Емил Манов
Галактическа балада (9)

Центъра на Гриз.

Падането ни беше твърде продължително. Не бих казал, че беше приятно. След това то се позабави, навярно по естествени причини, тъй като все по-голяма част от масата на планетата оставаше над нас. (Не ми се сърдете за това научно обяснение. То ми хрумна в момента и не претендира за изчерпателност.) После в мрака, който ни заобикаляше, можах да различа една гигантска кръгла плоча, която преграждаше пътя ни надолу. Помислих, че сме пристигнали, но това не беше тъй. Плочата се разцепи на две равни половини, които се отдръпнаха встрани, и ние минахме безпрепятствено през широката цепнатина. Можах да забележа, че плочата бе дебела повече от километър. Сетне тя се затвори над главите ни.

Не настъпи мрак, какъвто очаквах да настъпи. Напротив, по стените на гигантската шахта бяха разположени кръгли отвори, от които струеше мека бяла светлина. През отворите се виждаха някакви дълги галерии, напълно осветени, но съвършено пусти… Пред нас се разтвори втора бронирана плоча. Летяхме твърде дълго, гледката не се измени. След седмата плоча чух шепота на Ртъслри:

— Внимание, приятели! Последните два кръга са населени.

Най-сетне! Осмата плоча ни пропусна и нашето падане стана по-бавно. В осветените галерии тук се мяркаха някакви фигури, облечени в дълги бели дрехи. Те се движеха назад и напред съвършено безшумно и с голямо достойнство.

— Тук обитават полувисшите сановници на Великия център — пошушна ми Ртъслри.

Но и тук не спряхме. След дълго падане, по-дълго, отколкото във всеки от предишните осем кръга, пред нас се откри деветият. Бялата светлина тук беше по-силна и въздухът по-топъл. Лъхна ме някакъв аромат — не помня вече какъв точно, — но твърде приятен за обонянието. Впрочем всеки няколко минути ароматът променяше вида и интензивността си и това беше напълно разумно, понеже носът, както е известно, лесно свиква с една определена миризма и престава да я усеща. Също тъй, както мозъкът свиква с глупостите, които слуша, и ако не бъдат нарушени от някоя свястна дума, бързо се атрофира…

В деветия кръг имаше един-единствен отвор и ние спряхме пред него. От двете страни на входа в галерията стояха двама гризиани в тежки металически доспехи. Върху блестящите им шлемове бе изобразена звезда с безброй лъчи — Голямата Жълта звезда на Гриз. В ръцете си те държаха неподвижно лъскави металически тръбички, навярно някакво оръжие, защото позата и лицата им имаха твърде застрашителен вид. При това стойката им бе изправена, главите — вирнати и те почти по нищо не приличаха на своите събратя от повърхността на планетата. Освен по тъпия израз на очите… За какво бяха тия стражи тук, след деветкилометровите бронирани плочи над главите им, един господ знае. По-късно научих от Ртъслри, че просто такава била традицията в тоя подземен свят.

И тъй, ние се намирахме в сърцето на планетата.

Стъпихме в осветената галерия и се промъкнахме между двамата гризиани в доспехите. Те дори не трепнаха. Наистина ние бяхме невидими, но когато четирима души минават край тебе, трябва да си кретен, за да не го почувствуваш. За щастие предположението ми се оказа вярно и ние си минахме без никакво произшествие.

Галерията беше доста висока и просторна, облицована с някакъв светещ минерал и приличаше повече на един коридор в двореца Версай, отколкото на подземен ход. След известно време тя се раздели на две и ние, побутвани от Ртъслри, завихме в дясното отклонение.

