Емил Манов
Галактическа балада (2)

Биографични сведения за главния герой на тоя разказ.

Имам чест: Луи Гиле, парижанин, бивш учител по история. Като казвам бивш, имам предвид онези десетина века, които ме делят от първото ми земно битие и от моята преподавателска работа в колежа „Абе Сийес“ — ул. „Абе Сийес“ №13, 38 арондисман. Този колеж бе под покровителството на свети Франциск Асизски и на неговия орден и това обясняваше донякъде либералните порядки в него, както и моето присъствие сред преподавателския персонал. Учителите по вероучение, литература и социология бяха, францисканци, а също и директорът, прелюбезният отец Ивронь, изпълнен винаги с добри чувства към бедните и към бургундското. Но останалите преподаватели бяха все граждански лица: учителят по математика беше таен ляв социалист, този по ботаника — таен десен маоист, учителката по физика — тайна последователка на Щирнер и Ницше, химичката — тайна голистка, а учителят по философска пропедевтика — таен мазохист-центрист, тоест човек, комуто бе достатъчно да покажете плесница, за да изпита неземно блаженство. (Едно обяснение на думата „таен“, която сме принудени да употребяваме толкова често: по онова време французите се радваха на изключителната свобода да изповядват идеите на Президента и всеки опит да се проповядват други идеи се третираше основателно като посегателство срещу самата свобода.) Имахме в пансиона дори един таен комунист, комуто всички завиждахме, понеже подозирахме, че той единствен участвува в някаква организация и върши нещо срещу режима. Той се казваше Морис дьо Сен Сансез и преподаваше рисуване.

Що се отнася до мен самия, аз бях таен безпартиен гражданин — нещо толкова опасно за свободата, колкото и всичко останало. Наяве обаче членувах в Патриотичната лига на Президента. Това ми създаваше известно чувство на сигурност. Вън от задължението да нося образа на Президента върху една значка на ревера и да присъствувам на литургиите за неговото здраве и дълголетие, аз разполагах с времето си. То ми стигаше, за да възпитавам моя палавник Пиер в дух на благочестие и лоялност към държавата, в резултат на което той, кой знае защо, систематично изписваше стените с неприлични думи, засягащи честта, както на Президента, така и на самата Осма република. Това беше повече от странно, понеже сам аз не си позволявах в негово присъствие никакви възклицания, освен „мон дийо“ и „мерд“ — и то когато бивах в особено добро разположение на духа. В такива случаи Пиер ми подмигваше не дотам почтително, а моята чудесна Ан Мари Селестин слагаше пръст на устата си, след което аз замлъквах.

Ан Мари Селестин имаше право да ми прави забележки. Тя всяка сутрин ми поднасяше кафето заедно с вестник „Виктоар“, личен орган на Президента. След прочитането на вестника, тя ми напомняше да си измия ръцете. Това впрочем правеха всички горе-долу чистоплътни граждани на Франция, какъвто и вестник да четяха, тъй като и останалите три, които излизаха в тая епоха, а именно „Орор“, „Люмиер“ и „Глоар“ се различаваха от „Виктоар“ само по шрифтовете си. Ан Мари ми напомняше освен това да не се оглеждам из улиците, да не плюя на обществени места, да не вървя твърде бързо, нито твърде бавно, да не пия нищо, освен светена вода от бутилки, на чийто етикет бе изобразена резиденцията на Шан-з-Елизе и пр., понеже всяко необмислено действие придобиваше съмнителен политически смисъл; така например твърде бързият вървеж се тълкуваше като злонамерен опит да се избягнат отговорностите пред Отечеството, а твърде бавния — като също толкова злонамерено нежелание да се поемат същите отговорности и тъй нататък. По този повод дьо Сан Сансез бе нарисувал веднъж една смешна марионетка, един нещастен Пинокио, оплетен от конци, чиито краища, противно на естествените закони стърчаха все нагоре, и бе предложил на неколцина колеги в учителската стая да измислят текст на рисунката — за най-сполучливия текст бе обещал бутилка мартел. И представете си, премията получи директорът отец Ивронь. Той влезе случайно в тоя момент, видя рисунката и възкликна: „А, ето един истински французин.“ Добрият францисканец изгълта бутилката, а ние разбрахме тогава, че Сен Сансез е таен комунист.

