Роджър Зелазни
Оръжията на Авалон (9)

IX

С Ганелон напуснахме Швейцария с два камиона. Бяхме ги докарали от Белгия и сега моят возеше пушките. Триста броя по пет килограма, или общо около тон и половина чисто тегло, което съвсем не беше зле. Дори и с боеприпасите, пак оставаше достатъчно място за горивото и останалото снаряжение. Бяхме дошли за по-напряко през Сенките, разбира се, за да избегнем разни личности по границите, които само задържаха движението. Тръгнахме си по същия начин, като аз карах пръв, за да проправям пътя, така да се каже.

Прекосявахме мрачни хълмове и малки селца, където единствените превозни средства се теглеха от коне. Когато небето пожълтя като лимон, товарните добичета станаха странни твари, раирани и пернати. Карахме с часове, докато накрая видяхме черния път. Известно време се движехме успоредно с него, после се отклонихме в друга посока. Небето смени десетина пъти цвета си, контурите на ландшафта омекнаха и пейзажът стана равнинен, след това отново се появиха хълмове. Пълзяхме по черноземи и се носехме по равни като стъкло настилки. Преодоляхме планински проход и минахме покрай море с цвят на тъмно вино. Застигахме бури и мъгли.

Отне ми половин ден, докато открия моите хора и пак не бях сигурен дали са те или някоя друга сянка, толкова подобна на тях, че на практика беше все едно. Имам предвид онези създания, които вече веднъж бях използвал. Ниски, много мургави и космати, с дълги зъби и нокти, които скриваха като котки. Пръстите им, обаче, бяха изключително ловки, а и ме боготворяха. Посрещнаха ме възторжено. Не ги интересуваше това, че преди пет години бях пратил най-добрите им мъже да гинат по чужди земи. Боговете просто са безгрешни. Можеш само да ги обичаш, да им служиш и да им се подчиняваш. Затова сега бяха силно разочаровани, че ми трябваха само неколкостотин от тях. Наложи се да връщам хиляди доброволци. А и не изпитвах почти никакви угризения на съвестта. Би могло да се каже, че като прибягвах до услугите на същите хора, един вид доказвах, че другите не бяха загинали напразно. Естествено, такива мисли и през ум не ми минаваха, но по принцип съм любител на софистиката. Или бих ги нарекъл наемници, на които се заплаща с духовна храна. Какво значение имаше дали се бият за пари или за вяра? Когато се нуждаех от войници, бях в състояние да предлагам и от двете.

Пък и на това място те бяха единствените, които притежаваха огнева мощ. Моите амуниции тук не действаха, затова се наложи няколко дни да се придвижваме през Сенките, докато попаднем на земя, която да наподобява Амбър в достатъчна степен, за да възвърнат оръжията своята функционалност. Всъщност при сенките важи законът за сходството на съответствията и новото място наистина беше близо до Амбър. Това донякъде ме притесняваше по време на обучението на войниците, макар да не вярвах, че някой от братята ми би попаднал точно на тази сянка. Ала знае ли човек. Ставали са и по-лоши съвпадения.

Военното обучение ни отне почти три седмици и чак тогава реших, че сме готови. Една свежа слънчева сутрин вдигнахме лагера и поехме през Сенките начело с двата камиона, следвани от колоните войници. Съвсем близо до Амбър камионите щяха да откажат да вървят — даже вече имахме известни проблеми с тях, — но все пак трябваше да ги използваме за извозване на снаряжението колкото се може по-напред.

Този път възнамерявах да прекосим Колвир от север, вместо отново да се мъчим да го правим откъм морето. Хората ми бяха предварително запознати с релефа на местността и благодарение на многократните тренировки стрелците знаеха своето точно място във взводовете.

Спряхме за обяд, похапнахме и продължихме сред сенките, които бавно се отдръпваха от нас. Небето беше станало тъмносиньо и някак ярко — небето на Амбър. Почвата чернееше, прорязвана тук-там от скалните отломъци и зеленината на наболата трева. Листата на дърветата и храсталаците изглеждаха като току-що окъпани. Въздухът беше кристалночист.

Привечер стигнахме до първите гигантските дънери на Ардън, където останахме да пренощуваме, като преди това оградихме лагера с многобройни постове. Ганелон, с барета и маскировъчно облекло, дойде при мен и двамата стояхме до късно през нощта, надвесени над картите, които бях направил. До планинските вериги ни оставаха още около шейсет километра.

На другия ден следобед камионите отказаха напълно. Отначало двигателите им почнаха да се давят, после изобщо не искаха да запалят. Бутнахме ги в един овраг и ги покрихме с клони, после си разпределихме снаряжението и храната и продължихме напред.

Малко след това изоставихме разбития селски път и поехме през гората. Още я помнех добре, затова придвижването не ни създаваше особени проблеми. Ставаше по-бавно, разбира се, ала така поне увеличавахме шансовете да не бъдем разкрити от патрулите на Джулиан. Дърветата бяха доста големи, понеже се намирахме на територията на Ардън, чиято топография разгръщаше пред погледа ни познати гледки, докато се движехме.

Този ден не срещнахме нищо по-опасно от лисици, елени, зайци и катерички. Миризмите и цветовете в златистозелено и кафяво ме подсетиха за отминалите далеч по-щастливи времена. Към залез-слънце забелязах горски масив, зад който прозираха очертанията на Колвир. Върховете му бяха забулени в облаци, очевидно по най-високите ридове бушуваше буря.

