Емил Манов
Галактическа балада (8)

Моите гризиански приключения.

Първото нещо, което чух, когато стъпих на Гриз, беше тишината — дълбока, сива, абсолютна тишина. Даже стъпките ни се поглъщаха от почвата, като че стъпвахме във въздуха или в памук, макар че под нозете си усещахме твърдина. Сивите скали бяха издупчени от сиви пещери, под краката ни имаше сива пръст и камънак, над главите ни — ниско сиво гризианско небе. В низината пред нас лежеше Градът на Гризианската слава, столицата на Гриз, както ни обясни Ртъслри.

Това беше град-развалина. Никъде не се виждаше нито една постройка, която да бе запазила покрива си или една цяла стена поне. В сивия въздух, неподвижен и хладен, се издигаха тук-таме само железните аркообразни конструкции — голи скелети, съхранили се сякаш по чудо сред общата разруха. Нито по обраслите с трева пътеки на града, нито около нас се виждаше някакво живо същество.

— Ртъслри, вие бяхте казали, че това е най-щастливата планета. Къде са вашите щастливци?

Ртъслри не успя да отговори, защото почвата под нозете ни се размърда. Ние, и четиримата, едновременно отскочихме назад.

Най-напред се показа един гръб, покрит с влажна пръст, после две ръце, дълги и мускулести, които опипваха твърдата почва край себе си, и най-сетне — една глава, едра и без коси, и едно лице без вежди, леко сбръчкано от влагата… След малко пред нас стоеше първият жител на Гриз.

Гризианинът бавно се поклати, за да изтърси пръстта от тялото си, и известно време постоя на едно място, като си поемаше въздух. Главата му остана наведена, сякаш се бе загледал в нозете си, ръцете му висяха отпуснато край бедрата. Кожата му — той беше съвършено гол — беше сива, със следи от влага и кал по нея. Той даже не вдигна ръце да се почисти. Само продължаваше да се клатушка равномерно; като по инерция. След това бавно пристъпи на превитите си нозе и се заспуска надолу по посока на развалините.

Ртъслри ни направи знак и ние тръгнахме, също така бавно, след гризианина. В същото време недалеч от нас от една дупка в почвата изпълзя още един. Минута по-късно отляво, отдясно и пред нас заизвираха гризиани. Някои излизаха от пещерите в скалите, други се измъкваха изпод камъните и скоро ние се видяхме обградени от цяла тълпа.

Аз се спрях и се стъписах, но Ртъслри ме потупа по рамото:

— Не се безпокойте, Луи. Те не ни виждат.

— Но те се движат твърде уверено…

— Те просто знаят своите пътеки. Но те не ни виждат, нито нас, нито нещо от това, което ги окръжава. Те виждат и чуват съвсем други неща.

— Нищо не разбирам, Ртъслри.

— Погледнете по-внимателно главите им.

Вгледах се. Върху голите черепи на гризианите стърчаха някакви малки металически пластинки, които отначало не бях забелязал, поради общата сивота на въздуха. Въпреки бавната им походка, пластинките леко се поклащаха.

— Антени — каза Ртъслри. — Те са монтирани в самия мозък на тези същества.

— Нима? И за какво им служат?

— За да бъдат щастливи… Впрочем, има време, ще се убедите сам.

Бен Коли и Кил Нери не изказаха никакво учудване. Очевидно те бяха осведомени предварително за тези неща. Те вървяха с наведени глави, сякаш се срамуваха от гледката или искаха да я избягнат. Очите им бяха безкрайно тъжни… Реших да бъда търпелив, за да не получа още един съвет в това отношение.

* * *

Те вървяха край нас — десетки, стотици, хиляди мъже и жени, хиляди сиви фигури на тъмния фон на Сивата гризианска почва. Вървяха, навели ниско глави и отпуснали ръце, в някакъв общ бавен ритъм на своите подвити нозе, съсредоточени и мълчаливи. Те се насочваха от всички страни към Града на Гризианската слава.

