Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)
Допълнителна корекция
moosehead (2023)

Издание:

Издателство „Христо Г. Данов“, 1971

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция
  3. — Корекция на OCR грешки

Понеже стана напълно очевидно, че Земята действително се върти около Слънцето, във Ватикана е образувана комисия за преразглеждане на случая с Галилео Галилей. Разбира се, аз не мога да обещая нищо… но не е изключено престъпникът да бъде оправдан.

Изявление на виенския архиепископ Кьониг — в „Паезе сера“ от 23 август 1970 година

Разбрах, че в подобно общество мозъкът изобщо не е нужен — напротив, той щеше да пречи и да смущава обществото, да нарушава симетрията и може би щеше да направи невъзможно цялото му съществувание.

Марк Твен

И тази злобна сила… аз я ненавиждам повече от всичко на света; и ми е безразлично кой е той този Бял Кит, дали е оръдие на нечий неизвестен промисъл или сам той е изворът на злото, но аз ще стоваря върху него цялата си ненавист.

Херман Мелвил

Пролог

Това, което се случи този ден, можеше да се случи само този ден, а именно на 23 юли 3033 година. Нито секунда по-рано или по-късно. Защо точно тогава, ще се изясни по-долу. Засега е достатъчно да знаем, че човечеството, привикнало да управлява безусловно историческите събития и да предвижда всичко — включително гражданското поведение на бебетата, които ще се родят след десет години, — беше донякъде изненадано. Но нека не го виним за това. В края на краищата събитието, за което ще стане дума, зависеше от сили, неподчинени все още на неговата всеобхватна воля. Макар само̀ по себе си да нямаше голямо значение, това събитие предизвика известен интерес сред академичните кръгове и временно любопитство сред неакадемичните. Повече от това човечеството не можеше да си позволи. То държеше на своето достойнство. То не изпитваше никакво желание да се връща към своето далечно минало, дори чрез беглия коментар на радио– и телерепортерите…

Не подозираха предстоящата изненада и професор Карпантие Жоли от европейската Академия Магна и неговите петима студенти, които излетяха следобед към пет часа от покрива на Института за програмиране на бъдещата история. Те излетяха по един твърде старомоден начин. Вместо да използуват някой от стандартните левитолети, оригинални машини, създадени на принципа на левитацията, те се вдигнаха във въздуха с балона на полузабравените братя Монголфие, които някога, в дълбоката древност, първи бяха успели да се откъснат от майката Земя на повече от сто метра.

Балонът бе построен специално за случая по една стара полуизтрита рисунка от музея „Хомо антиквус“. Когато се намериха в неговата примитивна гондола, един обикновен кош от бамбукови пръти, студентите се спогледаха и се поусмихнаха: явно те пак бяха жертва на манията на своя професор да онагледява историческото минало, което, при всичката му изобретателност, трудно можеше да онагледи. Единствен чернокосият Марсел се отнасяше сериозно към тоя метод. Като използува обстоятелството, че професорът бе зает да оправя въжетата и да следи за налягането на хелия в балона, той прошушна:

— Напразно се усмихвате. Ние отиваме на Жълтата планина. За да разбереш историята, не стига само да я назубриш. Нужно е да вникнеш в атмосферата на съответната епоха.

Двамата му колеги и една от колежките се разсмяха: между епохата на балоните и тази, която изучаваха в момента, лежаха близо два века, тъй че изборът на това летящо нагледно пособие можеше да се обясни изключително с чудовищната разсеяност на професора. Само Наташа кимна, като хвърли един поглед към Марсел. На той не забеляза това. Той наблюдаваше с обожание уверените движения на стария учен. Най-сетне Карпантие Жоли оправи въжетата и натисна едно копче на белия пулт до себе си. (Братя Монголфие бяха все пак малко автоматизирани — не забравяйте, че всичко това ставаше в тридесет и първото столетие.) Балонът се размърда и бавно се вдигна във въздуха.

— Кълна се в брадата си — възкликна рижият голобрад Хекли. — Това чудо наистина полетя. Не се ли чувствувате малко особено? Ако тая голяма куха топка се пукне…

— Ще я замести главата ти — забеляза кротко Наташа.