На другия ден по обяд се натъкнахме на един от патрулите на Джулиан. Не знам какво стана точно, нито кой кого изненада повече. Престрелката избухна мигновено, а аз почти прегракнах в стремежа си да я спра, тъй като хората ми нямаха търпение да изпробват новите си оръжия по истински мишени. Очистихме всички. Бяха малка група: едва осемнайсет човека. От наша страна имахме само един леко ранен, и то май се беше самонаранил или някой от другарите му го бе прострелял погрешка. Така и не разбрах причината. Наложи се веднага да напуснем района, понеже бяхме вдигнали доста шум, а нямахме никаква представа за разположението на чуждите сили в околността.

До мръкване изминахме много път, все нагоре и нагоре. Планината вече се виждаше, стига да нямаше препятствия пред линията на погледа. Буреносните облаци продължаваха да обгръщат върховете. Тази нощ хората ми не заспаха до късно, понеже бяха превъзбудени от първата успешна битка.

На следващия ден се добрахме до подножието, като по пътя си избягнахме сблъсъка с още два патрула. Настоявах да продължим прехода и след залез-слънце, за да стигнем до едно удобно място, което знаех отпреди. Пренощувахме може би на километър по-нагоре в сравнение с предишната нощ. Вече се намирахме под облачната пелена, но засега дъждът ни щадеше, независимо от ниското атмосферно налягане, обикновено предхождащо бурите. Спах зле и сънувах горящата котешка глава и Лорейн.

На сутринта поехме отново под плътните сиви облаци и аз твърдо и неотклонно водех войниците по урвите нагоре. Чуваха се далечни гръмотевици, въздухът беше наелектризиран.

Малко след това, докато се катерехме по скалисто свлачище, някъде отзад проехтя крясък, последван от стрелба. Хукнах натам.

Видях малка група мъже и Ганелон сред тях, които оживено обсъждаха нещо на тих глас. Приближих се и не повярвах на очите си. Доколкото помнех, такова нещо никога не е било забелязвано толкова близо до Амбър. Преди това бях виждал мантикора само веднъж, и то на някакви далечни южни острови. Около три и половина метра на дължина, със страховита пародия на човешка глава върху тяло на лъв и криле на орел, в момента отпуснати и окървавени, това чудовище винаги стоеше на челно място в моя черен списък.

— Разкъса Рал! Разкъса го надве — продължаваше да повтаря един от мъжете.

Двайсетина крачки по-нататък се виждаха останките на Рал. Покрихме ги с брезент и поставихме отгоре няколко камъка, повече нищо не можехме да направим. Ако не друго, тази жертва поне ни напомни за бдителността, която бе поизчезнала след вчерашната лесна победа. Хората се умълчаха и вече се движеха по-предпазливо.

— Голям звяр — рече Ганелон. — По интелигентност не отстъпвал на хората.

— Може.

— Знаеш ли, Коруин, чувствам се някак неспокоен. Сякаш усещам, че нещо ужасно ще се случи. Не знам как да ти го обясня.

— Разбирам те.

— И ти ли се чувстваш така?

— Да.

Ганелон поклати глава.

— Сигурно е от времето — добавих аз.

Той пак поклати глава, този път по-бавно.

Докато се изкачвахме нагоре, небето продължаваше да се смрачава, гръмотевиците също не млъкваха нито за миг. От запад проблясваха мълнии и светкавици, вятърът се усилваше. Тъмни облаци се носеха покрай зъберите на планинските върхове, а зад тях прозираха някакви черни очертания, наподобяващи огромни птици.

След малко се натъкнахме на втора мантикора, но този път я ликвидирахме без жертви от наша страна. Час по-късно ни нападна ято странни птици с остри като бръснач клюнове, каквито не бях виждал никога. Успяхме да ги отблъснем, ала случката ме обезпокои.

Въпреки всичко продължавахме неотклонно нагоре, като все по-често се питахме кога ли ще започне бурята. Скоростта на вятъра нарастваше непрекъснато.

Вече стана доста тъмно, макар да знаех, че слънцето още не е залязло. Доближавахме нивото на облаците и въздухът се изпълни с влажна мъгла. Влагата беше навсякъде, скалите се хлъзгаха. Изкушавах се да обявя края на днешния преход, но до Колвир оставаше немалко път, затова не желаех да намалявам и без това оскъдните дажби храна, които бях изчислявал изключително внимателно.

Придвижихме се още шест километра и добавихме може би хиляда метра към надморската височина, когато най-после реших да спрем. Беше непрогледен мрак, раздиран единствено от проблясъците на светкавиците. Разположихме се в кръг на един каменист и обезлесен склон, като се погрижихме за достатъчно часовои. Гръмотевиците тътнеха като тържествени фанфари от военен марш. Температурата рязко спадна. Даже и да бях позволил огньове, наоколо нямаше нищо годно за горене. Очакваше ни студена и влажна бурна нощ.

Мантикорите ни нападнаха няколко часа по-късно, изненадващо и безшумно. Загубихме седем души, но унищожихме шестнайсет звяра. Нямам представа колко от тях избягаха. Превързвах си раните и ругаех Ерик за незнайните сенки, откъдето бе изнамерил чудовищните създания.

На утрото, или по-скоро по време на онова, което тук минаваше за утро, преодоляхме още осем километра в посока към Колвир, после свърнахме на запад. Това беше единият от трите маршрута, които можехме да използваме, но според мен най-добрият от гледна точка на внезапната атака. Онези птици пак ни досаждаха на няколко пъти, като ставаха все по-многобройни и дръзки. Засега, обаче, стигаше само да застреляме пет-шест и останалите ни оставяха на мира.

