Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (22)

VI

С бясно, диво движение измъкнах краката си изпод тежката завивка и се хвърлих навън от леглото. Проблесна ми откачената мисъл, че силата на тласъка ми ще освободи леглото и ще мога да го влача по пода и да се добера до Хопър. Но то устоя и единственото, което направих, беше, че останах без дъх.

Дивият вик на Куел се удари в тавана, разби се и се стовари върху мен като шрапнел. Той отново извика и следващият му вик премина в смразяващо кръвта гъргорене, когато ръцете на Хопър разкъсаха гърлото му.

Не гледах към тях. Беше ме страх. Достатъчно ужасна беше и шумотевицата от борбата им. Вместо това се изправих в леглото, стигнах до края му и прекрачвайки таблата, стъпих със свободния си крак на пода. Бях в такава паника, че едва дишах и се тресях като старец, страдащ от паралично треперене. Протегнах се към шкафа с чекмеджетата. Върхът на пръстите ми само докосна дръжката на най-горното чекмедже. Зад мене се чу свирепо ръмжене — звук, който не приличаше на нищо, което бях чувал и който не исках никога повече да чуя. Отчаяно се хвърлих към дръжката на чекмеджето. Ноктите ми я докоснаха, бясно дръпнах белезниците и кожата на глезена ми сякаш пламна.

Ноктите ми се впиха в дръжката и чекмеджето се отвори на около инч. Беше достатъчно, за да-го издърпам и то падна с трясък на пода. Пълно беше с кърпи и бинтове и висейки над таблата на леглото аз бясно зарових из тях, като търсех ключа.

Внезапно зад гърба ми се чу изскимтяване, което ми вдигна кръвното, но въпреки това за секунда не спрях неистовото си търсене. Накрая намерих ключа между две кърпи и плачещ за глътка въздух се изтеглих обратно на леглото и започнах да търся малката ключалка в белезниците. Глезенът ми кървеше, но не ми пукаше. Мушнах ключето в ключалката, завъртях го и белезниците се отвориха.

С едно движение скочих от леглото и се озовах в другия край на стаята. После спрях за миг, направих две стъпки назад и преглътнах внезапно придошлата слюнка.

Хопър ми хвърли един поглед над тялото на Куел. Озъби ми се и видях, че устата му е омазана с кръв. Навсякъде имаше кръв: на стената зад него, по чаршафа, по него и по Куел.

Куел лежеше напряко на леглото: безжизнен манекен с оплескани с кръв дрехи. Полуотворените му, изцъклени очи гледаха в мен с ужас. Хопър беше прегризал юголарната му вена. Беше по-мъртъв от мъртва скумрия.

— Дай ми ключа — прошепна Хопър едва-едва. — И други ще умрат тази нощ.

Отдръпнах се. Мислех си, че съм силен мъж, но не и в този момент: Малой гнусливецът със студена пот по лицето и парче олово в стомаха. В живота си бях виждал какви ли не ужасяващи гледки, но тази картинка спечели Оскара.

— Дай ми ключа или ще убия и теб — повтори Хопър и бутна тялото на Куел от леглото на пода, после започна да пълзи към мен, лицето му се кривеше, кръвта по устата му блестеше на светлината на лампата.

Беше някакъв абсолютен кошмар. Кошмар, за който човек можеше да разкаже на приятелите си; кошмар, на който те не биха повярвали.

Започнах бавно, заобиколно движение назад към вратата.

— Не излизай, Сийбрайт — каза Хопър, навеждайки се от леглото с вперен в мене поглед. — Дай ми ключа!

Стигнах до вратата и когато ръката ми обхвана дръжката, той нададе адски писък на разочарование и гняв и се хвърли от леглото към мен. Леглото се разклати, но устоя и свитите му пръсти задраскаха по килима на около шест фута от мен.

Треперех. Отворих вратата и едва не паднах навън в коридора. Когато сграбчих дръжката, за да затворя, от гърлото му отново се изтръгна ужасяващ животински вик.

Известно време само стоях в дългия, тих коридор. Сърцето ми подскачаше, коленете ми се подкосяваха, после бавно започнах да идвам на себе си. Като се подпирах с една ръка на стената, полека тръгнах към масивната врата в дъното на коридора. Минах покрай четири врати преди да стигна до нея. Прокарах ръце по повърхността, усещайки хладната гума под горещите си длани. Завъртях дръжката, но нищо не стана. Вратата беше заключена толкова здраво, колкото гроба на фараон.

Е, очаквах го. Но ако можех, имах намерение да се измъкна оттук. Мисълта да се върна в оная костница ме накара да потръпна. Хванах дръжката на вратата и я напънах. Нищо не излезе. Беше като да се опитваш да се прехвърлиш през Великата китайска стена.

Не беше това начинът да излезна.