Изслушвах съветите на жена си и се качвах на моя сив пежо. По пътя към колежа аз преповтарях на ум предстоящата си лекция за царуването на Ашурбанипал или на нашия Крал-Слънце, като търсех най-сдържани и неутрални изрази, както и мястото, където с достатъчно красноречие бих могъл да възвелича съвременна Франция. Това беше крайно необходимо, тъй като веднъж, в началото на моята преподавателска дейност, ми се случи нещо неприятно. Както се разхождах пред чиновете и обяснявах държавноправните основи на Асиро-Вавилон, аз споменах между другото, че вавилонците имали обичай да си къдрят брадите, но това не било задължително. Тогава класът изведнъж скочи на крака и въодушевено изрева: „Слава на Навуходоносор! Да живее теокрацията!“ Моля ви се! Представете си такъв вид ентусиазъм в първата четвъртина на 21-я век, по време на процъфтяващата Осма република, и вие ще разберете моя ужас. Защото в тази именно епоха мнозина френски граждани, любещи свободата, си мечтаеха нощем за една абсолютна монархия… Когато докладвах тоя фрапантен случай на отец Ивронь, той въздъхна и отправи поглед към Саваот.

— Мосю Гиле — каза той. — Ще се почувствувам много неудобно, ако в министерството възникне идеята да изключим вашия предмет от програмата на колежа… Имате ли още от вашите хапчета против хрема?

Дадох му хапче и от този ден нататък престанах да му докладвам каквото и да било. Отец Ивронь намери случай да похвали моята интелигентност. Сан Сансез също почна да гледа на мен по-благосклонно и да твърди, че не съм от най-загубените членове на Патриотичната лига.

Но това са само детайли от общата картина на Франция в онази забележителна епоха. Ето ви още няколко щрихи, засягащи политическия и социален живот: Националното събрание като институция излишна и предизвикваща смях, бе закрито в самия край на 20-ия век, тоест, две години преди моето раждане; министрите се назначаваха от Президента и имаха право да присъствуват на неговото сутрешно обличане, с изключение на министъра на просветата, който, поради самата си функция, почти винаги беше в превантивна немилост; Президентът се самоназначаваше — наистина след необходимото конституционно съгласие на Трите фирми, които управляваха икономиката на страната; интелигенцията се усмихваше учтиво наляво и надясно, подкрепяше всичко, което можеше да бъде подкрепено и разчиташе (тайно, разбира се) на революционния дух на пролетариата; пролетариатът имаше какво да яде, получаваше 0,000000001% от дивидентите на Трите фирми и нямаше намерение да спасява интелигенцията; селяните спяха по 24 часа в денонощието; в страната имаше два университета, които произвеждаха епископи и кадри за Управленческия корпус и двеста лудници, обзаведени най-модерно — за политическите противници на режима; полицията, извънредно хуманна и просветена, съставляваше половината от населението; с цел да се внуши по-голямо уважение към славното минало на Франция, на Плас дьо ла Конкорд бе монтирана една музейна гилотина, която работеше така добре, както и преди два века. И тъй нататък и прочее.

Не по-малки успехи имахме и в международния живот. Най-големият от тях бяха Деветте стоманени завеси между нас и комунистическия Изток, съставени от стратегически ракетни бази и пропагандни трикове така солидно, че никой не знаеше вече какво става там. Друго постижение бе съюзът ни с Нибелунгия, с която ни свърза надеждата за Трета световна война. Този съюз бе постигнат едва когато се съгласихме да окачим портретите на незабравимия Фюрер наред с тези на нашия Президент. С англичаните, радващи се на могъщата подкрепа на Салазар (все още жив по това време!), ни разделяха Ламанша и някои различия в модата — това бе неизбежно, макар и печално; те със своята британска упоритост не пожелаха навреме да приемат общия език франангле, като държаха той да се нарича енглишфренч — нещо, с което нито един разумен френски Президент не би се съгласил. Но истински затруднения ни създаваше само Испания; тя застрашаваше с лошия си пример нашите държавни устои, тъй като Франко на своята сто и петдесетгодишнина я бе обявил за парламентарна демокрация…

Мисля, че тези щрихи са достатъчни, братя земляни, за да разберете колко напред бе отишла Франция в сравнение например със Съединените щати, които бяха отишли още по-напред.