Хекли я погледна страдалчески. Останалите не реагираха. Наташа сви рамене и се залови да оправя прическата си.

Балонът се бе издигнал високо и всички гледаха надолу. Стоетажната сграда на Института остана под тях и се загуби между двеста, триста и петстотинетажните гиганти на необозримия Евровил. Юлският ден бе горещ и петимата студенти с удоволствие подлагаха голите си нозе в къси панталонки на въздушното течение. Само Карпантие Жоли беше в черен костюм — той не би се разделил със своя праисторически редингот и с черната си папийонка даже ако трябваше да се яви на лекция в Сахара.

Малката Стела, русокоса и бледа като старинна икона, въздъхна:

— Не разбирам, професор Карпантие, как търпите още това положение. Погледнете нашия институт. Та той е пигмей в сравнение с Третия институт на техниката… А теоретичната кибернетика? Ако не вземем още височина, ще се ударим в приземните й етажи.

Но те взеха височина и не се удариха. Професорът се задоволи да промърмори:

— Кибернетиката? Е, тя е само спомагателна дисциплина.

И пренебрежително сви рамене. В програмирането на бъдещата история, една сравнително млада наука, влизаха като компоненти социологията, психологията, математиката, кибернетиката и пр., но като историк на миналото професор Карпантие Жоли гледаше на тези дисциплини отвисоко. Понякога той демонстративно се отказваше от помощта на мислещите машини. Вместо тяхната изобилна и бърза информация той предпочиташе ровенето в стари ръкописи. Твърдеше, че някое лирическо отстъпление или някоя правописна грешка, в чиято психология човек би могъл да вникне, ако притежава малко фантазия, струват много повече от всички точни данни на Мозъка на Академията, лишени от чувство и инвенция. Неговите студенти даже подозираха, че той се отнася скептично към самото програмиране на бъдещата история — доколкото в тази работа се намесваха машините. Наистина професорът се въздържаше от обобщения на тази тема, но всички си спомняха как тържествуващо се смя той, когато веднъж в самия център на Евровил и съвсем извън програмата се появи една котка, която подгони една също тъй непрограмирана мишка. Огромна тълпа се струпа тогава да гледа невижданите зверчета, изникнали от небитието. Искаха да ги хванат и запазят, но мишката бе изядена от котката. Самата котка почина от непонятно стомашно разстройство. Тя бе препарирана и поставена в Археозоологическия музей, а човечеството бе смаяно от натрупването на толкова много непредвидени случайности.

Студентите наблюдаваха с любов своя Евровил. Под тях бавно се носеха в обратна посока цъфтящи градини, спортни игрища, малки изкуствени езера, левитолетни площадки — всичко това бе настанено върху покривите на гигантските сгради, пред които древните небостъргачи биха изглеждали джуджета. Покривите бяха съединени с мостове и пътища. На места те бяха превърнати в овощни градини и пшеничени ниви: човечеството почти бе запълнило с жилища повърхността на своята планета и поради това бе принудено да пренесе голяма част от производството на естествени храни над земята, а цялата индустрия — под нея.

В проломите между сградите личаха улиците. Те бяха на такава дълбочина, че не биха видели никога слънце, ако не бе сложната система от грамадни огледала, които препращаха светлината надолу. Наземните улици бяха предназначени за пешеходци, но почти не се използуваха. Пък и пешеходци в собствения смисъл на думата не съществуваха, понеже самите улици представляваха една система от вечно движещи се тротоари и ескалатори и хората просто се носеха по тях без никакво усилие, като сменяха само от време на време платната, а с това и скоростта и посоката на движение. Погледнати отгоре, те сякаш се надбягваха с летни кънки.

