Емил Манов
Галактическа балада (14)

Тайната на превенианите,

които бяха така любезни да уредят моето пътешествие…

Както предполагате вече, ние се завърнахме на Големия дисколет и аз отново бях сред моите приятели — скитници из Космоса. Ах, как ми се нравеха техните печални лица след перманентната идиотска усмивка на Ергон! Как жадно поглъщах светлината на разума в техните очи. Как се наслаждавах на техните свободни движения и красиви жестове! И колко щастлив бях да видя отново моята Йер и моя Кил Гиле!

Юй Оа и съпругата му бяха веднага приети в, превенианското общество, тъй като за тях нямаше вече път към Ергон. Юй беше прекръстен на Юл Анкс, понеже превенианите не можеха да произнасят името му. Той бе назначен на длъжност главен библиотекар в Дома на Разума, а мадам Анкс — като програмистка на обезопасяващата и хигиенизираща кибернетична техника на Дисколета. Наистина тя трудно се приспособяваше към новата си работа. Понякога забравяше, че не е на Ергон и програмираше постарому, тъй че веднъж киберът, който почистваше улиците на нашия дискоград, арестува първия срещнат превенианин, натика го в собствения му кабинет в Дома на Разума и постави на вратата надпис: „Животно, което излиза от дома си преди определения кибер-доорски час“. Арестуваният се оказа самият Бан Имаян. Превенианите дълго трябваше да убеждават кибер-метача, че е станала грешка в програмирането и че трябва да се махне от вратата, пред която бе застанал да пази арестанта. Слава богу, че тоя кибер излезе по-разбран от някои органични същества. Не стана нужда да бъде демонтиран.

След едно ново фиксиране на паметта ми в компанията на Бен Коли, аз завърших историята на земните цивилизации и предадох няколко кристални фонографа в Дома на Разума. Бях отново безработен. Когато оставах сам, разхождах се из парка на Големия дисколет. Откривах прозорец към Космоса и с часове наблюдавах звездното пространство. С мен понякога идваше Юл Анкс и ние, същества от два различни свята, се взирахме с еднаква тъга в мрачините на Великата пустота. Случваше се да му разправя нещо от бурната история на Земята. Тогава Юл Анкс ме поглеждаше с нескривана завист:

— И вие се движите там, където и както си искате? Не стават ли избухвания?

— Стават — казвах аз. — Когато ножът опре до кокала… Тези избухвания ние наричаме революции.

— Да, вашите охахохи не приличат на нашите — отвръщаше Юл замислено. — На Ергон не е имало нито едно истинско избухване.

Когато му съобщих, че една огромна област от земното кълбо, почти цялото източно полукълбо се управлява от охахохи, той не ме разбра.

— Искате да кажете, че охахохите стават доори? Да допуснем, че това е възможно… Но нали в момента, в който охахохът стане доор, той престава да е охахох?

Опитах се да му обясня, че охахохът наистина престава да е охахох, но това не значи, че се превръща в доор, защото изчезва самото доорство като понятие. Юл Анкс обаче трудно възприемаше тези обяснения.

— И мозъците на вашите земни охахохи и досега са в главите им? — не можеше да се начуди той.

— Разбира се.

Впрочем аз не бях много сигурен в това, тъй като в последните години преди отвличането ми в Космоса, голяма част от населението на Земята не само си кротуваше под егидата на Фирмите и Президентите, но и охотно се оставяше да бъде изпращано ту тук, ту там, за да въвежда ред и да натиква мозъците в стомасите — но не казах това на Юл, за да не го разочаровам. В края на краищата той имаше нужда от един идеал.

* * *

Странно ми е сега, като си помисля, че в тоя последен период от моето пребиваване на Големия дисколет, аз живеех сред превенианите, без да се запитвам какво ме очаква по-нататък. Струваше ми се, че никога не съм имал друг живот и винаги съм странствувал из Галактиката заедно с тях. Моето настояще, с Йер и Кил до мене, бе достатъчно щастливо, за да мисля за бъдещето.

А между това Големият дисколет често преместваше пространството и ние прекарвахме продължителни анабиози. След всяка анабиоза нашият дисколет се оказваше в нова непозната част на Галактиката, а ние — на онова място, дето ни бе заварило дълбокото замразяване. Веднъж се събудих прав и с четка за зъби в устата и много се смях. Друг път се размразих на върха на едно дърво в парка, дето се бях покатерил, за да си припомня детските години. Трети път се намерих в прегръдките на Йер и ние продължихме оттам, докъдето бяхме стигнали.

