Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (32)

V

Морийн извика пронизително:

— Глупак такъв! Защо не изчака? Щеше да го направи! Тъпо, безмозъчно същество такова!

Студените очи на Уилет се преместиха от мен върху нея.

— Разбира се, че нямаше да го направи — отвърна той грубо. — Трябваше му пистолетът ти. Сега мълчи и ме остави да се оправям.

Тя се наежи и се хвърли към мен. Тъмните й очи светеха трескаво.

— Нямаше ли да го направиш? — попита тя. — Нямаше ли?

Поклатих глава.

— Не — отвърнах и й се усмихнах.

— Това продължи достатъчно дълго — каза Уилет и влезна в стаята. — Седни — приближи се той до мен. — Искам да си поговорим. Ти също седни. — Това се отнасяше за Морийн.

Аз седнах, но тя — не. Стоеше неподвижно и гледаше Уилет. Острите й малки зъби гризяха палеца.

— Седни — повтори той и насочи пистолета си към нея. — И ти си луда като майка си. Време е да бъдеш сложена под контрол.

Тя се усмихна и се насочи към креслото, в което беше чантата й. Седна, кръстоса крака и продължи да дъвче палеца си.

Уилет застана пред празната камина. Пистолетът беше на равнището на кръста му и сочеше някъде между Морийн и мен Лицето му беше мрачно и угрижено, очите му се местеха от нея към мен и обратно.

— Къде е Джанет? — попита той.

Тъй като Морийн не отговори, аз посочих към вратата срещу верандата.

— Казва, че е там.

— Добре ли е?

— Доколкото знам.

Той се поотпусна, но не свали пистолета.

— Осъзнаваш ли, че от всичко това все още могат да се извлекат много пари, ако се съюзиш с мене? — рече той. — Все още можем да овладеем нещата. Грешката ми е, че й оставих прекалено много свобода. Не мислех, че може да бъде толкова опасна Знаех, че е неуравновесена Майка й беше такава. Но мислех, че са безобидни. Щях да започна да действам по-рано, но Шерил ми попречи. Сега, след като тай е мъртъв, ще е лесно. Ти си единствената пречка. Ще държиш ли устата си затворена, ако получиш петдесет хиляди?

Вдигнах вежди.

— Тя току-що ми предложи милион.

Той направи нетърпелив жест.

— Виж, това е делово предложение. Да не си губим времето. Тя няма милион. Нямаше да ти даде нищо, дори и да имаше какво. Не тя ще получи застраховката на „Дрийм Шип“, а аз.

— Какво ще стане с нея? — попитах и погледнах към Морийн, която ми хвърли безизразен празен поглед с безизразните си празни очи.

— Ще уредя да бъде настанена в лудница. За нея няма друг избор, освен ако не иска да бъде предадена на полицията и съдена за убийство — отвърна Уилет тихо и забързано. — Всичко може да се уреди без много шум. Джанет едва ли ще ни създава неприятности. Мога да я убедя да направи каквото й кажа. Тя ще си получи парите, а ние двамата ще вземем застраховката на „Дрийм Шип“.

— Изясни ми едно нещо — казах. От самото начало ли кроеше този малък план?

— Няма защо да навлизаме в подробности — отвърна грубо той.

— Идеята беше негова — обади се Морийн. — Всичко, от началото до края, беше негова идея. Той спекулираше с парите от наследството. Джанет разбра. Той беше този, който убеди майка ми да затвори Джанет в санаториума. Ако не беше Дъглас, щеше да затвори и мен.

— Млъкни! — изръмжа Уилет и лицето му придоби сурово изражение.

— Предполагах, че има нещо такова — казах. — Някой от хората, които управляваха имуществото, не можеше да не е замесен. Започнах да се съмнявам в теб, когато видях, че нямаш желание да уведомиш останалите попечители. После, когато Джанет беше отвлечена от апартамента на секретарката ми, вече бях сигурен Никой освен теб, мен и Пола не знаеше, че Джанет е там.

