Ъруин Шоу
Богат, беден (26)

ГЛАВА ПЪРВА

1963

 

Когато пристигна в къщи с колата, валеше дъжд — проливен, тропически калифорнийски дъжд, който свеждаше цветята подобно на дребни рикоширащи куршумчета и отскачаше от покривите, подкопаваше пръстта и я свличаше в градината и плувните басейни на съседите. Колин беше починал преди две години, но всеки път тя поглеждаше машинално към отворения гараж да види дали колата му не е вътре.

Остави учебниците си във форда, модел 1959 година, и изтича до входната врата; макар че измина само няколко крачки, цялата й коса се намокри. Влезе вътре, свали палтото си и тръсна мократа си коса. Беше едва четири и половина следобед, но в къщата беше тъмно и тя запали лампата в антрето. Били беше отишъл на екскурзия в планината с приятели за уикенда и тя се надяваше, че там времето е по-хубаво, отколкото по крайбрежието.

Бръкна в пощенската кутия. Извади няколко съобщения за неплатени сметки, рекламни листовки и писмо от Венеция, адресирано с почерка на Рудолф.

Отиде във всекидневната и по пътя запали всички лампи. Събу мокрите си обувки и си наля малко уиски с много сода, а после седна на канапето с подвити крака, доволна, че стаята е така приятно осветена. От тъмните ъгли вече не чуваше шепот. Беше спечелила делото срещу бившата съпруга на Колин и щеше да остане да живее в къщата. Съдът й беше отпуснал временна издръжка, докато се определяха окончателно размерите на имуществото на Колин, и тя вече не беше зависима от Рудолф.

Отвори писмото на Рудолф. То се оказа дълго. Когато беше в Америка, той предпочиташе да й се обажда по телефона, но сега, докато се разхождаше из Европа, ползуваше услугите на пощата. Сигурно разполагаше с много свободно време, защото й пишеше често. Беше получила негови писма от Лондон, Дъблин, Единбург, Париж, Сен Жан дьо Люс, Амстердам, Копенхаген, Женева, Флоренция, Рим, Иския, Атина и от градчета, които тя никога не беше чувала, където той и Джийн отсядаха пътем в малки хотелчета да пренощуват.

„Скъпа Гретхен — започна тя да чете. — Във Венеция вали и Джийн излезе на дъжда, за да прави снимки. Тя казва, че това е най-подходящото време да се улови същността на Венеция — отвсякъде вода, и отдолу, и отгоре. Аз съм се сгушил удобно в хотела, равнодушен към изкуството. А за Джийн условията са без значение, обича да снима всякакви хора при всякакво време и обстоятелства — дори и най-тежките. Според нея страданието и старостта, а по възможност и двете заедно, разкриват характера на даден народ и страна по-добре от всичко друго. Аз не се опитвам да споря с нея. Предпочитам да гледам красиви млади хора при слънчева светлина — нали съм си еснаф.

Наслаждавам се до краен предел на прелестите, които ми осигурява бездействието. След толкова години на труд и напрежение открих, че в същност съм един безгрижен, мързелив човек, който се задоволява да види два шедьовъра на ден, да се помотае из някой чужд град, да седи часове наред в някое кафене, както правят французите и италианците, да се преструва, че разбира от изкуство, да се пазари в художествените галерии за картини от млади художници, за които никой не е чувал и чиито произведения ще превърнат всекидневната ми в Уитби в зала на ужасите, ако ги окача там.

Странно, че при тази възможност да пътуваме и при факта, че татко е роден в Германия и е толкова германец, колкото и американец, аз нямам никакво желание да отида в Германия. Джийн е била там, но не държи да посети отново тази страна. Казва, че тя прилича твърде много на Америка в основни линии. Ще трябва да й повярвам.

Тя е най-прекрасната жена на този свят, а аз съм най-послушният съпруг и се съгласявам да й мъкна камерите, за да бъда непрекъснато с нея. Освен, разбира се, когато вали. Тя е изключително наблюдателна и благодарение на нея през тези шест месеца научих за Европа много повече, отколкото щях да науча сам за шест години. Тя не проявява никакъв интерес към литература, не чете дори вестници, театърът я отегчава, затова аз оставам сам в тази сфера на съвместния ни живот. Освен това тя кара много добре нашия малък фолксваген и аз имам възможност да се отпусна и да се любувам на Алпите, на долината на Рона, без да се страхувам, че ще обърна колата. Сключили сме споразумение. Тя шофира сутрин и изпива на обяд бутилка вино, а аз сядам зад волана следобед — трезвен.

