Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вик Малой (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lay Her Among the Lilies [=Too Dangerous to Be Free], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2008)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Положи я сред лилиите

Първо издание. Английска

 

Преводач: Станислава Миланова

Редактор: Борис Милев

Художник: Жеко Алексиев

Издателска къща „Албор“, София, 1993

Агенция за авторски права за България „Ника“

ISBN-954-82-72-03-2

Печатница: ДФ „Полиграфически комбинат“, София

Цена 21 лв.

История

  1. — Добавяне

VI

Коръл Гейбълс е задънено кварталче в Оркид Сити — едно малко градче от съборетини, израснало около пристанището, където процъфтяваха търговията с гъби и морски животни, пазарчетата и ходенето по кръчмите, както и неопределен брой съмнителни типове. По-голямата част от онзи край на Коръл Гейбълс, който гледа към водата, е зает от бар „Делмонико“, най-престъпното място по цялото крайбрежие, където три четири сбивания на нощ са съвсем в реда на нещата и където жените са много често по-груби от мъжете.

Маунт Верд Авеню се намира в задната част на Коръл Гейбълс: широк, безличен път, от двете страни на който са нанизани подобни на колиби къщи, придържащи се по-малко или повече към един и същ образец. Като място за живеене то е може би една стъпка по-високо от Коръл Гейбълс, но това не е кой знае колко. По-голямата част от подобните на колиби къщи са населени с професионални комарджии, леки жени, наперени бандити, които се шляят покрай брега през деня и си въртят бизнеса по тъмно, и от букмейкъри и техните мацки. Единствената двуетажна къща край пътя принадлежи на Джо Бегило, собственик на погребално бюро и балсаматор, който също така прави и ковчези, аборти и помага на ранени от нож и от куршуми.

Продължих по пътя, докато не стигнах до къщичката на Юдора Дру, която се намираше на около три пресечки надолу по пътя, вдясно. Тя беше бялосиня, петстайна, с градина, която се състоеше от полянка, достатъчно голяма за игра на халма[1], и от две доста измъчени хортензии, поставени в саксии от двете страни на входната врата.

Прескочих ниската дървена вратичка на оградата и почуках с малкото медно чукче, което не беше почиствано от месеци.

Минаха около десет секунди, не повече, и вратата на къщата се отвори. Набита млада жена със сивозелени панталони, с бяла копринена риза и с тъмна, вдигната нагоре коса, ме огледа подозрително с леко кръвясалите си очи. Човек не би я нарекъл красавица, но в нея имаше нещо животинско, което би накарало всеки мъж да я погледне втори път, а някой дори и трети път.

Преди да успея да отворя уста, тя каза с глас, малко по-мелодичен от хвърлена надолу консервна кутия, но само малко по-мелодичен:

— Спести си думите, ако си дошъл да продаващ нещо. Никога не купувам по този начин.

— Би трябвало да напишете това на градинската вратичка — отвърнах бодро. — Помислете си само колко време ще ви спести. Вие мис Дру ли сте?

— Какво ви интересува коя съм?

— Имам работа с мис Дру — отговорих търпеливо — Важна работа.

— Кой сте вие?

— Името ми е Вик Малой. Стар приятел съм на Джанет Кросби.

Изведнъж едно мускулче на горната й устна се сви конвулсивно, иначе друга реакция нямаше.

— И какво?

— Това прави ли ви мис Дру или не?

— Да. За какво става дума?

— Надявах се, че можете да ми помогнете — казах, като опрях едната си ръка на стената и се облегнах на нея. — Истината е, че има неща около смъртта на мис Кросби, които не ме задоволяват.

В този момент в очите й се прокрадна предпазливост.

— Разправяте отдавнашна история, а? От доста време е мъртва. Както и да е, не знам нищо по въпроса.

— Там ли бяхте, когато почина?

Тя хвана вратата и я дръпна към себе си.

— Казах ви, че не знам нищо по въпроса и нямам достатъчно време, за да го губя за работи, които не ме засягат.

Вгледах се в твърдото, подозрително лице.

— Мис Дру, знаете ли кое нещо не предизвиква почти никакъв шум, но може да бъде чуто на миля разстояние? — попитах и й се усмихнах многозначително.

— Вие нещо да не сте луд?

— Някои хора го чуват и на две мили. Хайде, познайте.

Тя нетърпеливо повдигна яките си рамене.

— О’кей, казвайте — кое е то?

— Стодоларова банкнота, сгъната на две и прошумоляваща нежно между палеца и показалеца.