Забелязах обаче, че Йер Коли след всяка анабиоза ставаше все по-мълчалива и по-тъжна. Тя рядко бълбукваше на някоя моя шега. Понякога, когато протегнех ръце да я погаля, тя не реагираше — само ме гледаше с отсъствуващи очи, отдадена на някаква своя мисъл, после се залавяше да върши нещо и явно избягваше обясненията. Случваше се да прегърне Кил, да долепи страна до лицето му и дълго да стои така, без да почувствува дори, че синът й нервничи. По това време Кил беше почнал вече да се заглежда в превенианските момиченца, имаше пъпки по челото си и съвсем не му беше до майчините нежности. Бащината му природа явно надделяваше над превенианската.

Но Йер и това сякаш не забелязваше. Нейните тъмни печални очи отчуждено се взираха във всичко, което я заобикаляше. Сякаш се опитваше да разбере къде се намира. Нейното състояние ме тревожеше, но когато я попитвах, тя само свиваше рамене или изобщо не ме чуваше. Очаквах да изпадне в цурацал, но и това не стана.

— Йер — казах й веднъж, — ти криеш нещо от мен. Струва ми се, че ти страдаш.

— Страдам? Какво значи това? Когато боли тук ли?

Тя сложи ръка под лявата си гръд.

— Да, когато боли тука, Йер… Странно, аз мислех, че вие, превенианите, познавате само тъгата, но не и страданието.

— Аз вече го познавам, Луи.

— Искам да споделя твоето страдание. Може би ще ти помогна?

— Най-малко ти можеш да ми помогнеш…

Стояхме в парка и гледахме едно ярко съзвездие, което пламтеше с разноцветни светлини — зелени, жълти, бели, сини — като искри от гигантски фойерверк. Йер не откъсваше поглед от съзвездието. Нейното смугло удължено лице бе замрежено от полумрака и от скръбта и аз можех да се закълна, че това не бе обикновената превенианска печал. Това бе чисто земна скръб. Тя протегна ръка към черното пространство отвъд „прозореца“.

— Погледни тази безкрайност, Луи. Тя е студена, равнодушна, сляпа. Тя съзижда и руши без цел, без смисъл. И нашият разум никога не ще я обхване, не ще я преодолее… Може ли да направи това любовта?

— Не те разбирам, Йер.

— Ти ми казваше, че у вас, на Земята, любовта е нещо биологически и психически предопределено. Тя свързвала мъжа и жената, свързвала хората от една страна и хората от различни страни…

— Да, както ги свързва уви и нейната посестрима ненавистта. В това се заключава драмата на човечеството, Йер.

— Значи — продължи Йер, загледана в съзвездието — любовта преодолява пространството?

— Възможно е. Но съседите на моята страна от юг, испанците, имат една поговорка: далеч от очите — далеч от сърцето. И боя се, че те са прави.

— Да, разбирам. Любовта е нещо като светлината — надвивайки разстоянията, тя губи енергията си. Това ли искаш да кажеш, Луи?

— Приблизително.

— Това е ужасно — каза тихо Йер Коли.

Тя ме прегърна и ние дълго стояхме така — сами пред разкрития прозорец към Вселената, две топлинки, две късчета живот, загубени в ледения мрак на пространството. Притиснах силно Йер до гърдите си, за да се избавя от безименния страх, който сграби сърцето ми. Питах се какво измъчваше Йер Коли и защо тя така упорито мълчи.

На другия ден намерих отговора. Този ден, съдбоносен за мене и за Йер, аз бях повикан от Бан Имаян в Голямата зала на Дома на Разума. Когато пристъпих прага на залата, аз се смутих: тя беше претъпкана от превениани. Тук се бе събрало цялото петхилядно население на Големия дисколет, включително и децата от двадесетгодишна възраст нагоре. Късите туники създаваха една цветова феерия и гледката би била весела, ако не бе печалната неподвижност на лицата.

— Елате при нас, Луи Гиле — чух гласа на Бан Имаян.

Той седеше, заедно с Лала Ки и Ртъслри, върху подиума до триетажния „роял“. Стъпих на подиума. В първите редове на залата забелязах Йер и Бен Коли. Бен ми кимна окуражително, а Йер наведе глава. Кил Гиле, който седеше между двамата, ми се усмихна, а след това се огледа към близките превениански малчугани, горд, че баща му е предмет на всеобщо внимание. В тая зала, той единствен, освен мене, можеше да се усмихва.

