Емил Манов
Галактическа балада (5)

Изпитание,

което ангажира цялата ми духовна енергия.

Бихте ли се досетили какво беше това изпитание, братя земляни? Уверен съм, че не. Вие вече си представяте едно кацване на непозната планета, населена с чудовища или с живи механизми, или някое сблъскване със заблуден астероид, при което аз спасявам дисколета, като запушвам с гръб дупката, образувана от удара, или моето изхвръкване в безвъздушното пространство при някой остър завой на кораба, когото все пак настигам след известни приключения… Нищо подобно!

Нека обаче, преди да ви разкажа за изпитанието, да кажа няколко думи за Йер Коли и за нашите отношения. Признайте си, че отдавна вече искате да узнаете нещо по въпроса, пък и аз ще ви го кажа, за да не се изненадате от онова, което ще се случи накрая.

За всеки що-годе темпераментен землянин, който не вярва твърде в платоничното приятелство между мъж и жена, нашите отношения с Йер биха изглеждали най-малкото странни. И те наистина бяха такива. Ние бяхме заедно вече цели два земни месеца, ако не се смята пленничеството ми на малкия дисколет. При това живеехме в един дом, нещо, което рядко минава без последствия. Но при нас минаваше. И причината не беше в моята титаническа вярност към Ан Мари Селестин. (Извинете за шеговития тон, но това, което научих по-късно, ми дава право да се усмихна. През време на моя двумесечен бесен летеж из Космоса, на Земята бяха изминали точно двадесет години, три седмици, два дни и осем часа — време, предостатъчно за Ан Мари Селестин да ме прежали и да получи развод на основание на моето безследно изчезване. Вторият й брак бил извънредно сполучлив, тъй като не траял дълго, а третият й съпруг бил десет години по-млад от нея и далеч по-богат от втория, и особено от първия, който имах щастието да бъда аз. Да й се не надяваш на тази Ан Мари Селестин! Що се отнася до моя Пиер, по времето, за което става дума, той бил направил вече три деца и страдал от лумбаго.).

Имаше някои неща, които ми пречеха да се обвиня в грешни помисли спрямо Йер Коли. Първо, ние бяхме от различни планети и аз не знаех дали превенианите, при всичката им прилика с хората, не се размножават посредством деление или чрез пъпкуване. Второ, аз бях доста грозен с моя крив френски нос и олисяло теме, а Йер Коли беше красива и ми се струваше непостижима. Най-сетне, чувствувах, че когато разговаряше с мене, тя се приспособяваше с известно усилие към моето интелектуално ниво, а това не е много приятно чувство за един мъж… Всичко това ме държеше на разстояние от нея, както в земния ми живот ме държаха на разстояние алпийските глетчери: гледах ги отдалеч, много бяха красиви, но никога не се съблазних да ги посетя. Предпочитах някоя слънчева поляна или в краен случай топлината на газовата печка. Ан Мари обичаше да казва пред познати: „Той, бедничкият, се е родил на екватора в спален чувал от мечи кожи. Затова е такъв“.

Разбира се, Йер Коли не беше глетчер. С тези тъмни очи, с тая канелена кожа тя не можеше да бъде глетчер… Убедих се в това една късна вечер, когато се отказах да натисна клавиша за сън и поради това трябваше да изляза да се разходя навън. Розовото небе на дисколета бе угаснало. Улиците се осветяваха само от редките минувачи. (Нощем превенианите светят сами по себе си, като фосфоресциращи циферблати на часовници.) Бях се размислил. Няколко чувствителни нишки се бяха протегнали между мен и далечната Земя — и аз усещах как те се опъват и как ме боли от това опъване. Какво правеха сега там Пиер, Ан Мари, приятелите от Сен Дени и от колежа, неповторимата мадам Женевиев? Спомняше ли си някой за мен?…

За пръв път се почувствувах толкова самотен. Улицата беше пуста и тъмна и аз си я представих цялата — един кръг, потънал в мрак, а зад него втори кръг, и третия, и четвъртия, и по-нататък една стена, една тънка металическа стена, която ме отделяше от безкрайната, незатворена от нищо пустота на Вселената… Върнах се към дома и почти изтичах към отсека на Йер Коли.