Най-накрая заобиколихме основата на гигантски скален масив, повървяхме още малко нагоре в мъглата и гръмотевиците, и пред погледа ни се откри внезапна гледка: вдясно, по протежение на десетки километри под нас лежеше Долината Гарнат. Наредих да спрем и отидох да огледам обстановката.

Когато за последен път бях виждал тази някога прелестна долина, тя представляваше пълна пустош и разруха. А сега изглеждаше още по-зле. Прекосяваше я черният път, който стигаше до подножието на Колвир и там свършваше. В момента долу се водеше битка. Препускаха ездачи, сблъскваха се и се отдръпваха. Пехотата напредваше, влизаше в ръкопашни схватки, после отстъпваше. Сред биещите се проблясваха светкавици и мълнии. Черните птици се стрелкаха насам-натам като носени от вятъра пепелища.

Влагата обгръщаше всичко сякаш беше студен покров. Ехото от битката кънтеше и подскачаше по ридовете. Гледах надолу и се чудех какво става. Поради голямото разстояние не можех да различа воюващите. Отначало реших, че вероятно някой друг преследва същата цел като моята: навярно Блийс, оживял и завърнал се с нова армия.

Не, не. Нападателите идваха от запад и настъпваха по черния път. А и едва сега установих, че птиците са на тяхна страна, както и някакви други неясни хвърчащи твари, неприличащи нито на хора, нито на коне. Сигурно бяха мантикори.

Видях също, че светкавиците се стоварваха върху нападателите, като изпепеляваха всичко около себе си, но не докосваха отбраняващата се страна. Тогава си помислих, че очевидно Ерик бе успял да постигне известен контрол върху така наречения Рубин на справедливостта, чрез който татко налагаше волята си на климата около Амбър. Преди пет години Ерик го бе използвал доста ефектно срещу нас.

Значи силите от Сенките, за които напоследък толкова слушах, се бяха оказали по-силни, отколкото ги смятах. Допусках, че ще досаждат, но не чак дотам да се стигне до битка в подножието на Колвир. А тя продължаваше да вилнее с всичка сила. Пътят долу сякаш се гърчеше в агония от трескавите действия на сражаващите се върху него.

До мен застана Ганелон, мълчалив и сериозен. Не исках да отговарям на въпросите му, но се чувствах безсилен да му го кажа, освен във вид на някакъв отговор.

— Какво ще правим сега, Коруин?

— Ще ускорим крачката — рекох. — Искам довечера да сме в Амбър.

Пак потеглихме. Движехме се с добро темпо, пък и още не валеше, само дето светкавиците и гръмотевиците ставаха все по-чести и силни, а в промеждутъците ни заобикаляше постоянен сумрак, макар и да беше следобед. След известно време стигнахме до едно сравнително безопасно място на около осем километра от северните покрайнини на Амбър и спряхме за кратка почивка и последно хранене. Трябваше да си крещим, за да се чуваме, затова не можах да говоря пред строя, но помолих хората да си предадат един на друг, че сме в опасна зона и е необходима повишена бойна готовност.

Оставих ги да си почиват, а аз си взех хранителната дажба и тръгнах на разузнаване. След около километър и половина се покатерих по някакъв стръмен скат и поспрях на върха му, за да си поема дъх. В подножието на склона битката беше в разгара си. Прикрих се внимателно и надзърнах. Виждаше се как подразделение от Амбър се биеше с по-многочислена група нападатели, които или ни бяха преварили по същия път, или идваха от друго място. Вероятно ставаше дума за второто, понеже не бяхме забелязали никакви следи от придвижване преди нас. Всъщност битката обясняваше защо в последните участъци от прехода не се бяхме сблъсквали с охранителни патрули.

Примъкнах се още малко напред. Нападателите можеха да са дошли по останалите два маршрута, но сега разбирах, че и това едва ли е така. Те извираха от запад като някакви гигантски вихрушки от понесени от ураган листа. Във въздуха се виждаха и други фигури, освен тези на войнствените птици. Нападателите яздеха някакви двукраки крилати създания, подобни на дракони, които на мен ми приличаха на грифоните от хералдическите символи. Досега не бях виждал истински грифон, но от друга страна не си спомнях някога да съм изпитвал особено желание да търся подобни зверове.

Сред защитниците имаше доста стрелци с лъкове, които ловко поразяваха летящите обекти, да не говорим за несекващите мълнии и светкавици, чиито ослепителни избухвания направо изпепеляваха въздушните пълчища. Те обаче продължаваха да прииждат, като гледаха да кацнат на земята, така че да се бият заедно с другите срещу защитниците на Амбър. Огледах се и не след дълго открих пулсиращия блясък, излъчван от Рубина на справедливостта. Намираше се в средата на най-голямата група защитници, просветващ близо до основата на висока скала.

Напрегнах зрението си, за да видя кой го носеше. Така си и мислех. Беше Ерик.

Пропълзях още по-напред. В този момент водачът на най-близката група защитници замахна с меча си и обезглави един тръгнал да каца грифон, после сграбчи с лявата си ръка бронята на ездача и го подхвърли поне на десет метра височина, така че да падне извън отбраняваната ивица. Извърна се да кресне някаква заповед и видях, че е Жерар. Нямаше съмнение, че замисля контраатака по фланговете на нападателите, които се струпваха към основата на скалата. От другата страна напредваше втора група войници със същата цел. Дали не ги предвождаше още някой от братята ми?