Не ходим по модни курорти, както правехме през медения ни месец, защото, както казва Джийн, сега вече живеем истински. Но не страдаме от това. Тя е много общителна, а с моя френски и италиански, и с английския, който всички говорят, завързваме приятелства с най-различни хора — с един лозар от Бургундия, с един масажист от плажа в Биариц, с един играч на ръгби от Лурд, с един художник-абстракционист, с безброй свещеници, с рибари, с един френски киноактьор на епизодични роли, със стари англичанки, които правят обиколка на Европа с автобуси, с бивши десантници от английската армия, с американски войници, служещи в Европа, с един представител на парижката камара на депутатите, който твърди, че единствената надежда на света е Джон Фицджералд Кенеди. Ако срещнеш случайно Джон Фицджералд Кенеди, предай му това нещо.

Англичаните са хора, които не е възможно да не обикнеш. Само тях и никой друг. Те не са практични, но не си струва човек да им го казва. След като спечелиха войната с много кръв и смелост, предадоха всичко на германците. Аз не искам нито германците, нито някой друг народ да гладува, но англичаните имаха право да се надяват, че след като оръдията замлъкнаха, ще живеят на този свят поне толкова добре, колкото са живели преди това противниците им. За наша сметка обаче.

Трябва да гледаш Били непременно да обиколи Европа, преди да навърши двадесет години, преди Европа да се е превърнала в Парк Авеню, в Университета на Южна Калифорния, в Скарсдейл, в Харлем и в Пентагона. Ние може и да ценим тези места или поне някои от тях, но ще бъде жалко, ако градове като Рим, Париж и Атина заприличат на тях.

Бях в Лувър, в амстердамския Риикс-музеум, в Прадо, видях лъвовете в Делос и златната маска в музея в Атина и дори нищо повече да не бях видял, да бях глух и ням и никой да не ме обичаше, само това щеше да струва много повече от всичко, което бих спечелил за шестте месеца отсъствие от работа…“

Телефонът иззвъня, Гретхен остави писмото и стана да се обади. Беше Сам Кори, старият монтажист, който беше работил с Колин и в трите му филма. Сам, предан приятел, се обаждаше поне три пъти в седмицата и понякога тя отиваше с него да види някой нов филм в студиото, който той смяташе, че ще й бъде интересен. Той беше на петдесет и пет години, имаше здраво семейство и тя се чувствуваше добре с него. Той беше единственият близък на Колин, с когото тя продължаваше да поддържа връзка.

— Гретхен — каза той, — ще прожектираме един от филмите на „Новата вълна“, който току-що е пристигнал от Париж. После ще те заведа да вечеряме някъде.

— Съжалявам, Сам — отговори Гретхен, — обаче един от съкурсниците ми ще дойде да ми помага.

— Ех, това учене, това учене — измърмори Сам, — тези благословени ученически години. — Той беше учил до девети клас и не се отнасяше с особено преклонение към висшето образование.

— Хайде да го оставим за някоя друга вечер, а, Сам?

— — Разбира се — каза той. — Къщата ти още ли не е пометена от дъжда?

— Почти.

— Така е в Калифорния — каза Сам.

— И във Венеция също вали дъжд — отговори Гретхен.

— Откъде получаваш такава строго поверителна информация?

— Чета писмо от брат ми Рудолф, Той е във Венеция и там вали дъжд.

Сам се беше запознал с Рудолф, когато той и Джийн й бяха дошли на гости за една седмица. След като си заминаха, Сам каза, че Рудолф е симпатичен, но че е безумно влюбен в жена си.

— Като му пишеш — каза Сам, — питай го иска ли да вложи пет милиона долара в един евтин филм, който смятам да поставя.

