Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Амбър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Guns of Avalon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 112 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)
Допълнителна корекция
moosehead (2014)

Издание:

Роджър Зелазни. Деветте принца на Амбър. Оръжията на Авалон

ИК „Бард“, София, 1994

Серия Хрониките на Амбър, №1 и №2.

Фантастични романи.

Превод: Вихра Манова

Редактор: Александър Жеков

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ — ООД — Линче Шопова

Формат: 84/108/32. Печатни коли: 25

Страници: 400. Цена: 65.00 лв.

 

Roger Zelazny. Nine Princes in Amber

© 1970 by Roger Zelazny

Roger Zelazny. The Guns of Avalon

© 1972 by Roger Zelazny

© Вихра Манова, превод, 1994

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1994

© ИК „Бард“, 1994

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Добавяне
  4. — Корекция
  5. — Корекция на правописни грешки

Статия

По-долу е показана статията за Оръжията на Авалон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Оръжията на Авалон
The Guns of Avalon
АвторРоджър Зелазни
Първо издание1972 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрфентъзи
Видроман
ПоредицаХрониките на Амбър
ПредходнаДеветте принца на Амбър
СледващаЗнакът на Еднорога

„Оръжията на Авалон“ (на английски: The Guns of Avalon) е втората книга от поредицата фентъзи романи на Роджър Зелазни Хрониките на Амбър.

Сюжет

След бягството си от тъмницата в подземията на Амбър, принц Коруин се отправя към Авалон- Сянката, чийто владетел някога е бил. Там той трябва да осъществи плана си, с който да свали от трона брат си Ерик. По време на броденията си из Сенките, обаче, Коруин се сблъсква с няколко интересни личности-Ганелон- бивш приятел на Коруин, с когото са се разделили в не особено добри отношения, Лорейн-тайнствено момиче от Авалон, брат си Бенедикт, който умишлено се опитва да стои далеч от Амбър и тайнствената Дара, в чиито вени изглежда тече кръвта на Амбъритите, а Бенедикт е нейният прадядо...

Край на разкриващата сюжета част.
Предишна: Поредица:
Следваща:
Деветте принца на Амбър Хрониките на Амбър Знакът на Еднорога


VI

Равномерният и непрекъснат ход е по-важен от бързината, през по-голямата част от времето. Докато има постоянно променящи се стимули, за които съзнанието да се закачи, може да се осигури успоредно на тях движение. Започне ли то веднъж, скоростта е въпрос на лична преценка.

Така че аз се движех бавно, но непрекъснато, като използвах личната си преценка. Нямаше смисъл излишно да уморявам Звездин. Бързите промени са достатъчно трудни за хората. Животните, които не ги бива толкова в самоизмамите, ги понасят още по-мъчно и понякога дори напълно пощуряват.

Пресякох потока по едно дървено мостче и известно време яздих покрай брега. Възнамерявах да заобиколя самия град, но да се придържам към общата посока на водния път, докато стигна морския бряг. Преваляше пладне. Пътеката беше сенчеста и прохладна. Грейсуондир висеше на хълбока ми.

Яздех на запад и скоро стигнах до хълмовете, които се издигаха там. Въздържах се от промени в сенките, преди да съм се озовал на място, откъдето можех да виждам целия град, който представляваше най-голямото струпване на население в тази страна, толкова подобна на моя Авалон. Градът носеше същото име и в него живееха и работеха няколко хиляди души. Някои от сребърните кули липсваха и потокът пресичаше града под малко по-различен ъгъл, някак по на юг, като се разширяваше или беше разширен изкуствено осмократно дотам. От ковачниците и гостоприемниците се издигаше дим, който лекият южен ветрец разнасяше; по тесните улички се движеха хора — пеша, на коне, с каруци, с файтони, влизаха и излизаха от магазини, къщи, ханове; ята птици се въртяха, спускаха се, пак се издигаха около местата, където имаше вързани коне; във въздуха безшумно се вееха няколко ярки флага; водата блещукаше и над всичко висеше мараня. Намирах се прекалено далеч, за да чувам звуците — гласове, дрънчене, тропот, скърцане, — освен като един общ шум. И макар че оттук не можех да различа никаква определена миризма, ако още бях сляп щях да знам, след като подушех въздуха, че се намирам близо до град.

Докато го гледах от височината, започна да ме завладява носталгия при спомена за отдавна изчезналата Сянка със същото име, където животът ми беше толкова по-спокоен и щастлив, отколкото бе сега.

Но когато човек е живял така дълго като мен, естествено развива тези качества на съзнанието, които помагат да се освобождава от наивните чувства, веднага щом се появят и по принцип не обича да се поддава на сантиментални пристъпи.

Онези дни бяха минало и с всичко това беше свършено, а сега мисълта за Амбър ме владееше изцяло. Обърнах се и продължих на юг, обзет от още по-твърда решимост да успея. Амбър, аз не забравям…

Слънцето се бе превърнало в искряща, огнена точка над главата ми, а ветровете започваха да свирят около мен. Небето ставаше все по-жълто и знойно, докато заприлича на опънала се от хоризонт до хоризонт пустиня. Хълмовете добиваха по-скалист вид, успоредно със спускането ми към полите им, осеяни с причудливи, изваяни от вятъра скулптури в мрачни цветове. Когато се озовах в подножието им, застигна ме пясъчна буря, която ме принуди да увия главата си с плаща и да присвия до крайност очи. Звездин изцвили, изпръхтя няколко пъти и продължи напред. Пясък, скали, ветрове, още по-оранжево небе, подобни на слюда облаци, към които слънцето се насочваше…

После дълги сенки, утихване на вятъра, тишина… Само потропването на копитата по камъните и шумът от дишането ни… Сумрак, облаците се струпват и слънцето се скрива зад тях… Гръм разтърсва стените на деня… Неестествена видимост на отдалечените обекти… Студено, синьо и електрическо усещане във въздуха… Отново гръм…

Ромолящата стъклена завеса на приближаващия отдясно дъжд… Сини, назъбени линии сред облаците… Температурата пада, ние неотменно продължаваме, светът вече е едноцветен декор…

Гонг на гръмотевица, бяла светкавица, завесата настъпва към нас… Двеста метра… Сто и петдесет… Достатъчно!