Вратата се отвори сама, като се плъзна и изчезна в стената. Аз се спрях на прага поразен. Полулегнала на своето силово легло, тоест във въздуха, Йер Коли бе отметнала назад смуглата си прекрасна глава и със затворени очи говореше нещо на своя мелодичен и цъкащ превениански език. Едната си ръка бе подложила под главата, а в другата държеше пред устата си един зеленикав многостенен кристал. Кристалът светеше и светлината му пулсираше в такта на думите. Йер Коли беше в тънка като воал черна туника, в каквато никога не бях я виждал. Лицето й беше бледо и екстатично.

Вслушах се в нейната реч — тя беше размерена и напевна, чувствуваше се строг ритъм. Можех да се закълна, че Йер Коли произнасяше стихове, че това бе някаква елегична, скръбна поезия, защото сам аз се почувствувах завладян от скръб.

Отстъпих тихо назад, за да се прибера в стаята си. Вратата вече се затваряше, когато чух гласа на Йер Коли:

— Луи, вие ли сте?

— Простете, Йер — казах аз. — Беше ми самотно.

— Луи, влезте. Елате тук. Седнете тук.

Седнах до леглото на Йер. Не можех да откъсна очи от лицето й. За първи път то бе толкова човешко. И толкова женствено.

— Това бяха стихове, нали Йер? Ваши ли са?

— Мои.

— Какво значат те?

Тъмните й очи ме стрелнаха и тя поклати глава:

— Трудно ми е да ви ги преведа. Пък и вие едва ли ще разберете нещо, Луи… Просто, когато нас, превенианите, ни обхване цурацал, ние се уединяваме и произнасяме думи, които понякога сами не разбираме.

— Какво е цурацал, Йер?

— О! Това е нещо многозначно. Неудовлетвореност, жажда за непознати светове, умора, самота, непонятна мъка… Главното чувство на самота. Ние превенианите сме самотни, Луи. Ние сме сами в нашата Галактика. А може би и във Вселената…

Тя млъкна, загледана в бялата пустота на своята стаичка. Помолих я да чуя отново стиховете й. Вместо да ги повтори, тя поднесе към устата си зеленикавия кристал и дъхна върху него, сякаш искаше да го стопли. В кристала се появи пулсираща светлина. Зазвуча гласът на Йер Коли. Болката, извираща от меките интонации на тоя глас, прониза сърцето ми.

Когато кристалът замлъкна, аз се върнах към моите въпроси:

— Йер Коли, казвате, че сте самотни. Но вие имате своя планета, защо не се върнете там?

— Да се върнем? — Очите на Йер Коли станаха още по-тъжни. — Уви, това е невъзможно. И безсмислено…

— Защо, Йер?

Тя само затвори очи. Тласнат от един порив, погалих косите й. Тя дори не трепна. Но когато отново погледна, в израза й имаше само недоумение.

— Луи, защо докоснахте косите ми? Какво значи това?

Колкото и да бях смутен, опитах се да й обясня какво значи да погалиш нечии коси — понякога съчувствие, друг път снизхождение, или приятелство, или любов, или…

— Любов? — тя се опита да намери нещо в съзнанието си. — Ах, да, Бан Имаян ни е разказвал… Любов е, когато мъж и жена се съединяват, за да се роди дете, нали?

Въпросът й, зададен с цялата превенианска наивност и прямота, ме смути. Но трябваше да й отговоря.

— Да, Йер. Но то е нещо, което съществува и само за себе си — даже ако не се родят деца. То е нещо като цурацал, само че примесено с чувство на блаженство. Ето че и аз не мога да ви преведа една дума. Във всеки случай любовта е нещо твърде силно, Йер, една страст, която…

— Страст? В такъв случай тя е нещо вредно — вдигна учудено очи Йер Коли. — И опасно… У нас даже цурацалът се смята за атавизъм, за проява на примитивните натури.

— И вие сте една от тези натури?

— Боя се, че да. Веднъж, като спорехме с моя брат, върху хипотезата на Гил Ки… простете, за вас това е ненужно… аз изведнъж усетих горещина тука. — Тя попипа слепоочието си. — И хвърлих на пода моя церебрален потенциомер. И той се разби на късчета. Нашият Висш съвет беше много обезпокоен. Трябваше да се подложа на продължително лечение в Г-камера, за да ме приемат отново в обществото.

Бедната Йер Коли! Бедните превениани! Как живееха те, лишени от цялата гама и главно от цялата сила на чувствата — радостта, гнева, любовта, омразата, ликуването, веселието, разкаянието, очарованието, страха… Нима тъгата, добротата и разумът им стигаха, за да се усетят живи?