Бан Имаян ме покани с жест да заема място до Висшия, съвет и когато го сторих, обърна се към залата:

— Превениани — произнесе той с известна тържественост, — сред нас е нашият приятел Луи Гиле. Повикахме го, за да разменим мисли с него и да се сбогуваме. Нашият Експеримент е към своя край. Ние сме само на четвърт галактична година от Земята.

Думите на Бан Имаян бяха толкова неочаквани за мен, че в първия момент не ги разбрах. Когато ги осъзнах, ръцете ми изстинаха. Залата изчезна за миг в сивкава мъгла и аз едва се, удържах на своето силово столче. Мина ми през ум вчерашния тъжен разговор с Йер Коли. Обзе ме отчаяние.

— Кураж, Луи — пошепна ми Ртъслри, като се наведе към мен.

Кураж? Лесно бе да се каже. Тези превениани безцеремонно ме бяха откъснали от моето земно битие и сега, когато то бе загубило за мен всякакъв смисъл, безцеремонно ме връщаха към него. Исках да стана и да протестирам, но нямах сили.

— Луи — каза меко Бан Имаян, — ние ви разбираме. Изслушайте ни и се опитайте да ни разберете и вие. Повярвайте ми — онова, за което сте предназначен, си струва вашата жертва.

— Слушам ви, секл Имаян.

Старият мъдрец сложи ръка на рамото ми, сякаш да ме подкрепи. В печалните му очи светеше искрена обич и аз преглътнах резките думи, които бяха на устата ми.

— Вие неведнъж сте се запитвали — продължи Бан Имаян — в какво се заключава нашият Експеримент и каква е нашата Мисия, кои сме и отде идем ние самите. Йер Коли ни е разказвала, че вас ви удивлява нашият смях със затворени уста, нашата неспособност да се усмихнем… Е, добре, нека започнем оттук. Не се ли досетихте сам кои сме и отде идем?

Погледнах Бан Имаян в лицето, погледнах към превенианите в залата. Не, те не приличаха на нито едно от другопланетните същества, които бях срещал в Галактиката, въпреки че външно бяха подобни на тях. Те стояха неизмеримо по-високо от всички и аз бях свикнал с мисълта, че идват от някоя друга Галактика.

— Луи, нищо ли не ви подсеща фигурата върху фронтона на нашия Дом?

Една догадка ме накара да трепна, но аз тутакси я отхвърлих. Това беше невъзможно, немислимо, невероятно…

— Това е истината, Луи — кимна Бан Имаян. — Нашата родна планета е Гриз.

Едно раздвижване настъпи в залата и бързо затихна. Срещнах погледа на Йер. В очите й сякаш бе събрана цялата печал на Сивата планета.

Бан Имаян пусна рамото ми и сега вече говореше толкова на мен, колкото и на своите събратя в залата:

— Гриз — това е бъдещето на Ергон, Луи Гиле. Ергон — това е миналото на Гриз… Наистина на Ергон цъфтят усмивки, докато на Гриз от незапомнени времена усмивката се е третирала като антипланетно явление. Това е може би — добави Бан Имаян с тъжно бълбукване — единственото съществено различие между двете цивилизации. Инак — едно и също замразяване на социалните отношения, един и същ стремеж към вечно статукво, една и съща линия на деградиращата мисъл. И на двете планети техниката на унищожението и на господството, съсредоточена в ръцете на едно малцинство, е изпреварила нравствените изисквания, растежа на духовните потребности. Преди да стигнат до идеята за свобода и самоуправление, охахохите и на двете планети били впримчени безвъзвратно — едните от антените на главите, другите — от силовите пътеки и страха пред Ни Хил…

— Но вие, Бан Имаян, как сте се запазили вие?

— Наши прапраотци са били, нека употребим познатото за вас название, интелохахохите на Гриз. Те създали цялата автоматика на планетата. Те изградили Великия Център и шахтите за космически лъчи, които направили безсмислена всяка съпротива и всеки бунт. Те, увлечени от научни идеи и от жажда за охолство, уплели планетата в неразбиваеми вериги. Когато се опомнили, а се опомнили, защото Великият Център се добрал в края на краищата и до тях, било вече късно. Израждането на мисълта, посивяването на духа били отишли твърде далеч. Появили се и осморъките гризьори… Тогава сред интелохахохите се родила идеята да спасят онова, което могло да се спаси — остатъците от гризианския разум. Те се решили на бягство от Гриз.

