Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Сърцето на Луцифер (12)

12

За момент Д’Агоста остана неподвижен, в шок и невярващ на ушите си. Гласът бе познат и въпреки това — странен. Той инстинктивно се опита да заговори отново, но облечената в ръкавица ръка запуши още по-здраво устата му.

— Ш-ш-ш-т.

Вратата на асансьора се отвори с леко иззвъняване. Като продължаваше да държи Д’Агоста в здрава хватка, мъжът се измъкна предпазливо в тъмния коридор на подземието и се огледа. След това избута Д’Агоста към мръсното фоайе, превеждайки го през серия тесни проходи с високи тавани от жълти блокчета. Най-сетне той спря пред една одраскана метална врата без табелка и боядисана в същия цвят като стените. Намираха се близо до електрическата станция на сградата: глухото гъргорене на котлите вече бе ясно доловимо. Мъжът се озърна още веднъж, след това спря, за да огледа внимателно една паяжина, която висеше в ъгъла на вратата. Едва тогава извади ключ от джоба си, отключи и въведе Д’Агоста бързо вътре, като затвори вратата и грижливо я заключи.

— Радвам се да те видя, Винсънт.

Д’Агоста не можа да произнесе и звук.

— Най-искрените ми извинения за грубото държание — каза мъжът, докато кръстосваше стаята с меки стъпки и проверяваше прозорците на мазето. — Тук можем да поговорим спокойно.

Д’Агоста продължаваше да се диви на несъответствието между гласа на мъжа — този мелодичен тембър, който не можеше да се сбърка, ленивият южняшки говор — и самия мъж: съвършено непознат в опръсканата с петна униформа на портиер, набит, мургав, с кестенява коса, тъмни очи и кръгло лице. Дори самите му маниери, походката му, бяха непознати.

— Пендъргаст? — произнесе Д’Агоста, най-сетне в състояние да произведе звук.

Мъжът се поклони.

— Самият той, Винсънт.

— Пендъргаст! — И преди да осъзнае какво прави, Д’Агоста стисна силно в прегръдките си агента на ФБР.

Пендъргаст остана неподвижен няколко минути. След това спокойно, но решително се освободи от прегръдката и отстъпи назад.

— Винсънт, не мога да ти опиша колко се радвам, че те виждам отново. Липсваше ми.

Д’Агоста сграбчи ръката му и я раздруса със смесица от изненада, облекчение и радост.

— Мислех, че си мъртъв. Как…?

— Извинявам се за заблуждението. Възнамерявах да остана „мъртъв“ по-дълго. Но обстоятелствата ме накараха да избързам. — Той се обърна с гръб. — Сега, ако нямаш нищо против… — Той се измъкна от портиерското сако, което, както можа да види Д Агоста, бе умело подпълнено около раменете и корема, и го закачи на един гвоздей на вратата.

— Какво се случи с теб? — попита Д’Агоста. — Как се спаси? Обърнах замъка на Фоско с главата надолу да те търся. Къде, по дяволите, си бил? — Когато първоначалният шок започна да отминава, той усети, че го измъчват хиляди въпроси.

Пендъргаст се усмихна леко на този словесен водопад.

— Ще ти кажа всичко, обещавам. Но първо се настани удобно. Връщам се веднага. — И след тези думи той се обърна и изчезна в някаква стая отзад.

Д’Агоста за първи път огледа обстановката. Намираше се в дневната на малък, мрачен апартамент. Изтърканият диван беше тикнат до стената, а до него се мъдреха две кресла с мръсна дамаска. Върху евтината масичка за кафе бяха натрупани цяла купчина списания от поредицата „Популярна механика“. До стената стоеше очукано бюро, чиято повърхност бе заета от лъскав лаптоп — единствената вещ, внасяща цвят в стаята. Няколко избледнели портрети на деца с тъжни очи, рисувани от Хюмел, висяха по олющените стени. Лавицата беше препълнена с книги, най-вече популярни романи и евтини бестселъри. Д’Агоста с удоволствие откри измежду оръфаните четива и едно негово любимо — „Черен лед III: Завръщане към нос Хорн“. През отворената врата се виждаше малка, но спретната кухня. Мястото до такава степен не приличаше на апартамента му в „Дакота“ или на имението на Ривърсайд Драйв, че повече не можеше.