Долният й край оре, набраздява, разпенва… Влажен мирис на земя… Изцвилване на Звездин… Галопиране…

Тънички струйки вода пълзят надолу, попиват в земята… Покрити с мехурчета локви кал… Потоци дъжд… Навсякъде около нас ручеи, плискане…

Височина отпред и мускулите на Звездин се напрягат и отпускат, напрягат се и се отпускат под мен, докато той прескача ручеите и пороите, гмурка се в напредващата, мътна стена и се озовава на склона. Под копитата му изскачат искри, докато се изкачва нагоре, шумът от гърголещия, образуващ водовъртежи потоп под нас прераства в постоянен рев…

Още по-нависоко, тук е сухо, спираме за момент да изстискам краищата на плаща си… Долу, зад нас и вдясно, сиво, брулено от бурята море се плиска в подножието на скалата, върху която сме застанали…

Вече сме навътре в сушата, запътени към ливади с детелина и настъпващата вечер, грохотът на прибоя зад гърба ни…

Преследваме падащи звезди… Небето притъмнява на изток и предвещава нощ и безмълвие…

Разчиствам небето и звездите грейват по-ярко, оставям само няколко малки перести облачета…

По следите ни с вой се втурва глутница от червенооки неща… Сянка… Зеленооки… Сянка… Жълтооки… Сянка… Няма ги…

Само мрачни върхове с поли от сняг са се наблъскали един до друг край мен… Замръзнал сняг, сух като прах, се вдига на вълни от поривите на ледения вятър там, горе. Прахообразен сняг, подобен на брашно… Спомени, за италианските Алпи, за каране на ски… Вълни от сняг се блъскат в каменните откоси… Бял огън сред нощния въздух… Краката ми бързо замръзват в мокрите ботуши… Звездин е объркан и пръхти, колебливо прави всяка крачка и клати глава, сякаш не вярва на очите си…

Много сенки отвъд скалите, по-полегати склонове, по-мек вятър, по-малко сняг…

Пътят криволичи, пътят лъкатуши, води към топлината… Надолу, надолу, надолу в нощта, под променящите се звезди…

Снеговете от преди един час са далеч назад, сега сме сред обширна равнина, осеяна с храсти… Нощните птици се полюляват във въздуха, кръжат над някаква мърша, издават дрезгави крясъци на протест при нашето минаване…

Отново забавяме ход, малко по-топъл вятър бразди покритата с трева равнина… Рев от излязъл на лов хищник… Като сянка пробягва подобно на сърна животно… Звездите заемат местата си, измръзналите ми крака се съживяват…

Звездин рязко спира, изправя се на задни крака и побягва от някаква невидима опасност… Минава дълго време, докато се успокои и още по-дълго продължава да трепери…

Непълна луна хвърля сребърни снопове лъчи по върховете на далечни дървета… От влажната почва се издига фосфоресцираща мъгла… В слабата светлина танцуват нощни пеперуди…

Теренът се издига и се спуска, сякаш планините местят крака… Всяка звезда се сдобива с двойник… Около бледата луна се появява ореол… Равнината и въздухът над нея се изпълват с летящи сенки…

Земята изпъшква и замира, както спира ненавит часовник… Стабилност… Бездействие… Звездите и луната отново се сливат с душите си…

Тръгваме покрай сгъстяващите се дървета, на запад… Усещане за спяща джунгла: бълнуване на змии под влажна растителност…

Все по на запад… Някъде там има река с просторни, чисти брегове, по които лесно ще стигна до морето…

Шум от копита, рязка промяна на сенките… Нощният въздух гали лицето ми… Зървам светещи същества върху високи, тъмни стени, с блестящи кули зад тях… Лъхват ме ухания… Гледките плуват пред очите ми… Сенки…

Звездин и аз сме се слели като кентавър под една обща кожа от пот… Поемаме въздуха и го издишваме заедно, в общо експлозивно усилие… Носи се гръм при минаването ни, ноздрите ни се разширяват победоносно… Поглъщаме разстоянието…

Смея се, лъхва ни мирис на река, дърветата са съвсем близо от лявата ни страна…

После сме сред тях… тих крясък, пълзящи растения, широки листа, капчици влага… Осветена от луната паяжина, потрепващи сенки в нея… порест торф, фосфоресциращи гъбички по падналите дървета…

Открито пространство… Полюляване на висока трева…

Още дървета…

Отново мириса на река…

Звуци, по-късно… Звуци… Далечно ромолене на вода…

По-близо… най-после стигаме… Небето се извива и се надвесва над нея, дърветата също… Чиста, студена, лъха на свежест… Приближаваме до брега, спираме… Течението се носи бавно и спокойно…

Скачам от седлото… Нагазваме в плитчините… Пия… Звездин потапя глава и започва да смуче като помпа, издухва пръски през ноздрите си… Влизам до колене, плискам се… Водата капе от косата ми, стича се по ръцете ми… Звездин обръща глава като чува смеха ми…

После пак тръгваме надолу покрай реката, чисти, спокойни, отпуснати… След това направо, руслото се разширява, течението е по-бавно…

Гората става по-гъста, пак оредява…

Напредваме равномерно, уверено, без бързане…

Слаба светлина на изток…

Вече се спускаме надолу, дърветата стават все по-малко… Появяват се скали и мракът отново е пълен…

Отначало слаб полъх на море, който веднага изчезва… Трополим напред, сред нощния студ… Пак солен мирис за миг…

Скали и никакви дървета… Стръмен, открит, мрачен склон… Все по-стръмен…

Проблясване между отвесните канари… Откъртени камъчета се сриват във вече бурно устремената напред вода, плясъкът им е заглушен от ревящото ехо… Навлизаме дълбоко в разширяващото се дефиле…

Надолу, надолу…

Още по-нататък…

Сега небето на изток отново избледнява, склонът става по-полегат… Пак солен полъх, този път по-силен…

Глина и пясък… Завой, стръмнина, просветляване…

Кротко, полека, забавяме ход…

Вятърът и светлината, вятърът и светлината… Подминаваме скален масив…

Дръпнах юздите.

Под мен лежеше голият морски бряг, където по безкрайните редици дюни, брулени от югозападните ветрове, се надигаха облачета пясък, които отчасти замъгляваха далечните очертания на мрачното утринно море.

Загледах как зората хвърля розови отблясъци върху водната повърхност. Тук-там разместването на пясъците по брега бе оголило тъмни петна чакъл. Назъбени скални масиви отстъпваха под ударите на прибоя. Между мен и огромните дюни — високи по трийсет метра, — насред това зловещо място лежеше разровено и надупчено поле от натрошени скалисти парчета и чакъл, което точно в този момент се измъкваше от ада или нощта сред първите утринни зари и започваше да се изпълва със сенки.

Да, всичко беше наред.