Сам, който години наред се движеше сред невероятно богати хора в Холивуд, беше убеден, че всички, които имат повече от сто хиляди долара в банката, живеят на този свят само за да ги скубят другите. Освен, разбира се, ако са талантливи. Но според Сам талантите можеха да се проявят само в областта на киното.

— Сигурна съм, че ще го направи с най-голямо удоволствие — отговори Гретхен.

— Пази се да не те намокри дъждът — каза Сам и затвори телефона.

Сам беше най-спокойният човек, когото познаваше. Години наред той беше наблюдавал страстите, които се развихряха във филмовите студии, но беше запазил непоклатимо спокойствие — знаеше на какво е способен, през ръцете му минаваха стотици хиляди метри филмова лента, улавяше пропуски, оправяше чужди грешки, никога не ласкаеше никого, напускаше продукциите, когато хората станеха непоносими, преминаваше от един стил в друг с неизтощима работоспособност, беше едновременно и творец, и момче за всичко, предан на неколцина режисьори, които въпреки недостатъците им Сам считаше за професионалисти, отдадени пламенно на своето изкуство. Сам беше гледал пиесите на Колин и когато той дойде в Холивуд, сам му предложи да работи с него; скромен, но уверен в способностите си, Сам знаеше, че новият режисьор ще му бъде благодарен за професионалния опит, че тяхното сътрудничество ще бъде ползотворно.

След смъртта на Колин Сам разговаря веднъж надълго с Гретхен и я предупреди, че ако остане в Холивуд само като нечия вдовица, без да прави нищо, ще се чувствува много нещастна. Беше наблюдавал достатъчно Гретхен, докато работеше като монтажист в трите филма на Колин, и беше разбрал, че Колин напълно основателно се съобразява с нейното мнение. Затова й предложи да я вземе при себе си и да я научи на своя занаят. „За сама жена в този град — беше казал той — монтажната зала е най-хубавото място. Там няма да си самотна, няма да развяваш прелестите си насам-натам, нито да оспорваш нечии изяви, а ще работиш методично и смислено, все едно, че всеки ден ще изпичаш по един кейк.“

Тогава Гретхен му беше казала: „Не, благодаря“, защото не искаше дори и по този начин да се възползува от репутацията на Колин, и затова се записа в университета. Но след всеки разговор със Сам тя се чудеше дали не е отхвърлила предложението му твърде прибързано. Хората в университета бяха доста млади, напредваха много бързо, интересуваха се от неща, които на нея й се струваха безсмислени, поглъщаха и отхвърляха огромни количества информация за кратко време, а тя тъпчеше мъчително на едно място седмици наред.

Гретхен седна пак на канапето и взе писмото на Рудолф. Венеция, спомни си тя, Венеция. С красива, млада съпруга, която съвсем случайно се оказва богата. Такъв е късметът на Рудолф.

„От Уитби се чуват недоволни гласове — продължи тя да чете. — Старият Колдъруд никак не одобрява продължителната ми обиколка из Европа, а Джони, който по характер е пуритан, макар че има лице на истински бохем, намеква деликатно, че ваканцията ми е продължила доста дълго. В същност аз не гледам на тази обиколка като на ваканция, макар че нищо друго досега не ми е доставяло такова удоволствие. Тази обиколка е продължение на моето образование, продължение, което не можах да си позволя, когато завърших колежа, защото бях беден и трябваше да работя по цял ден в магазина.

Когато се върна, имам да разрешавам много въпроси, които сега бавно премислям дори когато гледам някоя картина на Тициан в Двореца на дожите или пия еспресо на Пиаца Сан Марко. С риск думите ми да ти прозвучат много претенциозно, ще ти кажа, че искам да реша как да живея занапред. На тридесет и пет години съм, имам достатъчно пари — и основен капитал, и годишен доход, — за да мога до последния си ден да живея прекрасно. Дори и ако вкусовете ми бяха екстравагантни, а те не са, дори и ако Джийн беше бедна, а тя не е — пак щях да имам възможност да си позволя това. В Америка забогатееш ли веднъж, трябва да си ненормален или прекомерно алчен, за да обеднееш отново. Не ми е приятна мисълта цял живот само да купувам и да продавам, за да увеличавам богатството си, което и без това ми е достатъчно. Инстинктът ми да придобивам е притъпен от самите придобивки. Едва ли бих получил особено удовлетворение, ако продължавам да откривам нови търговски центрове из цялата страна под фирмата «Колдъруд» и ако получавам контрол пад нови компании. Възможността да управлявам цяла търговска империя — нещо, което опиянява хора като Джони Хийт и Брадфорд Найт — за мен крие твърде малко очарование и ми се струва, че би било най-скучното занимание. Обичам да пътувам и мисля, че ще бъда много нещастен, ако ми кажат, че повече няма да дойда тук, макар че не мога да бъда и като героите на Хенри Джеймс, които по думите на Е. М. Форстър отиват в Европа да опознават произведенията на изкуството и себе си, и толкова. Както виждаш, използувам свободното си време, за да чета книги.