Евровил заемаше почти половината от територията на някогашна Франция. Той се простираше от бреговете на Атлантика до планините Юра и Алпите. От Мадрид го отделяха само Пиренеите, а от Нибелунгбург на север — една широка ивица гори, запазени като мостра на старинен естествен парк. За основа на Евровил отначало бе послужила древната столица на Франция. Тя обаче скоро бе останала в центъра му и се бе превърнала в един малък, добре съхраняван и поддържан музеен обект, ограден със специална прозрачна стена. Впрочем в музейния Париж и досега живееха около два милиона хора от всички краища на планетата — учени, художници, писатели, музиканти и просто чудаци, които все още предпочитаха неудобните старинни жилища с малки прозорци и ажурни балкони от черно желязо пред остъклените и напълно автоматизирани здания на новия Евровил.

В музейния Париж живееше и професор Карпантие Жоли. Той си бе избрал жилище в една от някогашните административни сгради на Ситето, между Ла Шапел и Нотр Дам. Тук той си вареше сам сутрешното кафе на старинен електрически котлон, използуваше баня с бойлер и ходеше да се бръсне в една бръснарница в Латинския квартал, запазена като експонат на древния французки бит. Работният кабинет на професора гледаше към Сена и Пон Ньов наистина, но бе толкова тъмен, че вътре почти винаги светеше настолна лампа в зелен абажур. Неговите студенти го съжаляваха донякъде, но не се учудваха, тъй като професорът и тук оставаше верен на своя метод — той живееше в атмосфера, която както сам обичаше да казва, го пренасяше по-лесно там, където трябваше да броди мисълта му: по кривите, преплетени, здрачни пътища на миналото, които в края на краищата бяха извели човечеството към комунизма.

Евровил блестеше под силното лятно слънце докъдето поглед стига и още по-нататък. И все пак той се смяташе за един от средните градове на Земята. В сравнение с Москва, която по това време вече започваше от Урал и се простираше до изворите на Днепър, или — с Ню Йорк, опрян в Скалистите планини, Евровил бе просто едно скромно и уютно населено място.

Съобщаваме тези подробности, за да не става никакво смесване на времена и мащаби, както и за по-голяма достоверност на целия ни разказ.

* * *

Балонът се носеше доста бързо над града. Докато естественият вятър имаше общо взето западна посока, въздушният поток, поръчан от професора специално за този излет, тласкаше балона на изток. В синята далечина, някъде зад пределите на града, се очертаваха контурите на висока планина, белезникавожълта на фона на небето. Може би затова я наричаха Жълтата планина. Застанал прав в предната част на гондолата, в своя чер костюм, с развяващи се бели коси, професор Карпантие замислено се взираше в планината.

Но петимата студенти бяха заети с друго. Те си подхвърляха закачки с пътниците от левитолетите, които се стрелкаха край тях във всички посоки. Видът на балона предизвикваше весел смях, макар че от известно гледище не по-малко смешни бяха самите левитолети. Едни от тях имаха формата на дебели игли, други приличаха на магнолиев цвят, трети — на лястовици. Имаше и такива, които наподобяваха ютии и копчета за ръкавели — това показваше, от една страна, че безвкусицата не бе изчезнала напълно даже в тоя естетичен век, а, от друга — до какви висоти бе стигнала човешката индивидуалност. Студентите се забавляваха да определят характера на човека според неговия левитолет. За едного, който правеше безшумни лупинги със своята машина, изменяща всеки миг и формата и посоката си, Стела забеляза:

— В Епохата на Абсурда от него би излязъл как беше… да, дипломат. Или пък… да, литератор.

Тя мъчно запомняше старинните думи, излезли от употреба.

— Или акробат — вметна Наташа.

— Авиатор — предложи Хекли, който виждаше винаги само това, което виждаше.

— Защо не журналист? — сви рамене Марсел и всички намериха, че както винаги неговото определение бе най-близо до истината.

Само Оцеола, скръстил ръце на гърдите си по навик, завещан му от прадедите, мълчеше и нито един мускул не трепваше на бронзовото му лице. Той не обичаше да се занимава с празни работи. Когато го запитаха за мнението му, той се усмихна едва-едва:

— Не знам. Моите праотци не са познавали нито една от тези професии.