Гледах битката и се питах колко време вече продължава, както в долината, така и горе във въздуха. Явно не беше отскоро, като се има предвид продължителността на необичайната буря.

Придвижих се вдясно и насочих вниманието си на запад. В долината боят бушуваше без никакви признаци на стихване. От такова разстояние беше невъзможно да се определи нито кой кой е, нито накъде клони победата. Забелязвах, обаче, че от запад не се появяват нови подкрепления в помощ на атакуващите. Не бях сигурен аз какви мерки да предприема. Знаех само, че не бива да се нахвърлям върху Ерик точно сега, когато вниманието му бе изцяло ангажирано с отбраната на Амбър. Може би най-разумно щеше да е да изчакам резултатите от сражението, ала вече усещах как съмнението ми почва да гризе правилността на тоя избор.

Дори и без повече подкрепления за атакуващите, изходът от битката изобщо не беше ясен. Нашествениците изглеждаха могъщи и многочислени. Нямах представа какви са резервите на Ерик, пък и на този етап не бих могъл да преценя дали един боен съюз в името на Амбър щеше да се окаже добра инвестиция. А ако Ерик загубеше, значи идваше моят ред да се заема с нападателите, и то след унищожаването на голям брой от силите на Амбър.

Можех веднага да се притека на помощ със своите автоматични оръжия и в този случай не се съмнявах, че за кратко време ще съумеем да смажем грифоните и техните ездачи. За целта поне един от братята ми трябваше да е долу в долината. Чрез Фигурите щяхме лесно да отворим коридор за част от войската ми и тази изненадваща поява на стрелци с пушки на страната на Амбър би всяла смут сред нападателите.

Извърнах поглед към най-близката схватка. Там нещата определено не вървяха добре. Продължавах да обмислям евентуалните резултати от моята намеса. Ерик положително нямаше да е в състояние да се нахвърли върху мен. Освен съчувствието заради всичко онова, което той ми беше причинил, щеше да се види, че в крайна сметка аз му вадех кестените от огъня. Той безспорно щеше да е благодарен за помощта, но от друга страна не би се зарадвал особено на симпатиите, които щях да спечеля. В никакъв случай. Представете си само завръщането ми в Амбър с отбрана лична войска, плюс всеобщата благосклонност, която бих извоювал. Интересна мисъл. Така дори се доближавах до целта си много по-плавно, отколкото бих го направил посредством прякото кръвопролитие и кралеубийството, както го бях замислял досега.

Точно така. Усмихнах се на себе си. Ето как щях да стана герой. Пък и си имах оправдание. Нямах голям избор. Ставаше дума или за Амбър с Ерик на трона, или без него, но тогава това щеше да е победен и съсипан Амбър. Следователно решението ми би трябвало да е едно и също: да нападна. Нещата, разбира се, още не бяха съвсем ясни и, макар че на пръв поглед каквото и да направех щеше да е в моя полза, все пак тази печалба като цяло не беше от съществено значение. Не бих могъл да те мразя толкова, Ерик, ако не обичах Амбър повече от теб.

Изтеглих се назад и тръгнах обратно надолу по ската. Наоколо свистяха отблясъци от мълнии и сякаш раздираха сянката ми. Стигнах до лагера и спрях в началото. На другия край стоеше Ганелон и разговаряше с някакъв конник, като се опитваше да надвика шума от битката. Веднага познах коня.

Запътих се натам, ездачът даде знак и конят пое към мен, като заобикаляше събраните войници. Ганелон поклати глава и го последва.

Ездачът беше Дара. Щом ме наближи достатъчно, аз веднага й креснах:

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Тя скочи на земята и се изправи пред мен.

— Исках да дойда в Амбър. И дойдох.

— Как се озова тук?

— Следвах дядо — отвърна Дара. — Установих, че през сенките е по-лесно да вървиш подир някого, отколкото сам да си пробиваш път.

— А Бенедикт?

— Той е там долу — кимна тя. — Води войските в долината. И Джулиан е там.

Към нас пристъпи Ганелон и се намеси:

— Тя ми каза, че ни е следвала в продължение на няколко дни.

— Вярно ли е? — попитах.

— Не беше трудно. — Дара отново кимна и се усмихна.

— Защо? Защо го направи?

— За да се добера до Амбър, естествено. Искам да мина през Лабиринта. И ти отиваш натам, нали?

— Така е, но на пътя ни бушува война.

— И какво смяташ да правиш?

— Да я спечеля, разбира се.

— Много добре. Ще почакам тогава.

Известно време ругах яростно, за да мога да помисля, после рекох:

— Къде беше, когато Бенедикт се върна?

Усмивката й изчезна.

— Не знам — отвърна Дара. — След като ти си тръгна, излязох да пояздя и не се прибрах целия ден. Исках да бъда сама, за да помисля. Върнах се чак вечерта, него вече го нямаше. На следващия ден пак отидох на езда. Доста се отдалечих и когато се мръкна, реших да прекарам нощта навън. Често правя така. На другия ден следобед тръгнах обратно, изкачих някакъв хълм и го видях да минава отдолу, запътил се на изток. Реших да го последвам. Пътят минаваше през Сенките — чак сега го разбирам, — но тогава установих, че си прав, дето било по-лесно да следваш някого. Не зная колко време ми е отнело. Времето някак се обърка. Бенедикт пристигна тук и аз познах мястото от рисунката върху една от картите. Той се срещна с Джулиан в някаква гора на север оттук, после двамата отидоха там долу при битката. — Дара посочи към долината. — А аз останах няколко дни в дъбравата, без да зная какво да правя. Страх ме беше да не се загубя, ако тръгнех обратно. В този момент забелязах твоите хора, начело с теб и Ганелон. Придвижвахте се нагоре по планината. Разбрах, че напредвате към Амбър и ви последвах. Не желаех веднага да се разкривам, защото първо исках да стигнете съвсем близо до Амбър, та да не можете да ме върнете, когато дойда при вас.