Чудно ли е, че от време на време аз се заключвах в стаята си и по цели дни се разхождах там като луд, а Ан Мари Селестин трябваше да тича в колежа, за да ме извинява пред отец Ивронь? Аз се разхождах наистина тихичко, за да не разберат съседите — и страдах. Душеше ме непонятно чувство на вина, тъга забулваше мислите ми. Спомнях си в тия минути за моя баща, все още вярващ в Робеспиер и Делеклюз, все още надяващ се на онези, които отдавна почиваха в гробищата Пер ла Шез. В края на живота му гробищата бяха изравнени със земята, но той вярваше… Ан Мари Селестин в такива дни почукваше тихо на вратата и ми казваше отвън: „Луи, съвземи се най-после. Тебе пак те гори огънят на Комуната.“

Тогава аз се стрясках. Оглеждах се уплашено. Изстивах. Огънят на Комуната бе нещо опасно — в неговите пламъци бе изгорял живота на хиляди добри французи… Та и кой ли порядъчен парижанин, освен ако бе брат на Ротшилд или последният кретен от Патриотичната лига, не би се опарил на тоя огън?

Опарих се и аз…

* * *

Знам, че очаквахте тоя обрат, мои братя земляни. Боя се обаче, че въображението не ще ви стигне, за да откриете по какъв начин стана това. Е, добре, ще ви кажа: настъпи ден, когато реших, че най-умното, което мога да сторя на тоя свят с надеждата да му бъда полезен, е да напиша една добре обоснована „История на следващия век“.

Това бе, направо казано, една нещастна идея, която ми струваше много труд и нерви. Тя ми струваше и репутацията на нормален френски гражданин и това бе най-лошото. Намери се един журналист от „Орор“, който се интересуваше от криминални произшествия и който една пролетна привечер цъфна в моя домашен кабинет в Сен Дени (забравих да ви кажа, че там съм роден).

Навън грееше слънчице и пееха птици. Аз седях зад бюрото си. Писалката дремеше в ръката ми. Аз гледах покривите зад прозореца, опитвах се да си представя какво правят под тях бръснарите и металурзите, за да измеря духовните мащаби на следващия век, за който се канех да пиша, когато една блага миша физиономия надзърна от вратата ми. Кой знае отде, тоя приятел бе научил заглавието на моя бъдещ труд. Той ми се усмихна сладко и ми зададе няколко въпроса. Докато разбера какво става, той скри бележника в джоба си, благодари ми учтиво и си излезе.

На другия ден в „Орор“, на двеста осемдесет и третата страница, дето попадаха всякакви пошли съобщения на любовни истории, убийства, случаи на содомия, скандални преливания, самоотравяния и пр., намерих кратка бележка, напечатана с петит, която гласеше: „Учителят по история Луи Гиле, жив. на Рю дьо ла Гер (бивша Рю дьо ла Пе) 22, Сен Дени, търси подходящ кретен, по-безнадежден от него самия, който да прочете неговата бъдеща «История на следващия век». Читатели на «Орор», очаквайте продължението. То няма да закъснее“. Бележката бе озаглавена „Гений, чудак или…?“

Първата ми мисъл беше да намеря журналиста и да му отрежа ушите. Но Ан Мари Селестин ме разубеди: тъкмо тогава, каза тя, цял Париж ще потърси бележката, за да я прочете. За съжаление, тъкмо тези, които не трябваше да я четат, вече я бяха прочели. Съседите почнаха да ме поздравяват прекалено учтиво, като ме заобикаляха отдалеч. Ан Мари Селестин ми подлагаше под главата топли възглавнички, за да предизвика прилив на кръв и активизиране на мозъчната ми дейност. Отец Ивронь, добросърдечният францисканец, не можеше да скрие съчувствието си. Той влизаше в клас внезапно, нещо, което никога не бе правил по-рано и сядаше тихо на последния чин, а след урока любезно ме поздравяваше: „О, всичко беше много мило, много благородно… Радвам се за вас, мосьо Гиле…“ Даже синът ми Пиер, вече минал конфирмацията, се задържаше около мене и се опитваше да ми бъде полезен: „Папа, казваше той, не искаш ли да ти купя бутилка шартрьоз? Мама няма да забележи“…