Минаха над последните сгради на Евровил. Студентите се смълчаха. Левитолетите се срещаха все по-рядко — балонът летеше сега над широка гориста ивица, отделяща града от Жълтата планина. Когато ивицата свърши, небето бе съвсем пусто. Планината издигаше пред тях своите напечени от слънцето скали и сипеи. Балонът прелетя още няколко километра над една пясъчно-камениста пустиня и кацна в подножието на планината.

Професорът и студентите изскочиха от гондолата. Студентите се оглеждаха с плахо любопитство, което скриваха зад усмивките си. Под нозете им скърцаше пясък и дребен камънак. Наоколо им бе пуста, безжизнена, сякаш опожарена земя. Жълтата планина ги ослепяваше с блясъка на своите кварцити и слюдени пластове. Върхът й, заоблен от ерозията, изпращаше надолу потоци от раздробени скали и сипеи, които постепенно затрупваха подножието. Те затрупваха и останките от някогашни сгради, пръснати долу в широк полукръг. Едно грамадно черно петно с кръгла форма личеше сред тези развалини — то блестеше на слънцето като черно езеро. Нито птица във въздуха, нито зелен стрък трева, нито звук не нарушаваха мъртвото еднообразие на тази местност.

Студентите за пръв път стъпваха тук и може би затова се поддадоха на мрачното настроение, което навяваше пустинята.

— Каква тишина — прошепна Марсел. — Каква нечовешка тишина.

Той изтри потта от челото си и погледна към небето: даже то бе сиво-жълто, сякаш опърлено от тая нажежена земя.

— Където е минала смъртта, там е тихо — кимна професорът. — Жълта планина е едно безлично название, което обаче отговаря на същината й… Помните ли старинното име на този връх пред нас?

— Не беше ли… Албини? — избърза Стела.

Професорът се усмихна:

Алпи е било името на цялата планина и вие знаете, че тя се простира далеч зад този връх… А самият връх?

— Мон Блан — рече неуверено Хекли.

— Да, Мон Блан — кимна професорът. — Мон Блан, защото е бил винаги бял от снеговете. Тогава той е бил с цял километър по-висок… Е, да вървим ли?

Въпросът бе зададен формално, защото професорът тръгна към планината и студентите го последваха. Всички свои нареждания професорът даваше във вид на въпроси.

Вървяха бавно. Краката им затъваха до глезените в пясъка. От него извираше горещина, която ги обливаше и скоро дишането им се затрудни. Даже орловият нос на Оцеола се покри с капчици пот. Бодър и сух изглеждаше само професорът. Наклонът постепенно се увеличаваше и ставаше съвсем стръмен към границата на свличанията. Стела се задъхваше.

— Професоре — каза тя, като отмяташе русите си коси от врата, — Защо не кацнахме направо до Черното езеро?

— Наистина — каза Наташа.

— Дотук ни стигна вятърът — усмихна се професорът. — Грешка на метеоролозите… Между това, в дълбоката древност пешеходството е било главният начин за преодоляване на разстоянията.

Те бяха навлезли в зоната на развалините и внимателно заобикаляха останките от стени, каменни тераси, полузасипани с пясък, купища червеникава втвърдена пръст. Нещо хрусна под крака на Марсел. Той се спря, погледна в нозете си и се стъписа.

— Какво има, Марсел? — Професорът се наведе и вдигна някакъв продълговат бял предмет. Показа го на студентите. — Част от бедрена кост… Ето там, до вас, Хекли, лежи пищялът. Останалото… — той се озърна. — Останалото го няма.

Костта беше бяла и суха като тебеширен къс. Студентите мълчаха. Професорът пусна костта и отново тръгна напред. Сега студентите гледаха внимателно в нозете си и избягваха да настъпват всичко, което се белееше. Групата крачеше съвсем бавно, защото местността стана още по-стръмна. И нито студентите, нито професорът подозираха, че техните наведени глави и бавна походка, ще изиграят твърде скоро една печална роля…

След още половин час стигнаха брега на Черното езеро. Всъщност „езерото“ бе един гигантски сух кратер, полукръгъл, с „брегове“, назъбени от скали, и с диаметър повече от миля. Дъното се спущаше стръмно към центъра му и там дълбочината достигаше навярно над двеста метра. То бе покрито на много места с късове желязна руда, която блестеше на слънцето и отдалеч създаваше илюзията за черно оцветена вода. „Езерото“ напомняше кратер на угаснал вулкан, но студентите знаеха добре, че тук никога не бе имало вулкан. Те стояха потиснати от мрачната гледка — сякаш оттук бе изпълзяла самата смърт и бе облъхнала всичко наоколо, за да създаде една пустиня.

