Майкъл Конъли
Завръщането на поета (27)

Глава 27

В осем и половина почуках на вратата на Елинор Уиш. Отвори ми салвадорката, която живееше там и се грижеше за дъщеря ми. Марисол имаше мило, но изхабено лице. Беше петдесетинагодишна, но изглеждаше много по-стара. Историята на нейното оцеляване беше опустошителна и винаги, когато се замислех за нея, се чувствах късметлия. Марисол се бе отнесла добре с мен още отначало, когато неочаквано се бях появил в тази къща и бях открил, че имам дъщеря. Никога не ме беше смятала за заплаха и винаги се държеше сърдечно и почтително към двойното ми положение на баща и външен човек. Сега се отдръпна и ме пусна да вляза.

— Тя спи — каза Марисол.

Повдигнах папката, която носех.

— Няма нищо. Нося си работа. Искам само да поседя при нея. Как си, Марисол?

— А, добре съм.

— Елинор в казиното ли отиде?

— Да, там отишла.

— Как е Мади?

— Мади много добро момиче. Играе си.

Марисол винаги свеждаше информацията до минимум. Вях се опитвал да разговарям с нея на испански, като си мислех, че причината е лошият й английски. Тя обаче бе също толкова лаконична и на родния си език. Предпочиташе да описва живота и поведението на дъщеря ми с няколко Думи, независимо от езика.

— Е, добре, благодаря ти — казах аз. — Ако искаш да си легнеш, по-късно сам ще си тръгна. Непременно ще заключа вратата.

Нямах ключ, но вратата щеше да се заключи автоматично.

— Да, това добре.

Кимнах и закрачих наляво по коридора. Влязох в стаята на Мади и затворих вратата. В контакта на отсрещната стена беше включена нощна лампа, която хвърляше синкаво сияние. Отидох до леглото и включих лампата на нощното шкафче. От опит знаех, че светлината не смущава Мади. Сънищата на петгодишната ми дъщеричка бяха толкова дълбоки, че тя като че ли можеше да спи при всякакви условия, даже по време на плейофите по телевизията или земетресение пета степен.

Видях тъмна коса, пръсната върху възглавницата. Лицето й бе обърнато на другата страна. Отметнах къдриците от страните й, наведох се и я целунах по бузата. Обърнах глава настрани, за да доближа ухо към нея. Заслушах се в дишането й и бях възнаграден. След кратък миг на безпочвен страх облекчено въздъхнах.

Отидох при бюрото и изключих мониторната система, другата половина от която сигурно беше в дневната или спалнята на Марисол. Сега от нея нямаше нужда. Нали бях тук.

Мади спеше на голямо легло с пъстра завивка, цялата на всевъзможни котенца. Телцето й заемаше невероятно малко пространство на леглото и имаше предостатъчно място да облегна втората възглавница на таблата и да легна до нея. Пъхнах ръка под завивката и лекичко я сложих на гърба й. Неподвижно зачаках, докато не усетих едва доловимото повдигане и спускане. С другата си ръка разтворих папката за Поета и се зачетох.

На вечеря бях прегледал повечето материали. Сред тях имаше профил на заподозрения, разработен отчасти от агент Рейчъл Уолинг, наред със следствени доклади и снимки от местопрестъпления, които се бяха събрали по време на разследването, докато феберейците бяха следили Поета из страната. Това се беше случило преди осем години, когато Бакъс бе убил осем детективи от отдел „Убийства“, придвижвайки се от изток на запад, преди походът му да свърши в Лос Анджелис.

Докато дъщеричката ми спеше до мен, продължих с докладите, написани след като бяха заподозрели специалния агент от ФБР Робърт Бакъс. След като Рейчъл Уолинг го беше простреляла и той бе изчезнал.

Имаше обобщение на аутопсията на трупа, открит от инспектор от министерството на водите и енергетиката в отводнителен тунел в каньона Лоръл. Тялото било намерено почти три месеца след като Бакъс бил прострелян, паднал през прозореца на една къща в каньона и изчезнал в мрака и храсталаците. В джобовете на мъртвеца били намерени документи на агент от ФБР. Разкъсаните дрехи също били негови-костюм, шит по поръчка за Бакъс в Италия, когато го пратили като консултант в издирването на сериен убиец в Милано.