Тук за първи път видяхме отблизо висшите сановници на Гриз. Това бяха гризиани, високи почти колкото нас, в дълги бели дрехи, които стигаха до петите им, и с бели папки в ръцете. Те вървяха из коридора, чийто край не се виждаше, понеже завиваше непрекъснато вдясно, разминаваха се с леки поклони и имаха загрижения делови израз на нормални същества. На главите си носеха нещо като бели тиари с изображението на Голямата Жълта отпред. Изпод тиарите им се спускаха по две плитки коси, също дълги до петите. Според тълкуванието на Ртъслри, гризианските плитки били символ на благочестие и верноподаничество, понеже предоставяли възможност на по-горните санове да ги дърпат, когато си пожелаят, и по този начин да поддържат необходимата йерархия.

Усетих докосването на Ртъслри. Тръгнахме след един от сановниците. Сановникът пристъпваше бавно, почти толкова бавно, колкото и нещастните гризиани от повърхността на планетата, но държеше изправени главата и гърба си — макар в последния да се чувствуваше една постоянна готовност да се превие. От време на време той поздравяваше колегите си също като превенианите, тоест вдигаше ръка с дланта навън пред гърдите си, но само едната ръка, тъй като другата бе заета с папката. В същото време очите му се устремяваха благочестиво към тавана.

Но ето че сановникът бутна една врата и влезе в едно кръгло помещение. Вмъкнахме се и ние. В помещението имаше няколко предмета с необичайна форма, но аз веднага определих кое е леглото, кое — масата и кое — работният кът с бюрото и мекия стол зад него. Очевидно сановникът тук живееше и тук работеше. Стените на помещението бяха съвършено голи, ако не се смята един голям барелеф на стената зад бюрото. Барелефът изобразяваше някакво същество или божество, в седящо положение, дебело, едроглаво, с едно-единствено дясно око и с четири чифта ръце. Ръцете му бяха ненормално дълги, главата му — буцеста, сякаш деформирана от мисловна енергия, тялото му късо и като че напомпано — изобщо то напомняше с нещо индуския бог Шива, само че бе много по-безобразно.

Докато се заплесвах по барелефа, сановникът бе седнал зад бюрото си и бе разтворил папката. Приближих го тихо. Надникнах над рамото му, за да видя какво има в папката и едва не изтървах едно гръмко „мерд“: в папката нямаше нищо. Очаквах, че сановникът ще сложи нещо в нея, но и това не стана. Просто той седеше подпрял глава и внимателно се вглеждаше в нея, сякаш я изучаваше. Той потъркваше чело, въздишаше през носа си, поклащаше дълбокомислено глава.

Това продължи близо половин час. После сановникът стана, затвори папката, взе я под мишница и излезе в коридора. Ние го последвахме. Той стигна до една врата, в съседство с неговата, плесна я леко с края на дългите си плитки и вратата сама се отвори… Новото помещение, в което влязохме, не се отличаваше по нищо от предишното, освен с това, че беше малко по-широко; барелефът над съответното бюро имаше също по-големи размери. Зад бюрото седеше друг сановник в същите одеяния и със същия израз на лицето, като нашия и аз за миг се попитах как ли тези същества се разпознават един другиго. Нашият гризианин отиде до бюрото и разтвори бялата папка върху него, като остана почтително приведен, а седналият се вдълбочи в разглеждането й.

Той дълго се взираше в папката. Внимателно очисти една прашинка от корицата й и с недоволен вид я бутна настрана. После кимна към вратата. Нашият сановник прибра папката си и заднешком се оттегли в коридора. Там той отново се запъти отново към собствената си врата.

Вече ме хващаха дяволите, защото помислих, че отново ще го последваме, но види се това не бе нужно. Усетих едно побутване в гърба и ние продължихме пътя си из завиващия вдясно коридор. Сега движението бе много по-интензивно. Трябваше да правим невероятни усилия, да проявим чудеса от ловкост, за да избегнем някое сблъскване със загрижената тълпа сановници, понеже те всички вървяха с очи, отправени към тавана. Тук именно аз сторих една груба грешка. Измъчван от любопитството да узная от какво са направени тези странни същества и като се надявах на своята невидимост, аз протегнах малкия си пръст и докоснах широкия бял ръкав на един от минаващите. Докосването бе толкова леко, че нито едно живо същество не би го усетило. Какво бе обаче изумлението ми, когато сановникът се спря, свали поглед от тавана и лицето му се изкриви от ужас. Той издаде кратък вик.