— Ето — каза тихо професор Карпантие, като разпери ръце. — Така би изглеждала сега нашата прекрасна планета, ако автоматите на войната не са били блокирани в последния момент по един необясним, тоест необяснен и досега начин… Единствената свръхбомба, която избухнала тогава, е създала това Черно езеро. Всъщност тя е била предназначена за древния Париж, но се е отклонила от целта си — също по някакво чудо… Случайна повреда в системите за атомно нападение? Едва ли. Защото системите са излезли от строя едновременно по цялото земно кълбо. Опитите да се обясни това явление с психологически фактори, тоест с неочаквано разумна намеса на хората, от които е зависел първоначалният тласък, са явно несъстоятелни. След първия тласък системите са действували автоматически и са били насочени към също такова автоматично реагиране на всеки взрив, по-мощен от един мегатон, в която и точка на планетата да произлезе той. Веднъж активизирана, нито една система не е могла да бъде обуздана от човешка намеса…

— И все пак, войната е била преустановена след първия взрив — каза Хекли. — Необясними явления не съществуват, професоре.

— Естествено — усмихна се професорът. — Необясними явления не съществуват. Но необяснени все още има. И аз се страхувам, че ще ги има винаги, приятели мои… По отношение на знанието пътят на човечеството е едно непрекъснато приближаване към истината. Но и едно безкрайно приближаване, не забравяйте това.

— Към абсолютната истина, искате да кажете, професоре? — обади се насмешливо Наташа.

— Разбира се, Наташа — каза меко професорът. — Но ние говорим за научното обяснение на конкретни факти… В нашия случай, вън от „психологическата“ хипотеза съществува и така наречената „фантастическа“ — тоест автоматите в оня трагичен миг са се оказали по-разумни от хората и са се самоубили чрез самоблокирване. Една глупост, която са поддържали само песимистите на оня век. Третата хипотеза…

— Позволете, професоре — обади се почтително Марсел. — Според третата хипотеза — спасяването на нашата планета от гибел се дължи на извънземна намеса. И защо не? Нима разумът е наш, човешки монопол? Чудесно е да знаеш, че някъде във Вселената живеят наши братя по разум, по-могъщи и по-добри от нас, които в един трагичен миг са се притекли на помощ на човечеството… Според мене, това е единствената сериозна хипотеза.

— Уви, мой мили Марсел. — Професорът прегърна своя студент през рамото и погледна в очите му. — Вие забравяте, че изследванията на нашата Галактика в това отношение са завършени. Ние сме сами в Галактиката, приятели, сами, както е бил сам гражданинът Адам, преди да се сети да направи от своето ребро една Ева… — Той се усмихна. — Аз мисля, Марсел, че Ева е била създадена не от реброто адамово, а от самотата адамова. Но човечеството вече е твърде възрастно, за да изгражда нови митове, нали?

— Това обаче са изследвания от разстояние, професор Карпантие. Никой не е проникнал още в дълбините на Галактиката.

— Да, разбира се. Персонално никой не е проникнал. И никой не ще проникне, мойто момче. Диаметърът на Галактиката е над сто хиляди светлинни години, а нейната „дебелина“ — само хиляда и петстотин… По тези причини никой не може и да стигне до нас, даже ако допуснем, че някъде съществуват цивилизации, подобни на нашата. Но ефектът на Дринкуатър, а по-късно и ефектът на Дринкром, са доказали по безспорен начин липсата на разумен живот в Галактиката. Вън от земния, естествено. Затова и човечеството е ограничило своите космически амбиции с овладяване на слънчевата система.