Бан Имаян помълча. Една обща въздишка премина по залата.

— Най-напред те се опитали да се изолират върху самата Гриз. Те се оттегляли на големи групи в слабо населените места, главно из планините, и си създавали „антиобщини“ — тоест опитвали се да си създадат начин на живот, противоположен на установения, отказвали се от задълженията си към Гризьорството. Но Гризьорството, с едно натискане на клавишите хвърляло във въздуха техните антиобщини, а гризианските охахохи им се надсмивали. Мнозина от интелохахохите почувствували, че сами започват да деградират. Пръв предложил бягство от Гриз онзи, който бил изобретил антените. В ръцете на интелохахохите били знанията и все още голяма част от техниката на планетата. Те се събирали тайно в ледените пещери на един от полюсите… Ние не знаем как точно е станало всичко, но в края на краищата те успели да построят няколко дисколета и да излетят в Космоса, като си дали клетва да не стъпят повече никога на Гриз.

— И не са опитали нищо, за да спасят своята планета?

— Не, Луи Гиле. Било е невъзможно. Осморъките гризьори били запретили… не, не мисълта, а нейното изразяване по какъвто и да било начин. А неизказаната мисъл, мисълта, която не стига до други мозъци и не продължава там своя живот — такава мисъл умира, Луи. Освен това антените са били вече монтирани.

— Нашите праотци — продължи Бан Имаян — дълго скитали из Галактиката. Слизали на необитаеми планети, усъвършенствували своите дисколети, заловили се отново с научна работа — но за кого, с каква цел? Този въпрос ги довел постепенно до мисълта да потърсят други цивилизации, за да ги предупредят за опасностите, които грозят Разума. Така се родила нашата Мисия. Единствената планета с разумен живот, до която се добрали, след като в течение на безброй поколения проучили планетните системи на Галактиката, била Ергон. Но Ергон бил още възходяща цивилизация и никой не им повярвал — ергонците даже не разбирали смисъла на това, което им се говорело. Нещо повече, с нашите превениани едва не се случило…

— Това, което едва не се случи с нас — бълбукна Ртъслри.

— Да… Тогава те решили да се отправят към Метагалактиката. В нашата Галактика те оставили само един дисколет със слабата надежда, че някъде би могъл да възникне разумен живот. Те не подозирали за съществуването на Земята, която ние имахме щастието да открием.

Тук аз, без да ща, пресякох речта на Бан Имаян, като се поизкашлях. А се поизкашлях, защото си помислих, че Бан Имаян е прекалено учтив превенианин… Извиних се. Бан Имаян ми кимна благосклонно.

— За нас, за нашата Мисия това беше щастие — каза той, прочел мисълта ми. — Останалото знаете. Ние изучихме естеството на вашия земен разум и макар резултатите да бяха противоречиви, стигнахме до извода, че Експериментът си струва усилията ни. Ние живяхме сред вас дълги години, а нашите малки дисколети безброй пъти обиколиха Земята, за да постигнат общата картина на вашата цивилизация… От преки контакти ние се отказахме. И като търсехме начин да предупредим човечеството, ние се спряхме на вас.

— Но какво мога да направя аз? — възкликнах уплашено. — Какво може да направи един-единствен човек?

— Можете да направите достояние на хората това, което видяхте на Гриз и на Ергон.

Срещнах погледа на Бан Имаян и отклоних своя. Залата мълчеше напрегнато. Очите на петте хиляди превениани ме приковаваха и аз изтрих потта от челото си. При всичкия си разум това бяха наивни същества. Представих си за миг моята Франция под егидата на Президентите — как бих предал на французите поръката на превенианите? А на човечеството? Та при първия опит да сторя това, мен биха ме затворили в най-близката лудница, ако не в най-близкия затвор. Или биха ме гилотинирали — в името и за благото на Отечеството…

— Съгласен ли сте, Луи Гиле? — попита тихо Бан Имаян.

Аз вече не мислех дори за Йер и за сина си. Мислех за безсмислието на това, което искаха от мен превенианите. Те бяха изучили живота на моята планета, но не знаеха какво значи да живееш на нея. Както аз не знаех какво значи да живееш на Гриз или на Ергон. Те надценяваха силата на разума. Те бяха забравили, че там, отдето произхождаха, разумът бе слугувал винаги на интересите, на страстите, на амбициите и никога не бе имал автономна роля. Да им го напомня ли? Да ги препратя ли към историята на нашите земни цивилизации, която те навярно бяха проучили?

