Емил Манов
Галактическа балада (10)

Ние се завърнахме на Големия дисколет.

Няма да ви описвам радостта си от новата ми среща с Йер Коли и с приятелите-превениани. Посрещнаха ме техните умни, прекрасни лица, техните приветливо вдигнати ръце, мъдрите очи на Бан Имаян… Спуснах се към Йер Коли и я прегърнах пред всички.

Йер вече нямаше корем, а аз имах син. За съжаление, дълго време не можах да го видя, понеже трябваше да лежа в една специална камера в Дома на Разума, под наблюдението и грижите на Бен Коли. Трябвало, както каза Бен Коли, да се дооправя от шока, от една страна, а, от друга — да ми бъде фиксирана паметта. Аз малко се обидих и тутакси поисках обяснения. Бяха ми дадени. Фиксирането на паметта било необходимо, тъй като тя била у всички живи същества нещо слабо и неустойчиво по принцип. Когато възразих, че никога няма да забравя гледките на Гриз и дори ще ги сънувам най-малко три пъти седмично, Бен Коли се съгласи с мен:

— Важно е да се запомнят подробностите, Луи, не само общата картина. Подробностите са, които импулсират волята… Случвало ли ти се е да преживееш опасност за живота си?

Напрегнах паметта си. Май, че да. Веднъж, както си вървяхме с моя приятел Марк Жалу из алеите на Монпарнаските гробища и, като се надявахме на дискретността на мъртвите, пускахме неприлични думи по адрес на председателя на френската академия, който същия ден бе награден със званието на Почетния полицейски легион заради особени заслуги — изведнъж чухме далечни полицейски свирки. Свирките пищяха някъде към Лионската гара. Но ние с Марк безпогрешно разбрахме, че се отнасят до нас, понеже си спомнихме, че напоследък в ушите на всеки покойник се монтираха микрофони, така че гробищата бяха превърнати в отлична приемателно-предавателна станция. Ослушахме се. Свирките се приближаваха, заедно с трясъка на стотици мотоциклети. Нямаше съмнение, че бяхме засечени. Плюхме си на петите. Високият зид на гробищата ни се стори детска играчка и след малко се намерихме сред тълпата на Университетския квартал, дето микрофоните не можеха да виреят, защото веднага се спукваха от викове и ругатни на всички земни езици… Впрочем там ли се отзовахме или прескочихме Сена и се спряхме чак на Плас дьо л’Опера, не помнех добре.

— Ето, виждаш ли — кимна Бен Коли. — Не си спомняш. А какво по-силно преживяване от една заплаха за живота? И не е ли много от разказаното плод на твоите размишления върху историята на следващия век? Късата памет не е само недостатък на разума, тя е обществено зло, Луи. За гризианите например тя е била пагубна. Всяко ново поколение е забравяло бързо нещастията от предишния цикъл, поради което циклите многократно са се повтаряли. Измененията на формата не са предизвиквали изменения на същината, еволюцията постепенно се е превърнала в една илюзия, докато най-сетне, посредством антените, била пренесена напълно в света на виденията.

Неговите твърдения бяха чиста метафизика, но аз не можах да му възразя, понеже той прикачи един апарат към ушите и устата ми. Впрочем аз сега съм благодарен на превенианите за фиксирането на паметта ми — инак едва ли бих си спомнял за преживяното в Космоса така ясно.

Между другото узнах, пак от Бен Коли, че моята неразумна постъпка във Великия Център на Гриз (докосването на Сановника) имала последици много по-сериозни от тези, на които бях свидетел. Тя била доловена с известно закъснение наистина, тоест едва след нашето излитане в космоса, от един полуръждясал робот, който пребивавал вече в склада за отпадъци; роботът успял някак да предаде своята информация на механичния Мозък на Центъра, който пък от своя страна веднага помръднал един от клавишите под неподвижните пръсти на дежурния Гризьор. (Това не било първият случай, когато клавишите управлявали Гризьорите, вместо обратното.) Гризьорът се пробудил за миг от летаргията си и посегнал да натисне клавиша на генераторите за космически лъчи, които биха превърнали в облаче космическия прах както Голямата Жълта, така и самата Гриз, а може би и нашия Голям дисколет. Само някакво незначително запушване на дясната мозъчна артерия му попречило да изпълни намеренията си. Все пак той се допитал до другите двама Гризьори. Другите двама се отнесли за съвет към сановниците, които от своя страна пъхнали въпроса в своите бели папки за проучване и така историята заглъхнала. Това, каза Бен Коли, е единственият случай в историята на Космоса, когато бюрокрацията е услужила на живота.