Мрачният поглед изчезна от лицето й. Очите й се отвориха малко по-широко.

— Приличам ли на човек, на който стодоларова банкнота би му свършила някаква работа? — попита тя презрително.

— Дори Пирпойнт Морган[2] би могъл да оползотвори една стодоларова банкнота — отвърнах. — Все пак бих могъл да вдигна цената, ако имате нещо, което си струва да се купи.

Сякаш виждах как мозъкът й трескаво работи. Поне сега говорехме на един и същ език. Тя гледаше покрай мен надолу по пътеката към света на доларовите знаци и тайни. Изведнъж се усмихна — някак самодоволно, не на мен, а на мисълта, която й беше минала през главата.

— Какво ви кара да мислите, че има нещо нередно около смъртта й? — попита тя, запъвайки се, като от-ново премести погледа си върху мен.

— Не съм изказвал мисълта, че има нещо нередно. Казах, че не съм напълно спокоен. За мен въпросът ще остане отворен, докато не разговарям с хората, които са били при нея, когато е починала. Да сте забелязали, че има проблеми със сърцето?

— Много време мина оттогава, мистър — рече тя и се подсмихна самодоволно — Аз имам слаба памет за неща от тоя род. Може би, ако дойдете отново довечера към девет, ще имам време да си спомня, но няма смисъл да се връщате със сто долара. Сега съм голямо момиче и имам големи идеи.

— Колко големи? — попитах учтиво.

— Сякаш са повече като за пет по сто. Това би си струвало да си поразмърдам паметта — пет по сто, но не и за цент по-малко.

Замислих се над това.

— Довечера в девет? — попитах.

— Там някъде.

— Не бих искал да изхарча всичките тези пари без да съм сигурен, че информацията е важна.

— Ако успея да накарам паметта си да заработи — каза тя, — няма да е чудно, ако се окаже, че информацията е важна.

— Тогава до девет.

— Донесете парите със себе си, мистър. Трябва да са в брой.

— Разбира се. Да се надяваме, че това е начало на едно хубаво приятелство.

Тя ми хвърли продължителен, замислен поглед и после затвори вратата под носа ми. Бавно поех обратно по пътечката, прескочих вратичката и влезнах в буика.

Защо в девет? — чудех се, докато натисках стартера. Защо не сега? Разбира се, парите имаха нещо общо с това, но тя не би могла да знае, че не съм дошъл, натоварен с петстотин долара. Не попита. Тя беше една хитра и умна мадама: мадама, която знае всички отговори и може да сметне четири и четири по начин, че да получи девет. Подкарах буика надолу по пътя така, че след първите сто ярда[3] стрелката за скоростта скочи на седемдесет мили[4]. В дъното на пътя натиснах спирачките, за да мога да взема завоя по Бийч Роуд и причиних на някакъв възрастен джентълмен, който се канеше да пресича, най-малкото три сърдечни страдания, овладях колата, която поднесе, и продължих, докато не съзрях едно магазинче. Свих към бордюра, спрях, претичах през тротоара, влезнах в магазинчето и после в телефонната кабина.

След миг Пола вдигна телефона.

— „Юнивърсъл Сървисиз“ слуша — рече тя с приятния си, любезен глас. — Добър вечер.

— А тук е старото ти приятелче Вик Малой, което се обажда от едно магазинче в Коръл Гейбълс. Мятай се на колата си, умнице, и карай насам с пълна газ. Ще си държим ръцете и ще правим любов. Как ти звучи тази перспектива?

Последва кратка пауза. Бих дал много, за да видя изражението й.

— Къде точно се намираш? — попита тя. Гласът й звучеше толкова спокойно, сякаш я бях попитал колко е часът.

— На Бийч Роуд. Идвай колкото можеш по-бързо — казах и затворих телефона.

Оставих буика пред магазина и отидох до ъгъла на Бийч Роуд. Оттам можех да виждам къщичката на Юдора Дру. Подпрях се на един електрически стълб и не откъсвах очи от вратичката на къщата.

Девет часа. Оставаха ми три часа чакане и ми се щеше да бях помолил Пола да ми донесе уиски и сандвич, за да убия времето дотогава.

През следващите двайсет минути стоях облегнат на стълба и нито за миг не отместих поглед от градинската вратичка. Никой не излезе. Никой не влезе. Няколко съмнителни типа се измъкнаха от близките къщурки и всеки си замина по пътя — кой пеша, кой с кола. Три момичета — и трите блондинки, и трите с резки гласове, се изсипаха от къщичката, съседна на тази на Юдора и се насочиха по посока към мен, като въртяха ханшовете си и отправяха многозначителни погледи на всичко, що беше в панталони. Като минаха покрай мен, те до една ме изгледаха, но аз продължих да се взирам в къщичката.

