Джеймс Хадли Чейс
Положи я сред лилиите (9)

III

Карайте на север по булевард „Оркид“, минете край имението „Санта Роса“ и накрая ще стигнете до тесен път, който води към пясъчните дюни и към моята къщичка.

Тя не е нищо особено като място за живеене, но поне не се чува ничие радио и ако реша да пея по тиролски маниер във ваната, не преча на никого. Тя е с четири стаи, направена е от канадски чворест бор, градинката е с размера на носна кърпа и се поддържа в приличен вид от Тини, моя филипински прислужник. На сто метра от входната ми врата се плиска Тихият океан, а отзад, вляво и вдясно има храсти, пясък и полукръг от палми. Мястото е самотно и тихо като гроба на бездомник, но аз го харесвам. Вече повече от пет години живеех и спях там и не бих желал да живея или да спя на което и да било друго място.

След като излезнах от бара на Финеган, подкарах по песъчливия път към къщи. Часът беше двайсет минути преди полунощ. Имаше голяма като диня луна и страховити бели отблясъци осветяваха шубрака и пясъка като светлинките на фенерче. Морето приличаше на черно огледало. Въздухът беше горещ и неподвижен. Ако наблизо имаше някоя блондинка, нощта щеше да бъде романтична.

„Утрешният ден, казах си, докато карах, ще бъде пълен с работа“. Пола беше обещала да провери и двете завещания — на Макдоналд и на Джанет Кросби, веднага, щом отворят Съвета. Исках отново да се видя със сестра Гърни. Исках да разбера кой беше адвокатът на Морийн Кросби и да поговоря с него. Ако беше възможно, исках и повече информация за Дъглас Шерил. Ако завещанията не донесяха нищо интересно, ако адвокатът на Морийн Кросби се окажеше доволен от положението и ако не се явеше нищо гнило около Дъглас Шерил, реших, че ще върна петстотинте долара и ще сметна случая за приключен. Но някъде дълбоко в себе си бях абсолютно сигурен, че няма да сложа край на случая, макар че оставях разни доводи да ме убеждават, че си губя времето.

Спрях пред дървената барака, която ми служеше за гараж и минах по горещия пясък да отворя вратата. Върнах се в буика, вкарах го вътре, изключих двигателя и спрях да запаля цигара. Докато я палех, случайно погледнах в огледалото за обратно виждане. Погледът ми улови някакво движение в осветените от луната храсти.

Загасих клечката и останах неподвижен, наблюдавайки храстите в огледалото. Те се намираха според мен на около петдесет ярда отзад, успоредно на задницата на колата. Ново раздвижване. Клонките се извиха и потрепнаха, а после отново станаха неподвижни.

Нямаше вятър, нямаше и причина храстите да се движат. Нямаше птица, достатъчно голяма, за да предизвика подобно раздвижване, ето защо ми се струваше, че някой — мъж, а може би жена — се криеше зад тях, и беше дръпнал клонките, за да види по-добре, или пък беше залитнал и се беше хванал за тях, за да не падне.

Тая работа не ми харесваше. Хората не се спотаяваха из храсталаците, освен ако нямаха някое лошо намерение. Пола ми беше казвала навремето, че къщичката ми е опасно усамотена. С моята работа си бях създал врагове и по един или друг повод доста от тях ме бяха заплашвали, че ще ме очистят. Наклоних се напред и изгасих цигарата. Мястото беше предизвикателно усамотено за всеки, който имаше лоши намерения. Човек би могъл да започне тук минивойна и никой нямаше да чуе, затова със съжаление си помислих за 38-калибровия полицейски пистолет, скрит в чекмеджето на гардероба ми.

След като бях загасил двигателя на колата, бях изключил и фаровете, така че в гаража беше тъмно като в рог. Ако някой се спотаяваше в онези храсти и имаше намерение да предприеме нещо, моментът да го направи щеше да е, когато излезнех от гаража под лунната светлина и застанех да затворя вратата. Така на тъмно обаче и от това разстояние беше малко вероятно да ме улучи.

Ако исках да изненадам скритата в храстите ръка, трябваше да предприема нещо бързо. Колкото по-дълго седях в колата, толкова по-подозрителен и бдителен щеше да стане той — ако беше „той“. Дори ако не побързах, той можеше и да гръмне по задницата на колата с надеждата, че някой рикоширал куршум ще ме улучи, смятайки, че ще има късмет, а аз горещо се надявах, че няма да има.