— Съмнявам се, че ми казваш цялата истина — рекох аз, — но в момента нямам време да се занимавам с теб. Предстои ни влизане в боя. За теб ще е най-добре да останеш тук. Ще ти отделя няколко телохранители.

— Не ми трябват.

— Не те и питам. Зачислявам ги при теб, а като свърши битката, ще изпратя да те викнат.

Извърнах се, избрах на око двама души и им заръчах да стоят при Дара и да я охраняват. Видях, че заповедта никак не им се понрави.

— С какво са въоръжени хората ти? — попита Дара.

— После — казах. — Сега съм зает.

Инструктирах хората набързо и наредих да се строят.

— Бойците ти са много малко — отбеляза тя.

— Ще стигнат — отвърнах. — Довиждане.

Оставих я при телохранителите, а ние тръгнахме в посоката, която бях използвал преди малко. Докато вървяхме, гръмотевиците внезапно млъкнаха, но това не ме успокои, а по-скоро увеличи напрежението ми. Здрачът пак ни обгърна и от влагата на въздуха целият плувнах в пот.

Заповядах да спрем точно преди да стигнем до мястото, откъдето в началото бях наблюдавал сражението. Дотам отидохме само двамата с Ганелон.

Ездачите на грифоните бяха навсякъде, животните се биеха наравно с тях и притискаха защитниците към основата на скалата. Огледах се, но не можах да открия нито Ерик, нито блясъка на Рубина.

— Кои са враговете? — запита Ганелон.

— Грифоните и техните ездачи.

Те вече се приземяваха стремително, откакто небесната артилерия бе замлъкнала и щом докоснеха земята се втурваха напред. Продължавах да се взирам в защитниците, но не виждах Жерар.

— Повеждай войниците — наредих и грабнах пушката. — Кажи им да се мерят в животните и ездачите.

Ганелон се оттегли, а аз взех на мушка един кацащ грифон, стрелях и видях как крилете му увиснаха безпомощно, той се блъсна в склона и се затъркаля надолу. Стрелях пак.

Звярът пламна и умря. Скоро направих още две такива факли. Пропълзях към втората си наблюдателна точка, прицелих се и отново гръмнах. Улучих, ала някои от онези долу вече почваха да се извръщат в моята посока. Изстрелях целия пълнител и сложих нов, защото няколко грифона се насочиха към мен. Движеха се доста бързо. Успях да ги отблъсна и докато презареждах, първият взвод стрелци пристигна. Веднага увеличихме огъня, през това време останалите ни настигнаха и всички тръгнахме напред.

Цялата работа приключи за десет минути. Още в началото противниците ни разбраха, че са обречени и хукнаха назад, като се опитваха да се вдигнат във въздуха. А ние ги застрелвахме в движение и скоро навсякъде се търкаляха горящи тела и тлеещи кости.

Отляво се издигаше стръмна влажна скала, чийто връх се губеше в облаците, сякаш нямаше край. Ветровете разнасяха пушилката и мъглата, камънаците червенееха от пролятата кръв. Докато напредвахме с непрекъсната стрелба, защитниците на Амбър скоро установиха, че сме на тяхна страна, прегрупираха се и тръгнаха в атака от своите позиции в основата на голямата скала. Водеше ги брат ми Кейн. За миг погледите ни се кръстосаха през разстоянието, което ни отделяше, после той се хвърли в битката.

Нашествениците здравата отстъпваха, а разпръснатите малки групи от защитниците на Амбър успяха да се обединят във втора сила и дори попаднаха в зоната на стрелбата ни, когато атакуваха по-отдалечения фланг на зверочовеците и техните грифони, ала аз нямаше как да им кажа да се отдръпнат. Затова настъпихме още малко и се прицелвахме по-внимателно.

Долу при скалата се суетеше някаква групичка. Имах чувството, че са останали да пазят Ерик, защото допусках, че е ранен, тъй като бурята бе спряла внезапно. Почнах да си пробивам път нататък. Стрелбата намаляваше, но в този момент се случи нещо, което ме свари неподготвен. Някаква хала внезапно ме удари отзад и ме събори на земята. Претърколих се и мигновено насочих пушката, но пръстът ми не натисна спусъка. Беше Дара, профучала като вихър покрай мен. Тя спря коня, обърна се и се усмихна, докато аз й крещях:

— Връщай се обратно, дявол да те вземе! Ще те убият!

— Ще се видим в Амбър! — викна тя в отговор и препусна по скалистите зъбери, зад които почваше пътеката.

Побеснях, но нямаше какво да направя, освен да изругая и да продължа надолу. Наближих групата и на няколко пъти чух да споменават името ми. Няколко глави се извърнаха към мен. Хората отстъпиха встрани, за да ми сторят път. Познавах мнозина, но не им обръщах внимание. С Жерар се видяхме почти едновременно. Беше клекнал в средата, но сега се изправи в очакване. Лицето му не изразяваше нищо.