Хубаво кварталче, помислих си. Едва ли скулеста-та приятелка на мисис Бендикс би минала по този път.

Малката двуместна кола на Пола се зададе откъм Принсес Стрийт и се насочи към мен. Колата спря и вратата се отвори. Пола изглеждаше елегантна и някак си студена в сивия си костюм. Беше без шапка, кафявите й очи ме гледаха въпросително.

— Сега какво? — попита тя, когато приближих до нея.

— Карай бавно и внимателно до завоя и спри там. Къщата на Юдора Дру е оная бялосиня гадост отдясно — рекох и, докато колата потегляше, й обясних набързо какво се бе случило. — Предполагам, че би могла да влезе във връзка с някого — заключих, — Може и да греша, но мисля, че няма да е зле да я държим под око през следващите два часа. Единственият начин да наблюдаваме къщата, без да предизвикаме паника у съседите, е да си играем на влюбена двойка. Това е нещо, към което всички в този квартал се отнасят с разбиране.

— Жалко, че трябваше да избереш мен — отвърна Пола студено.

— Е, не бих могъл да избера Кермън — отговорих й малко кисело. — Ще ти кажа, че има момичета, дето биха литнали от щастие при такава възможност.

— Какво да ги правя като имат странни вкусове? — попита тя, спирайки при завоя. — Тук добре ли е?

— Да. А сега се отпусни, за Бога. Предполага се, че трябва да ти харесва — плъзнах ръка зад врата й. Тя се притисна до мен и се втренчи унило в къщичката по-надолу до пътя. Със същия успех бих могъл да се прегръщам с шивашки манекен. — Не би ли могла да проявиш малко ентусиазъм? — Опитах се да захапя ухото й.

— Това може и да има голям успех при другите ти приятелки — каза ледено тя и се отдръпна, — но не и при мен. Ако отвориш жабката, ще намериш малко уиски и няколко сандвича. Те ще ти осигурят по-качествено занимание.

Дръпнах ръката си иззад врата й и бръкнах в жабката.

— Мислиш за всичко — рекох и започнах да дъвча. — Това е единственото нещо в света, което би ме спряло да те целуна.

— Знам — отвърна кисело. — Затова и ги донесох.

Вече се занимавах с втория сандвич, когато масленозелен додж профуча надолу по пътя. Не ми беше необходимо да го поглеждам втори път, за да разбера, че беше същият масленозелен додж и че го караше същият едър здравеняк.

Смъкнах се надолу, за да не се виждам.

— Това е човекът, който ме следеше — казах на Пола. — Дръж го под око и виж къде отива.

— Спря пред къщата на Юдора и в момента слиза от колата — съобщи ми тя.

Надигнах предпазливо глава, докато очите ми не се изравниха с предното стъкло. Както Пола бе казала, доджът беше спрял пред синьобялата къща. Едрият здравеняк излезе, блъсна вратата толкова силно, че едва не преобърна колата и тръгна с тежки стъпки надолу по пътечката към вратата на къщата. Не почука, а натисна дръжката и влезе вътре: човек, който няма време за губене.

— А на това, умнице, му се вика интуиция — казах на Пола. — Мислех си, че ще излезе или ще телефонира. Е, телефонирала е. Големия мъж пристигна на консултация. Всичко това, разбира се, говори, че съм се издал. Онова, което ще се случи оттук нататък, ще бъде интересно.

— Какво ще направиш, след като той си тръгне?

— Ще ида и ще й кажа, че не мога да дам пет стотака. После ще видим какво ще прави тя.

Бях приключил със сандвича и точно се захващах с уискито, когато вратата на къщата се отвори и Големия мъж излезе. Беше стоял вътре единайсет минути и половина според часовника на таблото в колата на Пола. Той се огледа наляво и надясно, хвърли навъсен поглед към колата ни, но беше твърде далеч, за да види кой е вътре, бавно мина по пътечката, прескочи градинската портичка, качи се в доджа и подкара спокойно нанякъде.

— Е, не им отне много време — отбелязах. — Ако всички работеха толкова бързо, щеше да се върши много повече работа. Хайде, скъпа, ние също можем да направим посещение. Поне би могла да ме закараш дотам и да ме чакаш отвън. Не бих искал тя да се изнервя.