— Луи — каза внезапно Йер Коли. — Можете да докосвате косите ми, ако това ви е приятно.

Но аз вече нямах желание да я докосна. Какъв смисъл има да погалиш една жена, която остава равнодушна към ласката ти? При това Йер ме гледаше с такива печални и наивни очи, че гърлото ми се сви.

На другия ден тя беше същата, каквато бях свикнал да я виждам, и аз се успокоих. Само по едно време ми хрумна да я попитам дали се чувствува по-добре.

Йер Коли бълбукна два-три пъти:

— Имате предвид цурацала? О, забравете го. Всъщност ние имаме достатъчно средства, за да го избегнем, но знаете ли… Понякога ни омръзва нашата постоянна целеустременост… Елате, ще ви покажа нещо красиво.

Тя ме заведе към края на парка, с неговите сребристосини дървета и геометрично подредени храсти, напомнящи ми градините на Версай, отвори един „прозорец“ към Космоса и ми показа великолепната синя звезда Аделипт. Ние минавахме близо до нея и блясъкът й беше нетърпим. Тя бе няколко пъти по-голяма от Слънцето — едно огромно космато кълбо, изригващо ослепителни протуберанси, раздвижено от някаква страшна вътрешна сила. Кой знае защо Аделипт предизвикваше мисли за смъртта и аз неволно се дръпнах назад. Йер Коли хвана ръката ми.

— Красива, жестока, безплодна — пошепна тя. — Когато минахме първия път край нея, целият ни дисколет изпадна в цурацал… Не се страхувайте, Луи. Наистина тя няма свои планети, тя изгаря всичко на едно огромно разстояние от себе си, но за нас е безопасна. Нашият разум е по-силен от сляпата стихия.

Ръката на Йер Коли беше топла, но тя ме бе забравила. Тя гледаше омагьосана синята звезда Аделипт.

* * *

Привършвах една последна редакция на „История на следващия век“. Може би това нямаше смисъл, защото не знаех даже дали някога ще се върна на Земята. Но моят труд беше последната ми връзка със загубената родина и когато го докосвах, чувствувах, че докосвам топъл къс от моята планета. Като го препрочитах аз се връщах при вас, братя мои земляни. Виждах ви — неспокойни, търсещи радостта на един разумен живот от самото начало на вековете, обладани от чистия порив към свобода и щастие и попадащи от едно робство в друго, разрушаващи веригите си и създаващи нови, бунтуващи се срещу съдбата си, неспокойни и непокорени… Обичах ви в такива мигове също тъй, както ви бях проклинал в други — за вашето покорство и слаба памет, за вашето равнодушие, за епохите на гнусна тишина и безвремие… И аз продължавах, въпреки неизвестността на собствената ми съдба, да търся думи за мисълта си. Моят самотен труд ме съединяваше с вас през пространството и времето. Чувствувах се един Кандид, тръгнал да странствува между звездите, но обърнат винаги с лице към Земята.

Как щеше да завърши това странствуване? Що за същества бяха тези превениани? Къде отиваха и накъде ме водеха? Къде ги водеше тях самите тайнствената им Мисия?

В деня, в който приключих всички поправки на моя труд, на стената срещу бюрото ми светна видеофона и там се появи лицето на Бен Коли. Не бях го виждал отдавна. Кимнах му зарадван.

— Луи — каза той, — можете ли да ми отделите малко от времето си?

Естествено, че можех. Времето ми вече не струваше нищо.

— Елате тогава пред Дома на Разума. Ще ви чакам. — Екранът угасна. Скочих развълнуван. През цялото време на моето пребиваване на Големия дисколет не бях посетил Дома нито веднъж. Даже не бях минавал близо до него — струваше ми се, че Йер Коли нарочно избягва това… Скочих и забързах нататък.

Бен Коли ме чакаше. Той бе застанал пред фронтона, под голямата статуя от чер мрамор и докато се приближавах, в очите ме блъсна контрастът: Бен Коли — висок, плещест, със своята руса красота и зелен поглед, в който светеше ум и сила — и мраморната фигура над него: тежко, прегърбено тяло, което прозираше през парцаливата дреха, малка глава с ниско чело, под което очите се губеха, отпуснати безволни ръце, негодни да стиснат, да се разперят, да замахнат. Имаше нещо ужасно в тази фигура, нещо животински тъжно…

Забелязах със закъснение приветливо вдигнатите длани на Бен Коли.