Слязох от коня и загледах как слънцето принуждаваше мината да се събуди за новия мрачен и тежък ден. Светлината му имаше точно този суров бял цвят, който бях търсил. Това беше нужното място, същото, каквото го бях видял преди десетилетия по време на изгнанието ми в сянката Земя. Никакви булдозери, машини за пресяване или добре владеещи метлата негри; никакви свръхмерки за сигурност. Никакви рентгени, ограждения с бодлива тел или въоръжена охрана. Всички тези неща липсваха тук. Да. Защото тази Сянка никога не бе познавала сър Ърнест Опънхаймър и никога не бе създавала Обединени диамантени мини на Югозападна Африка, нито правителство, което да одобри тяхното владение над всички мини по тези брегове. Пред мен беше пустинята Намиб, на около шестстотин километра северозападно от Кейптаун — една ивица от дюни и скали, с ширина от три-четири до петнайсет километра, която се простираше по тази забравена от Бога брегова линия в продължение на близо петстотин километра, покрай обърнатата към морето страна на планините Рихтерсвелд, в чиято сянка сега стоях. Тук, за разлика от всички други нормални мини, диамантите се търкаляха по пясъка все едно бяха птичи курешки. Разбира се, аз си бях донесъл гребло и сито.

Разопаковах провизиите и си приготвих закуска. Предстоеше ми горещ, изпълнен с прахоляк ден.

 

 

Докато работех сред дюните, мислех за Дойл от Авалон — дребничкия бижутер с рядка косица, тухленочервен цвят на лицето и липоми по бузите. Бижутерски прах? За какво ми бил толкова бижутерски прах — достатъчен за цяла армия бижутери за десет живота напред. Вдигнах рамене. Какво го интересува него, след като мога да си платя? Ами, ако за този материал била намерена някаква нова употреба и от това се правели добри пари, човек трябвало да е глупак… С други думи, няма да може да ме снабди с такова количество до една седмица? През цепнатините на усмивката му се изплъзнаха къси, ръбати изкисквания. Една седмица? Изключено! Разбира се, че не! Та това е смешно, и дума не може да става! … Разбирам. Е, много благодаря. Нищо чудно неговият конкурент малко по-нагоре на същата улица да е способен да ми осигури праха, както и да се заинтересува от няколкото необработени диаманта, които очаквам да получа тези дни… Диаманти ли съм казал? Момент. Той самият също винаги се интересувал от диаманти… Да, но за жалост нямал достатъчно от бижутерския прах. Вдигната ръка. Може да се бил изказал малко прибързано по отношение на възможностите си да осигури полиращия материал. Всъщност количеството го притеснило. Ала от съставките имало в изобилие и формулата била съвсем проста. Да, нямало сериозна причина да не се измисли нещо. До една седмица, при това. А сега, за диамантите…

Още преди да напусна магазина му, нещо беше измислено.

Срещал съм много хора, които смятат, че барутът избухва, което, разбира се, не е вярно. Той гори много бързо и осигурява въздушно налягане, което изхвърля куршума от гилзата и го запраща в дулото на оръжието, след като барутът е бил възпламенен от взривателя, който всъщност избухва, когато ударникът се блъсне в него. Аз, с типичната за семейството ни предвидливост, бях експериментирал с редица експлозиви през годините. Разочарованието ми при откритието, че барутът отказва да се възпламени в Амбър и че всички експлозиви, които пробвах, бяха също толкова негодни, се смекчаваше само от мисълта, че и никой друг от роднините ми не можеше да използва огнестрелни оръжия там. Много по-късно, при едно мое посещение в Амбър, когато лъсках купената за Дирдри гривна, открих тази чудесна способност на бижутерския прах от Авалон, като хвърлих използваната кърпа в близката камина. За щастие, прашецът по нея беше малко и аз бях сам в помещението.

От този прах ставаше великолепен експлозив, готов за взриватели. А като се смесеше с подходящо количество инертен материал, вършеше работа и на мястото на барута.

Запазих тази ценна информация за себе си, като предчувствах, че един ден тя може да се използва в решаването на някои основни проблеми в Амбър. За съжаление, Ерик успя да се отърве от мен, преди този ден да е настъпил и откритието ми потъна в забрава, заедно с всичките ми останали спомени. Когато най-после паметта ми се проясни, плановете ми съвсем набързо бяха обединени с тези на Блийс, който вече подготвяше нападение над Амбър. Предполагам, че всъщност той не се нуждаеше наистина от мен, а ме прие, за да ме държи под око. Ако тогава го бях снабдил с огнестрелни оръжия, той щеше да стане непобедим и аз нямаше да му бъда необходим. И най-вече, ако успееше да завладее Амбър, каквито бяха плановете му, положението щеше да се окаже още по-сложно, като се има предвид, че тази огромна окупационна сила и предаността на офицерите щяха да бъдат негови. При такова развитие на събитията, на мен щеше да ми се наложи да използвам някакви по-ефективни оръжия, за да възстановя равновесието. Например, бомби и картечници.

Ако поне един месец по-рано си бях възвърнал паметта, нещата щяха да изглеждат съвсем различно. Вероятно щях да седя на трона в Амбър, вместо да се пържа тук, потънал в прахоляк, с предстоящо ми ново пътуване през Сенките и цял куп проблеми за разрешаване след него.

Изплюх пясъка от устата си, за да не се задавя, докато се смеех. По дяволите, човек сам си създава възможностите. Имах по-важни неща, за които да мисля, от това какво е можело да стане. За Ерик…

Аз помня този ден, Ерик. Бях във вериги и ме принудиха да коленича пред трона. Вече се бях коронясал, за да ти се подиграя и бях бит за това. Втория път, когато короната се озова в ръцете ми, аз я хвърлих по теб. Но ти я хвана и се усмихна. Радвам се, че поне тя не пострада, след като не успя да навреди на теб. Толкова е красива… Цялата сребърна, със седемте си високи върха и покрита с изумруди, по-хубави от всякакви диаманти. Двата огромни рубина над слепоочията… В този ден ти я сложи на главата си, арогантен и самодоволен. Първите думи, които произнесе след това, бяха прошепнати на мен, още преди да е замряло ехото на виковете: „Да живее кралят!“ Помня всяка от тези думи. „Очите ти се насладиха на най-прекрасната гледка, която ще видят някога“ — рече ти. После: „Стража! — извика. — Отведете Коруин в ковачницата и му изгорете очите! Нека запомни тази церемония като последното, които е видял през живота си! После го хвърлете в мрака на най-дълбоката тъмница в подземията на Амбър, където името му да бъде забравено!“

— Сега ти управляваш в Амбър — казах на глас. — Но аз имам очи и нито съм забравил, нито съм забравен.

Не, помислих си аз. Възползвай се от кралската си власт, Ерик. Стените на Амбър са високи и здрави. Стой зад тях. Обгради се с безполезната стомана на мечовете. Зарови се като мравка зад прикритието на крехкия ти дом. Ти знаеш, че никога няма да си в безопасност, докато съм жив, а аз ти казах, че ще се върна. Вече идвам, Ерик. Ще донеса със себе си пушки от Авалон, ще разбия вратите ти и ще помета защитниците ти. После отново ще стане като предишния път, за кратко, преди твоите хора да дойдат и да те спасят. Тогава успях да пролея само няколко капки от кръвта ти. Този път ще я пролея цялата.

