Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Сърцето на Луцифер (4)

4

Тъкмо миризмата на мястото бе онова, което я увери, че наистина е в музея: онази смесица от нафталин, прах, стар лак и дъх на гниене. Тя тръгна по големия коридор на петия етаж, отмина дъбовите врати на офисите, всяка с името на куратора в поръбената с черен кант златна табелка Беше изненадана колко малко нови имена вижда. Много неща се бяха променили за шест години, но тук, в музея, времето изглежда течеше различно.

Беше се притеснявала — повече, отколкото бе готова да признае — как ще се чувства тук няколко години след най-плашещото преживяване в живота си. Всъщност, точно това притеснение бе забавило решението й да се върне. Но трябваше да признае, че след първите няколко дни на вълнения, от стария ужас се усещаше съвсем малко. Кошмарите й, неясното чувство за уязвимост бяха избледнели с годините. Старите събития, лошото, сега бяха история. А музеят беше все още едно чудесно, старо здание, готически замък, пълен с удивителни, ексцентрични хора и странни, очарователни експонати. Най-богатата трилобитна колекция в света. „Сърцето на Луцифер“, най-ценният диамант, открит някога; „Кривият зъб“, най-големите и най-добре запазени вкаменелости на тиранозавър-рекс, познати до този момент.

Въпреки това, тя гледаше да не слиза до подземията на музея. И не мързелът я караше да ограничи броя на нощите, в които бе оставала след края на работното време.

Спомни си деня, когато бе минала по този величествен коридор за първи път като докторантка без никакъв авторитет. Докторантите се намираха толкова ниско върху тотемния стълб на музея, че очевидно не заслужаваха дори презрение — направо бяха невидими. Не че се бе засегнала: това беше ритуал, през който всеки трябваше да премине. По онова време тя бе никой — „ей, ти“, или в най-добрия случай — „госпожице“.

Как се променят нещата. Сега тя беше „доктор“, понякога дори „професор“ и името й се появяваше в печата, съпроводено от цяла върволица титли след него. Последната — едва от три седмици: Главен редактор на сп. „Музеология“. Винаги си беше казвала, че титлите не означават нищо, но беше изненадана колко много я ласкаят, след като ги придоби. Професор… това звучеше толкова приятно, особено от устата на онези свадливи стари куратори, които преди десет години нямаше да й отговорят, ако ги бе попитала колко е часът. А сега се отбиваха, за да я питат за мнението й, или я затрупваха с монографиите си. Точно тази сутрин не друг, а самият шеф на антропологията и неин пряк началник, Хюго Менцес, любезно се бе поинтересувал от предмета на организираното от нея предварително обсъждане по случай предстоящата среща на Обществото на американските антрополози.

Да. Наистина доста освежаваща промяна.

Кабинетът на директора се намираше в дъното на коридора, едно от най-желаните места. Тя се спря пред голямата дъбова врата, потъмняла с патината на цял век. Вдигна ръка, но почувства нервност и я отпусна. Пое си дълбоко дъх. Радваше се, че е отново в музея, но продължаваше да се пита дали назряващият спор, в който бе на път да се забърка, не е сериозна грешка. Напомни си, че тези противоречия са й наложени отвън и че като редактор на „Музеология“ е длъжна да заеме позиция. Ако не го направеше, щеше незабавно да загуби доверието към себе си като арбитър на етиката и на свободата на словото. Още по-лошо — тя самата нямаше да може да се понася.

Ръката й уверено почука един, два, три пъти. Всяко почукване бе по-силно от предишното.

За момент настъпи тишина. След това на вратата застана мисис Сърд, сухата и енергична секретарка на директора на музея. Острите й сини очи я измериха строго, преди да й направи място.

— Д-р Грийн? Д-р Колъпи ви очаква Можете направо да влизате.

Марго пристъпи към вътрешната врата, която изглеждаше още по-внушителна и масивна от първата, стисна ледено-студената месингова топка и я завъртя решително.

Там, иззад огромното, обшито с кожа бюро от 19-ти век, под картината „Водопадът Виктория“ на Дьо Клефис седеше Фредерик Уотсън Колъпи, директор на Нюйоркския природонаучен музей. Той се изправи пъргаво, усмивка озари красивото му лице. Беше облечен в мрачен сив костюм със старомодна кройка. Снежнобелият колосан нагръдник се освежаваше единствено от яркочервена копринена папийонка.

— А, Марго, колко мило, че дойде. Заповядай, седни. Колко мило, че дойде. Бележката, която бе получила, звучеше по-скоро като призовка, отколкото като покана.

Колъпи заобиколи бюрото си и посочи луксозно кожено кресло, което беше част от гарнитурата, наредена пред камина от розов мрамор. Марго седна, последвана от Колъпи, който зае мястото срещу нея.