Тутакси подът под нас се разтърси от оглушителен рев. Сановниците хукнаха из коридора, въпреки забавените си рефлекси. Аз бях съборен на пода от ръката на Ртъслри. Същата ръка притисна главата ми към пода, тъй че едва не ми сплеска носа.

И тъкмо навреме. От двете срещуположни стени на коридора изхвръкнаха по един сноп дълги тънки игли, които промушиха цялото пространство над главата ми, от пода до тавана и се срещнаха по средата. Неколцина сановници, заедно с този, когото бях докоснал, бяха пронизани от иглите и мигновено умъртвени. Иглите се скриха.

— Станете! Бързо! — чух злия шепот на Ртъслри.

Той и Бен Коли от другата ми страна, а може да беше и Кил Нери, ме хванаха за ръцете и ме помъкнаха бегом, докато стигнахме до една извивка на галерията, отдето можеше без опасност за живота да се наблюдава местопроизшествието.

Движението в галерията бе спряло. Сановниците гризиани вече не гледаха в тавана, а там, дето гледахме и ние. Отнякъде се появиха няколко бързи роботи. На главите си те имаха фуражки, а в ръцете си — къси палки. Те се спряха над мъртвите сановници, дълго ги оглеждаха от всички страни, като ги обръщаха ту по гръб, ту по корем и претърсваха дрехите им. Но не намериха нищо. Отвориха дори черепите им — но и там нямаше нищо. Тогава те събраха квадратните си глави на куп и известно време се съвещаваха.

Изглежда обаче, че така и не стигнаха до никакво заключение. Огледаха още веднъж коридора, при което сановниците, застанали на почтително разстояние, свиха глави в раменете си, метнаха покойните гризиани на гръб и изчезнаха така бързо, както се бяха появили.

— Слава на Гриз — просъска в ухото ми Ртъслри. — Имате късмет, Луи Гиле… Тия кибернетични простаци решиха, види се, че тревогата се дължи на непредвидено размърдване в мозъка на онзи идиот. Ако биха заподозрели истинската — причина…

— Да?

— … цялата галерия би хвръкнала във въздуха. А може би и цялата планета. Така че никакви докосвания повече до никого! Разбрахте ли?

Това разбрах. Но никак не ми беше ясно как едно размърдване в мозъка на един гризианин би могло да предизвика такива печални последици… Вървяхме твърде бързо все в същата посока, навътре в галерията, докато излязохме на едно широко пространство, нещо като голямо фоайе, облицовано в бял мрамор.

Тук стояха в две редици петдесетина чифта стражи с техните металически доспехи и жълти слънца върху шлемовете. На отсрещната стена на фоайето се очертаваха контурите на грамадна четириъгълна плоча от жълт метал, която приличаше на врата и която наистина се оказа врата. Върху нея блестеше релефно изображение на познатото ни вече божество. Не знам как действуваше Ртъслри, но щом минахме между двете редици стражи и приближихме вратата, тя се разтвори и ни пропусна. Попаднахме във второ фоайе, съвсем подобно на първото, след това в трето, четвърто и т.н. Когато пред нас се разтвори деветата врата, прекрачих прага й и се спрях поразен.

Точно насреща ми, в дъното на една грамадна мраморна площ, заляна с ярка жълта светлина, върху висок трон, сияещ с всички цветове на дъгата, както сияеше и Гриз към Космоса, седеше — кой мислите, братя земляни? Божеството! То самото! Не, вие никога не сте виждали нещо подобно в живота си, нито в историята, защото това божество, както вече го описахме, не приличаше нито на землянин, нито на превенианин, нито даже на гризианин. И изобщо на нищо не приличаше, а беше при това нещо съвършено живо.