— Луи Гиле е прав, като се колебае — обади се Ртъслри. — Нашият Експеримент е безсмислен, както и нашата Мисия. На мястото на Луи Гиле, аз бих се отказал.

— Ние знаем вашия начин на мислене, Ртъслри — каза Бан Имаян.

— Да, моят ум е негативен, както обичате да се изразявате. Това е вярно… Нима не сте се запитвали, Бан Имаян, превениани мои, защо на Ергон се повтаря онова, което е станало вече на Гриз?

— Не казвате нищо ново, Ртъслри — пресече го Бан Имаян. — Ние знаем, че Вселената е единна в своята същност и че законите на развитие на разумните общества в най-обща форма са едни и същи.

— В такъв случай защо предполагате, че Земята би направила изключение?

— Защото появата на разума, неговото съществувание, неговото движение е също закон, Ртъслри. Защото разумът е също фактор на реалността и при определени условия не е изключено да се превърне в доминанта, в определящо качество на жизнения цикъл.

— Да допуснем, че това е възможно, макар че нито една от познатите ни цивилизации досега не го е потвърдила… Но аз имам и друго възражение. Разумните същества се стремят към щастие, а не към развитие на разума си.

— То е едно и също, Ртъслри.

— Лъжете се. Вашата логика съответствува на нашата превенианска реалност — но тази реалност е едно изключение. Гризианите не са разумни, но са щастливи. Връщането на разума им би било нещастие за тях — затова именно то е немислимо. Ергонците също се отричат от разума заради щастието.

— Какво щастие, Ртъслри? Чувството за щастие е присъщо само на разумните същества. У животните то е просто усещане на физиологическо доволство.

— Не виждам какво право имаме ние да натрапваме нашите разбирания на същества, които ги отхвърлят — каза студено Ртъслри. — И още едно възражение, Бан Имаян. Каква е крайната цел на нашата Мисия?

— Крайна, абсолютна цел не съществува, Ртъслри, и вие знаете това не по-зле от мен.

— Отлично. Крайната цел е фикция, недостойна за превенианския ум. В такъв случай защо се опитваме да съхраним разума в Галактиката. Можем ли да го постигнем наистина? Вселената пулсира, Бан Имаян. Сега тя се разширява и в това свое сляпо движение създава живот тук и там, а още по-рядко — разумен живот. Но в следващите двеста-триста галактически години тя ще почне да се свива. Защо трябва да спасяваме нещо, осъдено на гибел от самата природа на нещата?

— Защото това нещо съществува заедно с нас и в нас, Ртъслри. Защото ние сме част от него.

Залата одобрително зашумя.

— Да се търси смисъл на живота вън от самия живот е глупаво. Вън от потребностите на разума ние не можем да търсим оправдание на нашата Мисия: тя е разумна самозащита на самия разум. Не е ли все едно дали той ще живее няколко десетки или няколко милиарда години? Ние, превенианите, сме неговият стремеж към самосъхранение и да отстъпим от нашата Мисия, значи да го предоставим на слепите сили на мрака и разрухата. И струва си, даже ако някъде във Вселената остане само една искрица разум, той да бъде спасен — като око и светлина на битието, като негово самосъзнание и красота. Нима на вас ви е все едно в каква Вселена съществувате, Ртъслри?

— Вие сте наивен идеалист, Бан Имаян.

— А вие — наивен скептик, Ртъслри.

Слушах настръхнал спора между двамата превениани и разбирах, че те никога няма да стигнат до съгласие. Онова, което ги противопоставяше един на друг, не беше точността или заблудата на тяхната мисъл — то бе тяхното вътрешно отношение към нещата: единият гледаше на разумния живот с мрачно равнодушие, навярно от трагичен опит, другият търсеше начини да се намеси в разумното битие, да го овладее, да му въздействува и самият този стремеж бе най-висше свойство на разума. Като французин от първата половина на 21 век аз разбирах Ртъслри, но сърцето ми теглеше към Бан Имаян. Докато разумът е жив, той има право, той е длъжен да се бори за себе си…

