Майкъл Конъли
Завръщането на поета (2)

Глава 2

Когато пристигнах пред дома си в Лос Анджелис, Грасиела Маккейлъб чакаше до колата си. Беше дошла навреме за срещата ни, за разлика от мен. Бързо паркирах и изскочих навън да я поздравя. Не ми се стори разстроена. Изглежда, го приемаше в крачка.

— Много извинявайте, че закъснях, Грасиела. Попаднах в сутрешното задръстване.

— Няма нищо. Даже ми беше приятно. Тук е адски тихо.

Отключих вратата. Когато я натиснах, за да я отворя, тя се опря в нещо от пощата на пода. Трябваше да се наведа и да провра ръка вътре, за да издърпам пликовете и да отворя вратата.

Изправих се, обърнах се към Грасиела и я поканих с жест. Тя мина покрай мен и влезе. При тези обстоятелства не можех дай се усмихна. За последен път я бях видял на погребението. Сега изглеждаше съвсем мъничко по-добре — скръбта все още личеше в очите и ъгълчетата на устата й.

Докато минаваше покрай мен в тесния коридор, усетих сладък дъх на портокал. Спомних си го от погребението, когато бях хванал ръцете й, бях й изказал съболезнованията си и й бях предложил помощ, ако има нужда от каквото и да било. Тогава носеше траур. Днес носеше лятна рокля на цветя, която повече подхождаше на парфюма. Въведох я в дневната и я поканих да седне на дивана. Попитах я дали иска нещо за пиене, макар да знаех, че вкъщи няма нищо, освен сигурно една-две бутилки бира и вода от чешмата.

— Няма нужда, господин Бош. Благодаря ви.

— Наричайте ме Хари, моля. Никой не ми вика „господин Бош“.

Сега вече се опитах да се усмихна, но това ней подейства. И не знаех защо съм очаквал противното. През живота си бе преживяла много неща. Бях гледал филма. А сега и последната трагедия. Седнах на стола срещу дивана и зачаках. Тя се прокашля преди да заговори.

— Сигурно се чудите защо поисках да разговарям с вас. По телефона не бях много общителна.

— Няма нищо — отвърнах аз. — Но ме заинтригувахте. Случило ли се е нещо? С какво мога да ви помогна?

Тя заби поглед в ръцете си — стискаше черната си мънистена чантичка в скута си. Приличаше на вещ, купена специално за погребението.

— Наистина се случи нещо и нямам представа към кого да се обърна. Знам достатъчно от Тери — искам да кажа как работят, — за да съм наясно, че не мога да отида в полицията. Още не. Освен това те сами ще дойдат при мен. Съвсем скоро, предполагам. Но дотогава имам нужда от човек, на когото мога да се доверя и който ще ми помогне. Мога да ви платя.

Наведох се напред, опрях лакти върху коленете си и сключих пръсти. Бях я виждал само онзи път — на погребението. С мъжа й някога бяхме близки, но не и през последните няколко години, и сега беше късно. Не знаех откъде идва това доверие, за което говореше.

— Какво ви е казал Тери за мен, че сте готова да ми се доверите? Да изберете мен. Ние с вас всъщност не се познаваме, Грасиела.

Тя кимна, като че ли въпросът и оценката ми бяха справедливи.

— По някое време в брака ни Тери ми разказа всичко за всичко. И за последния случай, по който сте работили заедно. Разказа ми какво се е случило и как взаимно сте си спасили живота. На яхтата. Това ме кара да смятам, че мога да ви се доверя.

Кимнах.

— Веднъж той ми каза нещо за вас, което запомних завинаги — прибави тя. — Каза ми, че не харесвал някои неща във вас, че не ги одобрявал. Струва ми се, имаше предвид начина, по който вършите нещата. Но в края на краищата, след всички ченгета и агенти, които познавал и с които бил работил, ако трябвало да избира човек, с когото да разследва убийство, това сте щели да сте вие. Точка. Каза, че щял да ви избере, защото не се предавате.

Усетих, че очите ми се напрягат. Сякаш чувах Тери Маккейлъб да го казва. Зададох въпрос, макар че вече знаех отговора.

— Какво искате да направя?

— Искам да разследвате смъртта му.