Майкъл Конъли
Завръщането на поета (36)

Глава 36

Преди да се кача в мотелския си апартамент, се отбих в офиса и казах на господин Гупта, че заминавам. Той отговори, че тъй като съм наемал апартамента от седмица за седмица, кредитната ми карта вече била таксувана. Отвърнах, че няма проблем и че въпреки това ще си тръгна. Прибавих, че ще оставя ключа на кухненската маса. Тъкмо се канех да изляза от офиса, когато се поколебах и после го попитах за съседката ми Джейн.

— Да, и тя си замина. Също като вас.

— Какво искате да кажете с това „също като вас“?

— И нея я бяхме таксували за цялата седмица, обаче тя все пак си тръгна.

— Ей, може ли да попитам как е цялото й име? Така и не го научих.

— Джейн Дейвис. Харесвахте ли я?

— Да, беше много мила. Приказвахме си през балконите. Не успях да се сбогувам с нея. Не е ли оставила адрес или нещо такова?

Гупта се усмихна. Имаше много розови венци за човек с толкова тъмна кожа.

— Не, разбира се.

Кимнах в знак на благодарност за информацията. Излязох от офиса, качих се по стълбището и отидох по коридора до стаята си. Събрах си багажа за по-малко от пет минути. След това извадих от гардероба същия кашон, в който бях донесъл всичко, и го напълних с останалите си вещи и играчките, които държах там заради Мади. Бъди Локридж бе познал, като ме беше нарекъл Хари Куфара. Обаче Хари Бирения кашон щеше да е още по-точен прякор.

Преди да си тръгна проверих хладилника и видях, че ми е останала бутилка бира. Извадих я и я отворих. Реших, че от една бира няма да ми стане нищо. В миналото бях пил и повече преди да шофирам. Помислих си дали да не си направя сандвич със сирене, но се отказах, тъй като това ми припомни за навика на Бакъс всеки ден да яде печени сандвичи със сирене в Куонтико. Излязох на балкона с шишето, за да погледам за последен път самолетите на богаташите. Вечерта бе прохладна и свежа. Сините светлини на далечната писта блещукаха като сапфири.

Двата черни самолета ги нямаше — собствениците им бяха приключили бързо, независимо дали бяха спечелили, или изгубили. Зачудих се какво общо могат да имат самолетите с Джейн Дейвис и нейния престой в мотела.

Погледнах към пустия балкон на Джейн, само на метър и нещо от моя. Пепелникът си беше на перилата и видях, че е пълен с недопушени цигари. Още не бяха почистили апартамента й.

И това ми даде една идея. Огледах се. Не забелязах човешко движение, освен на Ковал, където колите бяха спрели на червен светофар. Не видях и следа от нощния пазач на паркинга. Бързо се качих върху парапета и тъкмо се канех да се прехвърля на съседния балкон, когато на вратата ми се почука. Скочих обратно и отидох да отворя.

На прага стоеше Рейчъл Уолинг.

— Рейчъл? Здравей. Случило ли се е нещо?

— Не, нищо, което да не може да се реши със залавянето на Бакъс. Ще ме поканиш ли да вляза?

— Заповядай.

Рейчъл влезе и видя кашона с вещите ми, но я изпреварих.

— Как мина днес, когато се върна в града?

— Ами, специалният агент ми прочете обичайното конско.

— Прехвърли ли цялата вина върху мен?

— Както се уговорихме. Той бесня и крещя, обаче какво Можеше да направи? Сега не ми се говори за това.

— А за какво?

— Като начало — имаш ли още една?

Имаше предвид бирата.

— Не. Просто я допивах и се канех да замина.

— Тогава се радвам, че те заварих тук.

— Искаш ли да си я поделим? Ще ти донеса чаша.

— Нали каза, че нямаш доверие на чашите тук?

— Ами, ще я измия…

Рейчъл се пресегна за бутилката и отпи глътка. Подаде ми я, без да откъсва очи от моите. После се обърна и посочи кашона.

— Значи си тръгваш.

— Да, за известно време се връщам в Лос Анджелис.

— Дъщеря ти сигурно ще ти липсва.

— Много.

— Ще идваш ли да я виждаш?

— Колкото може по-често.

— Хубаво. Нещо друго?

— Какво по-точно? — попитах аз, въпреки че знаех какво има предвид.

— Ще се връщаш ли тук за нещо друго?

— Не, само заради дъщеря ми.

