Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (10)

IV

Нисичката блондинка, която отговаряше за частната телефонна централа в предната стая на офиса ми, се усмихна свенливо, когато отворих вратата от матирано стъкло с надпис със златни букви „Юнивърсъл Сървисиз“. В десния й край, с по марки букви, пишеше: „Изпълнителен директор — Виктор Малой“.

— Добро утро, мистър Малой — каза ми тя, като разкри дребните си хубави бели зъбчета. Имаше чип нос и държане като на малко кученце. На човек му се струваше, че трябва само да я потупа, за да завърти опашка. Добро дете. Надали имаше и осемнайсет и само два сърдечни трепета: аз и Бинг Кросби^[1].

Другите две девойчета, които седяха зад пишещите машини — също блондинки, и също като кученца — ми се усмихнаха, както се усмихват малките момиченца и подобно на нея казаха: „Добро утро, мистър Малой“.

Мистър Малой огледа харема си и рече, че утринта е страхотна.

— Мис Бенсинджър е в Съвета. Може да закъснее малко — уведоми ме „телефонната“ блондинка.

— Благодаря, Трикси. Ще бъда в кабинета си. Когато се появи, кажи й, че ми трябва.

Тя сведе глава и ми хвърли такъв поглед, че той би означавал нещо за мен, ако беше с някоя и друга годинка по-голяма и не работеше тук, после се завъртя на стола си, за да приеме едно обаждане.

Влезнах в кабинета си и затворих вратата. Часовникът на бюрото ми показваше десет и пет — твърде рано за питие, макар че имах нужда от него. След известно колебание реших, че бутилката нямаше да разбере, че е твърде рано, измъкнах я от чекмеджето и отпих малка, доста скромна глътка. После седнах, запалих цигара и прехвърлих сутрешната поща, но не открих нещо, което да задържи вниманието ми. Оставих по-голямата част върху другия поднос на вниманието на Пола, качих крака на бюрото и затворих очи. След снощните преживявания се чувствах малко извън строя.

Една голяма муха бръмчеше мързеливо около главата ми. Двете машинописки тракаха на машините, Трикси се занимаваше с телефонните бутончета. Аз дремех.

В единайсет без двайсет ме събуди гласът на Пола в предната стая. Имах достатъчно време, за да сваля краката си от бюрото и да придърпам подноса о пощата към себе си преди тя да отвори вратата и да влезе.

— Ето те и теб — казах колкото можех по-бодро. — Идвай насам.

— Ако се налага да спиш в офиса, би ли се опитал поне да не хъркаш? — рече тя, докато издърпваше един стол и сядаше. — Това деморализира персонала.

— Те от години вече са деморализирани — отвърнах с усмивка. — Миналата нощ спах около два часа. Тази сутрин съм един уморен стар човек и с мен трябва да се отнасят мило.

Студените й кафяви очи се спряха върху, синината на скулата ми и веждите й се повдигнаха с половин инч.

— Неприятности?

— Ами, едно вълнуващо преживяване — отвърнах и й разказах за посещението на Бени Доун.

— Мъртъв? — учуди се тя. — Кой го е застрелял?

— Не знам със сигурност, но предполагам кой може да е — отвърнах, изпъвайки крака върху бюрото. — Десет минути след като се обадих на Мифлин ченгетата дойдоха, но той не беше с тях. Спомняш ли си двете куки, на които се натъкнахме, когато бяхме в Главното управление: онзи с червената коса и другия, здравеняка? Е, ясно е кои са: сержант Макгро — това е червенокосият, и сержант Харстъл. Двамина прекрасни, благовъзпитани, спокойни мерзавци, които човек би желал да не среща никога. Не си направиха труда да скрият колко им е приятно да научат, че Дуон е мъртъв. Това, естествено, е разбираемо. Смъртта му очиства Салзър. Всичко, което трябва да направи сега, е да заяви, че Дуон вече не е работел за него. А защо той е откраднал колата му, убил е Юдора и се е опитал да убие и мен, е нещо, което полицаите трябва да открият. Хващам се на бас, че те никога няма да го направят.

— Каза, че имаш предположение кой го е убил.