Разпознаването на трупа обаче не било категорично. Останките били силно разложени, анализът на пръстовите отпечатъци бил невъзможен. Дори липсвали части от трупа и отначало смятали, че са изядени от плъхове и други животни, обитаващи тунелите. Нямало я цялата долна челюст и горната кост на носа, което не позволявало сравнение със стоматологичните данни на Робърт Бакъс.

Не могли да установят и причината за смъртта, макар че открили огнестрелна рана в горната част на корема — мястото, където агент Уолинг видяла, че се забива куршумът й. Едно ребро било счупено, навярно от куршума. Само че не намерили следи от самия куршум, което предполагало вход-но-изходна рана. Това не позволило да свържат куршума с оръжието на Уолинг.

Не било направено ДНК сравнение и идентификация. След прострелването, когато се смятало, че Бакъс може още да е жив и да бяга, агентите обискирали дома и кабинета на беглеца. Те обаче търсели улики за извършените престъпления и податки за техните причини. Не предвиждали вероятността някой ден да се наложи да разпознават разложените му останки. И така направили гаф, който щял да преследва Бюрото и да го изложи на обвинения в служебни злоупотреби и укриване на сведения, защото не събрали потенциални ДНК рецептори като косми и кожа от канала в банята, слюнка от четката за зъби, изрязани нокти от кошчетата за смет, пърхот и косми от облегалката на стола в кабинета. А след три месеца, когато намерили тялото в тунела, вече било късно. Тези рецептори били компрометирани или не съществували. Блокът, в който Бакъс имал апартамент, тайнствено изгорял до основи три седмици след като агентите свършили с обиска. А кабинетът му бил даден на друг и основно ремонтиран от агента Рандал Алпърт, който заел мястото му в отдела „Поведенчески проучвания“.

Издирването на кръвна проба на Бакъс се оказало напразно и това отново посрамило Бюрото. Когато агент Уолинг го простреляла в къщата в Лос Анджелис, на пода пръснала малко кръв. Била взета проба, но в лосанджелиската лаборатория неволно я изхвърлили заедно с медицински отпадъци.

Търсенето на кръв, евентуално дадена от Бакъс по време на лични медицински прегледи или като донорство, също завършило безуспешно. Поради собствената му прозорливост, късмет и бюрократична небрежност, Бакъс изчезнал, без да остави нищо от себе си.

Издирването му официално приключило с откриването на трупа в отводнителния тунел. Въпреки че самоличността му така и не била окончателно потвърдена, документите и италианският костюм били достатъчни за феберейците и Бюрото побързало да обяви прекратяването на това следствие, което имало широко отражение в медиите и силно подровило и без това опетнения му облик.

Обаче междувременно продължили тайно разследване на психологическото минало на агента убиец. Ръководено от отдела „Поведенчески проучвания“, същия, в който работил Бакъс, разследването, изглежда, повече се интересувало от въпроса защо е извършил всичко това, отколкото как е успял да го извърши под носа на най-големите експерти в областта на убийствата. Тази следствена насока навярно била защитно средство. Занимавали се със заподозрения, не със системата. Папката изобилстваше на следствени доклади за ранното детство, юношество и възпитание на агент Бакъс. Въпреки големия брой ясно изложени наблюдения, предположения и обобщения, нямаше почти нищо сериозно. Бяха разкрити само някои нишки от цялата тъкан на личността. Бакъс си оставаше загадка, неговата патология си оставаше тайна. Дори най-добрите и най-умните не бяха успели да го разгадаят.

Той бил син на баща перфекционист, многократно награждаван агент от ФБР. Не познавал майка си. Твърдеше се, че баща му бил физически жесток с момчето, навярно го обвинявал, задето майката е напуснала семейството, и сурово го наказвал за провинения като нощно напикаване и дразнене на съседски домашни животни. Според негов съученик от седми клас Робърт Бакъс веднъж споделил, че когато бил малък, баща му го наказвал за подмокряне на леглото, като го закопчавал с белезници за закачалката за пешкири в душ-кабината. По сведения на друг бивш съученик, Бакъс твърдял, че всяка нощ спял с възглавница и одеяло във ваната, защото го било страх да не подмокри леглото. Негов някогашен съсед разкрил подозренията си, че именно Бакъс убил дакела му, като го разрязал надве и оставил частите в някакъв запустял парцел.