Разбира се, бих могъл да се отдам на благотворителна дейност и да раздавам суми на бедни хора, на художници, на учени и изследователи, които се нуждаят от подкрепа, но дори и да го направя и да отпускам щедро средства в подрепа на различни каузи, не мога да си представя, че ще играя ролята на арбитър за подобни неща. Аз поне не бих могъл да се посветя изцяло на такова занимание.

На теб сигурно, както и на мен, ще ти се стори смешно, че някой от семейство Джордах се измъчва, защото има пари, но в Америка животът приема такива странни обрати — ето че и аз изпаднах в необикновено положение.

Има още едно усложнение. Аз обичам къщата в Уитби и самия град. В същност не искам да живея никъде другаде. Преди известно време Джийн призна, че на нея също й харесва Уитби и каза, че ако някога имаме деца, предпочита да ги отгледа там, а не в Ню Йорк. А аз ще се погрижа да имаме деца или поне едно дете. Винаги можем да поддържаме един малък апартамент в Ню Йорк за случаите, когато искаме да се отдадем на светски развлечения или когато тя има работа в града. Но в Уитби човек не може да не върши нищо. Съседите веднага ще ме обявят за чудак и градът няма да ми се вижда толкова привлекателен, колкото сега. Не искам да се превърна в един Теди Бойлан.

Може би, като се прибера в Америка, ще си купя един брой на «Таймс» и ще прегледам обявленията, в които се предлага работа.

Джийн се върна цялата мокра, щастлива и леко пияна. Скрила се от дъжда в едно кафене, а двама венециански джентълмени я напили с вино. Тя те поздравява. Това е едно дълго, егоистично писмо. Очаквам да ми отговориш със също толкова дълго и егоистично писмо. Изпрати го до «Америкън експрес» в Париж. Не знам кога точно ще бъдем в Париж, но това сигурно ще стане през следващите две седмици и там ще ми предадат писмото ти. Поздрави на теб и на Били.

Рудолф

П.С. Знаеш ли нещо за Том? От погребението на мама изобщо не съм го чувал.“

Гретхен остави тънките листове хартия за въздушна поща, изписани гъсто с енергичния, ясен почерк на брат й. Допи чашата си и реши, че повече няма да пие. Стана от дивана, отиде до прозореца и погледна навън. Продължаваше да вали проливно. Градът долу беше обвит във водна пелена.

Тя се замисли върху писмото на Рудолф. Те бяха по-близки, когато си пишеха, отколкото когато се виждаха. В писмата си Рудолф проявяваше известна несигурност, не беше така надменен и самоуверен и с това печелеше симпатиите й, тъй като обикновено прикриваше истинската си същност. Когато бяха заедно, рано или късно я обземаше желанието да го уязви. Писмата му разкриваха широта на духа и готовност да прости — качества, които иначе трудно можеха да се доловят, защото той никога не ги демонстрираше явно и с нищо не показваше, че знае кои постъпки или думи трябва да бъдат простени. Били й беше разказал как е обидил Рудолф в училище, но Рудолф не спомена нито веднъж за този случай и се държеше с Били винаги сърдечно и внимателно. Всичките му писма завършваха с думите: „Поздрави на теб и на Били“.

Трябва да се науча да бъда великодушна, помисли си тя, загледана в дъжда.

