Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Сърцето на Луцифер (30)

30

Беше точно два след полунощ, когато Смитбак открехна вратата на стаята си. Хвърли плах поглед през тясната цепнатина и затаи дъх. Коридорът на третия етаж бе пуст и тъмен. Внимателно разшири отвора на вратата с още няколко сантиметра и се осмели да погледне и на другата страна.

Чисто.

Затвори отново вратата и се облегна на нея. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите, но той си каза, че това се дължи единствено на факта, че от толкова отдавна чака този миг. Бе лежал кротко в леглото с часове, преструвайки се на заспал, като междувременно нанасяше финалните щрихи по своя план. По-рано същата вечер се бяха чули обичайните приглушени стъпки отвън, а около единайсет сестрата бе влязла да го погледне и като се увери, че лежи неподвижно, го остави да спи. От полунощ насам не се чу никакъв звук.

Смитбак отново сграбчи топката на вратата. Време беше да пристъпи към действие.

След избухването му пред директора го повикаха на вечеря както обикновено. Посочиха му мястото и му подадоха меню, сякаш нищо не бе станало — изглежда пристъпите на халюцинации бяха обичайни за живота в „Ривър Оукс“. После свърши своя дял от работата в кухнята, като връщаше нетрайните храни в огромните хладилници, разположени в подобния на лабиринт кухненски комплекс на първия етаж на имението.

Тъкмо през тези часове, в които бе дежурен, успя да задигне един ключ за сутерена.

Въпреки че бе работил само в две смени, Смитбак вече имаше ясна представа за начина, по който е организирана работата в кухнята Доставките пристигаха през специален служебен вход в задната част на сградата и след това се пренасяха през сутерена и нагоре до кухнята. Охраната на „Ривър Оукс“ беше смешна работа: половината кухненски персонал изглежда имаше ключове от сутерена — от главния готвач до миячите, а вратата винаги биваше отключвана, отваряна, а после заключвана през работните часове. Когато помощник-готвачът слезе долу да вземе нещо, Смитбак се възползва от възможността и — когато никой не гледаше — пъхна в джоба си ключа, оставен в ключалката. Майсторът се върна, превит под тежестта на вертикална скара, забравил напълно за ключа.

Беше се оказало толкова лесно.

Смитбак се напрегна, приготвяйки се отново да отвори вратата. Беше навлякъл три ризи, пуловер и два чифта панталони и бе плувнал в пот. Това бе необходима предпазна мярка: ако всичко вървеше по план, чакаше го дълго, студено пътуване.

От дежурствата си в кухнята бе научил, че първият камион с доставката на храни пристига на разтоварителната рампа в 5:30 сутринта. Ако успееше да се промъкне през сутерена, да изчака пристигането на камиона и после да се прокрадне отзад тъкмо преди да потегли, никой нямаше да забележи. Щяха да минат два или повече часа, преди отсъствието му да бъде разкрито. А дотогава той вече щеше да е на път обратно към Ню Йорк, отвъд обсега на д-р Тисандър и неговия легион от призрачни, облечени в черно медицински сестри.

Открехна пак вратата. Мъртвешка тишина. Отвори по-широко, след което се плъзна в коридора и я затвори безшумно след себе си.

Хвърли поглед през рамо и предпазливо тръгна към площадката, като се стараеше да се движи плътно покрай стените. Съществуваше незначителен риск да бъде забелязан: полилеите светеха слабо и хвърляха меки кехлибарени сенки. Пейзажите и портретите, които висяха по стените се бяха превърнали в тъмни, едва различими правоъгълници. Мекият килим беше като река от пурпур, така наситен, че изглеждаше почти черен.

Беше работа за пет минути да стигне площадката. Тук осветлението бе малко по-ярко и той се дръпна назад, ослушвайки се за звук на стъпки откъм стълбището. Направи няколко крачки и отново наостри слух.

Нищо.

Като се плъзгаше напред с ръка на перилата, Смитбак се спусна долу, готов да отскочи обратно на стълбите при първия знак за нечие присъствие. Щом достигна площадката на втория етаж, се отдръпна в един тъмен ъгъл и пропълзя зад един бюфет. Тук спря, за да се огледа Площадката се разширяваше в четири коридора: един водеше към трапезарията, друг — към библиотеката и западния салон, а другите — към кабинетите за лечение и административните офиси. И този етаж изглеждаше също тъй тих и изоставен като първия, затова Смитбак, окура-жен, започна да изпълзява от скривалището си.

Долу откъм коридора на администрацията долетя прищракване на затваряща се врата.

Той бързо отскочи назад в прикритието си, сви се долу и зачака.