Чу се слабо прошумоляване и Д’Агоста скочи, за да посрещне Пендъргаст — истинския Пендъргаст, — който стоеше на прага: висок, строен, с искрящи, сребристи очи. Косата му все още бе кестенява, а кожата — мургава, но лицето му бе възвърнало изящните си тънки черти, които Д’Агоста така добре познаваше.

Пендъргаст отново се усмихна, като че бе прочел мислите на лейтенанта.

— Подплънки за бузи — рече той. — Удивително е колко много могат да променят външния вид. Понастоящем обаче съм ги свалил, тъй като ги намирам за твърде неудобни. Също както и кафявите контактни лещи.

— Поразен съм. Знаех, че си майстор на дегизировките, но това надминава всичко… Искам да кажа — дори стаята… — Д’Агоста посочи с пръст библиотечните рафтове.

Пендъргаст изглеждаше натъжен.

— Уви, дори тук нищо не трябва да изглежда не на място. Налага се да поддържам имиджа на портиер.

— При това на доста сприхав портиер.

— Намирам, че отблъскващите прояви на характера помагат да се избегне по-задълбочен интерес. Веднъж щом свикнат да те възприемат като докачлив, сърдит на света човек, не се задълбават. Мога ли да ти предложа питие?

— „Бъдуайзър“?

Пендъргаст потръпна неволно.

— Ролята ми все пак си има граници. Може би перно или кампари?

— Не, благодаря — ухили се Д’Агоста.

— Разбирам, че си получил писмото ми.

— Така е. И оттогава работя по случая.

— Някакъв напредък?

— Съвсем незначителен. Направих посещение на твоята пра-леля. Но това може да почака. Точно сега, приятелю, трябва да ми обясниш доста работи.

— Естествено. — Пендъргаст му посочи място и сам зае отсрещния стол. — Доколкото си спомням, доста прибързано се разделихме на един планински склон в Тоскана.

— Би могло да се каже! Никога няма да забравя последния път, когато те видях, обграден от глутница ловджийски кучета, всяко от които си умираше да откъсне парче от теб.

Пендъргаст кимна замислено. Очите му сякаш се взираха много далеч.

— Бях пленен, завързан, упоен и отнесен обратно в замъка. Нашият закръглен приятел бе наредил да ме спуснат дълбоко в подземните тунели. Окова ме в една гробница, чийто предишен обитател бе изметен доста безцеремонно оттам. Следващото, което стори — по най-галантен начин, разбира се — бе да ме зазида.

— Мили боже! — Д’Агоста потрепера — На другата сутрин доведох италианската полиция да те търси, но всичко беше напразно. Фоско бе заличил всички следи от нашето посещение. Италианците ме помислиха за луд.

— Малко след това до мен достигна новината за твърде своеобразната смърт на графа. Това имаше ли нещо общо с теб?

— Съвсем определено.

Пендъргаст кимна одобрително.

— Какво стана с цигулката?

— Не можех да я зарежа в замъка просто така, затова я взех и… — Той направи пауза, несигурен как ще реагира Пендъргаст на постъпката му.

Агентът въпросително вдигна вежди.

— Занесох я на Виола Маскелене. Казах й, че си мъртъв.

— Разбирам. Каква беше нейната реакция?

— Беше страшно потресена, разстроена. Въпреки, че се опита да го скрие. Струва ми се… — Д’Агоста се поколеба. — Струва ми се, че не си й безразличен.

Пендъргаст стоеше безмълвен, с безизразно лице.

Д’Агоста и Пендъргаст за пръв път бяха срещнали Виола Маскелене миналия ноември, докато работеха по един случай в Италия. За Д’Агоста бе очевидно, че от мига, в който двамата се бяха видели, нещо бе преминало между Пендъргаст и младата англичанка. Сега можеше само да се досеща за какво мисли Пендъргаст.

Агентът се изправи внезапно.

— Е, Винсънт, както казват в Италия, това е acqua passata, изтекла вода. Направил си каквото трябва и сега можем да считаме случая с цигулката Стормклауд за наистина приключен.

— Но чакай… — каза Д’Агоста, — как така успя да се измъкнеш от замъка? Колко време прекара окован?

— Бях окован в гробницата почти четиридесет и осем часа.

— В тъмното?

Пендъргаст кимна.