Аз се отказвах от шартрьоза. Това бе дамско питие. Предпочитах саке, водка, гръцка мастика. Или, в краен случай, калвадос. Почнах да пия вечер сам, заключен добре в кабинета си, за да не давам лош пример на Пиер. Алкохолът завладяваше главата ми: стените на кабинета се отдалечаваха и светът ставаше лек като сапунено мехурче. В такива минути идеята ми за моя труд, без който човечеството положително би загинало, добиваше по-определена форма. Всъщност тази идея бе колкото проста, толкова и трудно доказуема и поради това аз много често улавях логиката си да витае в ирационални сфери. Аз се опитвах да напиша моята „История на следващия век“, като изхождах от въпроса: какво би станало с нашата планета, ако държавническите идеи на нашия Президент овладеят света. Този въпрос пораждаше в съзнанието ми такива светли картини на бъдещето, че аз едва се удържах да не направя от антената на телевизора един елегантен клуп, чийто свободен край да вържа на полилея…

С една дума, като се опитвах да си представя следващия век, изхождайки от величавата панорама на настоящия, пред очите ми израстваше един весел апокалипсис: след още няколко перипетии в световната политика, и точно две минути след като една световна конференция вземаше окончателно решение за разоръжаване с цел да се спаси мирът, от всички краища на Земното кълбо към всички краища на същото Кълбо политаха обикновени, мощни, свръхмощни и суперсвърхмощни А-бомби и нашата планета пламваше като кибритена клечка — това, което оставаше от клечката, бе почернялата й фосфорна главичка. Така, преди да достигне пълнолетие, човечеството изчезваше заедно с мира и цивилизацията, с цялата си история и с цялото си блестящо бъдеще… Да, но тази идея ми се струваше твърде примитивна. Вестниците и радиото отдавна я бяха открили. Освен това, едно вътрешно чувство, подхранвано от изучаването на историята и на съвременността, ми говореше, че атомната война далеч не е единствената и даже не най-голямата опасност. Това ми ставаше особено ясно след няколко чашки саке. „Не, казвах си аз, истинската опасност витае във въздуха. Крясъците за атомна война само я прикриват. Опасността е невидима, но тя трябва да стане видима — най-напред за мен самия, после за французите, после за цялото човечество. Естествено, ако то има намерение да се спасява.“

Чувствувах се като човек, който е сигурен, че зад гърба му стои някой и го гледа със страшни очи, но когато се обръщах, колкото и бързо да го правех, не намирах никого. Мисълта ми се търкаляше като яйце по наклонена дъска. Къде трябваше да спра? Как да закрепя яйцето?

Ролята на Колумб най-неочаквано изигра моята стара приятелка мадам Женевиев.

* * *

Между мен и мадам Женевиев съществуваше взаимна симпатия от момента, когато тя постъпи на работа като портиерка на нашия съпритежателски дом. Мадам Женевиев явно ме предпочиташе пред другите обитатели на шестетажната сграда — може би защото бях един от малцината глави на семейства, които се прибираха винаги преди десет часа вечер, не си губеха ключовете и не я будеха да им отваря вратата. А когато научи, че баща ми бил на времето машинист в метрото, какъвто бил и нейният покоен съпруг, тя почна да гледа на мене като на свой човек.

— Ах, мосю Луи, ние с вас знаем какво мръсно лайно е животът — обичаше да ми казва тя, което без друго бе израз на особено доверие.

На своите шестдесет години мадам Женевиев беше още здрава жена — хлапаците, които обичаха да играят по стълбището и да украсяват стените му с непристойни рисунки се бояха от тежичката й ръка. Тя беше човек с твърд характер, имаше си непоклатими възгледи по всеки въпрос. С нея бе мъчно да се разговаря, тъй като винаги можеше да ви хване в непоследователност, в „шикалкавене“ или просто в мекушавост — пороци, които не можеше да търпи. В такива случаи едрото й месесто лице, на което би завидял навярно всеки древен римски легионер, ставаше непристъпно, сивите й очи презрително се свиваха:

— Какви мъже имаше във Франция едно време, мосю Луи. Какви мъже! Моят Етиен направи веднъж двама ажани на салата… И защо, мислите? Защото го погледнали накриво… Хората си имаха достойнство, мосю Луи. А сега? Усмихвате се мазно на всеки простак от Патриотичната лига… А, мосю Луи, не разбирам, честна дума, как ви обичат още жените ви.