Върнах се до другия край на коридора и разгледах решетките на прозореца. Нищо, освен железен лост, не би могло да ги помръдне, а дори и с него би отнело половин ден, за да се измъкнеш.

Следващата ми стъпка беше да си намеря оръжие. Ако можех да открия нещо, което да използвам като палка, трябваше само да се скрия до главната врата и да чакам някой да се появи. Q. Е. D.^[1] Дори и на Малой понякога му идваха идеи.

Тръгнах по коридора. Първата врата, която опитах, беше отключена. Надникнах предпазливо в тъмнината, ослушах се, не чух нищо друго освен собственото си дишане, потърсих пипнешком електрическия ключ и светнах лампата. Вероятно това беше стаята на Куел. Чиста беше, подредена и спретната и наоколо не се виждаше никакво оръжие или нещо, което бих могъл да използвам за целта. При вида на една бяла униформа, окачена на закачалка, ми просветна идея. Вмъкнах се в стаята и пробвах сакото. Седеше ми не по-добре, отколкото би стояла кожата на къртица на полярна мечка, така че отхвърлих идеята.

Следващата стая също беше празна. Над мръсното легло имаше цветен плакат на момиче със силно изрязани бикини и наниз бисери. Тя ми се усмихна подканващо, но аз не й се усмихнах в отговор. Явно това беше стаята на Бланд.

Плъзнах се вътре и затворих вратата. След бързото претърсване на шкафа с чекмеджетата се сдобих освен с някои и други неща и с кожена палка с каишка, в която да промушиш китката — идеално оръжие за убиване, точно от каквото имах нужда.

Минах през стаята и спрях до друг шкаф, намерих една резервна униформа и изпробвах сакото. Беше ми почти по мярка — малко по-голямо, но достатъчно добро. Преоблякох се, като оставих пижамата си на пода. Почувствах се много по-добре, след като отново бях с панталон и обувки. Пижамата и босите крака не са най-добрата екипировка за бой. Мушнах палката в страничния си джоб и ми се прииска да имах пистолет.

В дъното на шкафа намерих еднопинтова бутилка ирландско уиски. Счупих печата, отвъртях капачката и отпих. Алкохолът премина като коприна надолу и експлодира като бомба в стомаха ми.

Хубав алкохол, помислих си, и за да бъда напълно сигурен, ударих още една глътка. Все още ми се струваше много добър. Прибрах бутилката в страничния си джоб и се насочих към вратата. Започвах да се съвземам.

Когато отворих вратата, чух стъпки. Стоях по-тих от мишка, която вижда котка, и чаках. Сестрата с продълговатото лице вървеше по коридора и си тананикаше под носа. Мина съвсем близо до мен и щеше да ме види, ако беше погледнала в моята посока, но не погледна. Тя продължи напред, отвори една врата в другия край на коридора и влезе в полутъмна стая. Вратата се затвори.

Чаках със спотаен дъх. Чувствах се много по-добре след уискито. Минутите летяха. Едно перце, което течението бе промушило под вратата, полетя през коридора сякаш се извиняваше. Изведнъж по прозореца с решетката заплиска дъжд. Вятърът въздишаше около къщата. Аз продължавах да чакам. Не исках да удрям сестрата с палката, ако можех да го избегна. Имам предразсъдъци относно удрянето на жени; вместо това те ме удряха.

Сестрата отново се появи, мина по коридора, извади ключ и преди да усетя какво прави, отключи вратата. Видях вратата да се отваря и стълбище, водещо към нещо осветено някъде долу. Скочих напред, но тя беше минала през прага и затвори вратата зад себе си.

Както и да е, казах си утешително, така или иначе още не бях готов да си тръгна. Вратата можеше да почака. Реших, че ще разгледам стаята, която сестрата току-що беше напуснала. Може би в нея беше Анона.

Извадих палката, устоях на изкушението да отпия още една глътка от уискито и тръгнах по коридора. Спрях пред вратата, долепих ухо до нея и се ослушах. Не чух нищо, освен вятъра и дъжда, който плющеше по прозореца. Хвърлих поглед през рамо. Никой не надничаше към мен от останалите врати. Коридорът изглеждаше самотен и пуст като църква в понеделник следобед. Натиснах дръжката и бавно я завъртях. Вратата се отвори и аз надникнах в стая, направена и мебелирана точно като онази, в която бях държан като затворник.

Имаше две легла, едното от които — празно. В другото, срещу мен, лежеше жена. Синята нощна лампа хвърляше призрачна светлина върху чаршафа и върху бялото й лице. Ореол от руса коса почиваше върху възглавницата. Очите изучаваха тавана с обърканото изражение на загубило се дете.