Дълго стояхме и се взирахме един в друг. Подадох й бирата, но Рейчъл ней обърна внимание. Целуна ме по устните и мигновено се прегърнахме.

Знам, че имаше нещо общо с караваната, с общото ни преживяване в пустинята, което ни караше силно да се притиснем един към друг и да се насочим към леглото.

Любихме се като хора, едва избегнали смъртта, бързо и навярно малко брутално — от страна и на двамата. Сексът обаче задоволи първичното ни желание да победим смъртта с живот.

Когато свършихме, се отпуснахме прегърнати върху завивките, тя отгоре ми, аз с пръсти, все още заровени в косите й.

Рейчъл се пресегна наляво за бирата, но я събори и я изля почти цялата върху нощното шкафче и пода.

— Отиде ми гаранционният депозит — отбелязах.

В шишето беше останало достатъчно, за да отпие една глътка и да ми го подаде.

— Толкова за днес — рече тя, докато пиех.

Върнах й остатъка.

— Какво искаш да кажеш?

— След случилото се в пустинята трябваше да го направим.

— Да.

— Гладиаторска любов. Затова дойдох тук. За да не те изпусна.

Усмихнах се — спомних си гладиаторската шега от един стар филм, който ми харесваше. Обаче ней казах нищо и тя сигурно си помисли, че се усмихвам на думите й. Отпусна глава на гърдите ми. Повдигнах косата й, този път по-нежно, за да погледна опърлените краища. После спуснах ръце надолу по гърба й и започнах да я разтривам. Струваше ми се странно, че сега сме толкова нежни един към друг, само минути след като сме били гладиатори.

— Предполагам, че няма да те заинтересува възможността да откриеш клон на частния си детективски офис в Южна Дакота, нали?

Усмихнах се и сподавих смеха в гърдите си.

— Ами в Северна Дакота? — попита тя. — Може и там да ме пратят.

— Трябва да имаш дърво, за да имаш и клон.

Рейчъл нежно ме удари с юмрук по гърдите.

Размърдах се, за да се измъкна изпод нея. Тя изпъшка, но остана отгоре ми.

— Това означава ли, че искаш да се надигна и да се махна оттук?

— Не, Рейчъл, ни най-малко.

Погледнах и видях, че вратата е отключена. Представих си как господин Гупта се качва, за да провери дали съм заминал, и заварва двугърбо чудовище на леглото в апартамент, който смята за освободен. Усмихнах се. Не ме беше грижа.

Рейчъл вдигна лице, за да ме погледне.

— Какво има?

— Нищо. Оставили сме вратата отключена. Някой може Да влезе.

— Ти си я оставил отключена. Това е твоят апартамент.

Целунах я и осъзнах, че не съм я целувал по устните през цялото време, докато се любехме. Още нещо странно.

— Знаеш ли какво, Бош?

— Какво?

— Бива те.

Усмихнах се и й благодарих. Жените могат да изиграят тая карта по всяко време и всеки път получават еднаква реакция.

— Сериозно.

Тя впи нокти в гърба ми, за да подчертае твърдението си, С едната си ръка здраво я притиснах към себе си и двамата се претърколихме. Предполагах, че съм поне десет години по-възрастен от нея, обаче това не ме смущаваше. Пак я целунах, станах от леглото, събрах дрехите си от пода и отидох при вратата, за да я заключа.

— Мисля, че в банята има поне още един чист пешкир — казах. — Можеш да го използваш.

Тя настоя пръв да взема душ и аз я послушах. Докато тя се къпеше, прекосих Ковал до една бакалия и купих още две бири. Щях да се огранича с това, защото щях да шофирам. Седях на кухненската маса, когато тя излезе от банята, напълно облечена и усмихната, и видя двете бутилки.

— Знаех си, че ще свършиш нещо полезно.

Рейчъл седна и се чукнахме.

— За гладиаторската любов — каза тя.

Отпихме и известно време помълчахме. Опитвах се да реша какво означава за мен последният час. И за нас.

— За какво мислиш? — попита Рейчъл.

— За това как се усложняват нещата.

— Не е задължително. Може просто да видим какво ще се случи.

Това не ми прозвуча същото като молбата да се преместя в Дакота.

— Хубаво.

— По-добре да вървя.

— Къде?

— Връщам се в оперативното бюро.

— Чу ли какво се е случило с варела за смет след взрива? Забравих да погледна.

— Не, защо?