Приближих се и подозренията ми се оказаха правилни. Жерар клечеше, защото се грижеше за ранения Ерик. Пристъпих към него и му кимнах, после сведох поглед към Ерик. В момента изпитвах смесени чувства. Имаше няколко рани на гърдите, от които бликаше обилно алена кръв. На шията му още висеше Рубина на справедливостта, и той окървавен, но въпреки това пулсациите му, макар и слаби, продължаваха да проблясват. С тази кръв по него съвсем приличаше на сърце. Ерик лежеше със затворени очи, под главата му бе подложен сгънат плащ. Дишаше с мъка.

Коленичих до него, без да откъсвам очи от посивялото му лице. Опитах се поне за малко да изтикам омразата на заден план, понеже той очевидно умираше, а имах желание да разбера този човек, който ми беше брат за кратките мигове, които му оставаха. Установих, че мога да събера някаква искрица съчувствие, особено като се замислех за всичко онова, което Ерик губеше заедно с живота си, а и като си представех, че преди пет години аз също можех да лежа на неговото място. Мъчех се да измисля нещо в негово оправдание, но единственото, което ми хрумна звучеше като епитафия: Той загина за Амбър. Все пак и това не беше малко. Фразата остана да се върти в главата ми.

Ерик раздвижи клепачи и бавно отвори очи. Спря поглед върху мен, ала лицето му не се промени. Питах се дали изобщо ме е познал. Той обаче произнесе името ми, после каза:

— Усещах, че ще бъдеш ти. — Пое си дъх няколко пъти и продължи: — Все пак си спести някои неприятности, нали?

Не му отговорих, защото Ерик вече го знаеше.

— И твоят ред ще дойде някой ден — поде отново. — И тогава ще станем равни. — Той се изкиска злобно, ала се сети, че скоро няма да го има и се закашля с кървава пяна по устните. Пристъпът премина и пак заговори: — Усещам проклятието ти навсякъде около мен. Непрекъснато. Дори не се наложи да умираш, за да се сбъдне. — Ерик сякаш ми четеше мислите. Усмихна се слабо и добави: — Не се бой. Не възнамерявам да ти отмъщавам с предсмъртно проклятие. Него съм запазил за враговете на Амбър. Онези там. — Той кимна леко към тях, после едва чуто изрече проклятието си и аз потръпнах. Пак ме погледна и мълча известно време. След това подръпна верижката на шията си. — Рубина… Занеси го в центъра на Лабиринта и го доближи до окото си. Близо, много близо… Погледни вътре и си представи, че е място… Постарай се да влезеш мислено в него… Там е опитът… После вече ще знаеш как да си служиш…

— Как? — рекох, но нямаше смисъл да питам. Ерик вече ми беше казал каквото трябваше. Защо да го карам да си хаби силите, за да ми обяснява как се е досетил.

Но той разбра и прошепна:

— Записките на Дуоркин… Под огнището… В моя… — Пак се закашля. Освен от устата, кръв вече шуртеше и от ушите и носа му. Ерик си пое дъх, надигна се и седна. Очите му се въртяха бясно. — Копеле такова! — кресна. — Искам да изпълниш дълга си, както сторих аз! — Той падна в ръцете ми и изпусна своя последен, кървав дъх.

Подържах го няколко мига, после го положих на земята. Очите му още бяха отворени, затова се пресегнах и ги затворих. След това някак механично поех ръцете му и ги скръстих върху вече безжизнения рубин. В този момент просто не можех да го сваля от него. Изправих се, съблякох си плаща и го разстлах отгоре му.

Обърнах се и видях, че всички ме гледат. Повечето бяха все познати лица, но имаше и други, които не познавах. Почти всички бяха присъствали онази нощ, когато дойдох на вечеря окован…

Не, не. Не биваше точно сега да мисля за това. Побързах да прогоня спомена от съзнанието си. Стрелбата беше спряла, Ганелон викаше хората обратно и им заповядваше да се строят.

Пристъпих напред, преминах през скупчените амбърити, заобиколих мъртвите и редиците на моята войска, след това поех към ръба на скалата. Долу, в долината битката продължаваше. Кавалерията препускаше като бурен поток, настъпваше и отстъпваше, а пехотинците се бяха скупчили като насекоми.

Взех картите на Бенедикт и извадих неговата от тестето. Тя проблясна и след малко установих контакт.

Той яздеше същия черно-червен кон, на който ме беше преследвал. Наоколо кипеше битка. Стоях неподвижно, понеже в момента към него се насочваше друг конник. Бенедикт произнесе една-единствена дума:

— Чакай.

После ликвидира противника си с два стремителни удара на меча, извърна коня и се оттегли от боя. Забелязах, че е удължил юздите и ги е омотал хлабаво около остатъка от дясната си ръка. След десетина минути препускане стигна до сравнително спокойно място, спря и ме изгледа. Очите му се плъзнаха и по пейзажа зад гърба ми.

— Да — рекох. — Намирам се на височините. Победихме. Ерик загина в битката.

Той продължаваше да гледа безмълвно в очакване да продължа. Лицето му оставаше безизразно.

— Победихме благодарение на моите хора — казах. — Най-сетне успях да открия експлозиви, които действат и тук.

Бенедикт присви очи и кимна. Очевидно беше схванал веднага какво е това вещество и откъде идва.

— Има много неща, които искам да обсъдя с теб — продължих аз, — ала първо трябва да се справя с враговете. Ако поддържаш контакта, ще ти пратя няколкостотин войника.

— Побързай — усмихна се той.

Викнах на Ганелон и той се обади само на няколко крачки от мен. Наредих му да строи войската в колона по един. Ганелон кимна и се отдалечи, като в движение почна да издава заповеди.