— Да. Когато ония двамата прибраха Дуон, аз се позавъртях наоколо и потърсих следи. Те пристигнаха с полицейска кола, чиито гуми оставиха отпечатъци с формата на диаманти. Намерих същите отпечатъци в пясъка зад къщата ми. Мисля си, че са пристигнали рано вечерта, за да ме държат под око и са имали запазени места на първия ред за малкия спектакъл, който Дуон бе устроил в моя чест, а когато го съборих и го оставих завързан, изкушението е било твърде голямо, за да му устоят. Докато съм звънял на Мифлин, те са отишли при Дуон и са му видели сметката.

— Искаш да кажеш, че двама полицаи…? — започна Пола, а очите й се разшириха от изумление.

— Забележи колко неприятности спестява това — рекох. — Постави се на тяхно място. Имаш един човек, когото търсят за убийство и който най-вероятно би проговорил, ако се стигне до съд. Може би е имал доста неща, които би могъл да изпее за д-р Салзър и които биха излезли на първа страница във вестниците. Брандън е приятелче на Салзър. Какво по-удобно от това да се прати един куршум в главата на Дуон, за да се спестят процесът и неприятностите, които той би предизвикал за приятелчето на Брандън? Просто, нали? Може и да греша, разбира се, но се съмнявам. Както и да е, нищо не можем да направим по тоя въпрос, така че да го пропуснем и да се заемем с някой, по който можем да направим нещо. Видя ли завещанията на Кросби?

Пола кимна.

— Джанет не е правила завещание. Кросби е оставил три четвърти от богатството си на нея и една — на Морийн Очевидно Джанет му е била любимка. В случай, че Джанет умре Морийн е трябвало да получи всичко при условие, че се държи прилично Ако се замесела обаче в скандал и името й се появяло във вестниците, цялото състояние трябвало да премине към Изследователския център на Оркид Сити, като на нея щели да изплащат само по хиляда долара годишно. Изпълнителите на завещанието му са „Глин & Копли“ — на третия етаж в тази сграда. Половината от капитала е неприкосновена, другата половина е на разположение на Морийн при условие, разбира се, че се държи прилично.

— Чудесни условия за един изнудвач — отбелязах — Ако е кривнала от правия път и някой мошеник е разбрал, би могъл да я притиска, докато й Измъкне всичко, с което разполага. От друга страна на нея няма да й е много весело да живее с хиляда долара годишно, нали?

Пола вдигна рамене:

— Някои момичета живеят и с по-малко.

— Сигурно, но не и милионерските дъщери. — Взех ножа за писма и започнах да пробивам дупки в попивателната. — Значи Джанет не е оставила завещание Това означава, че Юдора не е получила наследство. Тогава откъде е взимала парите си? — вдигнах очи и погледнах замислено Пола. — Представи си, че е знаела, че Морийн се лекува от наркомания? Представи си, че Морийн й е плащала, за да си държи устата затворена? Това е идея. После се появявам аз и Юдора решава, че може да измъкне още пари от нея. Уговаря ми среща за девет и се обажда на Морийн или на човека, който я представлява, а той би могъл да бъде д-р Салзър. Всъщност наистина би могъл да е той. Възможно е да е казала: „Давай още мангизи, иначе мога да си отворя устата“ — тогава Салзър изпраща Дуон да я разубеди. Вместо това, или пък действайки според заповедите, той я премахва. Как ти се струва?

— Звучи добре — отвърна Пола колебливо. — Но това са само предположения.

— Точно така. Предположения са. И все пак, не ми се струва невъзможно. — Направих още три дупчици в попивателната и рекох: — Мисля, че ще е най-добре да поговоря още веднъж със сестра Гърни. Слушай, Пола, тя не е дежурна през деня Би ли звъннала в Асоциацията на медицинските сестри да видиш дали ще можеш да вземеш домашния й адрес? Разкажи им някоя измишльотина. Вероятно ще ти го дадат.

Докато я нямаше в кабинета, ударих още една глътка уиски и запалих нова цигара „Първо — сестра Гърни, казах си, после — «Глин & Копли».“

Пола се върна след няколко минути и сложи върху обезформената ми попивателна лист хартия.