Ние следвахме своя гризианин отблизо. По-далечните изглеждаха призраци в сивия здрач на планетата, но този аз можах да разгледам. Беше мъж на средна възраст, доколкото можех да съдя: въпреки сбръчканото му лице, тялото му бе мускулесто, ръцете дълги и силни. Имаше развити челюсти и ниско изпъкнало чело, под което се криеха очите му. Нима наистина не виждаше и не чуваше нищо?

Направих двете крачки, които ме отделяха от него, и докоснах с пръсти голото му нечисто рамо. Той не реагира… Впрочем реагира, но това стана едва след няколко безкрайно бавни стъпки. Бяха минали може би две минути, когато гризианинът, без да се спре, обърна глава към рамото, което бях докоснал. За миг срещнах погледа му. Побиха ме тръпки. Това беше поглед сив, мътен, безизразен, поглед на луд или на животно, без нито една светлинка на разум в зениците… Все така бавно гризианинът отново наведе глава и продължи пътя си. Той не беше ме видял.

Погледнах към Ртъслри ужасен. Той сви рамене:

— Не, не е луд, Луи.

Като следвахме нашия гризианин, ние влязохме заедно с него в града. Нашата пътека ни водеше между развалините. Там, където се бе запазило нещо от някогашните сгради, ние видяхме основите на кръгъл градеж от грамадни каменни блокове, високи десет-дванадесет метра, от което можеше да се заключи, че самите сгради са се издигали на голяма височина. Това се виждаше и от запазените на места металически конструкции, които надминаваха сто и петдесет метра… Да, но къде бяха тези, които бяха построили някога гигантския град? Това не можеха да бъдат жалките, голи, прегърбени същества, които ни заобикаляха отвсякъде.

Вгледах се още веднъж в нашия гризианин и в паметта ми изплува фигурата от чер мрамор, която стоеше на фронтона на Дома на Разума в Големия дисколет. Пред нас вървеше сякаш живия модел на онази скулптура. Това откритие ме изуми и аз се готвех да запитам Ртъслри, но Бен Коли, който вървеше пред нас, неочаквано се спря и кимна към развалините.

Под една от аркообразните конструкции личеше някакъв кръгъл отвор в почвата. Част от гризианите се бяха отклонили от общата пътека и сега изчезваха един след друг в кръглата дупка. Когато изчезна и последният, от дупката почнаха да излизат други гризиани — поемаха обратния път, към изходите на града.

Понечих да отида да надникна в дупката, но Ртъслри ме спря.

Продължихме пътя си след нашия гризианин. Често трябваше да се спираме, понеже трудно се приспособявахме към бавната му походка. Кил Нери ни съобщи, че той правел точно тридесет крачки в минута. Сега гризианите се движеха в двете посоки — в града и към неговите изходи — и ние трябваше да внимаваме, за да не се блъснем в някой от тях. Странно бе, че те не се сблъскваха помежду си, макар че понякога минаваха на сантиметри един от друг. След половин час движението се разреди и пътеката почти опустя. Нашият гризианин продължаваше пътя си заедно с още неколцина свои съпланетници.

По едно време, може би поради бавната походка, към която все пак се приспособихме, може би поради тишината и равната безнадеждна сивота на всичко, което ни заобикаляше, стори ми се, че вървя насън. И нещо още по-странно: като гледах продължително превития гръб и вдървените движения на гризианина, почувствувах лека болка в гърба си и открих, че аз самият също съм се попривел и стъпвам с подгънати нозе. Това така ме удиви, че аз вдигнах ръка и се попипах по главата: слава богу, косите ми си бяха на мястото, на темето ми нямаше и следа от антена. Изправих се, почнах да стъпвам по-твърдо. И си спомних един случай от земния ми живот, който ми обясни отчасти явлението.