— Когато бяхме навън, надникнах в него. Съвсем бегло, че ли е горил кредитни карти, може би и лични документи.

— На жертвите ли?

— Сигурно. Горил е и книги.

— Книги ли? Според теб защо го е правил?

— Не знам, обаче е странно. Навсякъде в караваната имаше книги. Едни е изгорил, други не. Струва ми се странно.

— Е, ако от варела е останало нещо, криминалистите ще го анализират. Защо не го спомена по-рано, когато те разпитваха?

— Защото главата ми кънтеше и сигурно съм забравил.

— Временна загуба на паметта се получава при сътресение.

— Аз нямам мозъчно сътресение.

— Имам предвид експлозията. Разбра ли какви са книгите?

— Не, нямах време. Извадих само една, най-малко изгорялата. Приличаше на поезия. Поне така ми се струва.

Тя ме погледна и кимна, но не отговори.

— Не разбирам защо е горил книги. Поставя бомба, която да вдигне във въздуха цялата каравана, обаче си прави труда да отиде при варела и да изгори някои книги. Почти сякаш…

Млъкнах и се опитах да свържа нещата.

— Почти сякаш какво, Хари?

— Не знам. Сякаш не е искал да остави тая работа с караваната на случайността. Искал е да е сигурен, че тия книги Ще изгорят.

— Предполагаш, че двете неща са свързани. Кой знае, може Да е изгорил книгите преди половин година или там някъде. Не можеш просто така да ги свържеш.

Кимнах. Имаше право, обаче противоречието продължаваше да ме смущава.

— Намерих книгата в горната част на варела — поясних аз. — Беше изгорена при последното му използване. В нея имаше и касова бележка. Полуизгоряла. Но сигурно ще успеят Да я проверят.

— Когато се върна, ще се поинтересувам. Но не си ням да съм виждала варела след взрива.

Свих рамене.

— Аз също.

Рейчъл се изправи. Последвах примера й.

— Има още нещо — казах аз и бръкнах във вътрешния джоб на сакото си. Извадих снимката и й я подадох.

— Сигурно съм я взел, докато бях в караваната, и после съм забравил за нея. Намерих я в джоба си.

Беше снимката от принтера. Двуетажната къща със стареца отпред до комбито.

— Страхотно, Хари. И как да обясня съществуването й?

— Не знам. Обаче реших, че може да се опиташ да откриеш къщата или стареца.

— Какво значение има това?

— Стига, Рейчъл. Знаеш, че не е свършило.

— Не съм сигурна.

Смущаваше ме това, че тя не искаше да разговаря с мен, след като само допреди няколко минути бяхме толкова близки.

— Добре.

Вдигнах кашона си и дрехите, които висяха на закачалки.

— Чакай малко, Хари. Нима просто ще си тръгнеш така? Какво искаш да кажеш с това, че не е свършило?

— И двамата знаем, че оня труп не беше на Бакъс. Ако това не интересува нито теб, нито Бюрото, добре. Обаче не ме будалкай, Рейчъл. Не и след всичко, което преживяхме днес, не и след онова, което току-що направихме.

Тя омекна.

— Виж, Хари, не зависи от мен, разбираш ли? В момента чакаме криминалистите да си свършат работата. Официалната позиция на Бюрото сигурно ще бъде определена едва утре, когато директорът даде пресконференция.

— Не ме интересува официалната позиция на Бюрото. АЗ разговарям с теб.

— Какво искаш да кажа, Хари?

— Искам да кажеш, че ще пипнеш тоя тип, каквото и Да заяви утре директорът.

Тръгнах към вратата. Рейчъл ме последва. Излязохме от апартамента и тя затвори вратата.

— Къде ти е колата? — попитах. — Ще те изпратя.

Рейчъл посочи и двамата слязохме по стълбището. Автомобилът й бе паркиран до офиса. След като отвори предната лява врата, тя се обърна и се спогледахме.

— Искам да пипна тоя тип. Повече, отколкото предполагаш.

— Хубаво. Ще поддържаме връзка.

— Е, а ти какво ще правиш?

— Не знам. Когато реша, ще ти съобщя.

— Добре. До скоро, Бош.

— Довиждане, Рейчъл.

Тя ме целуна и се качи в колата си. Отидох при мерцедеса, като минах между двете крила на мотела, за да стигна на другия паркинг. Бях абсолютно сигурен, че не виждам Рейчъл Уолинг за последен път.