— Апартамент 246, 3882 Холивуд Авеню — съобщи тя. — Известно ли ти е, че е една от сестрите на д-р Салзър?

— Така ли? — бутнах стола си назад. — Е, какво знаеш? Всичко продължава да води към Салзър, нали? — наклоних таблата с кореспонденцията си към нея. — Тук няма нищо особено, поне нищо, с което да не можеш да се справиш.

— Приятно е да го чуя. — Взе подноса. — Продължаваш ли да се занимаваш със случая?

— Не съм сигурен. Ще ти кажа следобед. — Пресегнах се да си взема шапката. — Ще се видим по-късно.

Отне ми половин час да стигна до Холивуд Авеню, Движението по Сентър Авеню по средата на сутринта ме забави, но аз и не бързах.

3882 Холивуд Авеню се оказа шестетажен блок, построен набързо с поглед към лесната печалба и едва ли с някаква мисъл за удобството на живеещите в него. Фоайето бе тъмно и порутено. Асансьорът бе за трима души, ако те нямаха нищо против да се натъпчат вътре като сардели. На метална табелка с ръка, която сочеше към стълбата за мазето, пишеше: „Портиер“. Беше закачена накриво на стената, а буквите бяха в избледняло синьо.

Влезнах в асансьора, дръпнах решетката и натиснах копчето, на което бе отбелязано „етаж II“. Асансьорът пое със скърцане, сякаш се колебаеше дали изобщо да тръгне и спря с въздишка на втория етаж. Упътих се по един безкраен коридор, от двете страни на който бяха подредени изпокъртени, олющени врати. След като ми се стори, че съм извървял половин миля, стигнах до 246-ти апартамент, който се намираше в дъното — един от двата апартамента, разположени един срещу друг. Бутнах пръст в звънеца, после се подпрях на стената и извадих цигара. Чудех се дали сестра Гърни е в леглото. Чудех се дали ще се зарадва да ме види отново и се надявах да е така.

Трябваше да почакам няколко минути, преди да чуя шумолене, и после вратата се отвори. Сестра Гърни изглеждаше доста по-интересно без униформата си, Беше облечена с пеньоар, който стигаше до глезените й, но се, разтваряше на коленете й. Стъпалата и краката й бяха голи.

— А, здрасти — поздрави ме тя. — Искаш ли да влезнеш?

— Няма да откажа.

Тя отстъпи встрани.

— Как ми намери адреса? — попита, като ме въведе в малка всекидневна. — Изненада ме.

— Нали? — отвърнах, захвърляйки шапката си на един стол. — Изглеждаш като гръмната от изненада.

Тя изхихика.

— Случайно погледнах през прозореца и те видях като влизаше. Така че имах време да се съвзема. Откъде разбра, че живея тук?

— Звъннах в Асоциацията на медицинските сестри. Да не се готвеше да си лягаш?

— Ъ-хъ, но не се притеснявай.

— Ти си лягай в леглото, а аз ще седна до теб и ще ти държа ръката.

Тя поклати глава.

— Звучи тъпо. Хайде да пийнем. Нещо специално ли те води или само минаваш?

Наведох се напред в креслото.

— Петдесет на петдесет, макар че ударението пада на това, че само минавам. Не ме карай да правя питиетата. Чувствам се малко не както трябва. Не спах добре миналата нощ.

— С кого беше излезнал?

— Нищо подобно нямаше — протегнах се благодарно към чашата и й казах наздраве.

Тя се приближи и се отпусна на дивана. Пеньоарът й се разтвори. Имах време да хвърля един поглед, преди тя да прибере краищата.

— Знаеш ли, не очаквах да те видя отново — каза тя, като държеше чашата уиски с лед така, че бузата й опираше в ръба. — Мислех, че си от бройкаджиите.

— Аз? Бройкаджия? О, не, страшно си сгрешила в преценката си. Аз съм от постоянните, верните, привързващите се.

— Така да е, но почакай да видим, когато новото стане старо — отбеляза тя с горчивина. — Добро ли е питието?

— Чудесно — Протегнах крака и се прозях. Наистина ми се щеше да пропълзя в някоя дупка и да зария входа след себе си. — Колко време още смяташ, че ще се грижиш за младата Кросби?

