Майкъл Конъли
Завръщането на поета (4)

Глава 4

Първият ми разговор беше на кея Кабрильо в Сан Педро. Винаги съм обичал да слизам дотам, но рядко го правя. Не знаем защо. Това е едно от нещата, за които забравяш, докато не ги направиш пак и не си спомниш, че ти харесват. За пръв път отидох там като шестнайсетгодишен беглец от къщи. Слязох на кейовете в Сан Педро и дни наред си правех татуировки и гледах как пристигат риболовните кораби. Нощем спях в един отключен влекач — „Роузбъд“. Докато началникът на пристанището не ме хвана и не ме пратиха при приемните ми родители.

Кеят Кабрильо се беше променил. Това не бяха товарните докове, където се бях озовал преди толкова много години. Сега там приставаха платноходки. Стотици мачти се издигаха зад заключените портали като гора след пожар. Зад тях имаше моторни яхти, много от които струваха милиони долари.

Други не. Яхтата на Бъди Локридж не бе плаващ замък. Локридж, за когото ми разказа Грасиела Маккейлъб, беше съдружник на съпруга й и негов най-близък приятел накрая. Живееше на десетметрова платноходна яхта, която изглеждаше така, все едно на палубата й е отрупано съдържанието на осемнайсетметров кораб. Вехтория, не заради самата яхта, а заради начина, по който се грижеха за нея. Ако Локридж живееше в къща, на двора щеше да има коли на труп-чета, а вътре — купища стари вестници.

Той беше отворил вратата дистанционно и сега се появи от каютата по шорти, сандали и тениска, носена и прана толкова много пъти, че надписът на гърдите не се четеше. Грасиела му се бе обадила, за да го предупреди. Локридж знаеше, че искам да разговарям с него, но не и точно за какво.

— Е, Грасиела каза, че разследвате смъртта на Тери — започна той, когато слезе на кея. — За нещо като застрахователно разследване ли става дума?

— Да, така да се каже.

— Частен детектив ли сте, или нещо подобно?

— Нещо подобно, да.

Локридж поиска някакъв документ и аз му показах ламинирана карта, която ми бяха пратили от Сакраменто. Когато прочете истинското ми малко име, той иронично повдигна вежди.

— Йеронимус Бош. Като оня шантав художник, а?

Рядко се случваше някой да познае името. Това ми подсказа нещо за Бъди Локридж.

— Някои казват, че бил шантав. Други смятат, че точно е предсказвал бъдещето.

Картата, изглежда, го задоволи и той заяви, че сме можели да поговорим на яхтата му или да се разходим до бакалията за по чаша кафе. Исках да надникна в дома му — такава беше следствената ми стратегия, — обаче не исках да е прекалено очевидно, затова отговорих, че няма да ми е излишен малко кофеин.

Пристанищната бакалия се намираше на пет минути път по кея. Докато вървяхме, водехме общ разговор и през повечето време слушах Бъди да се оплаква от изобразяването си във филма, вдъхновен от сърдечната трансплантация на Маккейлъб и издирването на убиеца на донора му.

— Платили са ти, нали? — попитах, след като той млъкна.

— Да, обаче това не е най-важното.

— Напротив. Влагаш парите в банката и забравяш за останалото. Това е само филм.

Пред бакалията имаше няколко маси и столове и седнахме. Локридж започна да ми задава въпроси, преди аз да получа тази възможност. Оставих го да си каже приказката. Смятах го за изключително важен елемент в разследването си, тъй като познаваше Тери Маккейлъб и беше един от двамата свидетели на смъртта му. Исках да се почувства спокойно в мое присъствие, затова го оставих да ме разпитва.

— И с какво си се занимавал? — попита той. — Ченге ли си бил?

— Почти трийсет години. В полицейското управление на Лос Анджелис. Половината от това време работих в отдел „Убийства“.

— Убийства значи, а? Познаваше ли Терора?

— Моля?

— Искам да кажа, Тери. Виках му Терора.

— Защо?

— Не знам. Просто така му виках. На всички измислям прякори, Тери лично беше виждал световния терор, нали разбираш какво искам да кажа? Виках му Терора.

— Ами аз? Какъв ще е моят прякор?

— Ти…

Той ме погледна като скулптор, измерващ гранитен блок.

— Хм, ти си Хари Куфара.