Отворих вратата на колата и се плъзнах в тъмнината. От мястото си виждах ивица от брега, гъстите храсти и удивително ясно очертаващите се на лунната светлина дървета. Би било лудост да изляза навън под блясъка на бялата светлина и аз нямах намерение да го направя. Отстъпих назад и прокарах ръце по неравните дъски на задната стена. Преди известно време, след като една вечер се бяхме почерпили с Джек Кермън, малко прекалено бързо бях влезнал в гаража и едва не бях минал през тази стена. Знаех, че някои or дъските все още не бяха поправени, затова идеята ми беше да ги понатисна и да се измъкна навън през така образувания отвор.

Напипах една от тези дъски и започнах да работя върху нея. През цялото време, докато се занимавах с тази дейност, не свалях очи от храсталака. Нищо не помръдна. Който и да се криеше зад храстите, спотайваше се много, много тихо. Дъската поддаде под натиска ми. Натиснах още малко и после се измъкнах странично през отвора.

Зад гаража имаше широка ивица пясък, после — храсти. Запраших през пясъка и си намерих прикритие, без да предизвикам никакъв шум, но доста се за-дъхах. Беше малко прекалено горещо за такъв вид упражнения и като дишах тежко, седнах на пясъка да обмисля нещата.

Би било разумно да препълзя до задната част на къщата си, като внимавам да не бъда забелязан, да влезна вътре и да взема 38-калибровия пистолет от чекмеджето на гардероба. Щом успеех да го направя, знаех, че ще бъда способен да се справя с всеки, който си търсеше белята. Един куршум, изстрелян от прозореца на спалнята ми, няколко фута^[1] над въпросните храсти, най-вероятно щеше да изкара акъла на онзи, който се криеше там.

Единствената пречка беше, че След като не се бях появил навън от гаража, скритият в храстите би могъл да се сети, че съм го забелязал и може би се придвижваше насам, за да пресече пътя ми. От друга страна, би могъл да си мисли, че все още съм вътре понеже се страхувам да изляза и може би се готвеше да чака, докато го направех.

Изправих се бавно на крака и като държах главата си приведена, започнах тихо да се промъквам към къщата, прикривайки се зад храстите и пристъпвайки внимателно. Докато имаше храсти всичко щеше да е наред, но след десет ярда те свършваха и започваха отново едва след около двайсет фута. Тази празнота изглеждаше трагично пуста и лунната светлина сякаш беше насочена право върху нея. Вече бях излезнал от прикритието на гаража. Човекът, който се спотайваше в храстите, не би могъл да не ме забележи, ако се появях върху празния участък. Продължих напред, докато не стигнах на няколко фута от празното място и тогава спрях и надникнах иззад храсталака. Единствената утешителна мисъл по отношение на новото ми положение бе, че бях увеличил значително разстоянието между онези храсти, зад които „той“ се криеше и себе си. Вместо да съм на петдесет ярда от него, сега бях на около сто и двайсет, а да се улучи движеща се цел, дори ч толкова голяма като мен, от такова разстояние, би изисквало доста голямо майсторство. Реших да поема риска.

Свалих шапката си и като я държах за периферията, хвърлих я към храстите, като се надявах по този начин да отвлека вниманието. После, преди шапката да падне на пясъка, скочих напред и затичах. Едно е да набираш скорост върху твърда повърхност, съвсем друго нещо е, когато краката ти затъват до глезените в пясъка. Тялото ми сякаш летеше напред, но краката ми оставаха малко или много, където си бяха и ако не беше номерът с прелитащата под лунната светлина шапка, щях да съм мъртъв.

Запълзях на четири крака, придвижих се някак си напред и се скрих. Спокойната, тиха нощ се разтърси от трясъка на изстрел. Куршумът прелетя над главата ми, бръмчейки като разгневен стършел. Изстрелът хич не беше лош. Долепих се до земята, подвих крака пол себе си, направих салто и отново се прикрих. Пистолетът изгърмя още веднъж и куршумът запрати пясък в лицето ми.

Сега бях толкова спокоен, колкото възрастна жена, в чиято къща са влезли крадци. Като се потях и псувах, хвърлих се напред, устремен към някое по-сигурно прикритие, люлеейки храстите и стъпвайки върху пясъка подобно на препускащ носорог. Пистолетът изтрещя отново и този път куршумът се плъзна по ръката ми, като разкъса кожата и ме изгори, сякаш ме беше докоснала нажежена до червено маша. Паднах на земята задъхан и притиснах ръката си, неспособен да видя нищо друго освен корени, клончета и бодлива жълтеникавочервена трева.