Намерих още един голям диамант, някъде към шестнайсетия поред и го мушнах в торбичката на кръста си.

 

 

Слънцето вече залязваше, а аз си мислех за Бенедикт, Джулиан и Жерар. Каква беше връзката? Каквато и да беше, не ми харесваше никоя комбинация на интереси, която включваше Джулиан. Нямах нищо против Жерар. Когато пренощувахме в лагера, бях предположил, че Бенедикт разговаря точно с него и спокойно бях потънал в сън. Но в случай, че той бе съюзник с Джулиан, в мен започваше да се надига безпокойство. Ако имаше някой, който да ме мрази повече дори и от Ерик, то това беше Джулиан. Научеше ли той къде съм, щях да се намирам в голяма опасност. Все още не бях готов за подобен сблъсък.

Предполагах, че на този етап Бенедикт можеше да намери морално оправдание да ме предаде. В края на краищата той знаеше, че каквото и да направех — а беше сигурен, че кроя нещо — то щеше да доведе до сражения в Амбър. Разбирах, и дори споделях чувствата му. Той бе загрижен за благоденствието на кралството. За разлика от Джулиан, Бенедикт беше принципен човек и никак не ми се искаше да съм скаран с него. Надявах се моят преврат да бъде бърз и безболезнен, като изваждане на зъб с упойка и не след дълго двамата да бъдем на една и съща страна. Сега, след срещата си с Дара, желаех това и заради нея.

Бенедикт бе премълчал твърде много неща, за да се чувствам спокоен. Нямаше как да разбера дали наистина възнамеряваше да остане в лагера цяла седмица, или дори в този момент не помагаше на силите в Амбър да ми заложат капан, да ме вкарат в тъмница, да изкопаят гроба ми. Трябваше да побързам, не биваше да се бавя излишно в Авалон.

Завиждах на Ганелон, в който и вертеп или кръчма да се наливаше, биеше или да ходеше по жени, по които и хълмове да бе излязъл на лов. Той се бе прибрал у дома. Дали да не го оставех да се забавлява в Авалон, въпреки предложението му да дойде с мен в Амбър? Не, след заминаването ми щяха да го отрупат с въпроси… или дори да го измъчват, ако и Джулиан участваше. А после щяха да го пратят в изгнание, да го прогонят от страната, която той смяташе за своя, ако изобщо го пуснеха. Тогава, без съмнение, Ганелон отново щеше да стане разбойник и на третия път сигурно щеше да си плати за греховете. Не, щях да удържа на обещанието си. Той щеше да дойде с мен, ако все още го желаеше. В случай, че бе променил решението си, е… завиждах му и за перспективата да е разбойник в Авалон. Би ми харесало да остана по-дълго там, да яздя с Дара по хълмовете, да пътувам из страната, да плавам по реките…

Замислих се за момичето. Това, че знаех за съществуването му някак променяше нещата. Не бях сигурен точно как. Въпреки преобладаващите омраза и враждебност между нас, ние, амбъритите сме много привързани към семействата си хора — винаги горим от желание да чуем новини един за друг, да се ориентираме за позицията на всеки в постоянно променящата се обстановка. Сигурно поне неколцина от нас са загинали, когато са поспрели да чуят някоя клюка. Понякога ми се струва, че приличаме на компания от подлички стари дами в санаториум, които непрекъснато тайно злословят една за друга.

Все още не можех да вместя Дара в общата картина, може би защото и тя самата не знаеше къде й е мястото. О, скоро щеше да го научи. Веднага, щом съществуването й станеше известно, щяха да й осигурят първокласно опекунство. Сега, след като я бях накарал да осъзнае колко е необикновена, беше само въпрос на време кога и тя ще се включи в играта. Чувствах се малко като змията изкусителка, заради някои моменти от разговора ни в горичката… но, дявол да го вземе, тя имаше право да ги знае! И без това рано или късно щеше да ги научи, а колкото по-скоро станеше това, толкова по-навреме щеше да си осигури собствени средства за защита. Всичко беше за нейно добро.

Не бе изключено, разбира се — дори беше доста вероятно — майка й и баба й да са прекарали живота си в неведение за своето потекло…

И докъде ги бе довело това? Умряха от насилствена смърт, бе казала тя.

Питах се, дали бе възможно да ги е достигнала дългата ръка на Амбър, изскочила от Сенките? И дали тя няма отново да нанесе удар?

Бенедикт можеше да бъде не по-малко жесток, коварен и подъл, от който е да е от нас, ако пожелаеше. Дори и по-жесток. Той щеше да се бори, за да защити своята кръв и без съмнение би убил някой от нас, ако сметнеше, че е необходимо. Сигурно бе решил, че като пази съществуването й в тайна и държи нея самата в неведение, ще успее да я защити. Нямаше да се зарадва, като откриеше какво съм направил и това беше още един повод по-бързо да изчезвам. Но аз не й бях разказал тези неща от проклетия. Исках тя да оцелее, а ми се струваше, че той не постъпва правилно. Когато се върнех, Дара щеше да е имала време да обмисли казаното. Щеше да ме затрупа с въпроси и аз щях да се възползвам от тази възможност най-обстойно да я предупредя и да й дам напътствия.

Изскърцах със зъби.

Защо беше нужно всичко това. Когато аз започнех да управлявам в Амбър, нещата щяха да станат различни. Трябваше да станат…

Защо не можеше да се измисли средство, с помощта на което да се променя човешката природа? Дори след изтриването на всичките ми спомени и целият ми нов живот в нов свят, аз си бях останал същия стар Коруин. Всъщност, точно затова и не губех надежда.

На едно тихо местенце край реката измих от себе си праха и потта, като междувременно си мислех за черния път, където бяха пострадали моите братя. Още много неща трябваше да науча.

Докато се къпех, и за миг не оставях Грейсуондир далеч от ръката ми. Всеки от нас умее да намира другите и през Сенките, стига следата да е още топла. В случая успях да се изкъпя необезпокояван, макар че по обратния път на три пъти използвах Грейсуондир срещу същества по-малко опасни от братя.

Но това можеше да се очаква, след като значително бях ускорил хода си…

 

 

Все още беше тъмно, ала скоро щеше да съмне, когато влязох в конюшнята на брат ми. Погрижих се за Звездин, който бе доста неспокоен — говорех му и го галех, докато го изтривах, а после му донесох обилно количество храна и вода. Конят на Ганелон, Огнедишащ змей, ме поздрави от отсрещната стена. Измих се на помпата в задния край на конюшнята, като си мислех къде бих могъл да подремна.