То седеше и дишаше — осморъко, еднооко, дебело като трима бургундски кръчмари. То не бе плод на извратена религиозна фантазия, а нещо напълно реално. Големите му космати уши бяха щръкнали нагоре. Единственото му око святкаше, вперено в един екран, който се намираше над вратата, тоест в момента над главата ми, а всичките му осем ръце, разперени като нозе на гигантски паяк, лежаха върху клавишите на един голям пулт. То нямаше плитки. То седеше неподвижно, като статуя на индуско божество (както вече споменах), но позата му излъчваше енергия и крайно напрежение — толкова силно, че даже не бе забелязало как вратата се отвори и се затвори след нас. Може би само слухът му долови нещо подозрително, защото ушите му помръднаха, а окото му за миг се откъсна от екрана и погледна някъде встрани…

Господи! Там, дето погледна окото му, имаше още две такива божества, съвършено подобни на първото. Едното от тях лежеше на широк диван и явно спеше. Другото се разхождаше, като протягаше дългите си осем ръце, сякаш се готвеше да сграбчи нещо.

— Тримата Гризьори на Великия център — пошепна ми едва чуто Ртъслри. — Оттук се наблюдава и съхранява планетата и се поддържа дъгоцветната й стратосфера.

— Но що за същества са това, Ртъслри?

— Гризиани.

— Как тъй гризиани! Те са толкова различни…

— Резултат на управлявани мутации, Луи. Някога гризьорите са били доста многобройно съсловие и са имали нормален вид. После броят им много намалял, поради перманентно взаимоизяждане… Но както виждате, пултът е твърде голям. Появила се нужда от няколко ръце на тялото на един и същи гризьор, за да могат пръстите му да обхващат клавишите. Ръцете станали отначало четири, след това шест и накрая осем. Сега само тримата Гризьори се справят с работата.

— А защо са еднооки?

— Шшшт, по-тихо… Две очи, както знаете обхващат света по-широко и донякъде разсейват вниманието. А те не бивало да се отклоняват от целта си.

— Каква цел?

— Натискането на клавишите.

— Но онзи там, доколкото виждам, не натиска нищо.

— Това отдавна вече не е нужно. Не знам даже дали клавишите не са ръждясали. Цели векове те изобщо не са били натискани.

— Но тогава?

— Ей така, навик! Достатъчно им е приятното съзнание, че биха могли да ги натиснат, ако пожелаят.

— Мон дийо! — пошепнах аз.

Защото, честна дума, нашите французки Президенти, щом застанеха зад пулта, тутакси почваха да натискат клавишите. И щом ги натиснеха, все нещо ставаше: или някой министър изхвръкваше от креслото си, или полицията откриваше огън срещу тълпата, или войските ни правеха десант в някоя африканска страна с цел да й осигурят повече независимост, или пожарната команда биваше изпратена по спешност да запали няколко библиотеки, както и беше предвидил един век по-рано американецът Бредбъри…

— Ртъслри, щом като не натискат нищо, кой тогава управлява тази планета?

— Антените. И роботите. Последните поддържат техниката, която всъщност не се е изменила от векове.

— Тогава какъв смисъл има този Велик Център?

— Същият, какъвто има и всичко останало.

Тук бях принуден да млъкна, понеже сред тримата Гризьори настъпи раздвижване. Този, който седеше зад пулта, прибра ръцете си и стана. Незабавно онзи, който се разхождаше и очевидно бе нещо като подчаси, се запъти към многоцветния трон. Тук произлезе нещо интересно. Слизайки от трона, първият препречи пътя на втория и между двамата настъпи кратко сборичкване. Те си размениха няколко звучни плесници и известно време усилено се плюеха в лицата. Мислех, че работата ще свърши с кръвопролитие. Но внезапно двамата се разделиха като си размениха по една усмивка и по един поклон.