На младини отбивах военната си повинност в Руан, в една ракетна част за тактически действия. Наш взводен командир беше един лейтенант, Боаси льо Метр, млад, човек, познаващ отлично техниката и военните устави, но страдащ от полипи в носа. Та този именно лейтенант си изпати веднъж, а заедно с него — и целият ни взвод и целият полк. Неговите полипи, кой знае защо, почваха да го измъчват тъкмо в онези два часа от нашия служебен ден, когато строени на плаца, трябваше благоговейно да слушаме всекидневната реч на Нерон II. В тези часове именно, още щом прозвучаваха първите думи на Президента, Боаси льо Метр пъхваше, без сам да забележи, своя едър палец в носа си и започваше да го чопли. И макар да не изчопляше нищо, той през цялото време на положението „свободно“ (отначало Нерон II бе много либерален и позволяваше речите му да се слушат в това положение) не изваждаше пръста си от носа. Той така се увличаше в своето занятие, че напълно е възможно да изтърваваше по някое и друго изречение от споменатата реч, което много го разстройваше след това, защото не можеше да си състави словесното за следващия ден… Както и да е, всичко би минало тихо и мирно, ако не бе един член от полевия устав, който ни задължаваше да следваме началниците си даже и на бойното поле, пък и самият лейтенант при всяко учение се провикваше най-малко десет пъти: „Гледай какво правя аз и прави същото“… А какво ли не правеше той! Между другото, случваше се, че тъкмо когато трябваше да ни покаже как се отразява ракетно една вражеска атака от Изток, той внезапно се хващаше за корема и изтичваше към най-близките храсти. След което ние правехме същото, каквото правеше той… Чудно ли е, че не бе минал месец от постъпването на новия набор, към който се числях и аз, и целият ни взвод, щом чуеше началото на всекидневната реч, тутакси пъхваше пръсти в носовете си. Това много ни облекчаваше, понеже все пак си намирахме едно приятно забавление. Мина още един месец и вече целият полк, заразен от примера на нашия взвод, почна да прави същото.

Това бе незабравимо зрелище, братя земляни! Хиляда млади ракетчици, надеждни защитници на Отечеството, човъркаха в носовете си така усърдно, че пъхтенето им се чуваше вероятно на километри от плаца… Да, но веднъж дойде на инспекция един стар полковник от отдела за психомундщровка при Министерството на Победата и като ни гледаше колко внимателно слушаме речта, неволно пъхна и той пръст в носа си. Разликата между нас и него обаче беше, че ние правехме това с удоволствие, а той веднага се съзна и се удари по ръката. Едно гръмовито „мирно“ стресна целия полк и той бе наказан с три дни домашен арест — едно много приятно наказание, понеже три дни си седяхме в казармените помещения и блъскахме картите. От домашния арест всички излязохме специалисти по белот и покер, но не изоставихме своите носове, като се надявахме на още три дни арест. Обаче началниците се оказаха по-съобразителни: заповядаха ни по време на речите да си слагаме алпинистки ръкавици без пръсти. Когато и това не помогна, пристигна заповед от Министерството на Победата: речите да се слушат в положение „мирно“ и с оръжие, взето „за почест“. Как ще си бъркаш в носа, когато трябва с две ръце да държиш лъчевия пистолет, и то точно пред същия нос?

Така дълбокото ни уважение към Нерон II бе възстановено. Ние положихме клетва да не чоплим нищо по време на речите, а лейтенант Боаси льо Метр, неволен герой на цялата тази история, мина в запаса. Пък беше толкова млад…

Този спомен възстанови донякъде равновесието на духа ми, нарушено от моето собствено подражание на гризианина. Бяхме стигнали една от дупките сред развалините в самия център на града. Нашият гризианин, без да ускори, но и без да забави темпа си, пропадна в дупката, последван от десетина свои съпланетници. Ртъслри ни даде знак да направим същото.

Слязохме по няколко разрушени стъпала, като се подхлъзвахме и се поддържахме един друг. Скоро се намерихме в дъното на един кръгъл кладенец с металически под и стени. Тук бяха стъпили и гризианите. Странно бе, че металическият кладенец изглеждаше излъскан и съвсем новичък. Никой не би подозрял, че той съществува сред тия руини… Почти в същия миг кръглата платформа под нозете ни трепна и ние почнахме да се проваляме надолу.