Сепнах се. Спорът бе утихнал. Погледите на превенианите отново бяха устремени към мен. Гледаше ме Бан Имаян. Гледаше ме Ртъслри. Гледаха ме Кил Нери и Сел Акл. Йер Коли бе пребледняла и притискаше до рамото си нашия син… А над нас светеше огромната карта на Галактиката. Там, в самия й край, откъснато от гъстия звезден прах, трептеше едно малко съзвездие — там някъде бе моето Слънце, огряващо невидимата моя Земя. Но аз си представих в един миг нейната твърд, нейното синьо небе, нейния въздух. Представих си моята прекрасна и нещастна Франция, моя Париж, приятелите от Сен Дени и Латинския квартал, малките кафенета и малките улички под Монмартр… Сърцето ми се разтупа от обич и носталгия. Нима над всичко това трябваше да тежи тъпата умъртвяваща воля на Трите фирми, на Тибериевци и Калигуловци? Нима моите парижани трябваше да тръгнат с наведени глави и превити рамене, с поглед, забит в земята, покорни и жалки в своето кротко безумие? Нима разрухата трябваше да погълне древността и красотата на Ситето, с трева да обраснат развалините край Сена и подивели котки да скитат между камъните на Нотр Дам и Трокадеро? И чудесният, многоцветният наш земен свят да посивее, да изчезне без следа в студената мъгла на времето?…

Аз отново бях французин. И отново бях човек.

— Да, секл Имаян — казах аз тихо.

— Повторете, Луи.

— Да — казах високо. — Ще направя, каквото мога.

Бан Имаян се наведе леко и дълго ме гледаше в очите.

После, все така втренчен, протегна ръка и натисна един от клавишите на „рояла“.

Залата бавно се обля в ярка синя светлина. Зазвуча музика — най-напред някакъв тих нежен звън, който прониза тишината в залата, след това сребърни тръби и гласове, които идеха отдалеч, сякаш извираха от самите глъбини на Вселената. Това бяха чисти и могъщи звуци, изпълнени със светлина и мир — сякаш хиляди добри весели слънца изгряваха, за да стоплят черното пространство, дето се носеше нашият дисколет, да накарат звездите да затанцуват и душите да полетят — свободни и безсмъртни в неизмеримото време.

За втори път чувах превенианите да пеят. Но сега тяхната песен бе химн на радостта и тържеството. Те се бяха изправили на крака, бяха вдигнали глави нагоре, към светещата Галактика на потона и прекрасните им очи грееха. Бе изчезнала от лицето им вечната печал. Стори ми се дори, че те се усмихваха…

Господи, те наистина се усмихваха! Те се усмихваха така, както се усмихваме ние с вас, братя земляни, когато щастието препълни сърцата ни. Гледах техните чудесни лица, техните изправени, горди, божествени рамене, техните пеещи уста — и се чух, че пея заедно с тях. Тяхната песен ми бе близка и позната, тяхната радост беше моя радост.

Песента замлъкна. В залата се понесе силен щастлив смях. Към мен се протегнаха ръце, чуха се викове:

— Той е наш! Той е един от нас!… Елате, Луи!…

Намерих се в нечии прегръдки и какво бе моето изумление, когато видях, че пръв ме бе прегърнал Ртъслри. Той ме погледна отблизо в очите и ми пошепна:

— Вие сте глупак, Луи… И аз съм глупак… Стар, мъдър, невярващ глупак… Но това е красиво, дявол да го вземе!

Ах, тоя зъл скептик, тоя мрачен прорицател! Всъщност той, със своето отрицание, със своето вечно „все ми е едно“ ме бе накарал да почувствувам, че не ми е все едно, и да взема решение… Но аз вече не го слушах. Прегръщаха ме и аз прегръщах — Йер, Бен, моя син, Лала Ки и Кил Нери, познати и непознати превениани — и това бе най-хубавият от сънищата, които някога бях сънувал.

Не беше сън. Чувах гласове и смях, свободен, весел смях и весели викове и за миг се пренесох на моите парижки площади в деня 14 юли. Един спомен от детските ми години, от времето преди да се появи първият Нерон, ме завладя: танцуваха тълпи, знамена се развяваха, звучаха Марсилезата и Интернационалът — като зов за победа, като клетва за вярност към неугасимия порив за свобода…

Когато дойдох на себе си, аз се видях отново изправен на подиума до Бан Имаян. В залата бе тихо. Светлината бе приглушена, както винаги. И само усмивките на превенианите оставаха да напомнят това, което се бе случило.

Бан Имаян отметна назад буйните си бели коси и с младежки жест ми стисна ръката.

— Благодарим ти, Луи.

* * *

Оставаха няколко галактични минути до моето