* * *

Не знам колко време ми фиксираха паметта. По-голямата част от сеансите ставаха по време на сън, а сънят ми беше дълбок и продължителен. Във всеки случай, когато излязох от камерата и видях за пръв път сина си, той вече говореше напълно свързано и ходеше сам в солариума-едукатор, дето растеше новото поколение превенианчета.

Очарователно хлапе беше моят син. Имаше черните коси на майка си и растеше неимоверно бързо като всеки превенианин, но в останалото се бе метнал на мене: зелени очи, дълъг любопитен френски нос, трудно се поддаваше на възпитание. Последното обстоятелство накара Висшият Съвет да го остави при нас с Йер Коли, вместо да го помести завинаги в едукатора, както останалите деца. В едукатора, разбира се, той ходеше всеки ден, но привечер се прибираше вкъщи и ние с Йер допълвахме възпитанието му с домашни средства.

Кръстихме го Кил, на нашия приятел Кил Нери, тъй че цялото му име беше Кил Луи Гиле. Кил Нери и Сел Акл пък кръстиха дъщеря си на мене с името Луизет и по този начин френските имена проникнаха в космоса. Към края на моето пътешествие на Големия космолет имаше вече неколцина Жановци, една Мари, една Жозет, трима Кола и един Пиер. Тъй че, ако някога някой французин отново попадне на дисколета, той ще се намери между свои, а Франция ще може да претендира за право на собственост върху Галактиката — една патриотична заслуга, която аз се осмелявам да припиша на себе си.

Казах, че Кил Гиле трудно се поддава на възпитание, но това не значи, че беше тъп или недоразвит. Напротив. На четвъртата си година той вече спореше с майка си по въпросите на интергалактичната релативност на времето и пространството; той доказваше, че сходството на явленията водело до анихилация на тези две главни форми на битието и поради това бащината му професия губела всякакво значение — една мисъл, която, спомням си, достави голямо удоволствие на Ртъслри… Всъщност трудностите около неговото възпитание се изявяваха само в това, че мъчно го отучихме да кима на всяка дума, произнесена от по-възрастните. Йер ахкаше, охкаше и ми натякваше, че това било чисто земно качество. Тя беше права, но аз й възразявах, че кимането у нас, французите, е по-скоро израз на вродена учтивост или на инстинкта за самосъхранение в епохата на Президентите, отколкото знак на съгласие. И какво беше моето ликуване, можете да си представите, когато един ден майка му започна да му доказва, че не бива да прави задно салто, понеже краката му нямали още нужната устойчивост, а той, след като кимна най-смирено няколко пъти, направи тъкмо такова салто пред очите й.

Йер беше потресена:

— Но той току-що изяви съгласие с моите доводи!

— Какво да се прави — казах аз. — Той е наполовина французин, както сама настояваш… Вярно е, че в далечното минало французите по-често са оставяли главите си да падат на гилотината, отколкото да кимат, но впоследствие те са били принудени да спазват външните знаци на държавна дисциплина… Аз винаги съм вярвал обаче, че това е ден до пладне.

— Но, ако вие, земляните, наистина притежавате такава психическа устойчивост, то целият ни Експеримент става излишен… Не, аз непременно трябва да поговоря с Бан Имаян.

Тя беше много развълнувана и веднага излезе.

На другия ден бях повикан от секл Имаян в кабинета му в Дома на Разума. След церемониала на поздравите той ме покани да седна на един от невидимите силови столове до невидимото му бюро, дето кристалният му диктофон, книгите и перодръжката просто си висяха във въздуха.

— Луи Гиле — рече той като ме гледаше внимателно с черните си мъдри очи. — Вие с вашия син сте създали грижи на Йер Коли и заедно с това сте й внушили някои илюзии.