Марсел замлъкна, но в мълчанието му се чувствуваше упорито несъгласие. Той бе малко нещо поет и имаше способността да поддържа най-невероятни тези, стига те да говореха нещо на сърцето му. При всичкото си уважение към професора и към науката, той все пак промърмори под носа си:

— Не вярвам, че Вселената е пуста. Това е невъзможно, това би било ужасно…

Но професор Карпантие го чу. Той познаваше това чувство на протест срещу фактите, срещу жестокостта на известни истини. Той самият бе повярвал в теорията на Дринкром едва на деветдесетата си година и то в деня, когато бе починал най-близкият му приятел. Марсел бе твърде млад, за да се примири с галактичната самота на човечеството.

— Нека се върнем, прочее, на Земята — рече с усмивка професорът. — И тъй, приятели, ние виждаме пред себе си една пустиня, един печален паметник, оставен ни от Епохата на Абсурда. Такова название на цяла една епоха звучи малко нелепо, но то не е много далеч от истината. В старото общество, разкъсвано от духа на антагонизма, линията на абсурда е била не само литературно понятие. Тя е съществувала реално, в самия живот. Помислете само: общественото богатство е било достояние на хора, които не са създавали нищо; в името на свободата са се изграждали затвори за онези, които се борели за свобода; в името на националното благополучие са се водели разрушителни войни, а религията, проповядваща любов и братство, ги е благославяла; човешкото достойнство се е измервало с пари и с власт над човека — и сякаш някаква невидима зла сила е превръщала всяко добро дело в неговата противоположност… Що се отнася до свръхбомбата, която е превърнала в пустиня тази местност, тя е долетяла тук от Изток, но както било установено по-късно, била е изстреляна от една ракетна база в Калифорния. Целта е била да се създаде впечатление, че е изстреляна от Съюза на съветските републики, за да се предизвика война между Западна Европа и Изтока. „Бесните“ в САЩ са разчитали да запазят сили за един решаващ удар. В действителност, както знаете вече, тази свръхбомба е отбелязала края на Епохата на Абсурда. Това е станало в 2033 година, когато…

Професорът не довърши фразата си. Той забеляза, че Оцеола бе извил глава встрани и се ослушва — потомъкът на делаварите никога не бе правил това по време на лекция.

— Какво има, Оцеола?

— Извинете, професоре — каза Оцеола — Някой говори тук…

— Освен мене?

— Освен вас.

Студентите вече гледаха нататък, накъдето — гледаше Оцеола. Професорът също погледна, но не чу нищо. И не видя нищо — освен купчина развалини от някаква древна постройка.

— Ето пак — каза Оцеола.

Този път всички чуха. Беше човешки глас. Думите звучаха глухо, сякаш идваха изпод земята и отначало професорът не разбра нищо.

— Странно — каза той. — Тук никой не може да дойде без разрешение и без предварителна имунизация срещу меланхолия. От Управлението на историческите паметници ми казаха, че за днес не се предвиждат други посещения.

Гласът продължаваше да говори — бавно, с големи паузи. Беше мъжки глас, нисък и малко пресипнал. Професорът очакваше да чуе поне още един глас, тъй като човекът не можеше да говори сам със себе си, но това не стана. Невидимият продължаваше своя монолог.

— Той говори нещо за нашия балон, професоре — каза тихо Марсел. — Чудно, разбирам някои думи, а други са ми съвсем непознати…

— Почакайте!

Професорът се вслушваше подпрял ухо с шепата си. Изумлението в очите му растеше.

— Невероятно — пошепна той… Това е френски, разбира се, но сега никой не говори такъв френски.

Забравихме да споменем, че в тази епоха националните езици все още бяха запазени, но хората предпочитаха да говорят и пишат на един общочовешки език, възникнал естествено от старинните, общи за много народи слова от рода на „мама“, „брат“, „вино“ и пр.

— Ало! — извика професорът. — Ало! Има ли някой тук?

Отговор не последва. Вместо това всички чуха няколко вече отчетливи думи, които ги накараха да се спогледат.

„… Тези забавени стъпки, тия наведени глави… Господи!“…

В думите на невидимия имаше толкова тъга и ужас, че професорът и студентите настръхнаха. После настъпи пауза. Професор Карпантие не бе далеч от мисълта, че слуша гласа на някой безумец, но имаше достатъчно жизнен опит, за да си позволи прибързани заключения.