Когато научи, че съм се записал в Лигата, мадам Женевиев бе потресена. Две седмици тя не ми проговори, пък и аз избягвах да се отбивам в нейната стаичка под стълбището, въпреки че това ми бе станало навик. После се престраших. Една вечер почуках на вратата й. Тя ми отвори, изгледа ме продължително, поклати глава. Посочи ми стол. Известно време мълчеше и разглеждаше значката на ревера ми с явно отвращение. Сетне заприказва за новото поскъпване на рокфора, който бе основната й храна и за други неща, нямащи отношение към значката — само че твърде често изричаше своето любимо „мерд“ (аз май от нея го бях усвоил). Не се стърпях и й изясних съображенията си: в Патриотичната лига не всички са простаци, мнозина влизат, за да запазят хляба си, такъв е животът в края на краищата… Тя махна с ръка и се усмихна тъй, че се почувствувах последният мухльо на Земята. Малко по-късно тя ми разказа как покойният й мъж участвувал в последната стачка във Франция. Това било преди четиридесет години, тогава, когато аз съм се родил…

— ОКТ беше разтурена и всички други профсъюзи бяха вън от законите. Даже на социалистите не им помогна тяхното политиканство… Нашите от метрото напуснаха работа. Два месеца Париж ходеше пешком, понеже и шофьорите напуснаха работа. Президентът, първият французки фюрер, изпрати войска и полиция да заемат метрото. Капралите се научиха да натискат копчетата на електровозите, а в разпределителните станции седяха лейтенанти и полковници. Не се мина без катастрофи, казваха, че десетина хиляди парижани загинали под земята… Ах, мосю Луи, вие сте още дете, не знаете какво е да седиш вкъщи без хляб и без един сантим в джоба. Съседите ни носеха по малко храна, това бе все пак Сен Дени, но и те скоро се затвориха вкъщи, понеже в отговор на стачката Петте фирми (тогава бяха все още пет) обявиха локаут. И забележете, обявиха го тъкмо в края на месеца, когато се получаваха заплатите… Какво трябваше да правим?

Мадам Женевиев отново преживяваше онези далечни събития. Аз мълчах. Чувствувах се зле. Чувствувах се предател, отрепка, убиец… Мадам Женевиев вдигна към мен добрите си сиви очи и като разтриваше ревматичните си колене, изпъшка:

— А, мерд! Не се измъчвайте, мосю Луи, изглежда, че инак не е могло и да бъде… Даже комунистите, и те не можеха да направят нищо. Два пъти те излизаха на Плас дьо ла Бастий, на Плас дьо ла Репюблик и на Плас дьо ла Конкорд, и ние излизахме заедно с тях, и Шан-з-Елизе на проклетите буржоа и аристократи бе изпълнен с народ. Тълпата се вълнуваше и по „Сен Мишел“, отсам и оттатък моста, Латинският квартал трещеше от вик и рев. Целият Париж беше излязъл на улиците… И какво? Онези камили вдигнаха във въздуха площадите заедно с народа. Техниката надделя. Ние нямахме нито лъчеви пистолети, нито… как ги казваха… атомни топове… такически…

— Тактически — казах аз.

— Да, такива… Ние имахме само нашите души и нашите голи ръце… — Мадам Женевиев сви рамене. Сега тя изглеждаше една развалина. — Ние се надявахме на войниците и капралите от президентската гвардия, те бяха наши братя, те бяха наши синове. Но те натискаха спусъците и се смееха при това. А? Какво ще кажете? Тези лайна бяха обучени, мундщровани, превърнати в машини. И нашите горяха като факли. Стотици, хиляди наведнъж…

Мадам Женевиев си пое дъх. Тя опипа лицето си, сякаш да провери жива ли е. Тя вече не се интересуваше с кого говори и даже има ли някой в стаята.

— Така завърши последната стачка на парижаните, мосю Луи. Моят Етиен и аз останахме живи по едно чудо…

— После?

— После Етиен умря.

— Беше ранен?

Сивите очи на мадам Женевиев ме погледнаха със снизхождение.

— Да, беше ранен. В сърцето.