— Без да искаме — казах аз виновно.

— Нищо, не се безпокойте. Аз ще ви разясня всичко… Вашата земна способност да се приспособявате външно към определена обстановка, за да съхраните мисълта си, е накарала жена ви да допусне, че бихме могли да минем и без нашия Експеримент, тоест че напразно ви развеждаме из Космоса. Но аз съм на друго мнение, Луи. Знаете ли всъщност над какво би трябвало да се замислите? Над метода на физическите действия…

— Но това е театрална теория, Бан Имаян.

— Това е преди всичко вярна психологическа теория. Усмихвайте се, когато ви е тъжно, вие, земляните, за щастие, можете да се усмихвате, и ще видите, че настроението ви ще се подобри. Тоест вие ще почнете да се усмихвате искрено. Преструвайте се на оскърбен, когато ви правят комплименти и вие ще стигнете дотам, че някой път ще ударите плесник на най-добрия си приятел… Искам да кажа, че физическите действия водят до психическо приспособяване към тях и в края на краищата вие ставате онова, което е и вашето поведение. Разбирате ли?

Без да дочака отговора ми, той ме покани да отидем в Голямата зала на Дома. Докато вървяхме из коридорите, аз си блъсках главата над думите му. Дявол да го вземе този превениански мъдрец, той пак ме постави в шах! Защото аз си припомних тутакси историята на един наш френски философ от началото на двадесет и първия век. За него разказваха, че започнал кариерата си с няколко гениални трудове, в които отричал целия съществуващ обществен ред и в частност римските имена на нашите президенти — нещо по-опасно и от отричането на реда. Той доказвал, че всичко тече и се мени, следователно глупаво е да се използуват древни имена, както и древни форми на управление. Но ето че веднъж бил поканен на един официален прием в Ке д’Орсе. Толкова се бил прочул световно, че било неудобно да го отминат. На тоя прием присъствувал и самият Президент, който пръв бил приел римско име и като минавал край гостите, французи и чужденци, той им кимал благосклонно. Само пред философа той се спрял навярно от любопитство. Подал му ръка, попитал го за здравето. Философът се поклонил любезно (не забравяйте, че той също бил французин), но намерил начин да развие своята теза за римските имена. Президентът се усмихнал и отвърнал, че той, философът, навярно има право, но че обстоятелствата му не позволяват да се нарича инак, освен Калигула — за благото на Осмата република, — на което философът възразил, че благото едва ли би пострадало от името Марсел Буше, което било истинското име на Президента. Завързал се спор и тоя спор предизвикал жив интерес сред присъствуващите. На следния ден световната преса била пълна с възхвала и анекдоти за французкия президентски демократизъм, а философът бил много учуден, когато бил поканен втори път на прием, вече в президентския дворец на Шан-з-Елизе. Там Президентът отново му отделил внимание и двамата, като си кимали любезно, поспорили пак върху значението на имената. Според философа да си Буше не било толкова лошо, тъй като месото било една от основните храни на френската нация, но Президентът намирал това име за просташко… Постепенно философът попривикнал с приемите и поклоните. Във философските кръгове той продължавал да поддържа учението си. Но случаите, когато трябвало да спазва етикета толкова зачестили, че в края на краищата никой не се учудил, когато един ден той публикувал нов труд, дето аргументирано доказвал, че римските имена не са наистина много уместни, но че, от друга страна, са една щастлива находка за Франция. Само някои стари словослагатели, които помнели още конфискуваните и изгорени книги на философа, били малко смутени, но си казали помежду си, че той навярно е заболял от старческа склероза. На това обаче философът отговорил публично: като цитирал техния предпазлив шепот, той препоръчал словослагателите да бъдат поместени в най-добрата психиатрия на Калигула.

Така била приключена една полемика. А също и един философ…

Разбира се, аз не разказах тоя спомен на Бан Имаян все поради загриженост за честта на Франция, но не можах и да не се съглася с неговите съждения.

Между това ние бяхме вече в Голямата зала. Таванът-карта на Галактиката светеше както винаги. Секл Имаян отиде при триетажния „роял“ и като манипулираше с клавишите, смъкна картата по-ниско над главите ни.

