Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Сърцето на Луцифер (9)

9

Уилям Смитбак Младши излезе от таксито, хвърли една смачкана двайсетачка през отворения прозорец и огледа Бродуей по посока към Линкълн Сентър. Няколко пресечки по-нататък, към жилищните квартали, той можа да различи огромна тълпа от хора. Те се бяха излели на Кълъмбъс и от другата страна на Шейсет и пета улица, създавайки страхотно задръстване. Чуваше несекващия оркестър на клаксоните, воя на сирените, и отвреме-навреме разтърсващия земята тръбен рев на някой камион.

Смитбак си проправи път през морето от неподвижни коли, после зави на север и се затича нагоре по Бродуей, оставяйки с дъха си облачета пара в студения януарски въздух. Тези дни изглеждаше сякаш откъдето и да тръгне, все тича. Сега той бързаше да предаде материала си навреме, търчеше за всяка нова задача, а понякога пускаше и по две статии на ден. Съпругата му Нора Кели, с която бяха женени от два месеца, не беше щастлива. Тя бе очаквала спокойни вечери, на които да споделят как са прекарали деня, преди да се оттеглят за продължителни удоволствия. Но Смитбак не намираше време нито за ядене, нито за удоволствия. Тези дни все тичаше. И си имаше убедителна причина. Брайс Хариман също тичаше и здравата му дишаше във врата.

Това бе една от най-гадните изненади в живота на Смитбак — когато се върна от медения си месец и завари Брайс Хариман, разположил се насред офиса му, да се подхилква мръсно, издокаран в непоносимите си дрехи на възпитаник на частно училище, и да го посрещне с „нашата статия“.

Нашата статия. О, Господи!

Всичко си беше вървяло нормално. Той беше изгряваща звезда в „Таймс“ и беше направил половин дузина сензационни новини за също толкова месеца. Фентън Дейвис, неговият редактор, беше започнал автоматично да се обръща към Смитбак, когато настъпеше момент да се възложат големите задачи. Най-после бе убедил гаджето си Нора да спре да търси стари кокали и да копае гърнета, за да се оженят. А меденият им месец в Ангкор? Беше като сбъдната мечта — особено седмицата, която бяха прекарали в изгубения храм Банти Кхмар, промъквайки се през джунглата без да се боят от змии, малария и хапещи мравки, докато изследваха огромните руини. Спомни си как мислеше по време на пътуването към дома, че животът му не би могъл да е по-хубав.

И се бе оказал прав.

Въпреки угодническата колегиалност на Хариман, беше ясно още от първия ден, че ще е заплаха за Смитбак. Не за пръв път бяха кръстосвали шпаги, но никога преди в един и същи вестник. Как бе успял да си осигури отново да бъде назначен в „Таймс“, докато Смитбак беше на другия край на света? На Смитбак му се повдигаше от начина, по който Хариман се мазнеше на Дейвис, като му носеше всяка сутрин кафе лате и го слушаше сякаш е Делфийският оракул. Но този почин изглежда работеше. Тъкмо миналата седмица Хариман бе успял да си осигури статията за „Ухажора“, която по право принадлежеше на Смитбак.

Смитбак ускори темпото. Беше съвсем близо до Шейсет и пета и Бродуей — мястото, за което се казваше, че някакъв тип паднал право сред хората, които обядвали. Вече виждаше безбройните телевизионни камери, репортерите, които проверяваха касетофоните си, звукооператорите, които нагласяваха микрофоните. Това бе неговият шанс да затъмни Хариман, носейки се на гребена на вълната.

Все още нямаше брифинг, слава богу.

Поклати глава, мърморейки под нос, докато си проправяше път през тълпата.

Там отпред той виждаше остъкленото кафене на „Стария град“. Вътре полицията продължаваше да работи: периодичните проблясъци от светкавиците на полицейските фотографи осветяваха остъкления ресторант. Сцената на престъплението бе оградена с жълта полицейска лента. Вдигна очи нагоре към стъкления покрив и голямата назъбена дупка, през която бе паднала жертвата, после погледът му се плъзна по широката фасада на Линкълн Тауърс, докато достигна счупения прозорец, от който бяха хвърлили нещастника. И там се виждаха ченгета, както и светлите снопове на фенерчета.

Той се избута по-напред, като се оглеждаше за свидетели.

— Аз съм репортер — извика силно. — Бил Смитбак, „Ню Йорк Таймс“. Някой да е видял какво се случи?