— Вие нещо не сте добре, Луи?

А, по дяволите! Тия превениани не познаваха истинския смях, но добре владееха иронията. Съвзех се и попитах в същия тон дали не са поставили тук тая скулптура, за да плашат с нея децата.

Бен Коли поклати глава:

— Тя е предназначена да плаши възрастните, приятелю. Децата ние не водим тук. Те не я разбират.

— Аз също не я разбирам. По право не разбирам вас… Защо сте поставили точно тук това нещастно чудовище?

— За да ни напомня за смисъла на нашето съществувание — отвърна Бен Коли. — А сега да вървим, вече ни чакат.

— Кой?

— Нашият Висш съвет.

Прекарах пръсти по косите си, поотупах се. Влязохме в грамадната кръгла сграда. Сърцето ми, естествено, биеше до пукване — защо бях нужен на Висшия съвет?

Вървяхме по един извит коридор, построен и украсен с непонятни стенописи — геометрични фигури, знаци и формули. От двете му страни имаше врати, които не се отваряха, понеже вървяхме точно по средата. Но при едно мое спъване, щом залитнах крачка встрани, близката врата се отвори. Двама превениани се бяха навели вътре над едно голямо прозрачно кълбо, пълно на три четвърти с жълтеникава течност. Стори ми се, че в течността мърдат две малки голи бебета. Но вратата се затвори, понеже бях стъпил отново на пътеката по средата на коридора. Погледнах въпросително към Бен Коли.

— Не е тайна — бълбукна той. — Това са двама гениални биохимици. Опитват се да създадат миниатюрен органичен модел на жителите на Ергон, третата жива цивилизация в Галактиката, освен Гриз и вашата.

Ергон, Гриз… за първи път чувах имената на планетите, за които бе споменал Ртъслри. Тези имена ми звучаха твърде познато, но Бен Коли побърза да ме спаси от недоумението, като ми каза, че това са само приблизително точни преводи на мъчнопроизносими думи.

— И защо ви са тези органични модели?

— За да си обясним някои явления на Ергон. Шифърът на мозъчното устройство на ергонците обаче е малко неясен. Досега всички модели умират в момента, в който размножаването на мозъчните им клетки мине известна граница.

Свих рамене. Явлението не бе толкова необяснимо. У нас, във Франция, прекомерното размножаване на мозъчните клетки също водеше… не, не до смърт, но до големи аномалии в живота на дадения индивид. Най-неочаквано такъв индивид започваше да си задава безброй въпроси и завършваше жизнения си път твърде рано.

Нямах време да съобщя това на Бен Коли, тъй като той мръдна крачка вдясно и една врата се отвори. Влязохме в грамадна зала, която, както ми се стори, можеше да побере цялото население на дисколета. Залата беше полукръгла и заемаше навярно половината от площта на Дома на Разума. Стените й излъчваха мека матова светлина. Таванът й, направен от черна блестяща материя, беше осеян дискообразно със светлинки, разсеяни или на групи, и аз не се излъгах, като си помислих, че представлява карта на Галактиката.

— Отделните звезди не са взети под внимание — обясни ми Бен Коли. — С по една точка са отбелязани само съзвездията.

На плоската стена на залата личеше огромен синкав екран с познатия ми вече триетажен „роял“ под него. До „рояла“ имаше малък мраморен подиум и там бяха насядали членовете на Висшия съвет.

Още отдалеч разпознах секл Бан Имаян по бялата коса и Ртъслри — по веждите и мрачния му вид. Странно бе, че и той е член на Съвета. Третият член беше жена — доста млада, със сребристи коси, коафирани като корона, с енергично сивооко лице. Бен Коли ми пошепна, че се казвала Лала Ки и по специалност била галакто-изкуствоведка. Когато й се паднало да стане член на Съвета, тя получила припадък, дължащ се на нейната скромност, но сетне се окопитила и била много полезна. Нейното хоби било физиката на двойните звезди.

Като ни забелязаха, тримата членове на Съвета станаха на крака, дочакаха ни така и ми подадоха ръце по землянски. После Бан Имаян покани с жест мен и Бен Коли да седнем. (По-късно разбрах, че Бен Коли присъствуваше тук в качеството си на лекар — да не би да получа шок от умствено пренапрежение.)

