Майкъл Конъли
Завръщането на поета (6)

Глава 6

В девет и половина на другата сутрин стигнах с първият ферибот на Каталина. Бях се обадил на Грасиела Маккейлъб по мобилния си телефон от борда и тя ме чакаше на кея. Денят беше слънчев и свеж. Усетих разликата в чистия въздух. Грасиела ми се усмихна, когато ме видя да се приближавам към портала.

— Добро утро. Благодаря, че дойде. — Вече бяхме на „ти“.

— Няма проблем. Благодаря, че ме посрещна.

Почти бях очаквал Бъди Локридж да е с нея. Не го бях видял на ферибота и си мислех, че може да е отишъл на острова предишната вечер.

— Бъди още ли го няма?

— Не. И той ли ще дойде?

— Исках да прегледаме нещата на яхтата с него. Той обеща да дойде с първия ферибот, но го няма.

— Е, линията се обслужва от два ферибота. Следващият ще пристигне след четирийсет и пет минути. Сигурно ще дойде с него. Какво искаш да направиш първо?

— Искам да отида на яхтата. Ще започна оттам.

Отидохме до пристанището и се качихме на гумена лодка с извънбордов мотор до закотвените в редици яхти, които се поклащаха в такт на вълните. Яхтата на Тери, „Преследваща вълна“, бе втората от края на втория ред. Когато се приближихме и се блъснахме в стълбичката, ме обзе злокобно чувство. Тери беше умрял на тази яхта. Моят приятел, съпругът на Грасиела. Един от триковете на занаята ми някога бе да откривам или да създавам емоционална връзка с разследването. Това разпалваше огъня и ми осигуряваше нужния хъс Да ходя където трябва и да върша каквото трябва. Знаех, че този път не се налага да го търся. Нямаше нужда да си създавам емоционална връзка. Тя вече съществуваше. Достатъчно здрава.

Вперих очи в името на яхтата, написано с черни букви на кърмата, и си спомних, че Тери някога ми беше обяснил смисъла му. Преследваща вълна била вълната, от която трябвало да се пазиш. Тя се появявала ненадейно, връхлитала те изотзад. Полезна философия. Не можех да не се запитам защо Тери не е предусетил онова, което го е връхлетяло изотзад.

Неуверено скочих от гумената лодка върху стъпалото и се пресегнах да я завържа, ала Грасиела ме спря.

— Аз няма да се кача — каза тя.

И поклати глава, като че ли да отклони убеждаванията ми. Вместо това ми подаде връзка ключове. Взех ги и кимнах.

— Просто не искам да се качвам — прибави Грасиела. — Стига ми онзи път, когато дойдох да му събера лекарствата.

— Разбирам.

— А и така ще върна лодката на кея, за да може Бъди да дойде с нея, ако се появи.

— „Ако“ ли?

— Не можеш винаги да разчиташ на него. Поне така казваше Тери.

— А какво ще правя, ако не се появи?

— Просто махни на някое водно такси. Те обикалят през петнайсетина минути. Няма да имаш проблем. Можеш да го пишеш на моя сметка. Което ми напомня, че още не сме разговаряли за хонорара ти.

Трябваше да повдигне този въпрос, естествено, но и двамата знаехме, че не върша тази работа за пари.

— Не е необходимо — отвърнах. — Ако се съглася да се заема с това, искам само едно нещо в замяна.

— Какво?

— Веднъж Тери ми разказа за дъщеря ви. Че сте я кръстили Сиело Азул.

— Точно така. Той избра името.

— Някога обяснявал ли ти е защо?

— Просто каза, че му харесвало. Някога познавал момиче с това име.

Кимнах.

— В замяна искам някой ден да се запозная с нея — когато всичко това свърши, искам да кажа.

Желанието ми накара Грасиела да се замисли за миг. После кимна.

— Тя е мило момиче. Ще ти хареса.

— Убеден съм.

— Познаваш ли я, Хари? Момичето, на което Тери е нарекъл дъщеря ни?

Погледнах я и кимнах.

— Да, може да се каже. Ако искаш, някой ден ще ти разкажа.

Тя също кимна и отблъсна лодката от стълбичката. Помогнах й с крак.