„… моето пътешествие… — обади се още веднъж гласът. — Каква ужасна шега! Уморен съм, така съм уморен… Е, Луи Гиле…“

Професорът почака минута-две, но повече нищо не се чу. Тогава той махна с ръка на студентите си да вървят след него и се запъти с бързи крачки към развалините.

* * *

Когато студентите го настигнаха, той се бе навел над останките от една стена, с каквито бе осеяна тази местност. Той им направи знак да пазят тишина и продължи да разглежда нещо — сякаш се опитваше да прочете някакъв надпис.

После професорът се изправи, отмести се и студентите видяха, че на земята пред тях стоеше човек. Това беше едър мъж, облечен в някакво люспесто трико, което издаваше синкав металически блясък. Дългите му нозе, плътно обхванати от трикото, но без обувки, бяха изпънати. Беше се облегнал на стената и едната му ръка лежеше отпусната на земята. Другата бе в скута му. В нея той държеше голям светлозелен кристал. Главата му бе отметната назад, тъмните му прави коси падаха свободно на раменете. Лицето му, с голяма уста и грозничък малко крив нос, бе изрязано от няколко бръчки, които издаваха солидна възраст. Но големите му сини очи изглеждаха млади — те се взираха неподвижно пред себе си и в израза им можеше да се долови една тъжна полуусмивка. Наблизо се търкаляше нещо като шлем, направен от същата материя, от каквато бе и облеклото на непознатия, а до шлема лежеше малка металическа кутия с бяла скала, осеяна с черни точици и чертички.

Студентите с боязливо учудване обърнаха очи към професора. Професорът кимна:

— Той е мъртъв, приятели.

— Но нали… току-що говореше? — заекна Наташа.

— Да, но той е мъртъв.

Студентите се поотдръпнаха и по стар обичай наведоха глави в мълчание. Те разглеждаха непознатия изпод вежди — странно бе, че го намериха тук, странни бяха последните му думи, странна бе тази бърза смърт. Но най-странно им се струваше облеклото му.

— Кой би могъл да бъде той, професоре? — попита Марсел.

Карпантие Жоли сви безпомощно рамене. Той си спомни архаичния френски език, който бе слушал преди малко, без съмнение от устата на този човек, но това не му подсказа никаква хипотеза. Някой чудак, който бе решил да се самоубие тъкмо тук, в единствената пустиня на Земното кълбо? Но чудаци отдавна вече не съществуваха на света, а самоубийци — още по-малко… Някакъв психопат, измамил бдителността на медицината? Това бе невъзможно. Душевните разстройства бяха толкова редки, че предизвикваха веднага интерес сред учените и загриженост у Световния съвет. Те се откриваха лесно и още по-лесно се лекуваха. През последните пет века бяха известни само два случая, единият от които бе шизофрения на полова основа, докато другият представляваше любопитно явление на атавистична параноя: болният бе изявил желание да възседне Слънцето, за да може да насочи движението му към Магелановите облаци и да ги завладее. Той бе излекуван само с няколко плесници — едно класически просто средство, което, за съжаление, не е било познато в параноичната древност… И все пак, кой беше този нещастник? И кой беше Луи Гиле, когото той бе споменал в последните си минути?

Професорът внимателно измъкна зеления кристал от ръката на мъртвеца. Той го разгледа срещу слънцето: кристалът беше полупрозрачен, осмостенен, с гладки повърхности, на които не личеше нито една драскотина.

— Марсел, вземете го и го запазете. Навярно е нещо чупливо — каза професорът и в същия момент изтърва находката.

Той ахна. Кристалът се чукна в камъните, но си остана здрав и цял. Марсел побърза да го вдигне.

— Хм — рече професорът. — Не всичко, което изглежда чупливо, е такова в действителност… — Той се почеса по врата, погледна мъртвия, погледна слънцето. — Струва ми се, че ще трябва да отложим лекцията и да се приберем, нали? Нужно е да съобщим за тази история. Големият Мозък на Академията ще ни разкрие тайната за някакви секунди.