Изплаших се не на шега. Бен Коли и Кил Нери, въпреки превенианското си безстрашие, също изглеждаха смутени. Само Ртъслри оставаше невъзмутим. Опрял рамо до рамото на нашия гризианин (мястото беше тясно), той изучаваше формата на черепа му.

След няколко минути нашият своеобразен асансьор забави ход и спря. В лъскавата стена на кладенеца се появи един отвор. Гризианите един след друг се скриха в отвора. Ние ги последвахме. Озовахме се в една грамадна зала, стотина метра дълга и петдесетина широка, облицована със същия метал, както и кладенеца. Цялата дължина на залата бе заета от нещо металическо, изкорубено като огромна половинка от пъпеш — някаква машина навярно, защото във вътрешността му се усещаше движение: съскане, потракване, свистене. Това бронирано чудо от време на време се нагъваше леко, сякаш по корпуса му минаваха вълни, които изчезваха в далечния му край. Също така периодически и на няколко места едновременно от корпуса изхвръкваха дълги назъбени лостове, изпълняваха по едно въртеливо движение и отново се скриваха.

Гризианите заобиколиха металическата коруба — по петима от двете й страни. Единадесетият, нашият „познат“, застана до тесния й край. Той вдигна ръце над главата си, без да вдигне глава, и направи движение, като че сваляше надолу някакъв лост. Веднага останалите десет гризиани протегнаха ръце напред, разтвориха длани, свиха ги и пак ги прибраха до тялото си. Те повтаряха тези упражнения на разни промеждутъци, след всяко изхвръкване на лостовете от корпуса.

— Ртъслри — пошепнах аз смутен, — те вършат нещо, което навярно има смисъл, но аз…

— Няма смисъл — отвърна Ртъслри, като поглаждаше спокойно своята спирална броня. — Вие присъствувате на нещо, което няма смисъл, Луи.

— И все пак?

— Преди пет-шестстотин завъртвания на Гриз около Голямата Жълта техните движения са били смислени. Сега, както виждате, тази машина е пълен автомат… Но те продължават да идват тук, както са идвали техните прадеди и както ще идват техните внуци.

— Но защо им е нужно това?

— Шшшт!

Ртъслри бързо пошари с пръсти по своята спирала… и изчезна. Изчезнаха и Бен Коли и Кил Нери. Понечих да извикам, но една невидима ръка запуши устата ми. Замахнах, за да се освободя, но не видях и собствената си ръка… Ах, да, апаратът на Ртъслри, изкривеното пространство!

Преди да дойда още на себе си, от далечния край на залата се чуха тежки стъпки — бум, бум, бум — и там се появи някакво странно същество. Квадратна черна глава с големи очи, светещи зелено, черен квадратен корпус, членести нозе… Мина време, преди да съобразя, че виждам пред себе си един робот, при това робот с най-тривиална конструкция.

Роботът крачеше бавно и тежко, както гризианите, и носеше в ръце една голяма съдина, от която излизаше па̀ра. Той остави съда по средата на залата, отляво на машината, изправи се и произнесе един-единствен звук: Аааааам!

Гризианите тутакси прекъснаха своите ритмични движения. Те се запътиха към робота. Няколко минути по-късно те стояха около съдината, навеждаха се, гребваха с шепи от съдържанието й и го натикваха в устата си. Машината продължаваше да работи без никакви изменения. Роботът стоеше неподвижен, скръстил членестите си ръце на гърдите.

Гризианите се нахраниха и тръгнаха към местата си. Роботът ги следеше със своите зелени лещи. Когато подновиха „работа“, той взе съдината и изчезна там, отдето се бе появил.

