Емил Манов
Галактическа балада (15)

Завръщане.

на Земята. Времето минаваше през мен и през Йер Коли Усещахме го като тъпа болка в сърцата си. Не говорехме за тази болка, мъчехме се да не мислим за нея, но в прегръдките ни прозираше отчаяние, в минутите на спокойно общуване — унилият дух на примирието. Не се стремяхме да бъдем заедно повече, отколкото преди — това ни създаваше илюзията за трайност и вечност.

Йер изпълняваше своите лекарски задължения и заедно с Бен Коли ме подготвяше за моя втори земен живот. Бях подложен на десетки процедури — за да укрепнат тялото и паметта ми, да се намали чувствителността на нервната ми система и да придобия превенианско дълголетие. Косите ми отново се сгъстиха и потъмняха, юношеска синева заигра в погледа ми. Само бръчките по челото и около устата, наследени от земните ми преживявания, бяха неизгладими.

— Могат да се заличат — каза ми Бен Коли. — Но за тая цел трябва да заличим всичките ти спомени от земния живот. А те са ти необходими.

Кил със сълзи на очите ме молеше да го взема на Земята със себе си и аз съжалявах, че не бяхме го оставили да отрасне в едукатора, дето децата бързо забравяха своите родители и гледаха на всички превениани и превенианки като на бащи и майки. Кил страдаше. Страдах и аз. Но не исках да го разделя с майка му, нито да го излагам на възможни опасности. Освен това, като всеки егоист, аз се надявах, че той ще напомня на Йер за мен.

Една вечер, когато Слънцето се виждаше с просто око, Йер изпрати сина ни вън от дома и ние останахме сами. Йер ме накара да седна до нея и ми поднесе на дланта си две малки жълти топчета.

— Вземи ги и ги пази — каза тя тихо. — Приготвих ги с помощта на най-добрия ни химик.

Поех топчетата. Те бяха леки и твърди.

— Едно от тях, погълнато, удължава живота. Двете заедно означават смърт. Бърза и лека смърт.

Погледнах учудено Йер. Наистина странен подарък от ръцете на любима жена.

— Ще погълнеш и двете само ако разбереш, че мисията ти е безнадеждна — добави Йер, като милваше лицето ми. — Безсмисленият живот е по-страшен от небитието, Луи…

— Благодаря ти, Йер.

Тя ме целуна и веднага излезе. Погледнах жълтите топчета в ръката си и се опитах да си представя Земята такава, каквато щях да я намеря. Мина ми през ум мисълта да ги погълна и двете още тук, докато усещах на лицето си топлината от пръстите на Йер… Но веднага отхвърлих тази мисъл. Това би било измяна, предателство. Превенианите ми се бяха доверили и аз нямах право да разполагам с живота си. Освен… Тръснах глава, за да отпъдя мрачните предчувствия.

Поднесе ми подарък и Бан Имаян. Една неголяма металическа кутия с бяла скала, осеяна с черни точици и чертички. Обясни ми, че това е апарат с огромна енергия, една своеобразна радиостанция, която може да заглуши всички земни предаватели, за да стигне моят глас до човечеството. Подаде ми и един зелен кристалоиден фонограф:

— Двойно осигуряване — засмя се той съвсем по земному. — Ти знаеш как действува фонографът. Повери му предварително онова, което има да кажеш на хората. Каквото и да се случи с теб, все някога той ще усети дъха им и ще им заговори — ако у тях е останала искрица разум и човешка топлина.

Аз изказах мисълта, която ме мъчеше:

— Ако вече е късно, Бан Имаян?

Белите вежди на превенианския мъдрец се свиха.

— Надявам се, че не е, Луи… Но ако сме закъснели… Тъй или иначе ние ще продължим нашето странствуване във Вселената. Ще търсим Разума там, където съществува, и най-малката вероятност да го намерим… Щом се разделим с вас, нашият дисколет ще се отправи към Метагалактиката.

Не се сбогувахме. Не се простих с никого от приятелите си. Нито даже с Йер Коли и Кил. Мъдрите превениани избягнаха сами, а и мен спасиха от мъчителните минути на раздялата.

Всичко стана много просто: една вечер заспах до Йер и когато се събудих, бях вече на Земята.

* * *

Простете ми, братя земляни, ако в течение на моя разказ аз понякога се шегувах с неща, с които не бива да се шегуваме. За един французин това е извинителен грях. Пък и струва ли си да приемаме сериозно онова, което става на чужди планети?

Но сега аз съм тук, на моята Земя, и чувството ми на хумор не е толкова настойчиво. По мое желание превенианите ме оставиха на същото място, отдето ме бяха похитили. Но мястото вече не е същото. Това е една пустиня. Аз едва намерих парче от стената на моята някогашна вила, за да се облегна и да бъда на сянка.

Оттук аз виждам огромния бял град в равнината. Неговите квадратни сгради опират в небето — това ми напомня за Фелисите и аз реших, преди да използувам другите си възможности, да предам на тоя кристал историята на моето галактическо пътешествие.

Странно ми е, че държа пред устата си тоя зелен кристал. Сега Галактиката е далеч, на дневната светлина тя не се вижда и на моменти аз дори се съмнявам в нейното съществувание… Имало ли е в действителност пътешествие? Имам ли аз мисия в своя втори земен живот? Не е ли всичко това една илюзия, родена от безсънните ми нощи, докато пишех историята на следващия век?

Всъщност аз нямам какво повече да ви кажа, освен това, което чух от онези мъдри скитници по Галактиките:

„Хора, съхранете разума си!“