Имах нужда от малко почивка. Няколко часа сън щяха да свършат работа, ала не исках да заспивам под покрива на Бенедикт. Нямаше да допусна така лесно да ме хванат и макар често да казвах, че искам да умра в леглото, това, което имах предвид бе на стари години да ме смачка слон, докато правя любов.

Нямах нищо против да пийна от алкохола му, обаче, при това се нуждаех от нещо силно. Къщата беше тъмна, промъкнах се тихо и се запътих към барчето.

Сипах си един коняк, гаврътнах го, налях си нов и се приближих до прозореца. Виждаше се много надалеч. Къщата бе построена върху склона на хълм и Бенедикт добре се бе погрижил за околността.

— „Лежи под луната безкрайният път — задекламирах аз, изненадан от звука на собствения си глас. — Сияе луната самотна…“

— Така е, така е, Коруин, момчето ми — чух да казва Ганелон.

— Не те видях, че си тук — тихо рекох аз, без да се извръщам от прозореца.

— Защото седя съвсем неподвижно.

— Много ли си пиян?

— Изобщо не съм… засега. Но ако си така добър да ми сипеш едно питие…

Обърнах се.

— Защо не си налееш сам?

— Боли ме, като се движа.

— Добре.

Отидох и напълних една чаша, след това му я занесох. Ганелон бавно я вдигна, благодари ми с кимване и отпи.

— Ох, така е по-добре! — въздъхна той. — Може да притъпи малко усещането.

— Ти си се бил — заключих аз.

— Да — отвърна той. — И то неведнъж.

— Тогава понеси раните си като войник и не ме карай да ти съчувствам.

— Но аз победих!

— Боже! Къде остави труповете?

— О, не беше чак толкова сериозно. Всъщност едно момиче ме докара до това състояние.

— Значи си е струвало парите.

— За нищо подобно не става дума. Опасявам се, че ще изпаднем в неудобно положение.

— Ние ли? Защо?

— Не знаех, че тя е стопанката на къщата. Прибрах се във весело настроение и реших, че е някоя прислужница…

— Дара? — напрегнато попитах аз.

— Аха, същата. Шляпнах я по задника и я мляснах един, два пъти… — Ганелон простена. — Тогава тя ме сграбчи. Вдигна ме от земята и ме задържа над главата си. После ми обясни, че е стопанката на къщата. И ме пусна… Аз тежа сто и петнайсет килограма, човече, а пътят надолу беше дълъг.

Той отпи нова глътка, а аз се разсмях.

— И тя така се смееше — мрачно продължи Ганелон. — Помогна ми да стана и се държа любезно. Естествено, аз се извиних… Този твой брат трябва да е страхотно мъжествен. Никога не съм срещал толкова силно момиче. Като си помисля какво би могла да направи с един мъж… — в гласа му се прокрадваше благоговение. Той бавно поклати глава и си допи коняка. — Изпитах истински страх… да не говорим за неудобството.

— Тя прие ли извиненията ти?

— О, да. Държа се много великодушно. Каза ми да забравя цялата история и обеща тя да направи същото.

— Тогава защо не си в леглото?

— Останах да те изчакам. Предполагах, че може да се прибереш доста късно. Исках да те хвана, преди да си легнал.

— Е, направи го.

Ганелон се надигна полека, без да изпуска чашата си.

— Хайде да излезем навън — предложи той.

— Добра идея.

На път за навън взе и гарафата, за което също си помислих, че е добра идея и двамата тръгнахме по градинската алея зад къщата. Най-накрая Ганелон се настани върху стара каменна пейка под един огромен дъб, където напълни чашите ни и отпи от своята.

— Мм, твоят брат разбира и от пиене — призна той.

Седнах до него и си натъпках лулата.

— След като й казах, че съжалявам и й обясних кой съм, известно време си поприказвахме — рече Ганелон. — Щом разбра, че съм заедно с теб, тя взе да ме разпитва за най-различни неща, свързани с Амбър, сенките, теб и цялото ти семейство.

— Ти каза ли й нещо? — попитах, докато си палех лулата.

— И да исках, не бих могъл. Не знаех нито един от отговорите.

— Хубаво.

— Тя ме накара да се замисля, обаче. Струва ми се, че Бенедикт не споделя много с нея и напълно го разбирам. Мисля, че трябва да внимаваме какво говорим в нейно присъствие, Коруин. Прекалено е любопитна.

Кимнах и пуснах няколко кълба дим.

— За това си има причина. Много сериозна причина. Но се радвам, че си си държал езика зад зъбите, дори след като си пил. И ти благодаря, че ми каза.

Той вдигна рамене и отпи от чашата.

— Хубавият пердах действа отрезвяващо. Освен това твоето благополучие е и мое благополучие.

— Така е. Тази версия на Авалон допада ли на твоя вкус?

— Версия ли? Та това си е моят Авалон. Наистина тук живее вече ново поколение, но иначе мястото си е същото. Днес ходих до Полето на тръните, където убедих шайката на Джек Хейли да постъпи на служба при теб. Мястото си е същото.

— Полето на тръните — повторих аз, обзет от спомени.

— Да, това е моят Авалон — продължи той — и аз ще се върна тук да прекарам старините си, ако оцелеем в Амбър.

— Още ли искаш да дойдеш с мен?

— Цял живот съм мечтал да видя Амбър… или поне откакто за първи път чух за него. От твоите уста, в едни по-щастливи времена.

— Не си спомням изобщо какво съм ти говорил. Трябва да е било хубава история.

— И двамата бяхме страшно пияни в онази нощ и не усещахме как минава времето, докато ти разказваше — понякога със сълзи на очите — за величествената планина Колвир и зелените и златни кули на града, за булевардите, кейовете, терасите, цветята, фонтаните… Не усещахме как минава времето, но прекарахме така цялата нощ, защото преди да се доберем с олюляване до леглата си, утрото бе настъпило. Боже! Мога направо да нарисувам карта на Амбър! Трябва да го видя, преди да умра.

— Не си спомням тази нощ — бавно произнесох аз. — Трябва да съм бил много, много пиян.

Ганелон се изкикоти.

— Имахме хубави моменти тук едно време — рече той. — А и хората още ни помнят. Но само онези, които са много възрастни… и голяма част от историите им са неверни. И все пак, дявол да го вземе, кое ли събитие остава неизопачено след толкова години?

Не му отговорих, само пушех, потънал в спомени.

— … и всичко това ме накара да си задам някой и друг въпрос.

— Казвай.

— Твоето нападение над Амбър няма ли да постави на карта отношенията ти с Бенедикт?

