Майкъл Конъли
Завръщането на поета (18)

Глава 18

Заведоха ме в една каравана и ми казаха да се чувствам като у дома си. Вътре имаше кухня, маса и дневна. Прозорецът гледаше към друга каравана. Климатикът работеше и това донякъде спасяваше хората вътре от миризмата. Когато задавах въпроси, никой не ми отговаряше. Обясниха ми, че скоро други агенти щели да дойдат да разговарят с мен.

Изтече час и това ми даде време да помисля на какво съм се натъкнал. Нямаше съмнение, че съм попаднал на място, където изравят трупове. Миризмата, типичната миризма, беше вездесъща. Освен това бях видял два необозначени вана без прозорци отстрани и отзад. Това ми говореше ясно. Катафалки. И явно имаше повече от един мъртвец.

След час и половина седях на дивана и четях бюлетина на ФБР отпреди месец, който бях намерил на масичката. Над караваната прелетя хеликоптер, кацна и турбините му утихнаха. След пет минути вратата на караваната се отвори и влязоха агентите, които очаквах. Две жени и мъж. Познавах едната, само че не можех да се сетя откъде. Наближаваше четирийсетте, висока, красива и тъмнокоса. В очите й имаше безжизненост, която бях виждал и преди. Тя бе агент, което означаваше, че пътищата ни можеха да са се пресекли на много места.

— Господин Бош? — попита другата жена, която явно командваше. — Аз съм специален агент Шери Дей. Това е партньорът ми Том Зиго, а това е агент Уолинг. Благодаря, че ни изчакахте.

— А, имал ли съм друг избор? Нямах представа.

— Естествено. Надявам се, не са ви казали, че трябва да стоите тук.

Тя лукаво се усмихна. Реших да не споря, за да не изпортя нещата още отначало.

— Имате ли нещо против да седнем на масата в кухнята? — попита Дей. — Струва ми се, че там ще ни е най-удобно да поговорим.

Свих рамене, като че ли нямаше значение, макар да знаех, че има. Щяха да ме накарат да седна и да ме приклещят в ъгъла, един срещу мен и по един от двете ми страни. Изправих се и заех мястото, което искаха те — с гръб към стената.

— Е, какво ви води в пустинята, господин Бош? — след като седна срещу мен, попита Дей.

Повторно свих рамене. Започвах да свиквам.

— Пътувах за Вегас и се отбих да потърся място, за да свърша една работа.

— Каква работа?

Усмихнах се.

— Трябваше да се изпикая, агент Дей.

Сега пък тя се усмихна.

— И случайно сте се натъкнали на нашия малък лагер.

— Нещо такова.

— Нещо такова.

— Трудно е човек да не го забележи. Колко трупа изровихте?

— Какво ви кара да зададете този въпрос? Кой е споменавал за трупове?

Усмихнах се и поклатих глава. Щеше да играе безотказно до края.

— Имате ли нещо против да надникнем в колата ви, господин Бош? — попита тя.

— Мисля, че вече сте го направили.

— И какво ви кара да мислите така?

— Бях ченге в Лос Анджелис. И преди съм работил с ФБР.

— Значи знаете всичко.

— Нека кажем така. Знам как мирише на място, където изравят труп. Знам и че сте претарашили колата ми. И сега искате разрешението ми само за да се подсигурите. Не ви разрешавам. Стойте настрани от колата ми.

Погледнах Зиго и после Уолинг. И тогава си я спомних. И от дълбините изригна цял вулкан въпроси.

— Спомних си — казах. — Вие сте Рейчъл, нали?

— Моля? — смути се Уолинг.

— Веднъж сме се срещали. Много отдавна, в Лос Анджелис. В холивудския участък. Вие бяхте от Куонтико. Преследвахте Поета и смятахте, че един от детективите в участъка е следващата жертва. През цялото време сте били с Поета.

— В отдел „Убийства“ ли сте работили?

— Да.

— Как е Ед Томас?

— Като мен, пенсионира се. Обаче отвори книжарница в Ориндж. Продава мистерии, представяте ли си!

— Представям си.

— Вие застреляхте Бакъс, нали? В къщата на хълма.

Тя не отговори. Само премести поглед от мен към агент Дей. Не разбирах нещо. Уолинг играеше второстепенна роля, макар че явно би трябвало да е по-старша от Дей и нейния партньор Зиго. После загрях. Сигурно я бяха понижили след скандала в резултат от разследването на Поета.

Тоя скок доведе до втори. Опитах наслуки.

— Това беше много отдавна — подхвърлих. — Още преди Амстердам.

Очите на Уолинг проблеснаха за миг и разбрах, че съм напипал нещо солидно.

— Откъде знаете за Амстердам? — припряно попита Дей.

Погледнах я. И пак й излязох със свиването на рамене.

— Просто знам. Това ли било? Това тук работа на Поета ли е? Върнал се е, нали?