— Защо?

— Защото си малко смачкан, като че излизаш от куфар.

Кимнах.

— Бива си те.

— Е, значи си познавал Тери, така ли?

— Да, познавах го. Водили сме заедно няколко следствия, когато служеше в Бюрото. После още едно, след като получи ново сърце.

Той щракна с пръсти и ме посочи с показалец.

— Спомних си те! Ти беше ченгето. Оня, дето е бил тук на яхтата си през нощта, когато са се появили двете мутри да го очистят. Ти си го спасил и после той ти е върнал жеста и е спасил теб.

Отново кимнах.

— Точно така. Сега може ли да ти задам няколко въпроса, Бъди?

Той широко разпери ръце, с което показа, че е на мое разположение и няма какво да крие.

— Естествено, мой човек. Не исках да ти гепя микрофона, нали разбираш.

Извадих си бележника и го сложих на масата.

— Благодаря. Да започнем с последното плаване. Разкажи ми за него.

— Хм, какво те интересува?

— Всичко.

Локридж подсвирна.

— Тя е дълга и широка.

Обаче започна да ми разказва историята. Началото отговаряше на малкото, което бях чел в лосанджелиските вестници и което бях чул на погребението на Маккейлъб. Тери и Локридж имали клиент, който ги наел за четири дни и три нощи, за да ловят риба във водите на Бая Калифорния. Докато се връщали в Авалон на Каталина на четвъртия ден, Маккейлъб припаднал на руля. Намирали се на трийсет и пет километра от сушата, по средата между Сан Диего и Лос Анджелис. Излъчили радиосигнал за бедствие до бреговата охрана и им пратили спасителен хеликоптер. Маккейлъб бил транспортиран до болница в Лонг Бийч, където обаче само регистрирали смъртта му.

Когато приключи разказа си, кимнах, като че ли съм потвърдил вече известната ми информация.

— Ти лично ли го видя да припада?

— Не, обаче го усетих.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, той беше на руля. Аз бях в каютата с клиента. Плавахме на север към брега. Клиентът вече беше наловил достатъчно риба, затова даже не бяхме хвърлили въдиците. Тери се движеше бавно, може би с двайсет и пет възела. Та ние с Ото, клиента де, бяхме в каютата, когато изведнъж яхтата зави под деветдесет градуса на запад. Към открито море, мой човек! Знаех, че това не ни влиза в плана, затова се качих горе и надникнах. Видях Тери свлечен върху руля. Беше припаднал. Изтичах при него. Беше жив, обаче беше в безсъзнание.

— И ти какво направи?

— Едно време съм работил като спасител. На плажа Венис Бийч. Още помня как се прави дишане уста в уста. Повиках Ото на палубата и започнах да обдишвам Тери, а клиентът обърна яхтата към сушата и повика бреговата охрана по радиостанцията. Така и не успях да свестя Тери, но продължих да го обдишвам, докато не пристигна хеликоптерът. Доста се забавиха.

Записах го в бележника си. Не защото бе важно, а защото исках Локридж да знае, че го взимам на сериозно и че каквото смята за важно, е важно и за мен.

— За колко време пристигнаха?

— Двайсет, двайсет и пет минути. Не съм сигурен, обаче ти се струва цяла вечност, когато се опитваш да поддържаш дишането на човек.

— Да, всички, с които разговарях, казаха, че си направил всичко възможно. Значи не е изрекъл нито дума, така ли? Просто се е свлякъл на руля.

— Точно така.

— Тогава какви са последните думи, които ти каза?

Локридж задъвка нокътя на единия си палец.

— Труден въпрос. Струва ми се, че беше, когато се върна при перилата до стълбата и извика, че до залез-слънце ще сме си вкъщи.

— И след колко време е припаднал?

— Може би след половин час или малко повече.

— Тогава добре ли изглеждаше?

— Да, беше си обичайният Терор, нали разбираш? Никой не можеше да предвиди какво ще се случи.

— Значи вече бяхте прекарали цели четири дни на яхтата, така ли?

— Да, при това бяхме доста натясно, защото клиентът спеше в голямата каюта. Ние с Тери бяхме в предната.

— През това време виждаше ли Тери ежедневно да си пие лекарствата? Нали се сещаш, всички хапчета, които е трябвало да взима?