— Ужасно ми се иска да знаех отговора на този въпрос. Мисля, че да, първоначално. Но аз би трябвало да приключа с хода си, преди той да е успял да стигне до Амбър, в отговор на нечие отчаяно повикване. Имам предвид да стигне до Амбър с подкрепления. Той самият може да се озове там за секунди, ако някой от другия край му помага. Но от това не би имало особена полза. Не. Вместо да разкъсва Амбър на части, той ще предпочете да подкрепи онзи, който може да запази целостта му. Сигурен съм. Успея ли веднъж да сваля Ерик от трона, желанието на Бенедикт ще бъде войната веднага да спре и той няма да възрази срещу моето управление, само и само да й се сложи край. Ала няма да одобри начина по начало, разбира се.

— Точно това имах предвид. Няма ли после като резултат между вас да останат някакви лоши чувства?

— Не вярвам. Всичко е въпрос само на политика, а ние с него сме израснали заедно и винаги сме се разбирали по-добре един с друг, отколкото който и да е от нас с Ерик.

— Разбирам. Но тъй като ние с теб сме заедно в тази работа, а сега изглежда Авалон е на Бенедикт, интересуваше ме какви чувства би изпитвал към мен, ако един ден се върна тук. Дали ще ме мрази, задето съм ти помагал?

— Много се съмнявам. Никога не е бил такъв човек.

— Нека да отидем тогава малко по-далеч. Господ ми е свидетел, че имам опит във воденето на война и ако успеем да завладеем Амбър, той ще разполага с изобилие от доказателства за този факт. Като се има предвид състоянието на ръката му и всичко останало, смяташ ли, че би решил да ме вземе за гарнизонен командир в своята армия? Толкова добре познавам тази страна. Бих могъл да го отведа до Полето на тръните и да му опиша онази битка. Дявол да го вземе! Бих му служил вярно… така вярно, както на теб. — После Ганелон се усмихна. — Извинявай. По-вярно, отколкото служих на теб.

Разсмях се и отпих една глътка.

— Положението е деликатно. Идеята, разбира се, ми допада. Но се опасявам, че никога няма да спечелиш пълното му доверие. Ще изглежда като твърде очевиден номер от моя страна.

— Проклета политика! Нямах това предвид! Единственото, което умея, е да бъда войник, а така обичам Авалон!

— Вярвам ти. Но дали той ще ти повярва?

— Щом е с една ръка, той ще има нужда от способен човек до себе си. Би могъл…

Започнах да се смея, ала бързо се спрях, защото звукът от смеха ми веднага се понесе надалече. Освен това не исках да засегна чувствата на Ганелон.

— Съжалявам — рекох. — Моля те да ме извиниш. Ти просто не разбираш. Не разбираш какъв е всъщност човека, с когото разговаряхме онази нощ в палатката. Може да ти се е видял съвсем обикновен… и осакатен при това. Но не е така. Аз се страхувам от Бенедикт. Той не прилича на никое друго същество в Сенките или действителността. Той е най-големият майстор във владеенето на оръжията в Амбър. Можеш ли да си представиш какво означава едно хилядолетие? Ами няколко? Проумяваш ли какво представлява човек, който в продължение на един толкова дълъг живот почти всеки ден се е занимавал с оръжия, тактики, стратегии? Не се заблуждавай, само защото го виждаш в едно малко кралство, начело на малобройна войска и с добре гледана овощна градина в задния двор. Всичко, измислено от военната наука, е в главата му. Той неведнъж е пътувал от сянка в сянка и е наблюдавал вариантите на една и съща битка, при съвсем леко променени обстоятелства, с цел да провери теориите си на практика. Бенедикт е командвал толкова огромни армии, че би могъл с дни да гледаш похода им и пак да не видиш края на колоните. Въпреки неудобствата, които му причинява загубата на ръката, не бих желал да се бия с него нито с оръжие, нито с голи ръце. За щастие, той няма амбиции да се възкачи на трона, иначе досега да е там. А в такъв случай, щях мигновено да се откажа от всичките си планове и да го призная за законен монарх. Аз се страхувам от Бенедикт.

Ганелон се умълча задълго. Напълних си отново чашата, защото гърлото ми беше пресъхнало.

— Естествено, не съзнавах всичко това — рече накрая той. — Ще бъда щастлив, ако просто ми позволи да се върна в Авалон.

— Сигурен съм, че няма да има нищо против. Познавам го.

— Дара ми каза, че днес е получила новини от него. Щял да съкрати престоя си в лагера. Вероятно утре ще бъде тук.

— Проклятие! — скочих аз. — В такъв случай трябва да побързаме. Надявам се Дойл да е приготвил материала. На сутринта ще идем при него и ще ускорим нещата. Искам да се махна оттук, преди Бенедикт да се е върнал!

— Значи си взел красавците?

— Да.

— Може ли да ги погледна?

Развързах торбичката от пояса си и му я подадох. Той я отвори, извади няколко камъка, сложи ги на отворената си лява длан и започна бавно да ги обръща насам-натам.

— Не са кой знае какво, доколкото мога да видя на тази светлина. Чакай! Нещо проблясна! Не…

— Не са шлифовани, затова. В ръцете си държиш цяло състояние.

— Удивително. — Той ги пусна отново в торбичката и я завърза. — Толкова лесно го направи.

— Не беше чак толкова лесно.

— И все пак, вижда ми се някак нечестно, толкова бързо да се събере цяло състояние.

Подаде ми я обратно.

— Ще се погрижа да ти осигуря състояние, когато свършим — обещах. — То ще ти послужи донякъде като компенсация, ако Бенедикт не ти предложи служба.

— Сега, като знам кой е, по-твърдо от всякога съм решил един ден да работя за него.

— Ще видим какво може да се направи.

— Добре. Благодаря ти, Коруин. Как ще стане заминаването ни?

— От теб искам да отидеш и да си починеш малко, защото смятам да те вдигна рано. Опасявам се, че на Звездин и Огнедишащ змей няма да им допадне идеята с впрягането, но се налага да вземем една от каруците на Бенедикт и с нея да отидем в града. Преди това аз ще се опитам да пусна тук една хубава димна завеса, за да прикрия нашето внезапно заминаване. После ще забързаме към бижутера Дойл, ще вземем товара и с най-голяма скорост ще потеглим из Сенките. Колкото по-голяма преднина успеем да вземем, толкова по-трудно ще му бъде на Бенедикт да ни последва. Ако сме с половин ден пред него в Сенките, за него ще стане практически невъзможно да ни намери.

— А защо по начало ще иска чак толкова да ни търси?

— Той не ми вярва изобщо… и е прав. Сега изчаква аз да предприема хода си. Знае, че тук има нещо, от което се нуждая, но няма представа какво. Иска да научи, за да предпази Амбър от евентуалната нова заплаха. Веднага, щом проумее, че сме си тръгнали завинаги, ще разбере, че съм взел каквото ми е трябвало и ще тръгне след нас.