Казах го предпазливо, но тя веднага ми хвърли остър, изненадан поглед.

— Сестрите никога не разговарят за пациентите си — отвърна строго и отпи малко от чашата си.

— Освен ако нямат причина да го правят — рекох. — Сериозно, не искаш ли да смениш работата си? Бих могъл да го уредя.

— Защо пък не! Сегашната работа ми е писнала до смърт. То някак не върви да наричам това работа, след като изобщо нямам какво да, правя.

— Е, сигурно трябва да има какво да се прави.

Тя поклати глава, понечи да каже нещо, но размисли.

Аз чаках.

— Каква е тая работа, за която ми говориш? — попита. — Като медицинска сестра ли ти трябвам?

— Нищо не би ме зарадвало повече. Не, не става дума за мен. За един мой приятел. Той е с апарат за изкуствено дишане и се нуждае от хубава сестра, за да му повдига настроението. Има много пари. Мога да кажа една дума за теб, ако искаш.

Тя се замисли, мръщейки се, после поклати глава.

— Не мога да го направя. Бих искала, но има затруднения.

— Не смятам, че ще има затруднения. Асоциацията на сестрите ще го уреди.

— Аз не работя за Асоциацията.

— Тогава ще е още по-лесно, не е ли така? Ако си на свободна практика…

— Имам договор с д-р Салзър. Той е собственикът на санаториума на булевард „Футхил“. Може би си чувал за него.

Кимнах.

— Салзър ли лекува Морийн?

— Да. Поне ат така предполагам. Никога не се доближава до нея.

— Как тогава — помощник ли има?

— Никой не се доближава до нея.

— Това е странно, не е ли така?

— Задаваш много въпроси, не мислиш ли?

Усмихнах й се.

— Аз съм любопитен човек. Състоянието й не е ли достатъчно лошо, за да има нужда от лекар?

Тя ме погледна.

— Между нас казано, не знам. Никога не съм я виждала.

Отпуснах се назад, като разлях част от уискито си.

— Никога не си я виждала? Какво искаш да кажеш? Нали се грижиш за нея?

— Не бива да ти го казвам, но това ме тревожи и трябва да го споделя с някого. Обещай, че няма да го раздрънкваш.

— На кого да го разправям? Наистина ли искаш да кажеш, че никога не си виждала Морийн Кросби?

— Точно така. Сестра Флеминг не ме пуска в стаята на болната. Моята работа е да залъгвам посетителите, а сега никой не ни посещава, така че нямам какво да върша.

— Тогава какво правиш през нощта?

— Нищо. Спя в къщата. Ако звънне телефонът, трябва да го вдигна. Но той никога не звъни.

— Сигурно си хвърлила един поглед на стаята на Морийн, когато сестра Флеминг не е била наоколо?

— Не съм, защото заключват вратата. Хващам се на бас, че тя дори не е в къщата.

— Къде другаде би могла да бъде? — попитах, като се приведох напред, без да си правя труда да крия вълнението си.

— Ако е вярно онова, което казва Флеминг, би могла да е в санаториума.

— А какво по-точно казва сестра Флеминг?

— Вече го знаеш: лекува се от наркомания.

— Ако е в санаториума, защо е тази лъжа? Защо не кажат направо, че е там? Защо ще държат в къщата две сестри и ще правят болнична стая?

— Братко, ако знаех, бих ти казала — отвърна сестра Гърни и допи питието си. — Наистина всичко това е много забавно, но защо, като се съберем заедно, все говорим за Морийн Кросби?

— Не през цялото време — отвърнах, изправих се и се запътих към дивана. Седнах до нея. — Има ли някаква причина, поради която не можеш да напуснеш Салзър?

— Имам договор за още две години. Не мога да напусна.

Пръстите ми погалиха коляното й.

— Що за човек е Салзър? Чух, че е шарлатанин.

Тя плесна ръката ми.

— Всичко си му е наред. Може и да е шарлатанин, но хората, които лекува, са само с наднормено тегло. Той ги държи гладни и ги събира в санаториума си. За да върши човек това, не е необходимо да има квалификация.