Докато чакахме, казах:

— Бенедикт, Дара е тук. Проследила те е през Сенките, когато си тръгнал от Авалон. Искам да…

Той се озъби и кресна:

— Коя, по дяволите, е тая Дара, чието име споменаваш непрекъснато? Никога не съм чувал за нея, освен от теб. Кажи ми! Обясни ми, че и аз да знам.

Леко се усмихнах.

— Излишно е да криеш — рекох и поклатих глава. — Знам всичко за нея, макар и да не съм споменавал пред никого, че имаш правнучка.

Бенедикт се опули и неволно зяпна.

— Коруин — рече той, — ти или си луд, или се заблуждаваш. За първи път чувам за такъв потомък. А що се отнася до това, че някой ме бил проследил през Сенките, ще ти кажа, че пристигнах посредством Фигурата на Джулиан.

Естествено. Единственото ми оправдание, че не я бях пипнал в лъжа, беше ангажираността ми с битката, за която Бенедикт би трябвало да е научил чрез Фигурите. И тогава не би губил време за пътуване, след като е разполагал със средство за мигновено придвижване.

— По дяволите! — казах. — Тя навярно вече е в Амбър. Чуй, Бенедикт! Ще повикам Жерар или Кейн, за да уредят прехвърлянето на войниците при теб. Ще ти пратя и Ганелон. Издавай заповеди чрез него.

Огледах се и открих Жерар, който разговаряше с няколко благородника. Викнах му с тревога в гласа. Той веднага извърна глава към мен, после се затича насам.

— Коруин? — развика се Бенедикт. — Какво става?

— Не знам. Но има нещо много подозрително.

Извадих Фигурата и я наврях в лицето на Жерар.

— Постарай се да прехвърлиш войниците при Бенедикт — наредих аз. — Рандъм в двореца ли е?

— Да.

— На свобода или под стража?

— По-скоро на свобода. Но има и стража. Ерик все още не му вярва. Не му вярваше.

Обърнах се назад.

— Ганелон! — изревах. — Ще изпълняваш разпорежданията на Жерар. Той те праща при Бенедикт. Ей там. — Показах с ръка. — Имаш грижата хората ми да се подчиняват на Бенедикт. Аз отивам в Амбър.

— Ясно — отвърна той.

Жерар тръгна към него, а аз пак извадих картите. Намерих тази на Рандъм и почнах да се съсредоточавам. Заваля дъжд. Установих контакт почти веднага.

— Здрасти, Рандъм — рекох още щом образът му оживя. — Помниш ли ме?

— Къде се намираш? — попита той.

— В планините — отвърнах. — Току-що спечелихме едно сражение и в момента пращам помощ на Бенедикт, за да довърши прочистването на долината. Но трябва и ти да ми помогнеш. Пренеси ме при теб.

— Не знам, Коруин. Ерик…

— Ерик е мъртъв.

— Кой командва тогава?

— А ти как мислиш? Пренеси ме веднага!

Рандъм кимна и протегна ръка. Пресегнах се и я сграбчих, после пристъпих. Вече стоях до него на верандата към един от вътрешните дворове. Парапетите бяха от бял мрамор, ала под нас не се виждаше голямо движение. Намирахме се на втория етаж.

Залитнах и той ме подхвана, после възкликна:

— Ранен си!

Поклатих глава и едва тогава установих колко съм уморен. Последните няколко нощи почти не бях спал, пък и всичко останало…

— Не съм — казах и погледнах окървавената си дреха. — Само съм уморен. Кръвта е на Ерик.

Рандъм прокара ръка през сламената си коса и стисна устни.

— Значи най-сетне си разчисти сметките — тихо рече той.

Пак поклатих глава.

— Не — отвърнах. — Когато се добрах до него, той вече умираше. Хайде! Да тръгваме, че няма време. Важно е.

— Къде? Какво има?

— При Лабиринта. Не знам защо, но усещам, че е важно. Хайде!

Влязохме в двореца и се отправихме към най-близкото стълбище. Там стояха двама пазачи, но щом ги наближихме, те застанаха мирно и не опитаха да ни спрат.

— Радвам се за очите ти — рече Рандъм, докато слизахме надолу. — Наред ли е всичко със зрението ти?

— Да. Чувам, че още си женен.

— Така е.

Спуснахме се в партера и свърнахме надясно. Долу имаше други двама пазачи, но и те не направиха опит да ни попречат.

— Така е — повтори Рандъм. Вече отивахме към центъра на двореца. — Изненадан си, нали?

— Да. Смятах, че отдавна трябваше да си приключил.

— И аз — отвърна той. — Но се влюбих. Наистина.

— Случвали са се и по-странни работи.

Прекосихме мраморната трапезария и поехме по тесния и дълъг коридор, водещ към задната част през сенки и прахоляк. Едва успях да подтисна тръпката на ужас, като си спомних за състоянието, в което бях последния път, когато минавах оттук.

— И тя ме обича — каза Рандъм. — Като никой друг досега.

— Радвам се за теб — отвърнах.

Стигнахме вратата към платформата със стръмната спираловидна стълба надолу. Беше отворена. Влязохме и почнахме да се спускаме.

— Но аз не се радвам — продължи Рандъм. — Не исках да се влюбвам. Не и в онзи момент. През цялото време бяхме затворници, знаеш го. Нима тя имаше с какво да се гордее?

— Това вече свърши — рекох. — Бил си затворник, понеже беше на моя страна и се опита да убиеш Ерик, нали така?

— Да. Тя също ме последва.

— Няма да го забравя — отвърнах.