Отворих малко по-широко, влезнах тихо в стаята, затворих и се опрях на вратата. Запитах се дали щеше да изпищи. Тапицираната с гума врата сякаш ме увери, че и да го направи, никой нямаше да я чуе. Но тя не го стори. Очите й продължиха да гледат тавана, но един нерв на бузата й започна да трепка. Аз чаках. Нямаше нищо спешно, така че реших да не я плаша.

Погледът й бавно се придвижи от тавана към стената и от стената към мен. Очите ни се срещнаха. Осъзнах, че дишам едва-едва и че палката в ръката ми е толкова ненужна, колкото пистолет по време на спявка. Пъхнах я обратно в джоба си.

Тя ме изучаваше, нервът трепкаше, очите й се разширяваха.

— Здравей — казах бодро, но тихо. Дори успях да се усмихна.

Малой и доброто му отношение към болните: талант, който внуците му ще обсъждат със затаен дъх — ако изобщо някога имаше внуци, което беше съмнително.

— Кой си ти? — тя не извика, нито се опита да се покатери по стената, но нервът на бузата й продължаваше да трепка.

— Нещо като детектив — отвърнах, като се стараех да я успокоя. — Дошъл съм да ти помогна да се върнеш вкъщи.

След като се бях приближил до нея, можех да видя, че зениците на сините й очи са като върхове на топлийки.

— Нямам никакви дрехи — каза тя. — Взеха ми ги.

— Ще ти намеря други. Как се чувстваш?

— Добре — русата глава се завъртя надясно, после наляво. — Но не мога да си спомня коя съм. Мъжът с бялата коса ми каза, че съм си загубила паметта. Той е симпатичен, нали?

— И на мен така ми казаха — рекох предпазливо. — Но искаш да си отидеш вкъщи, нали?

— Аз нямам дом — тя извади дълга гола ръка изпод чаршафа и прокара нежни пръсти през русата си коса. Дланта й се плъзна надолу, докато не напипа трепкащия нерв. Тя притисна пръста си към него, сякаш, за да го скрие. — Загубила се е, но сестрата каза, че я търсят. Ти да не си я намерил?

— Да, затова съм тук.

Тя се замисли за известно време над чутото, като се мръщеше.

— Тогава значи знаеш коя съм? — рече накрая.

— Казваш се Анона Фрийдландър — отвърнах. — И живееш в Сан Франциско.

— Така ли? Не си спомням. Сигурен ли си?

Гледах ръката й. Беше осеяна с миниатюрни белези. Държали я бяха дрогирана доста време, И в момента беше повече или по-малко под въздействието на наркотик.

— Да, сигурен съм. Можеш ли да станеш от леглото?

— Не мисля, че искам — отвърна тя. — Мисля, че предпочитам да поспя.

— Всичко е наред — казах. — Заспивай. Още не сме готови да си тръгнем. След известно време — след като поспиш, ще си ходим.

— Нямам никакви дрехи или вече май ти го казах? В момента съм абсолютно гола. Хвърлих нощницата си във ваната. Сестрата много се ядоса.

— Не трябва да се безпокоиш за нищо. Аз ще се погрижа. Когато сме готови да тръгваме, ще ти намеря нещо да облечеш.

Тежките клепачи неочаквано се затвориха, после отново се отвориха с усилие. Пръстът се плъзна от нерва. Той вече не трепкаше.

— Харесваш ми — обади се сънливо. — Кой каза, че си?

— Малой. Вик Малой — нещо като детектив.

Тя кимна.

— Малой. Ще се опитам да запомня. Имам много слаба памет. Като че ли никога нищо не запомням. — Клепачите отново започнаха да се отпускат. Стоях над нея и я гледах. — Май не мога да стоя будна. — После, след доста дълга пауза, когато вече си мислех, че е заспала, рече с далечен глас: — Тя го застреля, знаеш ли? Аз бях там. Взе ловджийската пушка и го застреля. Беше ужасно.

Почесах носа си. В стаята настъпи тишина. Тя спеше. Каквото и да й беше била сестрата, вече я беше отнесло в забравата. Може би нямаше да дойде в съзнание до сутринта. Бих могъл да я нося, ако можех да се измъкна навън, но имаше време да мисля за това.

Ако се наложеше да я нося, можех да я увия в чаршафа, но ако настояваше да ходи, трябваше да й намеря какво да облече.

Огледах стаята. Шкафът с чекмеджетата беше срещу леглото. Отворих подред чекмеджетата. Повечето бяха празни, в другите имаше кърпи и бельо за смяна. Дрехи нямаше.

Прекосих стаята и отидох до гардеробчето, отворих го и надникнах вътре. Имаше пеньоар, чехли и два големи куфара, поставени спретнато на горния рафт. Смъкнах единия. На капака имаше инициали А. Ф. Разкопчах, каишите и го отворих. Съдържанието разреши проблема с дрехите. Беше претъпкан с какво ли не. Порових из дрехите и на дъното открих униформа на сестра.