— Ключето е за вратата на каютата — поясни Грасиела. — С останалите сам ще се оправиш. Надявам се да намериш нещо полезно.

Кимнах и вдигнах връзката ключове, като че ли щяха да отворят всички врати пред мен. Проследих я с поглед, докато се върна на кея, после се качих на кърмата и влязох в рубката.

Някакво чувство за дълг ме накара да се покатеря по стълбичката до горния рул преди да вляза в яхтата. Смъкнах брезентовото покривало и за миг застанах пред руля и седалката и си спомних разказа на Бъди Локридж за това как Тери припаднал точно тук. Някак си ми се струваше уместно да припадне на руля, но след всичко, което вече знаех, в същото време ми се струваше ужасно. Поставих ръка на облегалката, сякаш я отпусках на нечие рамо. Реших, че ще намеря отговорите на всичките въпроси.

С хромираното ключе от връзката, която ми бе дала Грасиела, се отключваше огледалната плъзгаща се врата, водеща към вътрешността на яхтата. Оставих я отворена, за да проветря. Вътре миришеше на сол и мухъл. Проследих вонята до стелажа с пръчки и макари. Изкуствените примамки още си бяха на кордите. Заключих, че не са били измити и складирани както трябва след последното плаване. Не беше имало време. Не беше имало причина.

Исках да сляза по стълбата в каютата на носа, където знаех, че Тери е държал всичките си документи, но реших да оставя това място за накрая. Щях да започна с общата каюта и да продължа надолу.

Общата каюта бе функционално мебелирана с кушетка, стол и масичка отдясно. Зад седалката на вътрешния рул беше вградена чертожна маса. На отсрещната стена имаше ъглова гарнитура с червена кожена тапицерия. В ниската стена, която разделяше гарнитурата от камбуза, имаше телевизор, после идваше малкото стълбище, което водеше до предните каюти и банята.

Общата стая бе подредена и чиста. Застанах в средата и половин минута просто се оглеждах, преди да отида до чертожната маса и да отворя чекмеджетата. Маккейлъб беше държал там деловата си документация. Намерих списъци с клиенти и график за резервации. Имаше също данни за кредитни карти, които очевидно бе приемал като заплащане. Фирмата му имаше банкова сметка и в чекмеджето открих чекова книжка. Проверих счетоводната книга и видях, че почти всички приходи са отивали за гориво, пристанищни такси, риболовно и друго оборудване. Нямаше документи за плащане в брой, затова заключих, че ако бизнесът е бил печеливш, цялата печалба е идвала във формата на нерегистрирани приходи от клиенти в зависимост от броя им.

В най-долното чекмедже имаше папка с получени необезпечени чекове. Бяха само няколко и бяха получавани през определени периоди, при това не бяха за толкова големи суми, че сериозно да навредят на бизнеса.

Забелязах, че в чековата книжка и повечето фирмени документи фигурират имената на Бъди Локридж или Грасиела като отговорно лице. Грасиела ми бе обяснила причината: официалните доходи на Тери били ограничени. Ако печелел над определен лимит, който беше смайващо нисък, нямало да получава щатски и федерални медицински помощи. И ако се лишал от тях, щял сам да плаща медицинските си разходи — сигурно разорение за човек, на когото са трансплантирали сърце.

В папката с необезпечените чекове намерих и копие от шерифски доклад, който нямаше връзка с другите документи. Отнасяше се за инцидент отпреди два месеца, явно обир на „Преследваща вълна“. Жалбата беше подадена от Бъди Локридж и обобщението показваше, че от яхтата е взето само едно нещо — портативна система за глобално позициониране. Стойността й бе оценена на триста долара и моделът беше посочен като „Гъливер 100“. В допълнителната бележка се уточняваше, че тъжителят не може да съобщи серийния номер на липсващото устройство, тъй като го бил спечелил на покер от непознат.