Не знаеше какво да отговори на Рудолф за Том. Том не й пишеше често, но все пак поддържаше връзка с нея. Както навремето беше постъпил с майка си, така сега беше накарал и нея да обещае, че няма да казва адреса му на Рудолф. Точно в този момент, точно в този ден Том се намираше в Италия. Вярно, че от другата страна на полуострова, по на юг, но все пак в Италия. Само преди няколко дни беше получила писмо от него, от някакво градче Порто Санто Стефано на Средиземно море. Том и един негов приятел на име Дуайър бяха намерили най-сетне яхтата, която търсеха, на приемлива за тях цена, и цяла есен и цяла зима я бяха ремонтирали в една италианска корабостроителница, за да могат от първи юни да излязат с нея в морето.

„Правим всичко сами — пишеше Том с едрия си момчешки почерк на линирана хартия. — Разглобихме дизеловите мотори и после ги сглобихме парче по парче и сега са съвсем като нови. Сменихме изцяло електрическата инсталация, запушихме всички цепнатини по корпуса и го остъргахме, регулирахме витлата, поправихме генератора, обзаведохме камбуза наново, пребоядисахме корпуса и каютите, купихме някои мебели на старо и също ги пребоядисахме. Дуайър се оказа отличен декоратор и много ми се иска да видиш как е подредил салона и каютите. Цяла седмица сме работили по четиринадесет часа на ден, но си струваше. Пестим си парите и затова живеем на яхтата, макар че тя сега е вдигната на подпори на земята. Нито Дуайър, нито аз можем да готвим, но въпреки това не гладуваме. Когато тръгнем на пътешествие, ще трябва да си намерим готвач. Мисля, че тричленен екипаж ще е напълно достатъчен. Ако Били иска да дойде през лятото, място за него ще се намери, а и работа винаги има. Когато го видях, останах с впечатлението, че малко физически труд на открито няма да му се отрази зле.

Смятаме до десет дни да излезем в морето. Още не сме решили как да кръстим яхтата. Когато я купихме, тя се казваше «Пенелопа II», но това име е твърде превзето за един бивш боксьор. Като споменах «боксьор», се сетих да ти кажа, че тук никой не се бие. Карат се много или поне говорят много високо, но си държат ръцете в джобовете. Спокойно можеш да влезеш в някой бар и да си тръгнеш оттам без бой. Разправят, че на юг от Неапол е различно, но аз не знам.

Собственикът на корабостроителницата е свестен човек и както разбирам от хората, е които говорих, ни дава всичко при много изгодни условия. Той даже ни осигури вече два рейса. Единият през юни, другият през юли, и каза, че по-нататък ще има и още. В Америка имах вземане-даване с един италианец, но тези тук са съвсем различни. Симпатични хора. Вече съм научил малко от езика им, но реч на италиански не мога да произнеса.

Когато тръгнем да пътуваме, приятелят ми Дуайър ще бъде капитан, макар че яхтата е купена с мои пари. Той има диплома за трети помощник и знае да кара яхта. Но ми дава уроци и в деня, когато успея да вляза в пристанището, без да се блъсна в нещо, аз ставам капитан. След като платим разноските по ремонта, ще делим всичко по равно, защото той ми е приятел и аз нямаше да се справя без него.

Искам пак да ти напомня за обещанието ти да не казваш нищо на Руди. Ако разбере, че съм направил тази глупост да купя едно пробито, старо корито в Средиземно море с парите, които е събрал за мен, направо ще побеснее. Той смята, че парите са нещо, което се крие в банката. Е, всеки си има свои разбирания. Когато си уредя окончателно положението и започна да печеля, ще го поканя с жена му да направят едно пътуване. Безплатно. Тогава ще види толкова загубен ли е бил брат му.

Ти не ми пишеш много за себе си, но от писмата ти оставам с впечатлението, че не се чувствуваш кой знае колко добре. Съчувствувам ти. Може би трябва да се захванеш с нещо различно от това, с което сега се занимаваш. Ако приятелят ми Дуайър не приличаше толкова много на педераст, щях да ти предложа да се омъжиш за него, за да ни станеш готвач. Шегувам се.

Ако имаш богати приятели, които биха искали да пътуват по Средиземна море това лято, препоръчай ме. Сега не се шегувам.