Ганелон се прозя, протегна се и си довърши коняка.

— Да — рече тогава той. — Най-добре сега да поспим, за да сме във форма за гонитбата. Сега, като ми разказа повечко за Бенедикт, вече не ме учудва толкова онова другото, за което исках да ти кажа… макар че пак ме притеснява.

— Какво друго?

Той се изправи, вдигна внимателно гарафата, после посочи надолу по алеята.

— Ако продължиш нататък, отминеш живия плет, който бележи края на този чифлик и навлезеш в горичката малко по-надолу — а след това продължиш още около двеста крачки — ще стигнеш до една падинка вляво, на около метър и половина по-ниско от пътеката, където расте малка групичка фиданки. Сред нея, утъпкан и покрит с паднали листа, има пресен гроб. Открих го, докато се разхождах през деня и спрях там, долу малко да си почина.

— Как разбра, че е гроб?

Ганелон се ухили.

— Когато в една дупка има трупове, обикновено така я наричат. Беше съвсем плитка и аз поразрових наоколо с пръчка. Вътре има четири трупа — на трима мъже и на жена.

— Отдавна ли са умрели?

— Напротив. Според мен, преди не повече от няколко дни.

— Както ги намери ли ги остави?

— Аз не съм глупак, Коруин.

— Извинявай. Но ти ме разтревожи с тази история. Абсолютно нищо не разбирам.

— Очевидно са причинили някакви неприятности на Бенедикт и той им го е върнал тъпкано.

— Възможно е. Как изглеждат? От какво са умрели?

— Във външния им вид няма нищо особено. На средна възраст. Гърлата им са прерязани… с изключение на единия, който е намушкан в корема.

— Странно. Да, хубаво е, че скоро си тръгваме. Имаме си достатъчно свои проблеми, за да се забъркваме и в местните.

— Съгласен съм. Затова, хайде да си лягаме.

— Ти върви. Аз още не съм напълно готов.

— Послушай собствения си съвет и легни да поспиш — рече той и се обърна към къщата. — Недей да седиш и да се тревожиш.

— Няма.

— Лека нощ, тогава.

— До сутринта.

Загледах го как се връща по алеята. Прав беше, разбира се, но още не бях готов да предам съзнанието си на съня. Премислих отново плановете си, за да съм сигурен, че няма нещо, което да не съм догледал, довърших си коняка и оставих чашата върху пейката. После станах и тръгнах да се разхождам, а зад мен оставаше следа от тютюнев дим. Луната продължаваше да огрява слабо околността и до утрото имаше поне няколко часа. Твърдо бях решил да прекарам остатъка от нощта на открито и смятах да си намеря хубаво местенце за дремване.

Естествено, запътих се надолу по алеята и се озовах сред групичката фиданки. Като поразместих листата, видях следите от неотдавнашно разкопаване, но не бях в настроение да се занимавам с ексхумация на лунна светлина и приех с пълна готовност думите на Ганелон за онова, което бе намерил. Дори не бях сигурен защо отидох там. Заради някакво патологично любопитство, предполагам. Все пак, поне се отказах от идеята да легна някъде наоколо.

Запътих се към северозападния край на градината, като търсех място, което да не се вижда от къщата. Живият плет беше висок, а тревата бе избуяла, мека и ухаеше приятно. Постлах плаща си, седнах на него и си събух ботушите. Протегнах крака върху хладната трева и въздъхнах.

Още малко, помислих си аз. Сенки — диаманти — оръжие — Амбър. Вече съм на път. Преди година гниех в тъмницата и толкова често пресичах напред и назад границата между здравия разум и лудостта, че едва не я изтрих. Сега бях свободен, силен, целенасочен и разполагах с готов план. Сега отново бях заплаха и то много по-смъртоносна от преди. Този път не бях обвързан с ничии чужди планове. Сам носех отговорността за своя успех или провал.

Усещането беше чудесно, каквито бяха и тревата, и погълнатия алкохол, който сега се разливаше из тялото ми и ме стопляше с приятния си огън. Изчистих си лулата, прибрах я, протегнах се, прозях се и се приготвих да поспя.

Изведнъж долових помръдване в далечината, надигнах се на лакът и съсредоточих вниманието си натам. Не се наложи да чакам дълго. По пътеката бавно се движеше някаква фигура, от време на време поспираше и пак тихо продължаваше. Под дървото, където бяхме седели с Ганелон, изчезна и дълго време не се появи. После направи още няколко крачки, спря и сякаш се загледа в моята посока. След което тръгна към мен.

Докато минаваше край близкия храст и излизаше от сенките, лицето й изведнъж бе огряно от лунната светлина. Очевидно съзнавайки това, тя се усмихна по посока към мен, забави крачка с приближаването си, спря съвсем, когато ме достигна.

— Явно къщата не ти допада, принц Коруин — каза Дара.

— Напротив — рекох. — Просто нощта е толкова прекрасна, че изкуши любителя на природата в мен.

— Нещо трябва да те е изкушило и миналата нощ — подхвърли тя, — въпреки силния дъжд. — Дара се настани до мен върху плаща ми. — И нея ли прекара на открито?

— Бях навън — отвърнах, — но не спах. Всъщност, не съм си лягал, откакто се видяхме миналия път.

— Къде беше?

— На брега, пресявах пясък.

— Звучи угнетително.

— Така си и беше.

— Много време мислих, след нашето пътуване сред Сенките.

— Мога да си представя.

— И аз не съм спала кой знае колко. Затова те усетих като се прибра, после те чух да разговаряш с Ганелон и когато той се върна сам, разбрах, че си останал някъде тук.

— Правилно.

— Знаеш, че трябва да отида в Амбър. И да мина през Лабиринта.

— Знам. Ще го направиш.

— Само че скоро, Коруин. Скоро!

— Ти си млада, Дара. Има много време.

— По дяволите! Цял живот съм чакала… без дори да знам за това! Няма ли някакъв начин да отида сега?

— Не.

— Защо? Ти би могъл да ме преведеш бързо през сенките до Амбър и да ми дадеш възможност да мина през Лабиринта…

— Ако не ни убият на секундата, за известно време може да извадим късмет с две съседни килии… или диби… преди да ни екзекутират.

— За какво? Ти си принц в този град. Имаш право да постъпваш, както желаеш.

Разсмях се.

— Аз съм изгнаник, драга. Ако се върна в Амбър, ще бъда екзекутиран, в случай, че щастието ми се усмихне. Ако ли не, може да ми се случи нещо много по-лошо. Но като имам предвид как се развиха нещата последния път, мисля, че ще побързат да ме убият. Подобно любезно гостоприемство без съмнение ще бъде оказано и на онези, които ме придружават.