След като приключих с повърхностния оглед на всички чекмеджета на чертожната маса, се върнах към клиентските папки и започнах да ги преглеждам по-подробно, като обърнах особено голямо внимание на клиентите, които Маккейлъб и Локридж бяха возили месец и половина преди смъртта на Тери. Нито едно име не ми се стори странно или подозрително и в папката нямаше бележки от Тери или Бъди, които да пораждат каквито и да било съмнения. Въпреки това извадих бележника от задния джоб на дънките си и съставих списък с имената на всички клиенти и датата на плаването. Така успях да видя, че плаванията в никакъв случай не са били редовни. В добри седмици бе имало три-четири половиндневни плавания. Една седмица изобщо не беше имало клиенти, друга — само един. Започвах да разбирам какво искаше да каже Бъди за необходимостта да преместят фирмата на континента, за да увеличат честотата и продължителността на плаванията. Маккейлъб бе управлявал фирмата като хоби, което беше направило развитието й невъзможно.

Естествено знаех причината, Тери бе имал друго хоби, ако можеше да се нарече така, и беше имал нужда от време за него. Тъкмо връщах документите в чекмеджето с намерението да се запътя към носа, за да се заема с другото хоби на Тери, когато чух вратата на каютата да се отваря зад мен.

Беше Бъди Локридж. Бе се качил на яхтата, без да чуя малкия мотор на гумената лодка и блъскането й в стълбичката. Не бях усетил и значителната му тежест, когато се беше качил на борда.

— Добрутро — поздрави той. — Извинявай за закъснението.

— Няма нищо. Имам много работа тук.

— Намери ли вече нещо интересно?

— Още не. Тъкмо се канех да сляза долу и да прегледам папките му.

— Хубаво. Ще ти помогна.

— Всъщност, Бъди, повече ще ми помогнеш, ако се обадиш на последния ви клиент.

Погледнах последното име, записано на страницата на бележника ми.

— Ото Уудол. Можеш ли да му позвъниш и да го попиташ дали ще е удобно следобед да се срещна с него?

— Само това ли? Накара ме да бия целия тоя път само за да се обадя по телефона, така ли?

— Не, имам въпроси към теб. Трябваш ми тук. Просто смятам, че не бива да ровиш в папките му. Поне засега.

Имах чувството, че Бъди Локридж вече знае наизуст всички папки в каютата на Тери. Обаче нарочно го разигравах така. Трябваше да го държа наблизо, и в същото време на разстояние. Докато не се убедя, че е чист. Да, той беше съдружник на Маккейлъб и аз бях потвърдил опитите му да спаси приятеля си, но през живота си бях виждал и по-странни неща. В момента нямах заподозрени и това означаваше, че трябва да подозирам всички.

— Обади се и после ела долу при мен.

Оставих го и слязох по тесните стълби до долната част на яхтата. И преди бях ходил там, така че познавах разположението. Двете врати отляво в коридора водеха до тоалетната и килера. Право пред мен беше вратата на малката каюта на носа. Вратата отдясно водеше в голямата каюта, където преди четири години щяха да ме убият, ако Тери Маккейлъб не беше стрелял по нападателя ми. Това се бе случило минути след като го бях спасил от подобен край.

Плъзнах поглед по ламперията в коридора, където си спомнях, че два куршума на Маккейлъб бяха пробили дървото. Повърхността беше покрита с дебел слой лак, но видях, че ламперията е подменена.

Лавиците в килера бяха празни и банята бе чиста. Вентилационният отвор излизаше на предната палуба. Отворих вратата на голямата каюта и надникнах вътре, но реших да го оставя за по-късно. Отидох в предната каюта и намерих ключа от връзката, която ми беше дала Грасиела, за да отключа.

Каютата си бе такава, каквато я помнех. Две двойки двуетажни легла от двете страни по очертанията на носа. Леглата отляво все още се използваха за спане. Тънките дюшеци бяха навити и завързани с ластични въжета. Долното легло отдясно обаче нямаше дюшек и бе превърнато в бюро. Върху горното имаше четири продълговати кашона с папки.

Разследванията на Маккейлъб. Дълго и мрачно се взирах в тях. Струваше ми се, че ако някой го е убил, щях да открия заподозрения в тези папки.

— По всяко време днес.

За малко да подскоча. Зад мен стоеше Локридж. Пак не го бях чул да се приближава. Усмихваше се, защото му харесваше незабелязано да се прокрадва и да ме стряска.

— Хубаво — отвърнах. — Може би следобед ще отидем при него. И без това дотогава ще имам нужда от почивка от тия неща.