Сигурно ти и Рудолф ще си помислите, че брат ви съвсем е изкуфял, за да става капитан на яхта, но може би това се предава по наследство. В края на краищата татко караше лодка по Хъдсън. И веднъж прекали. Този път вече съвсем не се шегувам.

Яхтата е бяла със син кант. Като я видиш, ще речеш, че струва един милион долара. Собственикът на корабостроителницата казва, че можем веднага да я продадем и да изкараме десет хиляди долара печалба. Но ние нямаме намерение да я продаваме.

Ако отидеш в Ню Йорк, можеш да ми направиш една услуга. Да разбереш къде е жена ми, какво прави и как е детето. Не ми е мъчно за Америка, нито за ярките й реклами, но ми е много мъчно за детето.

Пиша ти толкова дълго писмо, защото навън вали като из ведро и не можем да боядисаме втори път салона на горната палуба (той ще бъде син). Ако някой ти каже, че на Средиземноморието не вали дъжд, не му вярвай.

Дуайър готви и вече ме вика да ядем. Нямаш представа колко отвратително мирише. Поздрави и целувки.

Том“

 

Дъжд в Порто Сан Стефано, дъжд във Венеция, дъжд в Калифорния. Явно, че семейство Джордах нямаше късмет с времето. Но двама негови представители имаха късмет във всичко останало, макар и само за един сезон.

— Пет часът следобед е най-отвратителният час на деня — каза Гретхен високо. И за да не се отдаде на самосъжаление, спусна пердетата и си наля още уиски.

 

 

В седем часа, когато се качи на колата да отиде на булевард Уилшайър и да вземе Коши Крума, още валеше. Тя караше бавно и внимателно по хълма, шосето беше залято с най-малко петнадесет сантиметра дълбока вода и колата буксуваше. Това е Бевърли Хилс — град на хиляди реки.

Коши беше аспирант по социология и ходеше да слуша две от лекциите в курса, който посещаваше и Гретхен, затова понякога преди изпити учеха заедно. Той беше следвал в Оксфорд, беше по-възрастен от другите студенти и според нея по-интелигентен от тях. Беше от Гана и имаше стипендия. Тя знаеше, че стипендията не е голяма и когато се събираха да се занимават заедно, винаги гледаше първо да му поднесе нещо за вечеря. Беше сигурна, че той не се храни достатъчно, макар че никога не говореше по този въпрос. А тя не се осмеляваше да отиде с него на ресторант извън района на университета, тъй като не знаеше как ще се държат келнерите, като видят бяла жена с негър, независимо че е прилично облечен и говори английски с чист оксфордски акцент. В университета той нямаше никакви неприятности, дори двама или трима от професорите се отнасяха с подчертано уважение към него, когато се изказваше. С нея той се държеше учтиво, но винаги резервирано, като учител с ученик. Не беше гледал нито един от филмите на Колин. Казваше, че нямал време да ходи на кино. Тя подозираше, че няма пари. Никога не го беше виждала с момичета и, изглежда, нямаше други приятели освен нея. Ако, разбира се, я приемаше като приятел.

Обикновено тя го чакаше в Бевърли Хилс на ъгъла на Родео и Уилшайър. Той нямаше кола, но взимаше автобус от Уестуд близо до университета, където живееше. Когато навлезе в булеварда, тя започна да се взира през мътното стъкло — дъждът валеше толкова силно, че чистачките не смогваха да го изчистят; видя го, че стои на ъгъла, без шлифер, без дори да е вдигнал яката на сакото си, за да се предпази от дъжда. С високо изправена глава, той гледаше потока коли през замъглените си очила, сякаш наблюдаваше манифестация.

Тя спря и отвори вратата на колата, а той се качи, без да бърза — от дрехите му течеше вода и на пода около обувките му веднага се образува локва.

— Коши! — извика Гретхен, — Вир-вода си. Защо не ме изчака в някой вход поне?

— Мъжете в моето племе, мила моя — каза той, — не се плашат, когато потече малко вода.

Тя се вбеси и имитирайки го, продължи да му се кара:

— В моето племе, в моето племе на бледолики хилави хора, мъжете имат достатъчно ум да се скрият някъде, когато вали дъжд. А ти… ти… — Тя се напрягаше да намери точната дума — избраник на бога!