Дей се обърна към Зиго и му посочи вратата. Агентът се изправи и излезе от караваната. Тя се наведе напред — да не би случайно да не разбера сериозността на положението и думите й.

— Искаме да знаем какво правите тук, господин Бош. И никъде няма да мръднете, докато не получим каквото искаме.

Имитирах позата й, като също се наведох напред. Лицата ни бяха само на две педи едно от друго.

— Вашият човек на пропуска ми взе разрешителното. Сигурен съм, че сте го видели и знаете какво правя. Работя по случай. Който е поверителен.

Зиго се върна в караваната. Бе нисък и набит, сигурно едва се вместваше в изискванията на Бюрото. Косата му беше подстригана късо като на военен. Носеше папката на Тери Маккейлъб за изчезналите мъже. Знаех, че вътре са снимките, които бях принтирал от компютъра на Тери. Зиго остави папката пред Дей и тя я разтвори. Най-отгоре бе снимката на старата лодка. Дей я вдигна и я плъзна към мен.

— Откъде я взехте?

— Това е поверително.

— За кого работите?

— Това е поверително.

Тя прелисти снимките, стигна до онази, която Тери тайно беше направил на Шанди, и ми я показа.

— Кой е този човек?

— Не съм сигурен, обаче ми се струва, че е отдавна изчезналият Робърт Бакъс.

— Какво?! — възкликна Уолинг.

Тя протегна ръка, измъкна снимката от пръстите на Дей и напрегнато се взря в нея. После въздъхна:

— Боже Господи!

Изправи се и отиде със снимката до кухненския плот. Остави я и продължи вторачено да я гледа.

— Рейчъл? — повика я Дей. — Не казвай нищо повече.

Тя се върна към папката и пръсна другите снимки на Шанди върху масата. След това вдигна очи към мен. В тях бушуваха пламъци.

— Къде направихте тези снимки?

— Не съм ги правил аз.

— Тогава кой? И не ми казвайте пак, че е поверително, Бош, иначе ще се озовете в дълбока тъмна дупка, докато не престане да е поверително. Това е последната ви възможност.

И преди бях попадал в една от дълбоките тъмни дупки на ФБР. Знаех, че ако се наложи, мога да издържа. Всъщност обаче исках да помогна. Знаех, че трябва да помогна. Трябваше да уравновеся това желание с най-доброто за Грасиела Маккейлъб. Имах клиентка и трябваше да я пазя.

— Вижте какво — казах. — Искам да ви помогна. Искам и вие да ми помогнете. Позволете ми да се обадя по телефона и да видя дали ще ме освободят от условието за поверителност. Как ви се струва това?

— Трябва ли ви телефон?

— Имам. Само не знам дали ще работи тук.

— Ще работи. Инсталирахме ретранслатор.

— Чудесно. Мислите за всичко.

— Обадете се.

— Трябва да остана сам.

— Тогава ще ви оставим тук. Пет минути, господин Бош.

Пак ме наричаше „господин Бош“. И това беше напредък.

— Всъщност предпочитам вие да чакате тук, докато аз се поразходя в пустинята. Така ще съм по-спокоен.

— Както искате. Само го направете.

Оставих Рейчъл да стои до плота, вперила поглед в снимката, и Дей на масата, загледана в папката. Изведоха ме от караваната в откритата пустиня до импровизираната хеликоптерна площадка. Зиго спря и ме остави да продължа сам. Запали цигара, без да откъсва очи от мен. Извадих мобифона си и погледнах екрана, показващ последните ми десет разговора. Избрах номера на Бъди Локридж и го набрах. Знаех, че има голяма вероятност да го намеря, защото телефонът му бе мобилен.

— Да?

Гласът му ми се стори нещо различен.

— Бъди, ти ли си?

— Да. Кой е?

— Бош. Къде си?

— В леглото, мой човек. Вечно ме сварваш в леглото.

Погледнах си часовника. Минаваше обяд.

— Е, ставай. Възлагам ти работа.

Гласът му моментално показа, че се е разсънил.

— Вече станах. Какво искаш да направя?

Опитах се бързо да измисля план. От една страна, се ядосвах сам на себе си, задето не бях взел компютъра на Маккейлъб, обаче, от друга, знаех, че ако го бях взел, сега щеше да е в ръцете на Бюрото и нямаше да ми е от голяма полза.

— Искам колкото може по-бързо да идеш на „Преследваща вълна“. Всъщност вземи хеликоптер, после ще ти платя. Само иди там и се качи на яхтата.

— Няма проблем. И после?

— Включи лаптопа на Тери и отвори снимките. Принтирай анфаса и профилите на Шанди. Ще го направиш ли?

— Да, обаче мислех, че вече си ги принтирал…

— Знам, Бъди, искам пак да го направиш. Принтирай ги, после прегледай кашоните с папките на горното легло. Забравих в кой кашон беше, обаче има папка за човек на име Робърт Бакъс. Това е…

— Поета, да, знам го.