— Да — рече замислено Бан Имаян. — Вие, въпреки вашата „История на следващия век“, твърде много се надявате на вашата землянска психика. Ще трябва очевидно да попътуваме още малко.

Той натисна още един клавиш. Една светеща стрела проряза цялата карта на Галактиката и се спря в най-отдалечения й край. Там блещукаха няколко оранжеви искрици.

— Турцтвиц — каза секл Имаян. — Или, на вашия език, Съзвездието на Мирния залез. Около две от тези оранжеви звезди обикаля планетата Ергон. От утре насочваме дисколета нататък.

Побиха ме тръпки. Разстоянието, което ни делеше Турцтвиц, според мащабите на картата представлява хиляда светлинни години път.

— Но какво ще правим там — промърморих аз.

— Ще допълните познанията си за галактическите цивилизации. Ергон е третата и последната. Гриз и вашата вие вече познавате.

— Секл Имаян — промълвих аз умолително. — Ако ще видя нещо подобно на Гриз, то…

— О, не, Луи. Вие ще видите нещо съвсем друго — една еволюираща цивилизация. Това ви е нужно, за да можете да преглътнете Гриз. Вярно е, че Ергон е далече, но до истината никога не се стига бързо.

* * *

От този ден нататък Големият дисколет преместваше пространството с всичката си мощ, като по този начин вземаше по десетина парсека в час. По-голямата част времето си всички ние прекарвахме в анабиоза, тоест целият дисколет се превръщаше в нещо като хладилник дето бивахме дълбоко замразени, за да се съхраним от пагубното влияние на времето. Когато се размразявахме, чувствувахме се като риби, готови за попарване в прясно масло.

Между две анабиози животът на Големия дисколет започваше съвсем непринудено от онази точка, на която бе спрял и си продължаваше сякаш нищо не е било. Ние летяхме през една твърде гъсто озвездена централна част на Галактиката и често отваряхме „прозорци“ на тавана на дисколета, за да се любуваме на белите, сините, жълтите, зелените, червените, виолетовите и пр. звезди, много красиви, но уви, без всякакви планети около тях, дето бихме могли да попълним запасите си от материи за кухнята. Поради това стояхме на едно място с пределна скорост. Срещахме естествено и така наречените бели и черни джуджета, тоест угасващи или угаснали звезди, но на тях не обръщахме внимание, тъй като те бяха слезли вече от сцената. Едно от забавленията ни бе да изчисляваме на колко години са те — нещо, което почти никога не ни се удаваше.

Инак всекидневието си течеше незабелязано. Кил Луи се отучи да кима. Ние с Йер подготвяхме усилено появата на второто дете, което трябваше да бъде от женски пол. Висшият Съвет на Разума се занимаваше с проблемите, които щяха да възникнат през следващото милионолетие в Галактиката и извън нея. Лала Ки и нейният съпруг и Лала, един много симпатичен инструктор по превениански спорт, се сдобиха с трето дете, без облъчване; Бан Имаян се хвана за главата, но в края на краищата реши, че едно малко, разширяване на дисколета няма да бъде фатално. Сел Акл уреди няколко изложби на своята скулптура: едно от нейните произведения се наричаше „Разумът в състояние на покой“ и приличаше удивително на парадния цилиндър на един наш френски социолог, който цял живот бе доказвал, че всичко съществуващо е първокачествено и не подлежи на съмнение. Като чу това мое съмнение, Кил Нери поиска да узнае приблизителните размери на парадния цилиндър и тутакси изчисли, че мисловните кванти, излъчвани от мозъка на социолога се равняват на — 0,00000… — едно откритие, което положително би предизвикало фурор сред френската публика. От този момент числото — 0.00000 бе наречено Килиево число и се използуваше от превенианите като единица мярка за гениалност. От този момент аз обаче поохладнях към Кил Нери; страхувах се да не му хрумне да вземе размерите и на моята шапка.

Така си вървяха нашите превениански дни и нощи, докато веднъж, след продължителна анабиоза, аз чух нежния шепот на Йер Коли:

— Луи, събуди се. Време е да се подготвиш за слизане на