— Луи Гиле — произнесе на френски Бан Имаян. — Повикахме ви тук, за да ви съобщим някои неща, които е време да узнаете.

Наклоних глава в знак, че слушам почтително.

— Трябва да знаете най-напред, че няколко мига след като ви взехме от вашето земно жилище, над онази местност избухна заряд от разпадащи се вещества…

— Господи! Значи е истина! Значи със Земята е свършено!

Бен Коли се наведе към мен и ми тикна някакво хапче в устата. Като изчака да го преглътна, заедно с новината, Бан Имаян продължи:

— Не, Луи Гиле, не е свършено. Човечеството е живо. Жива е и прекрасната столица на вашата страна. Ние блокирахме навреме автоматите на войната.

— Вие?

— Да. Ние използувахме цялата мощност на нашия Голям дисколет, за да постигнем това.

— Но кой по дяволите бе започнал войната? — попитах все още разтреперан.

— Тези, които вие, земляните, наричате янки. Техните генерали.

— А, мерд!

Изтървах се, без да ща, но Бан Имаян не обърна внимание на моята ругатня. Само мрачният Ртъслри бълбукна с гърлото си… Аз се взех в ръце. Тези дяволски янки, разбира се, кой друг! Почти цял век, след Втората световна война, те не бяха оставили на мира човечеството. Ту не им харесваше управлението в Корея и Индокитай, ту демокрацията в Гватемала не била достатъчно истинска, ту в Близкия изток откриваха червени бацили, опасни за здравето на американските бебета, ту изтърваваха атомни бомби над Испания и в океана, ту въдворяваха военни хунти в южноамериканските държавици — в името на бога, мира и милосърдието…

— Секл Имаян — казах, — защо не останахте там? Те ще повторят номера си, секл Имаян, вие не познавате „бесните“…

— Нека се надяваме, че човечеството само̀ ще се справи по-нататък. То знае вече отде е излетяла бомбата… — отвърна хладнокръвно Бан Имаян. — Освен това, една нова намеса би била безполезна, ако човешкият разум не е стигнал сам до известни заключения.

— А нима отвличането на Луи Гиле не е намеса? — бълбукна мрачно Ртъслри.

— Не, това е опит на нашия разум да влезе в контакт с разума на човечеството — отвърна спокойно Бан Имаян. — Ние знаем вашето гледище, уважаеми Ртъслри, но и вие знаете, че нямахме друг избор.

— Това поне е казано искрено — промърмори Ртъслри.

— И тъй, Луи Гиле — продължи Бан Имаян, — ние разчитаме на вас, както чухте сами. Ние дълго изучавахме живота на вашата цивилизация, близо цял век, и стигнахме до заключението, че вашият разум е още млад, че контактът ни с човечеството има смисъл.

— Вероятно — казах аз. — Но каква роля ми отреждате на мен в цялата тази работа?

— Ще узнаете… Занапред вашата единствена задача е да гледате и да запомняте, нищо друго.

— Но защо тъкмо мен сте избрали, секл Имаян?

— Защото вие се оказахте твърде пригоден за нашия Експеримент.

— Това е още въпрос — подхвърли невъзмутимо Ртъслри.

— Ние дълго живяхме заедно с вас, искам да кажа, аз и Лала Ки — продължи Бан Имаян, като се престори, че не е чул репликата на Ртъслри. — Ние проникнахме във вашата мисъл, запознахме се с вашата „История на следващия век“ и това ни даде основание да мислим, че бихме могли да ви използуваме…

Ах, ето кой бе обитавал парижката ми квартира без разрешение. Ето кой се бе ровил в бюрото ми и бе захвърлил статистическите ми данни под кушетката, дето всъщност им бе мястото… Погледнах към Лала Ки и ме изби пот: има си хас да ме е виждала по бельо или когато спях с Ан Мари. Но веднага си казах, че на превенианите, с техните обуздани страсти, тия работи едва ли биха им направили впечатление.

— Позволете ми един въпрос, Бан Имаян. В какво се състои вашият Експеримент?

— Ще разберете сам, когато натрупате достатъчно наблюдения… Лала Ки, Ртъслри, имате ли да добавите нещо?

— Аз не — каза Лала Ки. — Съгласна съм, че нямахме друг избор, освен Луи Гиле.

Това не звучеше много ласкаво за мен, и още по-малко — за човечеството, но аз го преглътнах.