Локридж уверено кимна.

— А, да, постоянно гълташе хапове. Всяка сутрин и вечер. Били сме заедно на много плавания. Такъв му беше ритуалът — определяше си вахтата по него. Никога не забравяше. Оня път също.

Записах си още някои неща, просто за да продължа да мълча и Локридж да може да продължи да говори. Само че той не продължи.

— Да е споменавал, че имат различен вкус или че се чувства различно, след като ги е изпил?

— Това ли било? Опитвате се да докажете, че Тери е сбъркал таблетките и да не му изплатите застраховката, а? Ако знаех, че е това, изобщо нямаше да се съглася да приказвам с теб.

Той понечи да стане. Пресегнах се и го хванах за ръката.

— Седни, Бъди. Не е това. Не работя в застрахователна компания.

Той тежко се отпусна на пейката и погледна ръката ми върху своята.

— Тогава какво?

— Вече знаеш какво. Просто потвърждавам, че смъртта на Тери е такава, каквато се предполага.

— Каквато се предполага ли?

Разбрах, че съм сбъркал в избора си на думи.

— Искам да кажа, че проверявам дали не са му помогнали.

Локридж ме изгледа продължително и бавно кимна.

— Например хапчетата му да са били подменени, така ли?

— Може би.

Той решително вирна брадичка. Стори ми се искрен.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Може да се наложи, да. Утре сутрин отивам на Каталина. Ще огледам яхтата. Можем ли да се срещнем там?

— Разбира се.

Стори ми се възбуден и разбрах, че по-късно ще го отрежа, но засега се нуждаех от пълното му съдействие.

— Хубаво. Дай да ти задам още няколко въпроса. Разкажи ми за клиента. Отпреди ли познаваше тоя Ото?

— А, да, той ни наема по два пъти годишно. Живее на острова, това е единствената причина да ни ангажира за няколко дни. Разбираш ли, това беше проблемът с бизнеса, обаче Терора не го интересуваше. Той си беше доволен просто да виси в онова малко пристанище и да я кара с ангажименти за по половин ден.

— Чакай малко, Бъди. За какво говориш?

— Говоря за това, че Тери държеше яхтата на острова. И там ни наемаха посетители на Каталина, които искаха няколко часа да ловят риба. Не изпадаха големи ангажименти. Три, четири, петдневни курсове, за които печелиш добрите пари. Ото беше изключение, обаче той живее там и два пъти годишно ходи да лови риба край Мексико и да се забавлява.

Локридж ми съобщаваше повече информация и насоки за задаване на въпроси, отколкото можех да поема. Задържах вниманието си върху Маккейлъб, но определено щях да се върна на Ото, техния клиент.

— Значи казваш, че Тери се е задоволявал да я кара на дребно.

— Точно така. Все му виках: „Закарай я тая яхта на континента, пусни реклами и си намери сериозна работа“. Обаче той не искаше.

— Някога питал ли си го защо?

— Естествено. Искал да остане на острова. Не му се щяло постоянно да е далеч от семейството си. И му трябвало време, за да работи по досиетата си.

— За старите му случаи ли говориш?

— Да, за тях и за някои нови.

— Какви нови?

— Не знам. Постоянно режеше статии от вестниците и ги лепеше в папките си, звънеше по телефона, такива неща.

— На яхтата ли?

— Да, на яхтата. Грасиела не му даваше да го прави вкъщи. Той ми каза, че това ней харесвало. Понякога се стигаше дотам, че оставаше да спи на яхтата. Накрая. Мисля, че беше заради досиетата. Вманиачаваше се по нещо и накрая тя го пращаше да спи на яхтата, докато не му минеше.

— Той ли ти го каза?

— Нямаше нужда да ми го казва.

— Да си спомняш напоследък да се е интересувал от някакво разследване или досие?

— Не, той не ме занимаваше с такива неща. Помогнах му само в разследването на случая с неговия донор.

— Това смущаваше ли те?

— Не. Искам да кажа, бях готов да му помагам. Да гониш престъпниците е по-интересно, отколкото да гониш риба, но знаех, че неговият свят не е мой.

Отговорът му прозвуча шаблонно, все едно че повтаряше обяснение, което някога му е дал Маккейлъб. Реших да не задълбавам, обаче знаех, че по-късно пак ще продължа с тая тема.