Бръкнах във вътрешните джобчета на куфара. В едното намерих малко синьо дневниче от 1948 година.

Запрелиствах го бързо. Записките бяха малко, с голямо разстояние помежду им. Няколко от тях се отнасяха до „Джек“ и аз предположих, че това беше Джек Брет, дезертьорът от флотата, за който ми беше казал Мифлин.

24.01. Кино с Джек — 7.45.

28.01. Вечеря в „Етоал“. Среща с Джек в 6.30.

29.01. Вкъщи за уикенда.

05.02. Джек се върна на кораба си.

Нищо повече до 10 март.

10.03. Още няма писмо от Джек.

12.03. Д-р Салзър ме попита дали не искам да работя извън санаториума. Казах „да“.

16.03. Започнах работа в Крестуейс.

18.03. Мистър Кросби почина.

Останалата част от дневника беше празна, както беше празен и животът й след тази дата. Вероятно беше отишла в Крестуейс, за да се грижи за някого. Беше видяла как е умрял Кросби. Така че беше затворена в тази стая от две години и й се биеха наркотици с надеждата, че рано или късно мозъкът й ще се замъгли и тя няма да може да си спомни какво се беше случило. Тава беше очевидно, но тя все още помнеше. Ужасът от видяното все още живееше в ума й. Може би неочаквано беше влезнала в стаята, където двете момичета са се борили за оръжието. Може би се беше оттеглила, когато Кросби се е намесил в разправията, като не е искала да го разстройва, и е видяла пушката да се насочва към него и да стреля.

Погледнах неподвижното бяло лице. Някога, макар че вече не бе, това лице е било решително и волево. Тя не беше от хората, които биха потулили вещо, нито пък би могла да бъде убедена с пари. Най-вероятно би настоявала да се извика полицията. Така че я бяха заключили.

Почесах се по бузата и ударих с дневничето по дланта си. Следващата стъпка беше да се измъкваме оттук и то бързо.

И сякаш в отговор на тази ми мисъл, изведнъж се разнесе страхотен трясък, който разтърси сградата: като че ли половината от нея се беше срутила.

Едва не излезнах от кожата си, озовах се с два скока до вратата и я отворих. Коридорът беше пълен с тухлен прах, от който се измъкнаха две фигури с пистолети в ръцете и се затичаха към стаята на Хопър. Това бяха Джек Кермън и Майк Финеган. Щом ги видях, нададох радостен вик. Те рязко се обърнаха и насочиха пистолетите си към мен.

Напрегнатото лице на Кермън се разтегли в широка, сърдечна усмивка.

— „Юнивърсъл Сървисиз“ на вашите услуги — каза той, сграбчвайки ме за ръката. — Каква е хавата, приятелю?

— Имам нужда от транспорт за една гола блондинка — отвърнах, като го прегръщах, а от Майк получих потупване по гърба, което едва не ме събори. — Какво направихте — сградата ли срутихте?

— Закачихме няколко вериги за прозореца и го измъкнахме с десеттонов камион — обясни Кермън, усмихнат до ушите. — Малко грубо, но резултатно. Къде е блондинката?

Там, където по-рано беше прозорецът с решетката, сега зееше дупка в разкъртената тухлена стена.

Повлякох Кермън към стаята на Анона, а Финеган остана да пази коридора. Отне ни десет секунди да увием изпадналото в безсъзнание момиче в чаршафа и да го изнесем навън.

— Прикривай ни, Майк — рекох му, когато минавахме покрай него на път за дупката в стената. — Стреляй, ако се наложи.

— Метни я на рамото ми — каза ми Кермън, като трепереше от вълнение. — До стената има опряна стълба.

Помогнах му да се покачи на онова, което бе останало от стената. Голи ръка и крак висяха отпуснато близо до лицето ми.

— Сега разбирам защо хората се записват в противопожарната охрана — каза той, като внимателно започна да слиза по стълбата.

Долу видях голям камион, паркиран близо до сградата, а в подножието на стълбата забелязах Пола. Тя ми махна.

— О’кей, Майк — викнах му. — Да тръгваме.

В момента, в който Майк се присъедини към мен, вратата в края на коридора се отвори и се появи сестрата с продълговатото лице. Тя зяпна изумено към нас, към разрушената стена и започна да крещи.

Смъкнахме се по стълбата и се натъпкахме в камиона.

Пола беше вече на волана и когато се качихме отзад, тя включи амбреажа и подкара бясно през цветните лехи.

Кермън беше положил Анона на пода и я гледаше.

— Хъм-м-м — рече той и засука мустак. — Ако знаех, че е толкова хубава, щях да дойда по-рано.