— Искам да попитам — обади се Ртъслри. — Каква е вероятността за успех на нашия Експеримент?

— Петдесет процента, според отговора на Големия мозък — отвърна Бан Имаян.

— Хм! Големият мозък може да изчисли само потенциала на органичните мозъци — сви рамене Ртъслри. — Само потенциала, но не и естеството им, качествените особености… Позволете ми да задам един въпрос на уважаемия Луи Гиле.

Той се обърна към мен и аз срещнах погледа му — мрачен, изпитателен и, както ми се стори, насмешлив. Не се почувствувах добре. Ртъслри приглади рунтавите си вежди и неговият въпрос ме изуми:

— Луи Гиле, кажете ни, моля, кое е най-голямото удоволствие, което сте изпитвали във вашия живот.

Стори ми се, че не съм чул добре. Какво общо имаше моето най-голямо удоволствие с това, за което говореше Бан Имаян и с техния Експеримент? Ртъслри повтори въпроса си. Лала Ки се намеси:

— Ртъслри, въпросът ви няма връзка със…

— Потърпете, Лала Ки — прекъсна я Бан Имаян. — Ртъслри никога не е говорил напразно… Приятелю Гиле, желаете ли да отговорите на Ртъслри?

Дали желаех? Естествено. Но въпросът ми се струваше твърде несериозен, дори смешен — такива въпроси се задаваха във Франция само при вестникарски анкети. Или изправяха пред обектива на телевизията някой мустакат татко Мишел, продавач на ситро или печени кестени и го караха да се поти дотогава, докато един ловък журналист успяваше да изтръгне признанието, че най-голямото му удоволствие било веднъж в годината, на 14 юли, да види с очите си своя любим Президент, когато минава по Шан-з-Елизе, в открита лимузина; особена наслада пък му доставяла гледката на трикилометровия въоръжен ескорт и на лазерните оръжия, насочени за всеки случай към очарованата тълпа…

Да, но аз не бях татко Мишел и в момента Тиберий III бе достатъчно далеч — значи нямаше защо да лъжа. Замислих се. Кое наистина е било най-голямото ми удоволствие досега? Излезе, че отговорът не е лесен. Животът във Франция, въпреки старанието на Патриотичната лига да го лиши от вкус и мирис, бе предлагал достатъчно удоволствия все пак.

Кое от тях бе най-доброто? Една разходка край Сена привечер, дето можете да побъбрите с някой стар букинист и да прелистите няколко книжки от началото на 18 век с разкошни цветни винетки на корицата? Един разговор с приятели на чашка мартел — когато главите олекват, а езикът натежава, но това не му пречи да пуска солени думички и солени вицове напук на всички живи и автоматични подслушвачи? Или удоволствието от един футболен мач — два часа кипеж на страсти, чужди на политиката, два часа свободен рев, които ви превръщат в едно щастливо прегракнало магаре? Или може би една парична награда — написали сте брошура, с която, доказвате, че цялата предишна история на човечеството е само жалка прелюдия към величествената поява на нинеживущия Президент — и вие се връщате вкъщи, натоварен с подаръци и обяснявате шепнешком на жена си колко е полезен един дребен компромис с науката и съвестта, и се радвате на дечурлигата, които пищят от щастие, докато навиват самодвижещата се кукла, която така прилича на вас самия в поведението ви на лоялен гражданин?… Или, или, или… Иди, че избери нещо пред такова изобилие от удоволствия, без да изложиш землянската си чест пред тези превениани!

Ах, забравих най-важното. Любовта! Любовта, дявол да го вземе! Не онази, разбира се, домашната, задължителната, неизбежната като вестника и сутрешното кафе, — а другата, забранената, отричаната от всички (на висок глас) и от всички възхваляваната (шепнешком), хедоничната, вдъхновителната, тази, която вън от останалото ви доставя насладата да се чувствувате герой, крадец, престъпник — само не примерен гражданин на порядъчна Франция. Да, тази любов съдържа почти всичко: и тръпките на пиянството, и чувството на щастливо магаре, и един подарък, който скришом си поднасяте сам, и най-вече — нарушението на една от божите заповеди… Готов бях кажи-речи да съобщя на Ртъслри отговора, но Бан Имаян, кой знае защо, вдигна ръка:

— Помислете още, Луи, имате време. Става дума за най-голямото, най-трайното ви удоволствие. За нещо, което не се похабява от времето…

Ртъслри погледна към Бан Имаян и въздъхна. Стори ми се, че Бан Имаян беше малко смутен.