— Какво значение има? — прекъсна ме Уилет нетърпеливо. — Ако не бяха Шерил и тази луда жена, всичко щеше да е наред. Но убийствата не одобрявам. Откакто те започнаха тази игра, реших, че трябва да я спра. И тя може да бъде спряна. Ще се спогодим ли? Ще разделя парите от застраховката с теб на половина.

— Ами ако не се съглася?

— Готов съм за бягство — отвърна. — Не искам да се махам, но где го направя, ако се наложи. Ще трябва да ви задържа тук, докато прибера застраховката. Няма да е лесно, но може да се направи. Все пак, ако си умен, ще ми станеш съдружник.

Погледнах към Морийн.

— Нямаш ли какво да кажеш за всичко това?

— Тя няма какво да каже — намеси се нетърпеливо Уилет. — Или ще отиде в лудницата, или в затвора. Прекалено опасна е, за да остане на свобода.

Не му обърнах внимание и повторих:

— Няма ли нещо, което би искала да кажеш?

Тогава тя се усмихна: стегната, твърда малка усмивчица.

— Не, но има нещо, което смятам да направя.

Трябва да беше държала пистолета скрит отстрани в креслото през цялото време. Изстрелът прозвуча като гръмотевица. Барутният огън от изстрела подпали тапицерията на стола.

Уилет изпусна пистолета си и направи няколко не-сигурни стъпки напред с притиснати към гърдите ръце. Видях го да се свлича на колене и в същия момент се хвърлих през малкото разстояние, което делеше моя стол от нейния. Извих китката й точно, когато пистолетът се насочваше към мен. Той изгърмя и усетих барутният огън от изстрела да обгаря врата, ми. Сгромолясахме се на пода — тя, аз и столът. Измъкнах оръжието от ръката й, ударих я силно и се изправих на крака.

— О’кей, о’кей, по-спокойно — викна ми Мифлин откъм вратата на верандата. Двамата с Джек Кермън влезнаха в стаята.

— Добре ли си, Вик? — попита Кермън.

— Да, чухте ли всичко това?

— Чухме го — рече Мифлин. — Зле ли е ранен? — погледна към Уилет.

— Внимавайте! — извиках и скочих напред.

Морийн се беше хвърлила към вратата за верандата. Опитах се да я хвана, но тя беше прекалено бърза. Изтича на верандата и после надолу по стълбите.

— Мъртъв е — чух да казва Мифлин отвратено, когато с Кермън се затичахме след нея.

Когато стигнахме до първата тераса, тя вече беше на четвъртата. Хванах Кермън и го задържах.

— Остави Мифлин да я преследва, ако иска — казах аз.

Мифлин изтрополи по стъпалата на терасата и спря при нас.

— Къде отиде тя? — попита.

Посочих му.

Биваше я в бягането — вече беше стигнала най-долната тераса. Мифлин се спусна след нея, после спря. Тя тичаше право към ръба на скалата. Продължи да тича и след това…

Известно време останахме неподвижни, ослушвахме се и чакахме, но не чухме нищо. Като че ли пространството между скалата и морето се беше разтворило и я беше погълнало.

— Това беше най-добрият път за нея — рекох и тръгнах обратно към къщата. Повдигаше ми се. Дори и да беше луда, все пак беше красива, а аз винаги изпитвах съжаление, когато нещо красиво си отидеше.

Когато стигнахме до верандата, попитах:

— По скалата ли се изкачи?

Кермън кимна.

— Изкачих се по издатината — уточни той и силно потрепери. — Вероятно ще го сънувам до края на дните си. Пола е някъде наоколо. Търси Джанет Кросби.

— Сега ще трябва да обясним всичко това на Бран-дън — казах когато Мифлин се върна задъхан. — Ще бъде доста забавно.

— Станала е на пихтия — съобщи той и ни погледна сърдито. — Е, хайде, умници такива, влизайте вътре и говорете!

Ние влезнахме и говорихме.