Като възрастен, Бакъс проявявал маниакалнодепресивни наклонности. Чистотата и редът били фиксидеи за него. Много свидетелства в тази насока произхождаха от негови колеги агенти в „Поведенчески проучвания“. Всички в отдела знаели, че той може да отложи насрочено съвещание, за да си измие ръцете в тоалетната. Никой не го бил виждал да обядва в стола в Куонтико с нищо друго, освен с печен сандвич със сирене. Всеки ден печен сандвич със сирене. Освен това импулсивно дъвчел дъвка и внимавал никога да не остане без „Джуси Фрут“. Един агент описваше дъвченето му като „отмерено“ — с други думи, предполагаше, че Бакъс е броил колко пъти дъвче всяка дъвка и когато достигнел определен брой, я изплювал и я сменял с нова.

Имаше доклад за разпита на негова бивша годеница. Тя беше съобщила на разпитващия я агент, че Бакъс изисквал от нея често и дълго да се къпе, особено преди и след като се любят. Докато търсели жилище преди сватбата, той й казал, че иска да има отделна спалня и баня. Жената развалила годежа и прекратила връзката си с него, след като веднъж я нарекъл „мърла“, защото си изула обувките на високи токчета в собствената си дневна.

Всички тези сведения бяха само надзъртания в една болна психика. Те не насочваха към нищо. Каквито и да бяха, странните навици на Бакъс не обясняваха защо е започнал да убива. Хиляди хора страдат от леки до тежки форми на маниакалнодепресивни разстройства. Но не прибавят убийството към списъка на личните си тикове. Хиляди са потискани като деца. И не стават потисници.

Маккейлъб бе събрал доста по-малко сведения за повторното появяване на Поета след четири години в Амстердам. В папката имаше само обобщителен доклад от девет страници, в който се излагаха фактите за убийствата и криминалистките открития. По-рано бях прескочил този доклад, обаче сега го прочетох внимателно и се натъкнах на някои аспекти, които имаха отношение към теорията ми за град Клиър.

Петте известни жертви в Амстердам бяха мъже — туристи, пътуващи сами. Това ги поставяше в същия профил като жертвите, погребани в Зайзикс, освен един мъж, който отишъл в Лас Вегас с жена си, но я оставил в минералния басейн на хотела. Мъжете в Амстердам за последен път били видени в квартала с червените фенери, където проституцията е законна — жени в предизвикателно облекло се предлагат зад неонови витрини на минувачите. В два случая холандските следователи открили проститутките, прекарали нощта с жертвите, преди да открият труповете им в близката река Амстел.

Въпреки че телата бяха намерени на различни места, сведенията показваха, че и петте жертви са се озовали във водата в района около Шестата къща, собственост на виден род в историята на Амстердам. Това ми се стори интересно, отчасти заради въпроса дали убиецът случайно е избрал Шестата къща, или в опит да се подиграе с властта, като избере сграда, която я символизира.

Холандските детективи не бяха напреднали много с разследването. Така и не бяха открили механизма на залавяне, надвиване и убиване на жертвите. Ако не бе искал да го забележат, Бакъс навярно изобщо е нямало да привлече вниманието им. Той обаче пращал в полицията писма, настоявайки за Рейчъл Уолинг, и това довело до разпознаването му. Според обобщителния доклад писмата съдържали информация за жертвите и престъпленията, известни само на убиеца. В един от пликовете бил паспортът на последната жертва.

За мен връзката между амстердамския квартал на червените фенери и Клиър, щата Невада, беше очевидна. И на двете места законно се продаваше секс. Нещо повече, и на двете места мъжете ходеха тайно от жените си, като вземаха мерки да не оставят следи. В известен смисъл това ги правеше идеални мишени за убиец и идеални жертви. Така убиецът си осигуряваше още по-голяма безопасност.

Приключих с проучването на събраните от Маккейлъб сведения за Поета и започнах отначало с надеждата да съм пропуснал нещо, може би тъкмо оная подробност, която да изясни цялостната картина. Понякога се случва точно така. Един пропуснат или грешно изтълкуван детайл се превръща в ключа за загадката.

Само че не намерих този детайл при втория прочит и скоро докладите започнаха да ми се струват досадни. Омръзна ми и се замислих за детето, оковано в душкабината. Все си представях тази сцена, съжалявах момчето и бях бесен на бащата, който го бе правил, и на майката, която беше зарязала рожбата си.

Дали това означаваше, че съчувствам на убиеца? Едва ли. Бакъс бе превърнал изтърпените мъчения в нещо друго и ги беше насочил срещу света. Бях наясно с този процес и изпитвах съчувствие към някогашното момче, ала не изпитвах нищо друго към мъжа — освен ледена решителност да го открия и да го накарам да си плати за злодеянията.