Но ето че се случи нещо ужасно. Преди да изчезне, роботът бе минал твърде близо до крайния гризианин вляво и го бе засегнал с металическото си рамо. Гризианинът залитна и се опита да се върне на мястото си. Преди да успее обаче, назъбените лостове изхвръкнаха от корпуса на машината и най-близкият от тях го блъсна. Гризианинът се завъртя около себе си. От гръдта му рукна кръв. Той нямаше сили да се върне на мястото си. Закрепи се на крака и без да се смущава от раната, продължи да извършва своите безсмислени движения, като се олюляваше.

— С него е свършено — пошепна ми невидимият Ртъслри.

Назъбеният лост отново изхвръкна навън. Този път зъбците му се впиха в тялото на нещастния гризианин и лостът, изпълнявайки своето въртеливо движение, го преметна няколко пъти във въздуха. Сетне изчезна в металическата коруба заедно с гризианина…

Усетих, че ми прилошава. Хванах Ртъслри за ръката (бяхме станали отново видими) и го потеглих към отвора на кладенеца. На излизане зърнах останалите гризиани. Те все така стояха около металическото чудовище и навели глави, безстрастни и равнодушни, вършеха своята „работа“.

* * *

— Стъпете на краката си, Луи Гиле — рече Ртъслри, когато се намерихме под откритото небе сред развалините на града. — Гледайте по-спокойно на Гриз. Тя не си заслужава вашите вълнения.

— Но той умря пред очите ни, Ртъслри!

— Има нещастия в Галактиката, на които никой не може да помогне.

— Аз изчислих вече вероятностите на тоя вид смърт — каза Кил Нери. — Всеки час на всеки сто души един гризианин умира от подобна смърт. Причината е, че у тези същества възприятието не е свързано с мисленето, нито мисленето с действието. Всяко случайно нарушение на тяхната биологична програма ги води до гибел.

— Антените — рече само Ртъслри.

Бях се посъвзел и бях отново способен да задавям въпроси.

— Кои антени, Ртъслри?

— Тези, които видяхте на главите им… Виждате ли, Луи, някога деветте материка на планетата са били населени и са враждували помежду си. Тогава мисълта и действието са били необходими. Но по-късно един от континентите, този, на който се намираме ние с вас, унищожил останалите осем и станал пълен господар на планетата…

— Ртъслри, не ви разбирам. Нима само опасността и войната могат да будят мисълта?

— Не, естествено. Знаете, че ние, превенианите, умеем да мислим и без войни и вражди. Но ние имаме една цел, за която се борим. И макар самият аз да не вярвам в нейната осъществи мост, аз я поддържам, защото тя поддържа живота и духа на Големия дисколет.

— А нима гризианите не са имали някаква цел?

— Навярно да — отвърна уклончиво Ртъслри. — Но тъкмо когато гризианите са почнали да я осъзнават, били са въведени антените и настъпил пълен покой.

— И все пак, обяснете ми, кому е било нужно всичко това? Тоя покой, тези антени?

— След малко ще видите. Качвайте се.

Ние се намирахме вече пред нашия дисколет. Бен Коли и Кил Нери бяха заели местата си. Бен Коли ни кимна и закри люка след нас, а Кил, както винаги, пресмяташе нещо на ум. Той вдигна глава и бълбукна:

— Сел Акл ще роди моята дъщеря точно в момента, в който ние се върнем на Големия диск. Можете да ме поздравите.

Поздравихме го и полетяхме отново над планетата, сега вече на малка височина, тъй че можехме да наблюдаваме отблизо нейната повърхност. Всъщност гледката не се измени. Все същата гола сива равнина, осеяна със скали и с остатъци от селища, все същите сиви превити фигури, които бавно пъплеха в две посоки — към развалините и навън от тях. Известно разнообразие внасяха кръглите черни шахти, зейнали в почвата на континента. Когато запитах за тяхното предназначение, Ртъслри обясни, че това са бойни съоръжения, генератори за космически лъчи, които и сега, по една команда от Великия център, могат да превърнат в прах както всяка планета на едно разстояние от петдесет милиона километра, така и самата Гриз.