— Задушавайки се бавно, бих добавил. Открих, че една определена форма на медитация е извънредно полезна в такива случаи.

— И после?

— Спасиха ме.

— Кой?

— Брат ми.

Д’Агоста, все още зашеметен от почти чудодейната поява на Пендъргаст, почувства че онемява от шока.

— Брат ти? Диоген?

— Да.

— Но аз мислех, че те мрази.

— Да. И тъкмо защото ме мрази, той се нуждае от мен.

— За какво?

— Най-малко от шест месеца насам Диоген внимателно е следил действията ми — като част от подготовката му за престъплението. Със съжаление трябва да призная, че нямах никаква представа за това. Винаги съм се възприемал като най-голямата пречка по пътя му към успеха и мислех, че рано или късно той ще се опита да ме убие. Но съм грешал. Безумно съм грешал. Истината е, че той е целял тъкмо обратното. Когато научил за грозящата ме опасност, Диоген предприел едно дръзко избавление. Влязъл в замъка, преоблечен като един от местните — той е по-голям майстор на дегизировките от мен и тогава ме освободи от гробницата.

Д’Агоста бе разтърсен от внезапно хрумване.

— Един момент. Очите му са в два различни цвята, нали?

Пендъргаст отново кимна:

— Едното е лешниково, а другото — млечно-синьо.

— Аз го видях. Там, на хълма, над замъка на Фоско. Точно след като се бяхме разделили. Стоеше в сянката на една скална тераса и наблюдаваше ставащото така спокоен, сякаш съзерцава течението на водата по Акведукта.

— Той трябва да е бил. След като ме освободи от моя затвор, Диоген ме откара в една частна клиника извън Пиза, където се възстановявах от дехидратацията и раните, нанесени ми от кучетата на Фоско.

— Все още не разбирам. Ако те мрази, ако е планирал да извърши това тъй наречено „идеално престъпление“, тогава защо просто не те е оставил зазидан?

Пендъргаст се усмихна отново, но този път в усмивката му нямаше нищо весело.

— Не трябва никога да забравяш, Винсънт, че тук говорим за един необичайно болен, изключителен престъпен ум. Колко малко съм разбирал истинските му планове…

С тези думи Пендъргаст рязко се надигна и отиде в кухнята. Миг по-късно Д’Агоста чу звънтенето на лед в чаша. Когато агентът се върна, държеше бутилка френски аперитив Lillet в едната ръка и чаша в другата.

— Сигурен ли си, че не проявяваш интерес към едно питие?

— Да. А сега ми кажи какво, за бога, имаше предвид.

Пендъргаст отля два пръста от напитката в чашата си:

— Ако бях умрял, щях да срина всички планове на Диоген. Виждаш ли, Винсънт, аз съм главният обект на неговото престъпление.

— Ти? Ти ще бъдеш жертвата? Тогава защо …

— Няма да бъда жертвата. Аз вече съм жертвата.

— Какво?

— Началото на престъплението е поставено. Дори сега, докато говорим, то успешно се реализира.

— Не говориш сериозно.

— Никога в живота си не съм говорил по-сериозно. — Пендъргаст отпи дълга глътка от напитката и допълни чашата си. — Диоген изчезна по време на възстановяването ми в частната клиника в Пиза. Веднага щом се изправих на крака, аз се върнах в Ню Йорк инкогнито. Знаех, че плановете му са почти узрели и Ню Йорк ми изглеждаше най-подходящото място да увелича усилията си да го спра. Почти не се съмнявах, че престъплението ще се случи тук. Този град предлага най-пълната анонимност, най-добрите възможности да се скрие, да приеме чужда самоличност, да доразвие плана си за нападение. И затова сега, знаейки, че брат ми внимателно следи всичките ми постъпки, реших да остана „мъртъв“, за да бъда невидим. Смятах да държа всички ви на тъмно. Дори Констанс. — При тези думи болка премина по лицето на Пендъргаст. — Съжалявам за това повече, отколкото можеш да си представиш. И все пак това ми се стори най-разумният начин на действие.

— И така стана портиер.

— Мястото ми позволяваше да не те изпускам от поглед, а чрез теб — и другите, които са важни за мен. Имам по-добри шансове да търся Диоген като стоя в сянка. И не бих се разкрил, ако определени събития не ме бяха принудили.