— Рани в сърцето няма, мадам Женевиев. В такива случаи се умира мигновено.

— Неговата рана беше друга. Той лежеше в леглото си и повтаряше: „Това е невъзможно… Това е немислимо… Другари, къде сте? Вие сте нужни на свободата, приятели… Къде сте?“ И така дни наред. После замлъкна…

Ние седяхме с мадам Женевиев, забравили в коя Франция седим. В тъмния ъгъл на стаичката, навярно под желязното легло нещо дращеше и скърцаше. Това ме върна към реалността.

— Мишка — каза мадам Женевиев. — Отде се навъдиха проклетите, не знам.

— По-тихо — казах аз.

Спомних си, че Президентът много би се разгневил, ако чуеше някой да говори за мишки. Вестниците, радиото и телевизията в един глас и с необикновен възторг поддържаха, че макар и по света все още да има мишки, главно зад Стоманените завеси, в Осмата република те не съществуват.

— Да — рече замислена мадам Женевиев. — Хората някога знаеха да умират за свободата, мосю. Може би, защото още знаеха какво е свобода… И да ви кажа ли, най-добре умираха комунистите. Ето нещо, което и до сега не разбирам. Те не крещяха, те се сражаваха. А когато тъпаците от гвардията дадоха първия лъчев залп и се разбра, че няма да устоим, те започнаха да пеят. И всички забравихме страха и също запяхме… Как може да се забрави страха за живота? А, мосю Луи?

Мадам Женевиев помнеше всичко. Тя не каза нищо за моята значка с лика на Президента, но ми разказа за последния бунт на парижаните.

Такъв човек беше мадам Женевиев. Спомените й помагаха да живее. В бъдещето нямаше никакво доверие. Ех, казваше понякога тя за младото поколение, тези ли сополанковци ще направят нещо? Те работят с ръкавици, тези бедни глупци, през седмицата те имат три свободни дни за плюскане и пиянство, те са се снабдили с жени и телевизори — какво може да се очаква от тях, освен да пълнят нужниците?… Тя беше единствената портиерка в нашия квартал, която полицията не бе успяла да завербува и може би единственият човек във Франция, който си позволяваше да ругае на висок глас правителството: това й минаваше гратис, понеже бе успяла да си създаде славата на „перната“. Пък и кварталният ажан, един интелигент, син на професор от Сорбоната, обичаше да кокетира със своя демократизъм. Той се правеше на глух даже когато мадам Женевиев го наричаше в лицето „смърдяща камила“ и „малко мръсно плъхче“ — дори му правеше удоволствие да слуша нейните ругатни: така той затвърдяваше убеждението, че във Франция само лудите не тачат властта. Да, но останалите жители на квартала не бяха на това мнение и мнозина от тези, които не смееха даже да се намръщят, когато кварталният им плюеше в лицето, впрочем именно те, гледаха на мадам Женевиев като на светица и помежду си я наричаха (шепнешком, разбира се) „нашата стара Жана д’Арк“.

Та ето какъв човек бе мадам Женевиев. А после дойде събитието, което ми подсказа главната, обединителната идея на моята „История на следващия век“. То дойде в един лъчезарен пролетен ден, две години преди прекъсването на моето първо земно битие и беше толкова значително, че по-късно неговото описание влезе в книгата ми като отделна глава, онадсловена „Сърцето на мадам Женевиев и пламъкът на Комуната“.

На пръв поглед този ден бе като всички други. Слънцето залязваше флегматично зад бялото захарно видение на Сакре Кьор. По нашата улица бръмчаха както винаги авто- и мотоколони — прибираха се работниците от предприятията на Втората фирма, в чиито владения влизаше и Сен Дени. Боксът на бистрото оттатък улицата изстрелваше песни, джаз и хуморески, проверени и подпечатани от цензурата, а група сополанковци, според терминологията на мадам Женевиев, вече подпяваха и потропваха на тротоара. Две проститутки от патриотичната организация „Всичко за отечеството“ се разхождаха в своите трикольорни рокли с касички в ръцете: те събираха волни пожертвувания за нова резиденция на Президента, която трябваше да бъде построена на брега на Атлантика, недалеч от Кале, и да бъде толкова висока, че да се вижда чак от Ню Йорк. Тези жени бяха най-често съпруги на висши сановници; по тоя начин те даваха своя принос за величието на Франция. Скоро сополанковците, като пуснаха предварително таксата в касичките, ги помъкнаха към близкия хотел.