— Но нали в тази част на Галактиката няма други планети, Ртъслри?

— Това няма значение — каза Ртъслри.

— А къде се намира Великият център?

— Там отиваме.

За да убия времето, аз се залових да наблюдавам картини от домашния живот на гризианите. Благодарение на едно устройство, което действуваше като рентгенов апарат, ние можехме да виждаме не само повърхността на планетата, но и това, което ставаше на няколко метра под нея. Така, в една от дупките-жилища ние видяхме сцена от брачното всекидневие на гризианите. Тя беше твърде елементарна. Просто гризианинът и гризианката се прибраха в дупката си и като поправиха с бавните си движения антените на главите си, легнаха един до друг на влажната пръст. Те бяха затворили очи (пък и защо ли им бяха очите!) и нещо като усмивка бе застинала на лицата им. После гризианинът внезапно се нахвърли на гризианката (този път рефлексите му работеха по-бързо) и почти веднага се оттегли от нея… В друга от дупките един робот се бе навел над две мръснички, но прелестни бебета и монтираше на главичките им антени, докато родителите им седяха настрана, без да виждат нещо. Аз си помислих, че ние, земляните, често постъпваме като тях и после се чудим, че децата ни оглупяват, преди да пораснат… В една пещера, която изглеждаше комфортна в сравнение с дупките в пръстта, трима гризиани седяха гърбом един към друг и дъвчеха нещо, без да продумат — навярно си правеха компания. Но какво дъвчеха те, дявол да го вземе? На тази планета не видях никакво растение, освен сивата трева, и абсолютно никакво животно: нито пълзящо, нито четвероного, нито летящо. Ртъслри ми каза, че те дъвчели собственото си въображение.

Бен Коли ускори полета ни. Черните шахти под нас се редуваха все по-често и скоро заеха почти цялата повърхност. Сред тях се появи един огромен кратер, няколко пъти по-голям от този на Везувий, но Ртъслри тутакси разсея заблужденията ми, като съобщи, че и този кратер имал изкуствен произход. Дисколетът ни се завъртя над кратера и почна да се спуска надолу.

Кацнахме върху една площадка на хълбока на кратера. Излязохме на площадката и сега видях, че стените на пропастта са гладки и оформени по всички правила на изкуството. Те бяха осеяни с рисунки на гризиани: едни бяха изобразени по време на жътва, в старинни многоцветни носии, подобни на носиите на нашите френски селяни от Шампань; други работеха в светли помещения и от очите им струеше дивна светлина; трети се разхождаха из прекрасни градове; четвърти се съвъкупяваха в прекрасни цветни легла, в зелени горички, в сини езера, чиито води се вълнуваха меко и страстно. И цялата тази красота бе устремена, чрез боите и линиите си към… сивото гризианско небе.

— Така е изглеждала Гриз преди две-три хилядолетия — каза Ртъслри шепнешком. — А сега внимание. Ще се спуснем към геометрическия център на Гриз. Там се помещава Великият център. Нужна е дисциплина и мълчание. Ще говорим само при крайна необходимост, и то само с движение на устните. Няма да се докосваме до нищо, най-малко — до обитателите на Центъра. У тях още съществува връзката между възприятието и действието…

— Но как ще проникнем вътре? — попита Бен Коли. — Доколкото знам, Великият център е изолиран херметически от повърхността на планетата.

— Аз познавам тази техника, Бен Коли… И тъй — продължи Ртъслри — дисколетът остава тук. Ще летим надолу по принципа на антигравитацията. Ще се намираме непрекъснато в изкривено пространство! Има ли въпроси?

Въпроси нямаше. Ртъслри пошари по своята металическа спирала и ние се превърнахме в невидими. Миг след това усетих, че се отделям от площадката и отначало плавно, а след това с все по-голяма скорост политам в сивия мрак надолу. Не се страхувах, защото усещах на рамото си ръката на Ртъслри и чувах дишането на моите спътници. Ние стремително падахме към