— Ще желаеш ли нещо? Кафе, чай, минерална вода?

— Нищо. Благодаря ви, д-р Колъпи.

Той се облегна назад и небрежно кръстоса крак връз крак.

— Толкова се радваме, че отново се върна при нас в музея, Марго — рече той с типичния си предвзето-провлачен нюйоркски акцент. — Бях очарован, когато прие редакторското място в „Музеология“. Такъв късмет, че успяхме да те привлечем от „Джийн Дайн“. Тези научни статии, които публикува, действително ни впечатлиха, а опитът, който имаш в етнофармакологията, те превърна в идеалния кандидат.

— Благодаря ви, д-р Колъпи.

— Е, как ти се вижда? Удовлетворява ли те? — Гласът му беше вежлив, дори добродушен.

— Всичко е чудесно, мерси.

— Радвам се да го чуя. „Музеология“ е най-старото списание в нашата област, излиза от 1892-а и продължава да е най-уважаваното. Голяма отговорност и предизвикателство пое, Марго.

— Надявам се да продължа традицията.

— Ние също. — Той замислено поглади грижливо поддържаната си брада — Едно от нещата, с които се гордеем, е силно независимата позиция на редакторите на „Музеология“.

— Да — каза Марго. Знаеше го много добре накъде бие и беше подготвена.

— Музеят никога не се е противопоставял на редакторските мнения, отразени в „Музеология“ и няма да го направи и в бъдеще. Ние смятаме редакторската независимост на списанието за почти свещена.

— Приятно ми е да го чуя.

— От друга страна, не ни се нрави да виждаме „Музеология“ да се превръща в… как да го нарека? В оперативно-издателски орган. — Начинът, по който го произнесе, прозвуча като съвсем друг вид орган. — С независимостта идва и отговорността. В крайна сметка, „Музеология“ носи името на Нюйоркския природонаучен музей.

Гласът не бе загубил мекотата си, но същевременно в него се прокрадваха и остри нотки. Марго изчакваше. Щеше да остане спокойна и да се държи професионално. Всъщност, вече бе приготвила отговора си — даже бе го написала и запаметила, така че да може да се изрази по-гладко и убедително — но беше важно да остави Колъпи да каже каквото има за казване.

— Ето защо предишните редактори на „Музеология“ винаги са били крайно внимателни по отношение използването на своята редакторска свобода — Той остави думите да увиснат във въздуха.

— Предполагам, че имате предвид уводната статия, която се каня да публикувам върху молбата за репатриране на индианците Тано.

— Именно. Писмото от племето, което моли за връщането на Великите маски на Кива, пристигна едва миналата седмица. Бордът още не го е обсъждал. Музеят дори нямаше време да се консултира с юристите си. Не е ли малко прибързано да се изразява становището на редакцията върху нещо, което дори още не е оценено от управителите? Особено като се има предвид, че си съвсем нова на този пост?

— На мен случаят ми изглежда кристално ясен — каза тя тихо. При тези думи Колъпи се облегна назад в стола си и по лицето му премина снизходителна усмивка.

— Той е всичко друго, но не и ясен, Марго. Тези маски са в музейната колекция от сто трийсет и пет години. И са центърът на изложението „Свещени образи“, най-голямата изложба в музея след „Суеверия“ преди шест години.

Отново тежка тишина.

— Естествено — продължи Колъпи, — нямам намерение да те моля да променяш редакторското си становище. Само ще изтъкна, че има няколко факта, които може би не знаеш. — Той натисна един почти невидим бутон върху бюрото си и произнесе в също така невидим микрофон: — Папката, госпожо Сърд.

Миг по-късно секретарката се появи с овехтяла папка в ръка. Той й благодари, погледна папката, след което я подаде на Марго.

Беше много стара и от нея се носеше мирис на прах и мухъл. Тя я отвори внимателно. Вътре имаше няколко документа, изписани на ръка с тънък като паяжина почерк от средата на 19-и век, един договор и няколко чертежа.

— Това е автентичният архивен документ за придобиването на маските на Кива, които ти толкова силно желаеш да върнеш на индианците Тано. Виждала ли си го?

— Не, но…

— А може би е трябвало да го направиш, преди да тръгнеш да пишеш уводната си статия. Този тук документ е полица за продажба, с която са изплатени двеста долара за маските: страшно много пари за 1870-а година. Музеят не е платил за Великите маски на Кива с дрънкулки и мъниста. Вторият документ е договорът. Това „X“, което виждаш тук, е подписът на вожда на Обществото на Великата Кива — човекът, който е продал маските на Кендъл Суоп, музейният антрополог. Третият документ — ето го и него — е благодарственото писмо от музея, написано до вожда, с копие до агента на индианците, с което се обещава, че маските ще получат добра грижа.