Ако онзи Бъфало Бил беше намислил, за да ме убие, да се насочи насам, щях да се окажа в доста гадно положение. Къщата все още изглеждаше твърде далече, но поне имах някакво прикритие и ако приемехме, че успеех да се придвижа, без да вдигна никакъв шум, засега бяха сигурен, че ще се добера до нея. Нямах намерение да поемам повече никакви рискове. Който и да беше онзи там, той умееше да стреля. Дори от такова разстояние едва не ме беше пратил на оня свят, а това беше стрелба от висока класа. Не бях паникьосан, но ме обливаше ледена пот, а сърцето ми думкаше като парен чук. Започнах да пълзя по корем по пясъка толкова бързо, колкото можех, без да вдигам шум. Бях напреднал с около петдесет фута, когато чух тревата да прошумолява и внезапно изпука сухо клонче. Замръзнах и се ослушах, нервите ми бяха изопнати и сякаш по гърба ми се раздвижиха стотина паяци. Отново се чу прошумоляване в тревата и после меко проскърцване на обезпокоен от стъпки пясък: някъде наблизо, прекалено наблизо, по дяволите. Притиснах се към земята, прегръщайки пясъка, косата на врата ми настръхна.

На няколко ярда от мен храстът помръдна, счупи се още едно клонче, после настъпи тишина. Той беше точно над мен и вслушвайки се, си въобразих, че чувам дишането му.

Нямаше какво друго да правя, освен да чакам, така че зачаках. Минутите минаваха. Той вероятно също предполагаше, че съм точно до него и също чакаше, като се надяваше да издам някакъв звук, за да разбере местонахождението ми. Искаше ми се да чакам така до сутринта, само че след известно време, което ми се стори час, той отново се премести, но този път се отдалечи от мен. Все така не помръдвах. Слушах стъпките му от храст на храст, докато ме търсеше. После много тихо и предпазливо се изправих на четири крака. Инч по инч^[2] надигнах глава, докато най-сетне бях в състояние да погледна през гъстите клонки на храста. Тогава го видях. Големия мъж! Ето ти го него — със светлобежовата шапка, с рамене като врата на хангар, с грозните си нос и ухо, очертаващи се на лунната светлина. Стоеше на около трийсет ярда от мен с 45-калибров колт в ръката си. Беше извърнат настрани от мен, очите му претърсваха храстите от дясната му страна. Ако имах пистолет, бих могъл да го улуча не по-трудно, отколкото ако стрелях по заек от същото разстояние. Но нямах пистолет и всичко, което можех да направя, бе да го наблюдавам и да се надявам, че ще си отиде.

Той стоеше неподвижен, напрегнат, ръката, която държеше пистолета, бе издадена напред. После се завъртя, обърна се с лице към мен и тръгна в моята посока малко колебливо, сякаш не беше сигурен дали е на прав път, но твърдо решен да ме намери.

Отново започнах да се потя. Само още десет крачки и той щеше да ме открие. Снижих се, вслушвайки се в предпазливите му стъпки, сърцето ми барабанеше, дъхът ми бе замрял зад стиснатите зъби.

Спря на три стъпки от мен. През храста виждах здравите му крака, обути в панталон. Ако можех да докопам пистолета му…

Той се обърна, така че сега беше с гръб към мен. Скочих върху него. Ръцете ми, умът ми, скокът ми — всичко беше насочено към пистолета му. Ръцете ми се сключиха около мощния му кръст, рамото ми ударя гръдния му кош, той се олюля и издаде учуден вик — нещо средно между ярост и паника. Извих кръста му и стиснах пръстите му, като се вкопчих в пистолета. За един кратък миг го завладях. Той бе парализиран от изненадващия ми скок и от болката в притиснатите към пистолета пръсти. След като вече бях овладял пистолета, той започна да действа. Юмрукът му се стовари върху врата ми — страхотен удар, достатъчно силен, за да забие шестинчов пирон в дъб. Стрелях в храстите, като все още държах здраво пистолета и се опитвах да наместя пръста си върху спусъка преди той да го е изритал от ръката ми, но не успях да го направя. Пистолетът прелетя и тупна в храстите. Е, това беше все пак добре — аз не бях въоръжен, но той също не беше.

Той се втурна тромаво след мен през храстите, като се опитваше да ме стигне. Само че тези храсти върху пясъка изискваха внимание. Те не обичаха някой да се втурва отгоре им и той не бе направил и няколко скока, когато се спъна в един корен и се просна долу. Това ми даде време да си плюя на петите и да се насоча към мястото без храсти. Ако трябваше да се бием, не желаех да ми пречат храсти, клони и трева. Той беше много по-як от мен и имаше удар като ритник на катър, а аз бях все още замаян от удара по врата си и не исках да го преживявам отново. Единственият успешен начин да водя битката с него беше да имам достатъчно пространство за маневриране.