За миг и двамата смутено замълчаха. После той избухна в гръмогласен смях. Тя също се засмя.

— И преди да сме приключили този разговор — продължи тя, — избърши си очилата, туземецо.

Той избърса послушно очилата си.

Като пристигнаха в дома й, тя го накара да си съблече ризата и сакото и му даде един от пуловерите на Колин. Коши беше дребен, имаше ръста на Колин и пуловерът му стана съвсем добре. Тя не знаеше какво да прави с дрехите на Колин и те стояха в шкафовете или висяха в гардеробите, както си ги беше оставил. Понякога Гретхен си казваше, че трябва да ги предаде на Червения кръст или на някоя друга организация, но все не се наканваше да го направи.

Вечеряха в кухнята — пържено пиле, грах, салата, сирене, сладолед и кафе. Тя отвори бутилка вино. Веднъж Коши й беше казал, че в Оксфорд бил свикнал да пие вино на вечеря.

Той винаги твърдеше, че не е гладен и че тя не е трябвало да си прави този труд, но Гретхен забелязваше, че той си изяжда всичко сложено пред него до последната троха, макар че тя не беше кой знае каква готвачка и яденето беше съвсем обикновено. Единствената разлика в навиците им при хранене беше, че той държеше вилицата в лявата ръка. Още едно нещо, което беше научил в Оксфорд. И там беше следвал със стипендия. Баща му имаше в Акра малко магазинче за текстил и ако не беше стипендията, никога нямаше да може да изучи умния си син. Коши не се беше връщал в родината си от шест години, но възнамеряваше, щом напише дисертацията си, да се установи в Акра и да работи там.

Той попита къде е Били. Обикновено ядяха заедно с него. Когато Гретхен му обясни, че е заминал за събота и неделя, той каза:

— Много жалко. Ще ми липсва този малък мъж. В същност Били беше по-висок от него, но Гретхен беше свикнала с обръщенията на Коши „мила моя“ и „малък мъж“.

Дъждът плющеше по плочите на вътрешния двор. Вечерята се проточи и Гретхен отвори бутилка вино.

— Да ти призная — каза тя, — тази вечер не съм настроена за учене.

— Такива да ги нямаме — укори я той. — Не съм дошъл дотук в такова ужасно наводнение само за да ям.

Допиха виното, докато Гретхен миеше чиниите, а Коши ги бършеше. Машината за миене на съдове беше развалена от шест месеца, но от нея нямаше особена нужда, тъй като сега повече от трима души не се събираха за храна и по-лесно беше да измиеш няколко чинии, вместо да се въртиш около машината.

Тя занесе каната с кафето във всекидневната, където двамата с чаша в ръка се заловиха за работа. Той имаше бърз, подвижен ум и нейната мудност го дразнеше.

— Мила моя — каза той, — ти просто не се съсредоточаваш. Крайно време е да се захванеш по-сериозно за работата си.

Тя затвори рязко учебника. Откакто бяха седнали да работят заедно на бюрото, той за трети или четвърти път й правеше забележка. Като някоя… като някоя гувернантка, каза си тя, като някоя стара негърка бавачка. Преговаряха лекциите по статистика, а статистиката й беше безкрайно скучна.

— Не могат всички да бъдат толкова умни като теб — каза тя. — Аз никога не съм била най-добрата ученичка в Акра и никога не са ми отпускали стипендия да…

— Мила моя Гретхен — отговори той тихо, но явно обиден. — Никога не съм твърдял, че съм бил най-добрият ученик.

— Никога не си твърдял, никога не си твърдял — повтори тя думите му, мислейки си отчаяно колко грубо се държи. — Няма защо да го твърдиш. Ти просто се държиш важно. Или стоиш на дъжда, сякаш си някакъв племенен вожд и гледаш отвисоко нещастните, страхливи бели хора, които минават с деморализиращите си кадилаци.

Коши стана. Свали очилата си и ги сложи в джоба.

— Съжалявам — каза той. — Нашите взаимоотношения, изглежда, не могат да доведат до нищо…

— „Нашите взаимоотношения“ — подигра го тя. — Къде си се научил да говориш така?