— Нищо сериозно — пошепна ми Ртъслри. — Обикновен ритуал.

И наистина първият от двамата Гризьори най-спокойно почна да се разхожда, а вторият зае мястото му зад пулта. Третият, спящият, само се обърна на другата страна и продължи да хърка.

Освободеният от дежурство Гризьор направи няколко движения с глава и с осемте си ръце, за да възстанови нормалната циркулация на кръвта си. При това главата му се люшна няколко пъти. Тя изглеждаше тежка за дебелата му шия.

— Той трябва да е невероятно умен, Ртъслри.

— Луи, не винаги вярвайте на очите си.

Между това, Гризьорът плесна с осемте си длани и отнякъде се появиха трима роботи в бели мантии. Те се нахвърлиха върху Гризьора, сякаш се канеха да го съборят. Всъщност само смъкнаха дългата му дреха, той остана гол (това бе отвратително зрелище) и те почнаха да манипулират с него по един странен начин. Един от роботите пъхна в устата му една тръбичка. Друг пъхна подобна тръбичка в задния му проход. Третият през това време го гъделичкаше по тройната гуша, с което предизвикваше примижаване и приятна усмивка. После тръбичките бяха измъкнати, внимателно огледани и обмирисани. Тримата роботи си кимнаха удовлетворено. Те грабнаха Гризьора и го сложиха да седне на един удобен стол с облегало и с отвърстие на седалището. Изчакаха го да си свърши работата, вдигнаха го от стола, провериха резултата от мисловните му напъни и безшумно изчезнаха.

Гризьорът доволно се усмихна. Измъкна отнякъде някакъв хап и го глътна. Действието на хапа беше поразително. Гризьорът изведнъж се разсмя с цялото си гърло и се завъртя около себе си с невероятна бързина. Но това бе само началото. После се получи такъв вихър от движения, смях и провиквания, че ми се зави свят: онзи се премяташе през глава, правеше невероятни салтоморталета, невероятни за неговата дебелина, балансираше с един стол, като го прехвърляше между осемте си ръце, ловко играеше на въже, вкарваше невидими голове на въображаем противник (с добри фалцови удари), градеше въздушни замъци, като се покланяше на овациите на въображаема публика, а след това ги събаряше с един ритник в основата, отразяваше боксови удари, забиваше стрели в гърба, скимтеше от удоволствие, ръмжеше, пищеше, мъркаше, врякаше, пееше, клокочеше и т.н. — изобщо това бе една пантомима, един великолепен танц-гротеска, какъвто не бях виждал и в най-реномираните френски вариетета.

Наблюдавах възхитен сцената. Ртъслри ми пошушна:

— Отживяла тренировка. Едно време, когато са били повече и са зависели от избирателите, тя им е била много необходима.

Между това Гризьорът приключи своя танц, тупна се по голия корем и отиде при спящия си колега, та го разбута. Онзи почна да се разхожда в ролята на подчаси. Сдалият дежурството легна на дивана и заспа.

Очевидно тук нямаше какво повече да се гледа. Ръката на Ртъслри ме побутна към вратата, но аз го спрях.

— Ртъслри, вие казахте, че са само трима. Отде се вземат тогава? Нямат ли жени, деца…

— Те са безполови, Луи. Те се страхуват, че някой контакт с гризианка може да даде поколение, лишено от техните качества.

— Но кой ги ражда тях самите?

— Никой. Те се самозараждат.

— Има си хас! Това е опровергано…

— Не е опровергано. Въздухът в това подземие съдържа параноични и шизофренични изпарения, които веднъж на сто години, колкото трае животът на Гризьорите, се синтезират и ги възпроизвеждат. Същото важи и за сановниците.

— Каква техника — рекох аз.