— Добре, да се върнем на Ото. Колко пъти сте ловили риба с него?

— Това ни беше третият… не, четвъртият път.

— Винаги ли край Мексико?

— Май че да.

— С какво си изкарва прехраната, че може да си позволи такова нещо?

— Пенсионер е. Смята се за Зейн Грей^[1] и иска да ходи за риба меч, за да си я окачва на стената. Може да си го позволи. Каза ми, че бил търговец, обаче никога не съм го питал какво е продавал.

— Пенсионер, казваш? На колко е години?

— Не знам, към шейсет и пет.

— А къде е работил?

— Оттатък пролива, в Лонг Бийч, струва ми се.

— Какво искаше да кажеш преди малко с това, че ходел да лови риба и да се забавлява?

— Ами, каквото казах. Водехме го да лови риба и когато се отбивахме в Кабо, той винаги си имаше нещо заделено.

— Значи всяка вечер през това последно пътуване сте приставали в Кабо, така ли?

— Първите две вечери в Кабо, а третата — в Сан Диего.

— Кой избираше местата?

— Ами, Ото поиска да пренощуваме в Кабо, а Сан Диего беше точно на средата по обратния път.

— Какво правеше Ото в Кабо?

— Нали ти казвам, имаше си нещо заделено там. Вечер взимаше душ и излизаше в града. Мисля, че си имаше някоя сеньорита. Разговаряше по мобифона си.

— Женен ли е?

— Доколкото знам, да. Мисля, че тъкмо затова обича четиридневните курсове. Жена му си мисли, че е за риба и сигурно не знае, че се отбива в Кабо за по някоя Маргарита — нямам предвид коктейла.

— Ами Тери? Той ходеше ли в града?

— Не, Тери нямаше забежки в тая област и никога не слизаше от яхтата — без колебание отвърна Локридж. — Нито веднъж не стъпи на кея.

— Защо?

— Не знам. Просто казваше, че не бива. Мисля, че беше суеверен.

— Не разбирам.

— Ами, капитанът остава на кораба, нещо от тоя род.

— Ами ти?

— Най-често висях с Тери на яхтата. От време на време слизах в града да обърна по някоя чашка.

— Ами в онова последно пътуване?

— Стоях си на яхтата. Бях я закъсал с парите.

— Значи в онова последно пътуване Тери нито веднъж не е слизал от яхтата, така ли?

— Точно така.

— И никой друг освен вас тримата с Ото не се е качвал на борда?

— Ами… не съвсем.

— Какво искаш да кажеш? Кой е идвал на яхтата?

— Втората вечер в Кабо ни спряха. Мексиканската брегова охрана. Двама души се качиха на борда и няколко минути оглеждаха яхтата.

— Защо?

— Това им е обичай. Сегиз-тогиз те спират, карат те да платиш такса и те пускат.

— Рушвет ли?

— Рушвет, подкуп, викай му както искаш.

— И това се е случило тоя път.

— Да. Тери им бутна петдесетачка, когато влязоха в каютата, и те се чупиха. Мина доста бързо.

— Обискираха ли яхтата? Ровиха ли в лекарствата на Тери?

— Не, не се стигна дотам. Нали затова е рушветът, да избегнем тия неща.

Сетих се, че не си водя записки. Много от тези сведения бяха нови и си струваха да ги проверя, но усещах, че засега имам достатъчно информация. Щях да я анализирам и да продължа след това. Имах усещането, че Бъди Локридж ще ми отдели колкото време искам, стига да го накарам да се чувства като участник в следствие. Попитах го за точните имена и местоположение на пристанищата, в които са нощували по време на пътуването с Ото, и ги записах в бележника си. После потвърдих уговорката за другата сутрин на яхтата на Маккейлъб. Казах му, че ще се кача на първия ферибот за острова, и той отговори, че ще пътува с мен. Оставих го там, тъй като каза, че искал да пазарува нещо от бакалията.

Докато изхвърляхме чашите от кафе в кошчето за боклук, Локридж ми пожела успех в разследването.

— Не знам какво ще откриеш, не знам дали има нещо за откриване, но ако някой е имал пръст в смъртта на Тери, искам да го спипаш. Нали се сещаш какво имам предвид?

— Да, Бъди, сещам се. До утре.

— До утре.