— Оберон не би постъпил така.

— При достатъчно голямо предизвикателство, смятам, че не би се поколебал. Но не става дума за него. Оберон вече го няма, а на трона седи моят брат Ерик, който се е провъзгласил за крал.

— Кога е станало това?

— Преди няколко години, според мерките за време в Амбър.

— А той защо ще иска да те убие?

— За да ми попречи да го убия аз, разбира се.

— А ти ще го направиш ли?

— Да. И то скоро.

Тя се вгледа в очите ми.

— Защо?

— За да заема трона. По право той е мой. Ерик е узурпатор. Аз неотдавна избягах от него, след мъчения и няколко години затвор. Той, обаче, допусна грешка, като си позволи лукса да ме остави жив, за да се наслаждава на моето нещастие. Изобщо не е предполагал, че ще се освободя и ще се върна да го предизвикам отново. Честно казано, и аз не го вярвах. Но при положение, че ми провървя да получа втора възможност, ще имам грижата да не направя същата грешка като него.

— И все пак той ти е брат.

— Повярвай ми, едва ли някой съзнава това по-добре от нас двамата с Ерик.

— Кога очакваш да постигнеш… целта си?

— Както ти казах онзи ден, ако успееш да се снабдиш с Фигурите, влез във връзка с мен след около три месеца. В случай, че не можеш, а всичко стане както съм го замислил, аз ще те намеря още в самото начало на управлението си. Ще имаш твоя шанс да минеш през Лабиринта, преди да е изтекла една година.

— Ами ако се провалиш?

— Тогава ще трябва да почакаш по-дълго. Докато Ерик се увери, че нищо не го заплашва, а Бенедикт го признае за крал. За момента Бенедикт не желае да го направи. Той не е стъпвал в Амбър от много отдавна и Ерик смята, че не е между живите. Появи ли се сега, ще му се наложи да вземе страна — или с Ерик, или срещу него. Ако го подкрепи, продължителното владичество на Ерик ще бъде гарантирано — а Бенедикт не иска да носи отговорността за това. Ако пък тръгне срещу него, ще се стигне до сражения… а той не желае да е отговорен и за тях. Самият Бенедикт не се стреми към короната. Единствено, като не се появява на сцената изобщо, може да запази относителното спокойствие, което цари в момента. Появи ли се без да вземе нечия страна — вероятно на него би му се разминало дори това, — ще е равносилно на отказ да признае кралската власт на Ерик и пак ще доведе до неприятности. А да се появите двамата заедно, означава направо да се предаде, защото Ерик ще му окаже натиск чрез теб.

— Излиза, че ако ти загубиш, може и никога да не стъпя в Амбър!

— Просто ти описвам положението, както аз го виждам. Несъмнено има много фактори, които не са ми известни. Прекалено дълго съм бил извън играта.

— Ти трябва да спечелиш! — заяви тя. После изведнъж попита: — А дядо би ли подкрепил теб?

— Съмнявам се. Но ситуацията ще бъде съвсем различна. Аз знам за неговото съществуване, както и за твоето. Няма да искам подкрепата му. Стига ми да не застане срещу мен. И ако съм бърз, ефикасен и победя, той ще стои настрана. Няма да му хареса, че съм узнал за твоето съществуване, но като види, че не ти желая злото, всичко ще бъде наред.

— А защо ти да не ме използваш? Това ми се вижда най-логичното в случая.

— Вярно е. Но открих, че те харесвам — признах аз, — така че и дума не може да става за това.

Дара се разсмя.

— Омаяла съм те!

Усмихнах се.

— По един свой деликатен начин, с рапира в ръка, да.

Изведнъж, тя стана съвсем сериозна.

— Дядо се връща утре. Твоят човек Ганелон каза ли ти?

— Да.

— Как ще се отрази това на плановете ти?

— Смятам да съм изчезнал яко дим, още преди да се е появил.

— А той какво ще направи?

— Първо страшно ще се ядоса, задето си тук. После ще иска да научи как си успяла да се върнеш и колко си ми разказала за себе си.

— Какво да му отговоря?

— Кажи му истината за това как си се върнала обратно. Така ще го накараш малко да се позамисли. Колкото до положението ти тук, твоята женска интуиция те е предупредила, че не можеш да ми имаш доверие и ти си се представила по същия начин, както пред Джулиан и Жерар. А пък ние с Ганелон сме поискали една каруца назаем и сме се отправили към града, като сме казали, че ще се върнем късно вечерта.

— Къде ще отидете всъщност?

— За кратко, в града. Но после няма да се върнем. Искам да натрупаме колкото е възможно повече преднина, защото той е способен да ме проследи из Сенките до известно разстояние.

— Ще го задържа колкото мога заради теб. Нямаше ли да се видиш с мен преди да заминеш?

— Смятах да проведа този разговор с теб сутринта. Ти просто ме изпревари с безсънието си.

— Тогава се радвам за това… безсъние. Как ще завладееш Амбър?

Поклатих глава.

— Не, скъпа Дара. На всички принцове, които кроят коварни планове, им се налага да пазят по някоя и друга малка тайна. Това е една от моите.

— Изненадана съм, че има толкова много недоверие и интриги в Амбър.

— Защо? Същите конфликти съществуват навсякъде, под различни форми. Те са и тук, около теб, винаги, защото всички светове са образ и подобие на Амбър.

— Трудно ми е да го разбера…

— Един ден всичко ще ти стане ясно. Остави нещата дотук засега.

— Кажи ми тогава друго. След като по някакъв начин умея да изменям сенките, дори без да съм минала през Лабиринта, разкажи ми по-подробно как го правиш ти? Искам да се науча.

— Не! — възпротивих се аз. — Не ти разрешавам да си играеш със Сенките, докато не станеш готова. Това е опасно дори за човек, минал през Лабиринта. А да го правиш сега е безразсъдство. Първия път си имала късмет, но не се опитвай да го направиш отново. Аз дори ще ти помогна, като не ти кажа нищо повече по този въпрос.

— Добре! — рече тя. — Извинявай. Предполагам, че ще мога да почакам.

— И аз така мисля. Нали не ми се сърдиш?

— Не. Какъв смисъл има? — Дара се засмя. — Сигурно знаеш какво говориш. Радвам се, че толкова те е грижа за мен.

Тя се протегна и ме докосна по бузата. Обърнах се към нея, а лицето й бавно започна да се приближава към моето, вече сериозно, с полуотворени устни и почти затворени очи. Докато се целувахме, усетих как ръцете й се плъзват около врата и раменете ми и моите намериха подобно положение около нейните. Изненадата ми премина в сладостна тръпка, отстъпи пред разливащите се топлина и възбуда.

Ако някога Бенедикт научеше, едва ли щеше само да ми се разсърди…