Няколко лица се обърнаха и го изгледаха мълчаливо. Смитбак преценяващо ги измери с очи: достолепна дама от Уестсайд, която носеше мрежа с дребни портокали; куриер велосипедист; мъж, който балансираше голяма кутия, пълна с китайска храна за вкъщи върху раменете си; и още половин дузина.

— Търся свидетел. Някой да е видял нещо?

Тишина. Повечето от тях сигурно дори не говорят английски, помисли си той.

— Някой да знае нещо?

При това един мъж с наушници и дебело палто кимна енергично.

— Един човек — каза той с подчертано индийски акцент. — Падна.

Това беше безполезно. Смитбак се вряза още по-дълбоко в тълпата. Напред забеляза полицай, който изтласкваше хората към тротоара, опитвайки се да освободи кръстовището.

— Хей, полицай! — извика той, включвайки в действие лактите си, за да премине през масата зяпачи. — Аз съм от „Таймс“. Какво се е случило тук?

Ченгето спря да раздава заповеди и го изгледа продължително.

— Установена ли е идентичността на жертвата?

Но онзи го игнорира напълно.

Смитбак видя гърба му, който се отдалечаваше. Типично. Един по-второстепенен репортер можеше и да се задоволи да чака официалния брифинг, но не и той. Щеше да види как стоят нещата отвътре и не би се спрял пред нищо.

Когато се огледа отново наоколо, очите му се плъзнаха по главния вход на кулата с апартаменти. Сградата беше огромна, вероятно апартаментите в нея бяха най-малко хиляда. Вътре сигурно имаше хора, които познаваха жертвата, можеха да придадат известна окраска на историята, или дори да поразсъждават над случилото се. Той проточи врат, броейки етажите, докато погледът му отново стигна отворения прозорец. Двайсет и четвъртият етаж.

Започна да си пробива път отново, като избягваше снабдените с мегафони ченгета и се опитваше да се движи право към входа на сградата. Как, по дяволите, щеше да влезе вътре? Да се представи за обитател? Това май нямаше да проработи.

Когато спря, за да огледа блъскащото се множество от репортери отвън, самообладанието му бързо се възвърна. Всички те чакаха като стадо неспокойни овце да дойде някой по-висш служител на реда и да започне да дава инструкции и указания. Смитбак ги погледна със състрадание. Той не искаше историята, която всички останали са получили: предъвкана и смляна от властите, която казва само онова, което те искат да бъде казано с необходимата за случая алабалистика. На него му трябваше реалната история: историята, която се намираше на двайсет и четвъртия етаж на Линкълн Тауърс.

Той обърна гръб на тълпата и се насочи в обратна посока. Всички големи сгради с апартаменти като тази имаха заден вход.

Заобиколи фасадата и стигна до края й, където една тясна алея я отделяше от съседната сграда. Мушна ръце в джобовете и тръгна по алеята, като си подсвиркваше весело с уста.

Миг по-късно подсвиркването му секна. Пред него стоеше голяма метална врата, на която пишеше: служебен вход — доставки. До вратата стоеше друго ченге. Гледаше към Смитбак и говореше по малка радиостанция.

По дяволите! Е, добре, нямаше просто да спре насред път и да се върне назад — това щеше да изглежда подозрително. Затова продължи направо към ченгето, сякаш да мине за по-пряко.

— Добрутро, шефе! — каза той, докато се изравняваше с полицая.

— Довиждане, господин Смитбак — отвърна онзи. Смитбак стисна челюсти.

Който и да отговаряше за разследването на това убийство, беше професионалист, правеше го като по учебник. Но Смитбак не беше някой треторазреден сътрудник. Ако имаше друго място за влизане, щеше да го намери. Той продължи зад гърба на сградата по алеята, която завиваше под прав ъгъл и извеждаше точно на Шейсет и втора улица.

Да. Тук, на трийсетина метра от него, се намираше служебният вход за „Старият град“. Беше пуст, отвън не се мотаеха никакви ченгета. Ако не можеше да се добере до двайсет и четвъртия етаж, поне щеше да огледа мястото, където се бе приземил онзи нещастник.

Той тръгна натам забързано, въодушевлението придаваше живост на стъпките му. Веднъж да се добереше до ресторанта, може би щеше да успее да се изкачи и догоре? Трябваше да има свързващи коридори, по всяка вероятност в сутерена.

Смитбак стигна до очуканата метална врата — беше полуотворена и той прекрачи вътре.

След което замръзна. Тук, зад две масивни пещи, няколко полицая вземаха свидетелски показания от готвачите и келнерите.

Всички се извърнаха бавно, за да го погледнат.

Той колебливо пристъпи вътре.