Пола запали колата и ме откара до портичката на бялосинята къщичка. Слязох.

— Може да чуеш, а може и да не чуеш писъци — рекох й. Ако чуеш, не си мисли нищо лошо. Това само ще означава, че Юдора е била впечатлена от моята личност.

— Надявам се да те цапардоса по главата с нещо желязно.

— Може и да го направи. Тя е от онзи непредсказуем тип хора. Точно такива харесвам.

Прескочих портичката и се запътих по пътечката към входната врата. Почуках и зачаках, като си подсвирквах тихичко. Не се случи нищо. Къщата беше притихнала като мишка, която гледа котка.

Почуках отново, спомняйки си как Големия мъж бе погледнал нагоре и надолу по пътя и в спомена за това съзрях някакъв зловещ знак. Бутнах вратата, но тя беше заключена. Този път беше мой ред да се озърна нагоре и надолу по пътя. Като се изключат Пола и колата, той беше толкова пуст, колкото лицето на старец, на когото му се е свършил тютюна, а няма пари за нов. Вдигнах чукчето и тропнах три пъти с него, като предизвиках доста шум. Пола хвърли поглед праз прозореца на колата и ми се намръщи.

Зачаках. Пак не се случи нищо. Мишката все още гледаше котката. Над къщата цареше тишина.

— Карай към Бийч Роуд — казах на Пола. — Чакай ме там.

Тя запали и се отдалечи, без да ме погледне. Това е едно от най-добрите й качества. Разбира кога е настъпило извънредно положение и се подчинява на заповедите, без да задава въпроси.

Отново се огледах, като се чудех дали любопитни очи не надничат към мен иззад пердетата на някой от домовете наоколо. Трябваше да поема риска. Заобиколих къщата. Задната врата беше отворена и аз бавно и тихо се вмъкнах в кухнята — беше точно такава, каквато човек би очаквал да бъде кухнята на момиче като Юдора. Тя изглежда чистеше веднъж месечно. Навсякъде — в мивката, на масата, по столовете и по пода се въргаляха мръсни тенджери, съдове и чаши. Кофата преливаше от празни бутилки от джин н уиски. Пълен с мазнина и мухи тиган ме гледаше цинично откъм мивката. Във въздуха се носеше добре смесена миризма на гнилоч, мръсотия и вкиснато мляко. Аз не бих искал да живея така, но вкусовете на хората са различни.

Минах през кухнята, отворих вратата и надникнах в малко, разхвърлено антре. Две врати водеха от антрето вероятно към дневната и трапезарията. Насочих се да изследвам дясната врата и надникнах вътре — отново безпорядък, още прах, още мърляво съществуване. Юдора не беше там, нито пък беше в трапезарията. Оставаха стаите на горкия етаж. Изкачих тихо стълбите, като се чудех дали е възможно да е в банята и това да е причината да не отваря вратата, но реших, че не звучи правдоподобно. Не изглеждаше да е от хората, които вземат внезапни вани.

Намерих я в спалнята в предната част на къщата. Големия мъж добре си беше свършил работата, а тя от своя страна бе направила всичко възможно да се защити. Лежеше напреко на прекатуреното легло, краката й бяха разкрачени, блузата й разкъсана на гърба. Около врата й беше затегнат синьочервен шал — вероятно неин. Очите й гледаха предизвикателно от по-тъмняло синкавото й лице; около извадения й език имаше малка локвичка пяна. Гледката не беше приятна, нито смъртта й трябва да е била бърза и лека.

Отместих поглед от нея и огледах стаята. Всичко изглеждаше на мястото си, но и тук беше толкова разхвърляно и прашно, колкото и в останалите стаи, а и също толкова наситено с воня.

Пристъпих тихо към вратата, без да поглеждам отново към леглото, и се изсулих в коридора. Внимавах да не пипам нищо и като слизах надолу, изтрих перилото с кърпата си. Влезнах в миризливата малка кухничка, отворих стъклената врата, измъкнах се под горещия бриз, после се насочих надолу по пътечката към вратата на оградата и без много да бързам — към мястото, където ме чакаше Пола.

Бележки

[1] Халма — игра, в която обикновено участват двама или четирима души и се играе на дъска с 256 квадратчета.

[2] Пирпойнт Морган — американски банкер (1837–1913).

[3] Ярд — английска мярка за дължина, равна на 91,44 см.

[4] Миля — пьтна мярка за дължина. Английска миля, равна на 1609 м.