Отхвърлих и любовта — тя съвсем не принадлежеше към удоволствията, които не се похабяват от времето… Тогава? Погледът ми случайно падна на пръстите на дясната ми ръка — там личаха няколко петънца от лилаво мастило, с каквото обичах да отбелязвам на ръкописа най-важните мисли… Господи, как можах да забравя моята работа! Удоволствието да захапеш унесен писалката или да драскаш глупави фигури върху лист хартия, докато мисълта ти комбинира фактите, въображението ти вижда лица, картини, събития, а сърцето ти прелива топлината си в хладната блажена треска на мозъка. Как можах да забравя миговете, когато, отхвърлил грижите, забавленията, болките, радостите, амбициите, съм се усещал дух-създател, дух-творец на един свят, който не съществува иначе, освен в моята мисъл и затова е по-реален от всичко друго? Тази велика наслада — да се луташ, да намираш, да отхвърляш, да се радваш на малките открития, защото са твои, да вярваш в съзидателната сила на разума си!…

— Мисля, че намерих отговора, уважаеми Ртъслри — казах. — Най-голямото ми удоволствие е било, струва ми се, моята работа на историк.

— Аха — каза Ртъслри — разбирам. Тя ви носеше, или поне обещаваше да ви донесе онези листчета хартия, как се казваха… Онези, чрез които на Земята можете да придобиете много неща…

— Пари?

— Да, пари. И освен това — признание, слава…

Аз кимнах, но нещо в неговия тон ме накара да бъда нащрек. Наистина ли само в това се заключаваше удоволствието ми от работата?

— Да, всичко това ме съблазняваше, Ртъслри — признах аз. — Но то далеч не е главното…

— Да? — възкликна Бан Имаян. — А какво, Луи? Кое беше главното?

— Моята мисъл — казах аз тихо. — Самият процес на мисленето.

Реакцията на Висшия съвет ме изненада. Ртъслри ме изгледа и бълбукна с израз на съмнение. Затова пък Бан Имаян и Лала Ки бълбукаха с все сила. Бен Коли ги придружаваше. Беше дори страшно да гледа човек този израз на веселие при техните неподвижни и печални превениански лица. Смееха се на мен, разбира се, друга причина нямаше, и аз вече се готвех да се разсърдя (ние, французите, не търпим думи на заем, когато ни обидят), но бълбукането поутихна.

— Луи Гиле — чух гласа на Бан Имаян. — Вие не подозирате колко ни е приятен вашият отговор… Ртъслри, имате ли още въпроси?

Ртъслри мълчаливо сви рамене. Поисках да използувам доброто настроение на Бан Имаян.

— Уважаеми Секл, както разбрах аз съм тук, защото мога да бъда полезен на вашата тайнствена Мисия. Но когато някой участвува в едно предприятие, той има правото да знае в какво се състои то…

— Разбира се, Луи Гиле — каза меко Бан Имаян. — Всъщност в нашата Мисия няма нищо тайнствено и ние бихме могли да ви открием веднага нашата цел. Но не сте ли се запитали някога какво представляват думите? Те са само бледи сенки на реалността. Те лесно се забравят. А ние бихме желали да запомните това, което ще видите и сам да стигнете до известни заключения… Засега можем да ви открием само това.

Той отиде и натисна един от клавишите на „рояла“. На големия екран се появи едно малко далечно съзвездие. После то почна да се приближава — докато изпълни екрана, а звездите почнаха да се разлитат и изчезват зад рамките му. Накрая там остана и заблестя едно-единствено светило.

— Голямата Жълта звезда — чух гласа на Бан Имаян. — Тя огрява планетата Гриз, Луи Гиле. Нататък лети сега нашият дисколет.

* * *

Тайната си оставаше тайна. За това, което ме очакваше, знаех почти толкова, колкото и преди срещата ми с Висшия съвет. В едно бях сигурен — не бях отвлечен в Космоса, за да бъда опечен и изяден на закуска, нито за да се запознаят с анатомията ми чрез една майсторска вивисекция. Щях да свърша някаква работа — това все пак бе утешително.

Побързах да отида при Йер Коли, за да й разправя за моята среща. Исках да споделя с нея и радостта си, че Земята е целичка все още и че моите близки са живи — без да подозирам, естествено, че ще последва разговор, който ще тури началото на