Затворих прозореца с намерение да си налея кафе от термоса и да се върна към моите размишления, когато в кабинета се втурна запъхтяно десетгодишното момченце на Сен Сансез.

— Чичко Луи — викна то. — Чичко Луи, Нерон е паднал!…

— Как така Нерон? Кой Нерон?

— Ами че Нерон, нашият… Ей сега съобщиха по радиото.

— Как така по радиото?!

Следващия миг обаче аз се ударих по челото. Но да, разбира се, нашият Нерон… Ето какво става, когато човек се занимава прекалено с история на миналото. Съвсем бях забравил, че Нерон, по-точно Нерон II, е всъщност името на нашия любим Президент… За ваше сведение, братя земляни, тъкмо в тази неповторима епоха процъфтяването на демокрацията бе накарало французите отново да се обърнат с лице към античната древност, а техните президенти — към звучните имена на римските цезари. До момента, за който говорим, в двореца на Шан-з-Елизе бяха починали вече един Калигула, двама Тибериевци и един Нерон. Този, както показва цифрата след името му, беше вторият. Още едно пояснение: нашите президенти отстъпваха трона си обикновено само в случай на смърт — ето защо глаголът „паднал“, употребен по отношение на един Президент, винаги бе синоним на „умрял“.

Мон дийо, Нерон Втори умрял! Та той горкият не бе успял да попрезидентствува и двадесет години — щеше да ги навърши другия месец. Побързах да включа радиото. Всички станции на републиката вече съобщаваха за скоропостижната кончина на Президента, но кой знае защо не прибавяха към титлата му епитетите „любим“, „всеславен“ и „непрежалим“. Този факт бе многозначителен. Продължих да слушам. И ето че началникът на преторианската гвардия оповести истината: президентът си бил подал оставката, тоест погълнал необходимата доза калиев цианид, след като гвардията обкръжила резиденцията и му дала три минути за размисъл; това станало, понеже тъкмо преди един час се разкрило, че горепосоченият президент бил негодник и предател, поради което почти двадесет години страдали интересите на Отечеството; и така Трите фирми решили да го сменят, този мерзавец, водени от патриотични съображения и за благото на народа; народът от своя страна бил одобрил мълчаливо решението на Трите фирми две минути преди то да бъде взето, тъй че всичко било наред и — о кей — французите можели да си гледат работата както и досега и да бъдат спокойни за своето бъдеще, което, след кучешката смърт на подлеца Нерон II, се намирало вече в здравите и честни ръце на Тиберий III. Льо роа е мор, вив льо роа!…

Жена ми отсъствуваше. Пиер не бе се върнал от училище. Нямаше с кого да споделя вълнението си. Тръгнах към дома на Сен Сансез, който макар и да не членуваше в Патриотичната лига, винаги биваше добре осведомен за смисъла на събитията. Но на стълбището ме спря мадам Женевиев. Тя бе в новата си рокля с волани и лъхаше на тоалетен сапун.

— Мосю Луи, чухте ли?

— Чух… — казах аз и се готвех да отмина, тъй като се страхувах, че тя ще даде воля на езика си, нещо, което бе особено опасно в първите мигове на всяко ново президентство.

Но мадам Женевиев ме хвана за ръкава:

— О, мосю Луи, най-сетне! Най-сетне една надежда!

— Какво се е случило, мадам Женевиев?

— Как, вие не знаете? — тя ме придърпа към себе си и зашепна. — Казват, че новият Президент подписал първия си указ. Възстановява се правото на клошарите да спят под мостовете на Сена. Под който мост си искат, разбирате ли? Свобода, мосю Луи, най-сетне свобода! Поне едно начало… И освен това, заплатите на докерите и на портиерите, забележете, и на портиерите, се увеличават с един франк месечно… Какво ще кажете, мосю Луи?

Не можах да кажа нищо. Лицето на мадам Женевиев лъщеше от пот и добри чувства. Наистина указът на новия Президент бе интересен и аз също бях развълнуван, тъй като подобни чудеса не бяха се случвали във Франция от половин век насам. Но вълнението на мадам Женевиев ми се стори прекалено.