За броени секунди той отново бе на крака и се спусна подире ми. Добре се движеше — изравни се с мен, когато се измъкнах от последните храсти. Избегнах първата му атака и когато ми налетя отново, цапардосах го по носа, но отнесох такъв удар по главата, че зъбите ми изтракаха.

Когато отново се нахвърли върху мен, луната освети лицето му: студена, брутална маска на убиец, лице на човек, решил да те очисти и когото никой и нищо не могат да спрат. Отскочих назад, извъртях се и го цапардосах по смачканото ухо. Той залитна от удара ми и това ми вдъхна самочувствие. Може наистина да беше огромен, но все пак можеше да бъде както ударен, така и наранен. Той изсумтя, преви се, ръцете му със свити като куки пръсти се протегнаха към мен. Не чаках да ме нападне, а го атакувах, като използвах и двата си юмрука. Този път обаче не улучих лицето му. Ръцете му сграбчиха реверите на сакото ми и ме дръпнаха към него.

Замахнах с коляно, но такъв вид нападение му беше твърде добре познат и той вече се беше отместил настрани, за да посрещне тежкия удар на коляното ми с бедрото си. Когато го фраснах в ребрата, ръката му се изви и ме сграбчи за гърлото. Той отново изсумтя, но подобните му на стоманени куки пръсти се вкопчва-ха все по-надълбоко в гръкляна ми.

Тогава се нахвърлих върху него с все сила, защото знаех, че съм свършен, ако ме омаломощи, а тази парализираща хватка около гърлото ми би могла да пресуши силите ми за секунди, не успеех ли да се измъкна. Стоварих юмрука си в ребрата му и след като той продължи да стиска гърлото ми, насочих пръстите си към очите му.

Той изкрещя пронизително, пусна гърлото ми и отстъпи назад. Нахвърлих се върху него, като го налагах където ми падне. Той се държеше за очите и пое всичките ми удари. Нямаше какво да направи, така че скоро го свалих на колене. Беше безсмислено да си чупя юмруците в него, така че отстъпих назад и зачаках нова възможност да го нараня. Дишаше на пресекулки, опита се да се изправи, но не успя. Като стенеше, той отпусна ръце надолу, опитвайки да се повдигне, а аз точно това и чаках. Прицелих се и го цапардосах с юмрук, насочен откъм пясъка право към челюстта му. Той се претърколи назад и пльосна, дращейки пясъка като ранена катерица, опита се да се надигне на крака, строполи се и така си остана.

Приближих се до него. Беше вън от строя и като гледах кръвта, бликаща от очите му, изпитах съжаление. Не исках да го наранявам толкова лошо, но въпросът беше на живот и смърт. Поне не го бях убил.

Наведох се, измъкнах здравия кожен колан от кръста му, преобърнах го и му завързах ръцете зад гърба. Свалих и своя колан и го затегнах върху глезените му.

Беше доста тежък, за да го нося, а исках да се добера до телефона и до пистолета си. Реших, че ще издържи докато се върна, обърнах се и забързах към къщата.

Наложи се да почакам няколко минути, докато събудя Мифлин отново. Този път той се вбеси като стършел, когото си цапнал с мухогонка.

— Добре, добре — рекох. — Дуон е при мен.

— Дуон? — гневът се изпари от гласа му. — При теб?

— Да. Идвай. Вземи момчетата и джипката. Искам да поспя тая нощ.

— Дуон! Но Брандън каза…

— Майната му какво е казал Брандън — креснах. — Идвай и го прибирай.

— Потрай малко — отвърна мрачно Мифлин, — идвам.

Когато оставях слушалката, някъде навън откъм дюните задавено изгърмя пистолет. Направих два бързи скока към гардероба и сграбчих моя 38-калибров. Стигнах обратно до входната врата още преди ехото да е заглъхнало. Не изтичах навън под лунната светлина, а останах в сянката на верандата. Огледах се, но нищо не виждах и не чувах нищо, само усетих, че се изнервям.

После някъде зад палмите чух да се пали кола, която потегли с рязко сменяне на скоростите.

Слезнах тихо по стъпалата на верандата, като държах пистолета си с високо вдигнато дуло и тръгнах по пътечката, а после към осветената от лунната светлина ивица пясък. Звукът от отдалечаващата се кола ставаше все по-приглушен и по-приглушен, докато накрая съвсем заглъхна.

Стигнах до Бени Доун и застанах до него. Някой го беше прострелял в главата от много близко разстояние. Куршумът бе пробил слепоочието му и бе обгорил смачканото му ухо.

Изглеждаше много беззащитен и самотен, а също така и много мъртъв.