Да, казах си на ум, тук еволюцията явно върви по други пътища. У нас в Европа такива чудеса са просто немислими: у нас параноиците си се раждат от нормални майки… Но веднага се сетих, че един век преди моето отвличане от превенианите в съседната ни Нибелунгия се бяха появили внезапно и наведнъж няколко милиона параноици, които, възглавявани от един Главен Параноик, едва не бяха завладели света. Отде се бяха взели те? Нима се бяха самозародили от въздуха? Дявол знае! Във всеки случай трябваше да внимавам в заключенията си.

* * *

Уффф! Вдъхнах с удоволствие сивия въздух на повърхността на Гриз, дето след дълъг полет нагоре, през деветте бронирани плочи, се намерихме най-сетне. Настанихме се в нашия малък дисколет и той ни отнесе по-далеч от кратера. Слязохме да се поразтъпчем и да смелим впечатленията си от Великия Център.

Всъщност нямаше какво да смиламе. Всичко ми беше ясно, освен едно: как е могла тая планета да стигне дотам, докъдето бе стигнала — няколко милиона полуумни същества на повърхността й и няколкостотин луди в нейния център.

Стана ми тъжно. Край нас продължаваха да влачат подгънати нозе сивите гризиани, с техните наведени глави и антени на теметата, запътили се към своите безцелни цели.

— Дявол да го вземе — казах на френски. — Как търпят това тия нещастници. Как не са се сетили досега да извъртят една революция поне?

— Там е работата, че те не са нещастни, землянино.

— Какво говорите, уважаеми Ртъслри?

— Разбира се, че не са. Какво е всъщност щастието, освен една субективна оценка за пълнота на живота? Освен задоволяване на желанията и потребностите?

— Нима говорите за тези голи, треперещи, мръсни, полуумни гризиани? Ртъслри!

— Искате ли да видите в какъв свят живеят те?

— Но аз вече видях.

Бен Коли и Кил Нери бълбукнаха едновременно. Ртъслри, без да каже нито дума, препречи пътя на един от гризианите и най-безцеремонно измъкна малката антена от темето му.

Ефектът бе удивителен.

Гризианинът се спря и вдигна глава. Обърна я наляво, после надясно и даже ми се стори, че този път ни видя, но не задържа поглед върху нас. Той огледа с известно учудване сивата равнина, голите скали наблизо, от чиито пещери излизаха негови съпланетници и най-сетне — себе си. В очите му проблесна нещо като разум. Но този проблясък веднага се замени с безумен ужас — същия ужас, който бях видял в очите на сановника, докоснат от малкия ми пръст. Сега обаче не последва никаква тревога. Просто гризианинът се запъти към най-близката шахта за генератори на космически лъчи и се хвърли в нея с главата надолу.

— Ртъслри, как можахте! — извиках, като забравих всякаква предпазливост.

— Нямах друг начин да ви услужа — отвърна хладно Ртъслри.

Той се приближи и докато се усетя, спокойно почна да прикрепя антената на моето теме, като я привързваше към косите ми…

Какъв чуден син въздух, какво великолепно жълто слънце, какво светло златисто небе! Над главата ми бе разперило клони едно дивно дърво със синкавозелени перести листа, а между листата като малки слънца светеха едри оранжеви плодове.

Стоях на малък хълм. Под хълма се простираше дивен парк: сенчести алеи, оградени от едри цветя и храсти, зелени поляни, малки горички, от които се носеха птичи трели, разкошни фонтани, пред които фонтаните на Рим, на Сан Суси и на Петерхоф биха изглеждали бездарни играчки. Из алеите се разхождаха прегърнати млади хора — те напомняха превенианите по своята красота и свобода на движенията; разхождаха се усмихнати, розовобузи старци и старици, гонеха се деца. В далечината, отвъд парка, се издигаха белите кръгли сгради на един голям град и от покривите им като сребърни и златни птици излитаха блестящи дисколети, които се отправяха по своите небесни пътища…

Съзнавах, че това бе само сън или мираж и все пак не бе нито сън, нито мираж. Усещах твърде остро миризмата на цветята, чувах гласове, които, колкото и странно да е, говореха на превениански. Нещо повече — имах чувството, че аз самият съм част от тази реалност: като откъснах един лист от дървото над главата си и сдъвках крайчеца му, усетих горчив вкус.

