Майкъл Конъли
Завръщането на поета (7)

Глава 7

Бакъс стоеше на повече от трийсет метра зад нея. Знаеше, че дори на оживеното чикагско летище тя ще е в „пълна бойна готовност“, както се изразяваха в Бюрото. Пазиш си гърба и внимаваш дали не те следят. До този момент пътуването с нея бе достатъчно рисковано. Самолетът от Южна Дакота беше малък и на борда имаше не повече от четирийсет души. Случайността го бе пратила само на два реда от нея. Адски близо — струваше му се, че усеща мириса й — под парфюма и грима. Миризмата, която надушват кучетата.

Беше опияняващо да е толкова близо и все пак толкова далеч. През цялото време му се искаше да се обърне и да я погледне, може би да зърне лицето й между облегалките, да види какво прави. Но не смееше. Не биваше да бърза. Знаеше, че хубавите неща отиват при онези, които грижливо планират и после чакат. Това бе номерът, тайната. Мракът чака. Всички неща отиват при мрака.

Последва я през половината терминал на „Американ Еърлайнс“, докато тя не седна при изход К9. Наоколо нямаше никого. Тук не чакаха пътници. Зад гишетата нямаше служители на „Американ“, готови да работят на компютрите и да проверяват билети. Ала Бакъс знаеше, че тя просто е подранила. И двамата бяха подранили. Самолетът за Лас Вегас щеше да излети чак след два часа. Знаеше го, тъй като и той летеше за там. В известен смисъл бе ангел хранител на Рейчъл Уолинг, безмълвен придружител, който щеше да е с нея, докато тя не стигнеше до крайната си цел.

Мина покрай изхода, като внимаваше да не я зяпа прекалено явно, но беше любопитен да види как ще прекара времето до следващия полет. Усука ремъка на големия си кожен сак, преметнат през дясното му рамо, така че ако тя случайно го погледне, очите му да са насочени към каишката, вместо към лицето й. Не се боеше, че Рейчъл Уолинг ще го познае. Операциите си бяха стрували болките. Но може-ще да го познае от самолета от Рапид Сити. А не искаше. Не искаше да стане подозрителна.

Сърцето му се блъскаше в гърдите като бебе, ритащо под одеялце, докато плахо я поглеждаше. Тя четеше. Книга. Стара и оръфана от много четене. От страниците се подаваха множество жълти самозалепващи се листчета за отбелязване. Но позна корицата и заглавието. „Поетът“. Четеше за него!

Побърза да отмине, преди Рейчъл да е усетила, че я наблюдават, и да вдигне глава. Продължи още два изхода нататък и влезе в тоалетната. Грижливо заключи вратата на кабинката. Закачи сака си на бравата и бързо смъкна каубойската шапка и елека. Седна на тоалетната чиния и си събу ботушите.

След пет минути се преобрази от южнодакотски каубой в ласвегаски комарджия. Облече си копринени дрехи. Сложи си златото. Обецата и черните очила. Закопча лъскавия хромиран мобифон на колана си, въпреки че нямаше кой да му се обади, нито на кого да се обади. Извади от сака друг сак, много по-малък и с лъва на „Метро Голдуин Майер“.

Напъха стария си костюм в новия сак и излезе от кабинката, преметнал ремъка на сака с лъва през рамо.

Отиде при мивката да си измие ръцете. Възхити се сам на себе си за приготовленията, които бе направил. Планирането и вниманието към дребните подробности го бяха направили такъв, какъвто беше — те му осигуряваха успех в занаята.

За миг се замисли какво го очаква. Щеше да заведе Рейчъл Уолинг на пътешествие. Накрая тя щеше да опознае дълбините на мрака. Неговия мрак. Щеше да си плати за всичко, което му бе причинила.

Усети, че получава ерекция. Отдръпна се от мивката и се върна в една от кабинките. Опита се да мисли за друго. Заслуша се във влизането и излизането на други пътници в тоалетната — облекчаваха се, миеха си ръцете. Един мъж разтваря по мобилния си телефон, докато ходеше по голяма нужда в съседната кабинка. Вонеше ужасно. Но това нямаше значение. Миришеше като тунела, в който много отдавна той се прероди в кръвта и мрака. Само да знаеха в каква компания се намират.

За миг зърна тъмно, беззвездно небе. Падаше назад, размахваше ръце, безполезни безпери ръце на голишарче, съборено от гнездото.

Ала оцеля и се научи да лети.

Разсмя се и натисна с крак педала за водата, за да заглуши смеха си.

— Майната ви на всички!

Изчака ерекцията му да премине, като размишляваше за причината и се усмихваше. Достатъчно добре се познаваше. В крайна сметка винаги се свеждаше до едно и също. Между властта, секса и удовлетворението имаше съвсем нищожна разлика. Докато се стигнеше до теснините между синапсите в сивите гънки на мозъка. В тези теснини всичко се свеждаше до едно и също.

Когато беше готов, отново пусна водата и излезе от кабинката. Повторно си изми ръцете и се погледна в огледалото. Усмихна се. Беше нов човек. Рейчъл нямаше да го познае. Никой нямаше да го познае. Уверено разкопча ципа на сака си и провери дигиталния си фотоапарат. Там беше, готов за снимане. Реши, че ще поеме риска и ще й направи още няколко снимки. Просто за спомен, няколко тайни фотографии, на които да се възхищава и радва, след като всичко това приключи.