Ръката ми отново се плъзна по коляното й.

— Мислиш ли, че можеш да бъдеш умно, съобразително момиче и да разбереш дали Морийн е в санаториума? — попитах и започнах една доста сложна маневра.

Тя отново плесна ръката ми — този път доста силно.

— Хайде, пак те тегли натам — към Морийн.

Потърках дланта си.

— Доста силничко удряш.

Тя изхихика.

— Когато имаш моята външност, научаваш се да удряш силно.

И тогава на вратата се позвъни: продължителен, остър звън.

— Не отваряй — рекох. — Вече съм готов да не говоря за Морийн.

— Не ставай глупав. — Тя спусна дългите си крака от дивана. — Това е бакалинът ми.

— Той има ли нещо, което аз да нямам?

— Ще ти покажа, когато се върна. Нямам намерение да умра от глад, само за да ти угодя.

Излезе от стаята и затвори вратата. Възползвах се от възможността да напълня чашата си и после се из-легнах на дивана. Онова, което ми беше казала, беше доста интересно. Запуснатата градина, китайците, които играеха на зарове, дялкащият шофьор, пушещият иконом — всичко това, взето заедно, водеше до очевидната истина, че Морийн не живееше в Крестуейс. Тогава къде беше? В санаториума ли? От наркомания ли се лекуваше? Сестра Флеминг вероятно знаеше. Д-р Джонатан Салзър също трябваше да знае. Сигурно и Бени Дуон и Юдора Дру са знаели. Може би „Глин & Копли“ знаеха, ако ли че — биха искали да знаят. Започнах да прозирам един начин, чрез който бих могъл да поставя случая върху финансова основа. Умът ми се насочи към Брандън. Ако „Глин & Копли“ застанеха зад мен, не смятах, че Брандън щеше да посмее да предприеме нещо. „Глин & Копли“ бяха най-добрите, най-скъпите, най-първокласните адвокати в Калифорния. Имаха кантори в Сан Франциско, Холивуд, Ню Йорк и Лондон. Не бяха от хората, които биха позволили да бъдат мамени от подкупно ченге като Брандън. Стига да пожелаеха, имаха достатъчно влияние да го изметат от службата.

Затворих очи и си помислих колко хубаво би било да се отърва от Брандън и шеф на Управлението да стане добър и честен капитан от полицията като Мифлин. Колко по-лесно щеше да ми бъде да намеря сътрудничество, вместо да получавам заплахи като тази, че ще ме ступат в някоя тъмна уличка.

Тогава изведнъж осъзнах, че сестра Гърни я нямаше вече доста по-дълго време, отколкото би й отнело, за да вземе няколкото неща, поръчани в бакалията, и седнах на дивана, мръщейки се. Не я чувах да говори. Не долавях нищо. Оставих питието си и се изправих. Прекосих стаята, отворих вратата и погледнах в коридора. Външната врата беше отворена, но не се виждаше никой. Хвърлих поглед навън към коридора. Вратата на отсрещния апартамент бе плътно затворена и аз се върнах вътре. „Може би е в тоалетната“, помислих си и тръгнах обратно към всекидневната. Седнах и зачаках. Започнах да се изнервям все повече и повече; след пет минути довърших питието си и отново отидох до вратата.

Някъде в апартамента изръмжа хладилник и едва не ме изкара от равновесие. Отпуснах гласа си и викнах: „Ей!“, но никой не отговори. Като стъпвах тихо, отворих вратата срещу всекидневната и огледах стаята, която явно бе спалнята й. Не беше там. Погледнах дори под леглото. Влезнах в банята, в кухнята и в една миниатюрна стаичка, която, както личеше, беше стаята за гости. Никъде не я намерих. Върнах се във всекидневната, но и там я нямаше. Започна да ми става ясно, че тя не беше в апартамента, така че отидох до входната врата и продължих по коридорчето, докато не стигнах до главния коридор на етажа. Погледнах наляво и надясно. Вратите ми отвърнаха със студени погледи. Нищо не помръдна, нищо не се случи; само два реда врати, дълга опърпана черга, два или три мръсни прозореца, които пропускаха малко светлина, но никъде не се виждаше сестра Гърни.