„Естествено, че го знаеш“ — едва не казах гласно.

— Добре, хубаво. Вземи папката и снимките и ги донеси в Лас Вегас.

— Във Вегас ли? Нали отиваше в Сан Франциско?

За миг се обърках, но после си спомних, че го бях излъгал, за да го отклоня от следите си.

— Отказах се. Донеси всичко в Лас Вегас, настани се в хотел и чакай да ти се обадя. Гледай мобифонът ти да е зареден. И не ми звъни, аз ще те потърся.

— Защо да не ти се обадя, когато пристигна?

— Защото след двайсет минути тоя мобифон може да не в мен. Размърдай се, Бъди.

— Ще ми платиш за всичко това, нали?

— Ще ти платя. Ще ти платя и за изгубеното време. На хонорар си, Бъди, затова се размърдай.

— Добре, тръгвам. Нали знаеш, след двайсет минути има ферибот. Мога да го взема и да ти спестя куп пари.

— Вземи хеликоптер. Ще стигнеш един час по-рано от ферибота. Имам нужда от тоя час.

— Дадено, мой човек, тичам.

— А, Бъди? И не казвай на никого къде отиваш и какво правиш.

— Ясно.

Той затвори и аз погледнах Зиго преди да изключа. Агентът си бе сложил тъмни очила, но изглежда, ме наблюдаваше. Престорих се, че сигналът е прекъснал, и извиках няколко пъти „ало“. После затворих мобифона, пак го отворих и набрах номера на Грасиела. Имах късмет. Беше си вкъщи и отговори.

— Грасиела, обажда се Хари. Случват се някои неща и имам нужда от твоето разрешение да разговарям с ФБР за смъртта на Тери и моето следствие.

— С ФБР ли? Хари, казах ти, че не мога направо да се обърна към тях. Едва когато…

— Аз не съм се обърнал към тях. Те дойдоха при мен. Намирам се в пустинята, Грасиела. Нещата, които открих, ме доведоха тук и ФБР вече бяха на мястото. Смятам, че спокойно мога да им разкажа всичко. Човекът, когото търсят тук, е убил Тери. И смятам, че трябва да поговоря с тях, да им обясня какво съм намерил. Това може да им помогне да заловят тоя тип.

— Кой е той?

— Робърт Бакъс. Чувала ли си това име? Тери споменавал ли го е?

Тя се замисли.

— Едва ли. Кой е той?

— Човек, с когото мъжът ти е работил.

— Агент ли?

— Да. Оня, на когото викаха Поета. Чувала ли си Тери да говори за Поета?

— Да, много отдавна. Искам да кажа, преди три-четири години. Спомням си, че беше разстроен, защото онзи трябвало да е мъртъв, но изглеждало, че не е. Нещо такова.

Сигурно по онова време Бакъс се бе появил в Амстердам. Тери навярно тъкмо е бил получил вътрешните сведения за Разследването.

— И оттогава нищо, така ли?

— Не, не си спомням нищо.

— Добре, Грасиела. Е, какво мислиш? Не мога да разговарям с тях, ако не ми разрешиш. Според мен няма опасност.

— Тогава го направи, щом смяташ, че ще помогне.

— Това означава, че скоро ще се появят. Агенти от ФБР. Сигурно ще закарат „Преследваща вълна“ на континента, за да я обискират.

— Защо?

— За улики. Оня тип е бил на яхтата. Първо като клиент, после се е върнал и тайно се е качил на борда. И тогава е подменил лекарствата.

— Божичко!

— Ще дойдат и в къщата. Ще искат да разговарят с теб. Просто бъди откровена, Грасиела. Кажи им всичко. Не крий нищо и всичко ще е наред.

— Сигурен ли си, Хари?

— Да, сигурен съм. Значи си съгласна, така ли?

— Съгласна съм.

Сбогувах се и затворих. Докато се връщах при Зиго, отново отворих мобифона и набрах домашния си номер. После изключих и повторих процеса още девет пъти, за да изтрия разговорите с Бъди Локридж и Грасиела Маккейлъб. Ако нещата в караваната отидеха на зле и Дей поискаше да узнае на кого съм се обаждал, нямаше дай е лесно. Нямаше да научи нищо от моя мобифон. Щеше дай се наложи да се обърне към телефонната компания — със съдебна заповед.

Докато се приближавах, Зиго видя какво правя, усмихна се и поклати глава.

— Знаеш ли, Бош, ако искахме да научим телефонните ти номера, щяхме да ги засечем по въздуха.

— Наистина ли?

— Наистина, стига да искахме.

— Леле, вие наистина сте адски печени. Зиго ме изгледа над слънчевите си очила.

— Не се дръж като тъпанар, Бош. След време започва да втръсва.

— Е, ти би трябвало да го знаеш по-добре.