— Та помислете сам — продължаваше тя. — По един франк месечно — това са дванайсет франка годишно, мосю Луи. Това е половин кило кафе арабика… Ще видите, че тоя Тиберий ще направи нещо.

Продължих пътя си, пообъркан от оптимизма на мадам Женевиев. Сен Сансез обаче ми върна равновесието. Заварих го да изрязва от картон фигури на животни за тригодишната си дъщеричка. Радиоприемникът му бе изключен.

— А, колегата Гиле — кимна той и остави ножицата. — Тъкмо навреме. Ще пием ли по един коняк?

Когато заприказвах за промяната, той апатично сви рамене. Нерон Втори бил отстранен, понеже напоследък заплашил публично Изтока с атомна война, тоест проявявал явни признаци на дегенерация; даже Нибелунгия била по-сдържана по въпроса. Що се отнася до Тиберий III, Сансез просто махна с ръка. Много повече го развълнува неочакваният оптимизъм на мадам Женевиев.

— Значи така каза вашата портиерка? — Той прекара пръсти из прошарения си алаброс. — Това е лошо, много лошо… Ходих към завод 207 на Втората фирма. Там също ликуват…

Той се разхождаше из стаята, сложил ръце на гърба си. Тъмните му очи бяха тъжни, челото набръчкано. Изпи коняка си на един дъх.

— Колега Гиле — каза той тихо, загледан в празната чаша, — твърде дълго продължава всичко това и аз не виждам края му. Тази задуха, това прогресивно затъпяване… Понякога не ми се живее, колега Гиле. Понякога ми се струва, че пламъкът на Комуната е угаснал в нашата Франция… Че свободата е една химера, която, преди да умре, ще погълне и последните мечтатели на тази Земя.

Не бях виждал Сен Сансез толкова мрачен. Той въртеше чашката между пръстите си и тънките черти на лицето му излъчваха безкрайна мъка. Незабелязано прикрих с длан значката на ревера си.

— Сен Сансез, вие изглеждате уморен.

— Аз съм уморен, Гиле. Цялото наше общество е уморено, в това е бедата. Ние не можахме да прекъснем повторението на циклите, не успяхме да излезем от омагьосания кръг… А когато това се случи, хората започват да живеят с часа, с минутата. Духовната умора и пълният стомах раждат примирение… Нашето общество спи, колега Гиле, и този сън може да бъде гибелен, защото…

Той прекъсна фразата си. Погледна ме някак виновно и започна да се облича.

— Ще ме извините, трябва да вървя. Трябва да съобщя на другарите вашата новина.

— Коя новина?

— За оптимизма на мадам Женевиев…

Излязохме. Той взе метрото за към центъра, а аз се запътих пешком към дома.

Улиците имаха празничен вид. От балконите висяха огромни знамена. Тълпата весело се замеряше с конфети и книжни цветя. Дами в трикольорни рокли и с касички в ръцете раздаваха вече картички с лика на Тиберий III и в очите им светеше девствена вяра във величието на Франция. Уличните репродуктори предаваха клетвата на Президента пред Всевишния и Историята. Ажаните се взираха в лицата на гражданите, като преценяваха силата на възторга им и подрънкваха в ръцете си разтворени белезници. В небето на Париж разцъфваха изумителни фойерверки. Те бяха толкова красиви, че аз забравих тъжното лице на Сен Сансез.

Припомних си го късно вечерта. Париж бе заспал с пълен търбух зад спуснатите завеси на прозорците, а аз седях и преглеждах бележките си за моята „История на следващия век“. Припомних си, кой знае защо, лицето на мадам Женевиев, такова, каквото бе в момента, когато тя пресмяташе какво може да купи с допълнителните дванадесет франка годишно… Господи, ето я ръководната нишка! Лицето на мадам Женевиев — лъснало от добри чувства, обнадеждено, почти щастливо!…

Не, разбира се, не атомната война бе най-голямата опасност за човечеството. Същата нощ, аз с трескаво нетърпение нахвърлих първите десет страници.

* * *

Така, братя земляни, аз турих началото на моя труд, който изигра съдбоносна роля в живота ми. Естествено тогава не подозирах, че всеки написан ред ме приближава към края на земното ми битие, нито — че този край ще дойде оттам, отдето дойде.

Впрочем, нека не избързваме.