Аз чаках някого под дървото на хълма и този някой се зададе насреща ми в същия миг, в който помислих за него. Беше Роз Дюбоа, моята колежка от „Абе Сиейес“, същата, която намираше, че бръчките на лицето много ми отиват. Тя тичаше и размахваше над главата си вестник „Виктоар“, но изглежда силите не й стигнаха да дотича при мен, защото се спря и извика: „Луи, приятелю! Блестяща рецензия за «История на следващия век». Предлагат ви за член на Академията!“ Обхвана ме луда радост. Никога в живота си не съм се чувствувал по-щастлив. Спуснах се към колежката да я прегърна, разбира се, само от благодарност за хубавата вест. Но някой ме хвана твърде грубо за рамото. Почувствувах болезнено дръпване в косите си, извиках и…

И се намерих отново върху Гриз. Бях застанал на самия край на шахтата, дето се бе хвърлил преди малко гризианинът. Бен Коли и Кил Нери ме държаха за раменете. Ртъслри ми показваше антената и бълбукаше с гърлото си.

— Какво преживяхте, Луи? — попита той. — Така се юрнахте насам, че ако не бяхме ви изпреварили, щяхте да полетите в дупката.

Нямах сили да му отговоря. Контрастът между преживяното и това, което ме заобикаляше, беше толкова силен, че загубих съзнание.

* * *

Да загубиш съзнание е твърде удобно нещо, когато трябва да обясниш на жена си точно с кои приятели си прекарал вечерта и какво сте си говорили. Още по-удобно е, когато ти е необходимо да прескочиш някои излишни подробности в собствения си разказ.

Така че аз дойдох на себе си вече в малкия дисколет, който летеше стремглаво към Големия. Лежах на мекото силово легло зад гърба на Бен Коли. Полуизвърнал назад русата си глава, той приказваше с Ртъслри.

— Този сън му е нужен — казваше той. — За неговите землянски нерви сътресението беше прекалено… Трябваше да го предвидим.

— Напротив — отвърна Ртъслри. — Нужен му бе тъкмо тоя шок. Той трябва да добие една по-голяма резистентност, ако искаме Експеримента да даде известни резултати. Още повече, че съвсем не се знае какво ще намери на Земята…

Като забелязаха, че съм отворил очи, двамата млъкнаха. За да ги спася от неудобното положение, аз ги уверих, че не съм чул нищо, а след това запитах каква беше онази прекрасна гледка, която видях на Гриз с антена на главата.

Ртъслри обясни, че това били просто картини от миналото на Гриз, от времето на нейния разцвет. Те се проектирали от един автоматичен видеоцентър направо в мозъците на гризианите.

— Но същевременно аз бях някъде в околностите на Париж, видях даже една моя позната…

— Една особеност на гризианската предавателна техника — сви рамене Ртъслри. — Онова, което вижда и чува всеки гризианин с антена на темето представлява винаги такава комбинация от изображения на миналото, която отговаря на неговите наклонности и желания. Въображението на всеки индивид, колкото и бедно да е, допълва и изменя уловените образи.

— И всеки вижда поради това все едни и същи картини?

— Напротив. Илюзорният свят, в който живеят гризианите, непрекъснато се мени и прогресира — появяват се нови градове, нови паркове, броят на удоволствията расте. Регресират само мозъците и реалността.

Това беше ужасно. Но аз се оправих бързо от шока и станах от леглото. Бен Коли, Кил Нери и Ртъслри стояха прави и се взираха мълчаливо в екрана на дисколета: там сияеше дъгоцветната Гриз. Един голям пъстър балон в черната пустота на пространството, една тънка шарена обвивка, която скриваше разрухата, духовния мрак, сивата смърт…

Няколко минути по-късно