Марго се вгледа в старите документи. Постоянно я удивляваше как музеят не пуска нищо, до което се е докопал, особено пък документи.

— Въпросът, Марго, е че музеят е купил тези маски съвсем честно. Платил е отлична цена за тях. Притежаваме ги от почти век и половина. Грижим се за тях превъзходно. И освен това те са сред най-важните експонати в цялата ни сбирка, посветена на коренните американски жители. Хиляди хора ги гледат — възпитават се от тях, избират професионална кариера в областта на антропологията или археологията заради тях — всяка седмица. Нито веднъж за сто трийсет и пет години член на племето Тано не е изразил недоволство, нито пък е обвинил музея в незаконното им притежание. Не изглежда ли сега малко несправедливо от тяхна страна внезапно да започнат да си ги искат обратно? И то точно преди една направо поразителна изложба, в която те са най-голямата атракция?

В импозантния офис с високи, украсени с платна на Одюбон стени и високи прозорци, които гледаха към улицата, легна тежка тишина.

— Действително изглежда малко несправедливо — каза Марго с равен глас.

Широка усмивка озари лицето на Колъпи.

— Знаех си, че ще разбереш.

— Но това не променя редакторското ми становище.

Постепенно охлаждане на въздуха.

— Моля?

Беше време за нейното изказване.

— Нищо в тази папка не променя фактите. Съвсем просто е. Като за начало, вождът на Обществото на Великата Кива не е бил собственик на маските, за да ги продава. Те не са били негови. Принадлежали са на цялото племе. То е все едно свещеникът да започне да продава църковната утвар. Според закона не можеш да продаваш нещо, което не е твое. Полицата за продажба и договорът в тази папка са юридически невалидни. Нещо повече, Кендъл Суоп го е знаел, когато е купил маските и това се вижда от книгата му: „Церемониите на Тано“. Разбирал е прекрасно, че вождът няма право да ги продава. Наясно е бил, че маските са свещена част от церемониите на Великата Кива и че не бива никога да се изнасят от кива (Зала в голям индиански архитектурен комплекс от над 200 помещения, използвана за религиозни церемонии — Б. пр.). Дори признава, че вождът е бил мошеник. Всичко това е казано в „Церемониите на Тано“.

— Марго…

— Ако обичате, оставете ме да довърша, д-р Колъпи. Тук става дума за далеч по-важен принцип. Тези маски са свещени за индианците Тано. Никой не може да го отрече. Те не могат да бъдат премествани. Не могат да се изработят нови. Тано вярват, че всяка маска има дух и е жива Това не са измислени вярвания; това са искрени и дълбоко религиозни убеждения.

— Дори след сто трийсет и пет години? Хайде сега. Защо не сме чули и звук от тези хора през цялото това време?

— Тано са нямали представа къде са отишли маските им, докато не прочели за предстоящата изложба.

— Просто не мога да повярвам, че са оплаквали загубата на маските през цялото време. Те са били отдавна забравени. Всичко това е толкова удобно, Марго. Тези маски струват пет, може би десет милиона долара. Тук става въпрос за пари, не за религия.

— Не, не е така. Говорих с тях.

— Говорила си с тях?

— Разбира се. Обадих се и разговарях с вождовете на Тано Пуебло.

За миг маската на непреклонност върху лицето на Колъпи изчезна.

— Правните мотиви за това действие са неубедителни.

— Просто изпълних отговорността си като редактор в „Музеология“ да разуча фактите. Тано наистина си спомнят, помнили са през цялото време — тези маски, както доказва и вашето собствено датиране чрез въглероден анализ, са били на почти седемстотин години, когато са им били отнети. Повярвайте ми, индианците Тано помнят загубата си.

— Те няма да бъдат добре съхранявани — Тано не притежават необходимите условия да се грижат за тях!

— Като за начало трябва да се отбележи, че изобщо не е бивало да бъдат изнасяни от кивата. Те не са „музейни експонати“, те са жива част от религията им. Мислите ли, че мощите на св. Петър във Ватикана са „добре съхранявани“? Маските принадлежат на ритуалните зали кива, независимо дали там температурата на въздуха се контролира от климатици или не.

— Ако ги върнем обратно, това ще създаде ужасен прецедент Ще завалят подобни искания от всяко племе в Америка.

— Може би. Но това не е сериозен аргумент. Сам знаете, че правилното е да върнем маските и аз имам намерение да публикувам една уводна статия по въпроса.

Тя спря и преглътна, осъзнавайки, че е нарушила всичките си предварителни решения като е повишила тон.

— И това е моето последно, независимо редакторско становище — добави тя, вече по-тихо.