— Никакви журналисти! — излая едно от ченгетата.

— Съжалявам. — Върху лицето му цъфна някакво подобие на усмивка. — Сбърках пътя.

После много внимателно затвори вратата и тръгна отново към предната част на сградата, където за пореден път се отврати от гледката на огромното стадо репортери, чакащи кротко като овце заколението си.

Нямаше начин, не и той, не и Бил Смитбак от „Таймс“. Присви очи, опитваше се да прецени от какъв ъгъл би могъл да атакува, търсеше някаква идея, която не бе хрумнала на останалите — и я откри: един разносвач на пици безпомощно се опитваше да си пробие път през тълпата с мотора си. Беше кльощав човек, без брадичка, който носеше тъпа шапка с надпис „Пицарията на Ромео“, а лицето му бе станало на червени петна от безсилие.

Смитбак го приближи и кимна по посока на багажника му.

— Пица ли носиш?

— Две — отвърна мъжът. — Я гледайте, съвсем ще изстинат, а бакшишът ми ще замине на кино. На всичкото отгоре, ако не я доставя за двайсет минути, не са длъжни да ми платят…

Смитбак го прекъсна:

— Петдесет долара за двете ти пици и шапката.

Мъжът го погледна тъпо, като пълен идиот. Смитбак извади петдесетачка.

— Ето, вземи.

— Но какво ще стане с…

— Кажи, че са те ограбили.

На онзи не му оставаше нищо друго, освен да вземе парите. Смитбак грабна шапката от главата му, нахлупи я, отвори задния багажник на мотора и измъкна кутиите с пица. Проправи си път през тълпата към вратата, като държеше кутиите в едната ръка, а с другата си разхлаби вратовръзката и я мушна в джоба си.

— Доставката на пица пристига! — Той пак размаха лакти, докато стигна до загражденията, облепени с полицейска лента. — Доставка на пица за екипа криминалисти на двайсет и четвъртия етаж.

Стратегията работеше страхотно. Тлъстото ченге, което пазеше загражденията, се отдръпна да направи път на Смитбак и той се шмугна вътре.

Сега към тримата на вратата.

Отправи се уверено към трите ченгета, които се бяха обърнали към него.

— Доставка на пица. Двайсет и четвъртия етаж.

Те препречиха пътя му.

— Аз ще кача пиците — избоботи едният.

— Съжалявам. Това противоречи на правилата на фирмата. Трябва да предам доставката директно на клиентите.

— Никой няма право да влиза.

— Да, но това е за криминалистите! Пък и ако вие я занесете, как ще си взема парите?

Полицаите си размениха неуверени погледи. Единият повдигна рамене. Смитбак усети лъч надежда. Щеше да проработи, почти беше влязъл.

— Давайте, че ще изстинат — натисна Смитбак.

— Колко?

— Както вече ви обясних, длъжен съм да ги предам лично на клиента. Може ли? — И той направи още една стъпка, като почти се блъсна в огромното шкембе на главния полицай.

— Никой няма право да влиза.

— Да, само че…

— Дай ми пиците.

— Но вече ви казах, че…

Ченгето се протегна:

— Казах: дай ми проклетите пици!

В този момент Смитбак осъзна, че е победен. Той хрисимо подаде кутиите и полицаят ги пое.

— Колко? — попита ченгето.

— Десет кинта.

Ченгето му подаде десетачка без бакшиш.

— За кого са?

— За екипа криминалисти.

— Вашият клиент има ли си име? Горе са над дванайсет човека…

— Ъ-ъ-ъ… струва ми се, че беше Милър.

Полицаят изръмжа и се скри в тъмното фоайе заедно с пиците, докато другите двама останаха да пазят вратата. Този, който беше вдигнал рамене, се обърна към Смитбак:

— Извинявай, братле, ще можеш ли да ми донесеш една голяма с пеперони, чесън, лук и допълнително сирене?

— Готово — отвърна той и се запъти обратно към загражденията. Докато се промъкваше през мелето от репортери, чу хихикане и някой се провикна:

— Добър опит, Бил!

Друг някой изкрещя с преправен глас:

— О, Били, скъпи, тази шапка ти стои фантастично!

Смитбак свали шапката и с отвращение я захвърли.

За пръв път репортерският му гений го бе подвел. Вече имаше лошо предчувствие за тази задача. Още не бе започнала, а вече миришеше на гнило. Въпреки мразовития януарски въздух, Смитбак почти чувстваше горещия дъх на Хариман във врата си.

Обърна се и с натежало сърце зае мястото си сред тълпата, за да изчака официалния брифинг.