Погледнах бюрото и видях белия лаптоп с характерния символ на отхапана ябълка. Пресегнах се и го отворих. Колебаех се как да продължа.

— Последния път, когато идвах тук, той имаше друг компютър.

— Да — потвърди Локридж. — Взе тоя заради графиката. Започна да се занимава с дигитална фотография и такива неща.

И без да го моля, се наведе и натисна един бял бутон на лаптопа. Машината зажужа и черният екран се освети.

— Каква фотография? — попитах.

— Е, нали разбираш, главно аматьорски неща. Децата му, залези и подобни глупости. Започна с клиентите. Правехме им снимки с трофейната риба, нали разбираш. Тери просто слизаше тук и на място разпечатваше снимките върху гланцова хартия. Тук някъде има кашон с евтини рамки. Клиентът улавя риба и получава снимка в рамка. Като екстра. Харесваше им. Бакшишите ни веднага скочиха.

Компютърът се зареди. Екранът представляваше светло-синьо небе, което ми напомни за дъщерята на Маккейлъб. По десктопа бяха пръснати няколко иконки. Веднага забелязах миниатюрна папка. Под нея пишеше „ПРОФИЛИ“. Това ме интересуваше. Обходих с поглед екрана и видях иконка, която приличаше на фотоапарат пред снимка на палма. Тъй като току-що бяхме разговаряли за фотография, я посочих.

— Там ли са снимките?

— Да — отвърна Локридж.

И отново се задейства, без да го моля. Плъзна показалец по квадратчето пред клавиатурата и премести стрелката на екрана върху фотоиконката. С палец натисна бутона под тъч-пада и екранът незабавно се промени. Локридж, изглежда, познаваше компютъра и това ме навеждаше на въпросите защо и как. Дали Маккейлъб му бе позволявал да работи с лаптопа — в края на краищата те бяха делови съдружници, или Локридж се беше ошлайфал в това без знанието на Тери?

На екрана под заглавието фото се отвори прозорец. Бяха изброени няколко папки. Имената на повечето бяха просто дати, обикновено няколко седмици или месец. Една папка бе озаглавена просто „ПОЩА“.

— Това ни трябва — посочи Локридж. — Искаш ли да разгледаш някои неща? Снимки на клиенти и риба.

— Да, покажи ми последните снимки.

Той кликна папка с дати, които свършваха само седмица преди смъртта на Маккейлъб. Папката се отвори. Вътре имаше няколко десетки снимки, подредени по дати. Бъди кликна последната. Изтекоха няколко секунди и на екрана се отвори снимка на мъж и жена, и двамата силно почернели и усмихнати. Държаха пред обектива отвратително грозна кафява риба.

— Камбала от залива Санта Моника — поясни Бъди. — Страхотен улов.

— Кои са тия хора?

— Хм, май че са от… Минесота, струва ми се. Да, от Сейнт Пол. И едва ли са женени. Искам да кажа, женени са, обаче не един за друг. Бяха отседнали на острова. Заедно. Те бяха последните ни клиенти преди плаването до Бая. Снимките от онова плаване сигурно още са във фотоапарата.

— А къде е фотоапаратът?

— Би трябвало да е тук. Ако не, значи навярно го е взела Грасиела.

Той кликна стрелката над снимката. Появи се друга снимка на същата двойка със същата риба. Локридж продължи да отваря снимки и накрая стигна до нов клиент и неговата трофейна риба, възрозовобяло същество, дълго около трийсет и пет сантиметра.

— Бял морски костур — осведоми ме Бъди. — Хубава риба.

И продължи да ми показва върволица рибари и техния улов. Всички изглеждаха доволни, очите на някои даже бяха типично изцъклени под въздействието на алкохол. Локридж ми каза имената на всички риби, но не на всички клиенти. Не ги помнеше. Някои просто определи като хора, които са му дали голям или малък бакшиш.

Накрая стигна до човек с радостна усмивка, който държеше малък бял морски костур, и изруга.

— Какво има? — попитах аз.

— Тоя нещастник ми завлече джипиеса.

— Кое?

— Системата за глобално позициониране. Тоя тип ми го гепи.