Но до помощта на Големия Мозък не се стигна. Марсел, който на свой ред разглеждаше кристала срещу светлината, трепна:

— Професор Карпантие, вътре има безброй дребни кристалчета. Какви са чудесни!

Той предпазливо изтри кристала с ръкава на туниката си, но върху една от плоскостите остана мъгливо петънце. Тогава той го поднесе до устата си, духна няколко пъти върху петънцето, за да го изчисти по-лесно, и… И усети как целият кристал се затопля и сякаш омекна. В следния миг кристалът светна с ярка зелена светлина и започна бавно да пулсира в ръката му.

— Професоре, той тупти — викна Марсел. — Той тупти като сърце.

Студентите гледаха изумени. Професорът посегна към кристала, но ръката му остана във въздуха, защото един малко глух, но вече познат глас произнесе:

„Хора, братя, човечество!…“

Всички се обърнаха неволно към мъртвеца: сините му очи гледаха все така неподвижно, устните му бяха слепени завинаги.

„Аз се върнах при вас. Аз се завърнах от Космоса и от миналото, за да ви донеса една истина. Една проста смешна, и тъжна истина… Изслушайте ме…“

Нямаше съмнение, гласът идваше от зеления светещ кристал. Професорът вдигна пръст към устата си и все пак Хекли, чието хоби бяха звукозаписващите уреди, успя да каже:

— Интересен фонограф, професоре. Съвсем непознато устройство.

— Тихо — прекъсна го професорът. — Седнете и слушайте.

Студентите насядаха, кой дето си беше. Професорът седна недалеч от мъртвия и опря гръб о стената. Марсел остана прав, като крепеше нежно в шепите си зеления кристал. Докато се настани, групата пропусна няколко думи.

„… наоколо ми е пустиня — продължаваше гласът. — Ако не бях сигурен, че те са ме оставили там, където поисках, никога не бих повярвал, че тази жълта безобразна грамада пред мен е планината, която някога толкова обичах — с нейните синкави гори и зелен покой, с потоците, които изливаше от своите вечни ледници, с птиците и ябълковите градини в нейното подножие — нито че това е мястото, дето бе прекъснато първото ми земно битие. Не бих повярвал, ако не знаех, че те винаги държат на думата си и ако не си спомнях така добре онази свежа юлска утрин на 2033 година, когато воят на сирените възвести началото на края!!“

Настъпи пауза, която даде възможност на професора и неговите студенти да се посъвземат.

— Фантастично! — извика професорът. — Та той е съвършено прав. Бомбата е избухнала през юли, на двадесет и трети юли. Точно преди едно хилядолетие.

— Професоре, това може да се прочете във всеки учебник по история — напомни иронично червенокосият Хекли. — Той е, тоест бил е или луд, или отчаян шегаджия.

— Не, той говори искрено — възрази Марсел, като гледаше втренчено зеления кристал в шепите си. — Той го каза с истинско вълнение.

Неговата забележка бе последна, защото гласът продължи:

— Но аз виждам, че началото е било и край, братя земляни, че животът на планетата не е угаснал. Те знаеха това… Аз виждам долу в равнината, зад зеления пояс, който отделя смъртта от живота, един голям и прекрасен град, един бял град, чиито сгради опират в облаците, един град, създаден от вашия разум — и това ми вдъхва надежда, че думите ми ще стигнат до вас. Може би още нищо не е загубено… Но аз видях такива градове и там, на Ергон…

Впрочем чуйте моя разказ. Може би много от фактите, които се каня да ви съобщя, ще ви се сторят невероятни. Други ще ви прозвучат смешно, мъдро, глупаво, трагично, безумно, наивно, възвишено. Или принизено до нивото на вестникарска шега. Нека това не ви тревожи. Наистина всички ние, живите, придаваме на фактите оня вкус, който сами притежаваме и оня мирис, който сами издаваме. Но нима самият живот не е и мъдър, и смешен, и трагичен и… невероятен?

Позволете ми най-напред да ви представя няколко