— Лека нощ, Гретхен — каза той. Стоеше прав с изпънато тяло и стиснати устни. — Искам само да ме изчакаш да си облека ризата и сакото… и няма да се бавя минута повече.

Той отиде в банята. Тя го чуваше как се движи. Изпи последната глътка от чашата си. Кафето беше изстинало и много сладко от неразтопената на дъното захар. Засрамена, тя подпря лакти на бюрото върху разхвърляните учебници и скри главата си в ръце. Направих го заради днешното писмо на Рудолф, помисли си тя. Заради пуловера на Колин. А този беден младеж с оксфордски акцент не ми е виновен за нищо.

Когато той се върна, облякъл ризата и сакото си, които бяха все още смачкани и влажни, тя се беше изправила и го чакаше. Без очила той беше направо красив — с късо подстригана коса, с широко чело, с гъсти мигли, с правилен нос, с плътни устни и с малки, прилепнали към главата уши. И всичко това изваяно безупречно от черен камък.

— Тръгвам си вече, мила моя — каза той.

— Ще те закарам с колата — тихо промълви тя.

— Ще вървя пеш, благодаря.

— Още вали — настоя тя.

— Ние богоизбраните — заяви той мрачно — не обръщаме внимание на дъжда.

Тя се опита да се засмее, но той явно съвсем не се шегуваше.

Коши тръгна към вратата. Тя протегна ръка и го хвана за ръкава.

— Коши — каза тя. — Моля те, не си отивай така. — Той спря и се обърна към нея. — Моля те — повтори тя. После го прегърна леко и го целуна по бузата.

Той вдигна бавно ръце и хвана главата й. Целуна я нежно. След това пак я целуна, но не толкова нежно. Тя усети, че ръцете му се спускат по тялото й. Защо не, помисли си тя, защо не, и се притисна към него. Той се опита да се освободи и да тръгне към спалнята, но тя се отпусна на канапето. Само не в леглото, където бяха лежали с Колин.

Когато легна до нея, тя трепереше. Искаше да му каже: „Сгреших, моля те, върви си“, но я беше срам да го изрече.

Всичко свърши бързо, без да си кажат нито дума. Той стана и тя го чу как върви пипнешком към ключа на лампата. Тогава Гретхен скочи, избяга в спалнята и заключи вратата. Изми няколко пъти лицето си със студена вода и се взря в огледалото над умивалника. Изтри размазаното около устата си червило. Искаше й се да вземе горещ душ, но той щеше да я чуе. Облече един халат и зачака, надявайки се, че когато излезе от стаята, той вече ще си е отишъл. Но Коши продължаваше да стои в средата на всекидневната невъзмутим. Тя се опита да се усмихне. Нямаше представа дали е успяла.

— Никога вече недей да правиш това с никого, мила моя — каза той безстрастно. — И особено с мен. Няма да допусна да ме унижават. Няма да допусна да се отнасят към мен със снизхождение. Няма да допусна никой да ме включва в собствените си програми за расова интеграция.

Тя стоеше с наведена глава, без да може да каже нищо.

— Когато вземеш дипломата си — продължи той със същия равен, злобен глас, — можеш да си играеш на благотворителка с нещастниците в болниците за бедни — като красива, богата бяла жена, която доказва пред негърчетата и мексиканчетата колко демократична, щедра и прекрасна е Америка, колко любвеобилни п състрадателни са красивите бели жени без съпрузи. Аз няма да съм тук, за да те видя. Ще бъда в Африка и ще се моля признателните негърчета и признателните мексиканчета да ти прережат един ден гърлото.

Той излезе мълчаливо. Външната врата се затвори съвсем тихо.

След известно време тя разтреби бюрото, на което бяха работили. Сложи чашките, чинийките и каната за кафе в кухненския умивалник и струпа книгите в единия край на бюрото. Много съм стара за учебници, каза си тя. Не мога да се справя. И отиде да заключи вратата. Арнълд Симс с червения си халат може да бъде спокоен, помисли си тя, докато гасеше лампите. Разплатих се вече с теб.

На другата сутрин не отиде на лекции, а се обади в студиото на Сам Кори и го попита може ли да го види, за да поговорят.