— Какви събития?

— Обесването на Чарлз Дюшам.

— Онова странно убийство в Линкълн Сентръл?

— Именно. Това, както и едно друго убийство в Ню Орлиънс преди три дни. Торънс Хамилтън, заслужил професор. Отровен пред пълна зала със студенти.

— Но каква е връзката?

— Хамилтън беше един от моите преподаватели в гимназията, човекът, който ме научи на френски, италиански и китайски. С него бяхме много близки. Дюшам беше моят най-скъп, всъщност моят единствен приятел от детинство. Единственият човек от младостта ми, с когото продължих да поддържам контакт. И двамата са убити от Диоген.

— Не би ли могло да е случайно съвпадение?

— Невъзможно. Хамилтън бе отровен от рядък нервнопаралитичен токсин, разтворен в чашата му с вода. Става въпрос за синтетичен токсин, много подобен на произвеждания от един рядък вид паяци в Гоа. Прадядото на баща ми е умрял от ухапване от такъв паяк, когато е бил служител в Индия в епохата на раджите — Пендъргаст отпи още една глътка. — Дюшам е бил увесен на примка, която се е скъсала и практически го е хвърлила от двайсет етажа, причинявайки смъртта му. Пра-пра-чичо ми Морис е умрял точно по такъв начин. Бил е обесен в Ню Орлиънс през 1871-а година заради убийството на жена си и любовника й. Тъй като бесилката била силно повредена от неотдавнашни размирици в града, провесили го от най-горния прозорец на съдилището. Но Морис бил много силен, съпротивлявал се и въжето се скъсало. Падането от голямата височина причинило смъртта му.

Д’Агоста погледна ужасен приятеля си.

— Всичките тези смъртни случаи и аранжировката им са начинът на Диоген да привлече вниманието ми. Може би сега, драги Винсънт, разбираш защо му трябвам жив.

— Да не искаш да кажеш, че той…

— Именно. Винаги съм предполагал, че престъплението му ще бъде насочено срещу цялото човечество. Но сега знам, че аз съм неговата мишена. Тъй нареченото „идеално престъпление“ на брат ми включва убийството на всички, които са ми близки. Това е истинската причина да ме спаси от замъка на Фоско. Не му трябвам мъртъв, а жив — жив, за да ме съсипе по един далеч по-изтънчен начин — като ме остави изпълнен с мъка, самообвиняващ се, че не съм успял да спася малкото хора, на които държа в този свят… — Пендъргаст направи пауза и си пое дъх. — … Онези няколко души, които наистина обичам.

Д’Агоста преглътна.

— Не мога да повярвам, че това чудовище ти е роднина.

— Сега, след като разбрах истинската природа на престъплението му, бях принуден да изоставя първоначалния си план и да съставя нов. Не е идеален, но е най-добрият възможен при тези обстоятелства.

— Слушам те.

— Трябва да попречим на Диоген да убие отново. Това означава да го открием. Ето защо ще се нуждая от помощта ти, Винсънт. Налага се да използваш достъпа си като служител на реда, за да получиш колкото се може повече информация за доказателствата от местопрестъплението.

Той подаде на Д’Агоста клетъчен телефон.

— Това е телефонът, който ще използвам, за да се свързвам с теб. Тъй като времето е от значение, ще трябва да започнем на местно равнище, с Чарлз Дюшам. Издири всички възможни доказателства и ми ги донеси. Всяко е от значение. Измъкни всичко, което успееш, от Лора Хейуърд, но за бога, не й казвай с какво си се захванал. Дори Диоген не може да остави напълно чисто местопрестъпление.

— Дадено. — Д’Агоста замълча. — Ами датата в писмото? 28-и януари?

— Вече нямам съмнение, че това е денят, в който той планира да довърши престъплението си. Но е жизнено важно да помниш, че престъплението е вече започнато. Днес е 22-и. Брат ми планира това злодеяние от години, може би дори от десетилетия. Подготвил е всичко. Потръпвам като си помисля кого може да убие през следващите шест дни. — При тези думи Пендъргаст се наведе напред и се взря в Д’Агоста, очите му светеха в полумрака на стаята. — Ако Диоген не бъде спрян, всички мои близки хора — а това определено включва и теб, Винсънт — може да умрат.