи ги по жени. Подари ги на любимото си благотворително дружество…“
— Сигурно така съм казал — ухили се Томас.
— Аз поисках да ги вложа — каза Рудолф.
— Ти винаги си бил практичен. Още от дете — отговори Томас.
— Вложих парите на твое име, Том — продължи Рудолф, без да бърза. — В моята компания. Печалбата не е кой знае каква, но цялата съм я влагал в нови акции — четири пъти досега, и делът ти все нараства и нараства. Мога да ти кажа, че в този момент притежаваш шестдесет хиляди долара в акции.
Томас допи на един дъх уискито си. Затвори очи и ги притисна силно с пръсти.
— През последните две години много пъти се опитвах да те открия — обясняваше Рудолф. — От телефонната компания ми отговориха, че телефонният ти пост е прекъснат, а писмата, които изпращах на стария ти адрес, се връщаха винаги с печата: „Лицето не живее на този адрес“. А мама ми каза, че има връзка с теб, чак когато отиде в болницата. Следях спортните страници, но ти сякаш беше изчезнал от света.
— Аз се подвизавах по това време из западните щати — каза Томас и отвори очи. Виждаше всичко като в мъгла.
— В същност даже се радвах, че не можех да те открия — призна Рудолф, — защото знаех, че цената на акциите ще расте, и се страхувах, че ще се изкушиш да ги продадеш преждевременно. Аз смятам, че и сега не бива да ги продаваш.
— Искаш да кажеш, че утре мога да отида някъде, да заявя, че имам акции, които искам да продам, и някой ще ми даде шестдесет хиляди долара в брой? — попита Томас.
— Казах ти, че не те съветвам да…
— Руди — прекъсна го Томас, — ти си прекрасен човек, направо си прекрасен и може би не съм бил прав да си мисля толкова години разни неща за теб, но точно сега няма да слушам никакви съвети. Искам само да ми кажеш мястото, където някой ме чака да ми брои шейсет хиляди долара.
Рудолф се предаде. Написа адреса на кантората на Джони Хийт и го даде на Томас.
— Иди утре на този адрес — каза той. — Аз ще се обадя на Хийт и той ще те чака. Моля те, Том, бъди разумен.
— Не се тревожи за мен, Руди. Отсега нататък ще бъда толкова разумен, че няма да можеш да ме познаеш. — Томас поръча по още едно уиски. Когато вдигна ръка да повика келнера, сакото му се разтвори и Рудолф видя пистолета, мушнат в колана му. Но не каза нищо. Беше направил всичко възможно за брат си. Повече от това не можеше.
— Ще ме почакаш ли една минутка? — каза Томас. — Трябва да се обадя по телефона.
Отиде във фоайето, влезе в една телефонна кабина и потърси номера на авиокомпанията „Трансуърлд Еър Лайнс“. Свърза се и попита какви полети има на другия ден до Париж. Чиновничката му отговори, че има един полет в осем часа вечерта, и го попита иска ли да му запази място. Той каза: „Не, благодаря“, затвори, след това се обади в Християнския съюз на младите мъже и помоли да извикат Дуайър. Томас чака дълго и тъкмо щеше да затвори телефона и да се откаже от Дуайър, когато чу гласа му:
— Ало, кой е? — каза Дуайър.
— Том. Слушай сега…
— Том! — извика развълнувано Дуайър. — Откога се мотая тук и чакам да ми се обадиш. Божичко, колко се притесних, мислех, че си умрял…
— Ще млъкнеш ли най-после? — прекъсна го Томас. — Слушай ме сега. Утре в осем часа вечерта има самолет на „Трансуърлд Еър Лайнс“ за Париж, който излита от Айдълуайлд. В шест и половина трябва да бъдеш на касата за запазени билети. С багажа си.
— Искаш да кажеш, че имаме запазени билети за самолет?
— Нямаме още билети — отговори Томас, ядосан, че Дуайър е толкова развълнуван. — Ще ги вземем там. Не искам името ми цял ден да стои в някакъв списък.
— Правилно, правилно, Том, разбирам.
— Само недей да закъсняваш. Ела навреме.
— Ще дойда навреме. Ти за това не се притеснявай.
Томас затвори телефона.
Върна се в бара и настоя да плати сметката. На улицата, преди да се качи в таксито, което спря до тротоара, той стисна ръката на брат си.
— Слушай, Том — каза Рудолф, — хайде да вечеряме веднъж заедно през седмицата. Искам да се запознаеш с жена ми.
— Чудесно — отговори Томас. — Ще ти се обадя в петък.
Качи се в таксито и каза на шофьора:
— Четвърто авеню и Осемнадесета улица.
Отпусна се удобно в колата, стиснал книжната торба с дрехите си. Когато човек има шестдесет хиляди долара, всички го канят да вечеря. Даже и собственият ти брат.