Двамата слизахме бързо. Разстоянието беше голямо, а пътят се осветяваше само от фенери, разположени на петнайсетина метра един от друг. Под нас се виждаше гигантска естествена пещера и не бях сигурен дали изобщо някой знаеше броя на безкрайните тунели и разклонения. Изведнъж ме обзе съжаление към онези нещастници, гниещи из тъмниците, независимо по какви причини. Реших да освободя всички или поне да им намеря някое по-добро място.

Времето течеше. Долу фенерите и факлите продължаваха да проблясват.

— Става дума за едно момиче — започнах аз. — Казва се Дара. От нея знам, че била правнучка на Бенедикт. Във всеки случай ми даде основания да й повярвам. Обяснявал съм й разни неща за сенките, действителността и Лабиринта. Затова тя има известна власт над сенките и желае да премине през Лабиринта. Когато я видях за последен път, Дара тръгваше насам. А Бенедикт се закле, че не е негова потомка. Това ме притеснява. Искам да я държа настрана от Лабиринта, поне докато не я разпитам.

— Странно — рече Рандъм. — Много странно. Прав си. Смяташ ли, че може вече да е там?

— И да не е, имам чувството, че всеки момент ще пристигне.

Най-после слязохме долу и аз почнах да тичах през полумрака към нужния тунел.

— Чакай! — викна Рандъм.

Спрях и се обърнах. След миг го видях къде е, застанал зад стълбите. Върнах се обратно. Не го попитах нищо. Беше коленичил до едър брадат мъж.

— Мъртъв — рече той. — Пронизан с изключително тънко острие. Професионален удар. Станало е току-що.

— Хайде!

Изтичахме към тунела и влязохме в него. Трябваше ни седмият проход. Измъкнах Грейсуондир, тъй като голямата метална врата зееше открехната. Прекрачих прага, следван от Рандъм. Подът на просторната зала беше черен и гладък като стъкло, но не се хлъзгаше. Лабиринта грееше в цялата си непроходимост от блещукащи криви линии, около сто и четирийсет метра на дължина. Спряхме на ръба му и се огледахме.

Вътре имаше нещо. Ходеше. Обхвана ме познатата хладна тръпка, както всеки път, когато го погледнех. Дара ли беше? Не можех ясно да различа фигурата сред искрящите фонтани, бликащи около нея. Във всеки случай, който и да беше, трябваше да е с кралска кръв, иначе всички знаеха, че Лабиринта би го унищожил, а сега виждах, че фигурата бе успяла да мине по Голямата крива и преодоляваше сложните дъги по пътя към Последния воал.

Проблясващата като светулка форма сякаш се изменяше в движение. Усещах как сетивата ми отхвърлят миниатюрните подсъзнателни импулси, които някак си стигаха до мен. Рандъм силно въздъхна и това сякаш отприщи съзнанието ми, което се изпълни с милиони образи. Фигурата като че ли се издигаше нагоре до безкрайност в тази на пръв поглед неособено внушителна зала. После се сви почти до нищо. На вид наподобяваше стройното тяло на Дара, с блеснала от светлината развята коса, пропукваща от статичното електричество. После косата изведнъж се превърна в огромни извити рога върху широко невидимо чело, чийто кривокрак собственик преплиташе копита по пламтящия под. След това стана друго… Грамадна котка… Безлика жена… Непознато създание с яркооцветени крила и неописуема хубост… Купчина пепел…

— Дара! — викнах аз. — Ти ли си?

Ехото върна гласа ми обратно, и това беше всичко. Който или каквото и да беше онова вътре, то в момента се бореше с Последния воал. Неволно стегнах мускули в подкрепа на усилията му.

Най-после съществото се измъкна.

Да! Беше Дара, станала висока и прелестна. Красива, но и някак страховита. Видът й сякаш раздираше съзнанието ми. Тя вдигна възторжено ръце и от устните й се откъсна нечовешки смях. Исках да погледна встрани, а не можех дори да помръдна. Нима наистина бях милвал и любил това създание? Чувствах се отвратен, но едновременно с това нещо ме привличаше към нея със страшна сила. Изобщо не разбирах тази непреодолима двусмисленост.

Тя извърна глава към мен. Смехът й секна. Заговори с променен глас:

— Принц Коруин? Ти ли си сега крал на Амбър?

А аз едва успях да отвърна, някак отдалече:

— На практика.

— Много добре. Тогава ме погледни. Аз съм твоето възмездие.

— Коя си ти? Какво си?

— Никога няма да научиш — каза тя. — А и е твърде късно.

— Не разбирам. Какво имаш предвид?

— Амбър ще бъде унищожен.

Дара изчезна.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Рандъм.

Поклатих глава.

— Не знам. Наистина не знам. Но чувствам, че най-важното нещо на света е да разберем.

Той ме сграбчи за лакътя.

— Коруин! Тя… то… говореше сериозно! А не е изключено това се окаже възможно, знаеш.

— Знам — кимнах.

— Какво ще правим?

Прибрах Грейсуондир в ножницата и се обърнах към вратата.

— Ще действаме първи — рекох. — Най-после получих онова, за което цял живот съм копнял и смятам да го опазя. Нямам намерение да чакам нещастието да се стовари на главата ми. Ще го издиря и ще го спра, преди изобщо да е сполетяло Амбър.

— Знаеш ли къде да го търсиш? — запита Рандъм.

Тръгнахме по тунела.

— Там, където започва черният път — отвърнах.

Прекосихме пещерата до стълбите, в подножието на които лежеше мъртвият мъж и започнахме да се изкачваме в мрака.