Чу ключ да се обръща в някаква ключалка. После, за около минута, не последва нищо. Нима някой се заключваше вътре в кабинета си? Или излизаше?

Изчака още една минута. Отново нищо.

Тъкмо когато се приготви да се изправи отново, някой се появи от мрака на коридора: един санитар, който крачеше бавно, хванал ръце зад гърба си. Мъжът се обръщаше надясно и наляво, сякаш да се увери, че всички врати са затворени както трябва.

Смитбак се дръпна в тъмнината зад бюфета без да мърда, без да диша дори, докато мъжът прекоси площадката и изчезна нататък по посока към библиотеката.

Смитбак изчака неподвижно още пет-шест минути. После тръгна приведен надолу по стъпалата към първия етаж.

Тук бе дори по-мрачно. След като се увери, че никой не се вижда, той се насочи към широкия коридор, който водеше към кухненските помещения.

Отне му трийсетина секунди да стигне до тежката двойна врата. Хвърли един последен поглед през рамо и натисна бравата, готов да влезе в кухнята.

Вратата не помръдна.

Смитбак я изгледа внимателно и натисна по-силно.

Заключена.

По дяволите! Това беше нещо, което не бе очаквал: врата, която никога не се заключваше през целия ден.

Бръкна в джоба си и потърси ключа за сутерена, надявайки се въпреки всичко, че той все пак би отворил вратата. Не стана.

Озърна се пак, заляха го разчарование и отчаяние. Планът беше толкова добър. Бе така близко до измъкването си оттук. И накарая да му попречи такова нещо…

Той спря. А може би — само може би — все още имаше някакъв шанс.

Върна се отново до стълбището. Взря се нагоре и се ослуша за някакъв звук, но кадифената тишина си оставаше все тъй плътна. С безшумни котешки стъпки се изкачи на втория етаж, притича през площадката и влезе в трапезарията.

Пустото, призрачно помещение изглеждаше гробовно в своето безмълвие. Няколко бледи лунни лъча се процеждаха косо през високите прозорци и обливаха стаята в мистериозно, почти фосфоресцентно осветление. Смитбак тръгна, проправяйки си път между масите, подредени за следващата сутрешна закуска, докато се добра до отсрещния край. Тук една декоративна преграда се спускаше успоредно на стената, скривайки служебните входове и масичките на келнерите. Той се гмурна зад преградата и — вече в много по-плътен мрак — тръгна с предпазливи крачки към целта си: малкия асансьор, предназначен за пренасяне на храната от един на друг етаж, прикрит от метален панел в задната стена.

Бавно, като внимаваше да не вдига шум, Смитбак хвана панела и го натисна, за да отвори. Празна шахта. Едно тежко въже се издигаше към скрипеца, закрепен върху тавана, а другият му край се губеше надолу в мастилените дълбини.

Смитбак не успя да се сдържи и се усмихна.

По време на дежурствата си в кухнята беше виждал да пренасят от трапезарията надолу сивите вани със сребърни прибори и мръсни чинии през същия този асансьор. Сега, с малко късмет, тази кабинка щеше да носи по-различен товар.

Отстрани на панела имаше серия бутони. Смитбак присви очи на слабото осветление, след което натисна бутона за нагоре. Асансьорът се залюля леко, изкачи се нагоре и спря…

Той замръзна. Двигателят щеше да вдигне доста шум в тишината. Имаше минимален шанс в кухнята да е останал някой: последното нещо, което искаше беше да разкрият присъствието му.

Наведе се напред, стисна здравото въже, дръпна го няколко пъти да го изпробва, след което сумтейки започна да го тегли нагоре с всички сили.

Отне му безкрайно много време, докато вдигне отдолу асансьорната кабинка. Запъхтя се и трите му ката дрехи се просмукаха от пот. Сърцето му биеше бясно. Спря за миг да си почине и се огледа. Продължаваше да не се вижда никой.

Обърна се към асансьора и влезе вътре пълзешком, като се опита да намести дългите си крайници в тясното пространство. Бутна панела и той се затвори зад гърба му.

Пълен мрак.

Седнал с колене, опрени в ушите, осъзна внезапно, че няма да е никак лесно да приземи това чудо. После откри, че като опре ръце срещу фронталната стена на кабинката и натисне нагоре, би могъл да накара асансьора да се движи надолу, сантиметър подир сантиметър. Беше сляп и изтощителен труд, но след известно време ръцете му усетиха металната рамка на друг панел за достъп. Беше стигнал до първия етаж — а значи и до кухнята!

Остана за малко в задушното, клаустрофобично пространство, ослушвайки се. Като не чу нищо, той натисна панела и го отвори.

Кухнята беше празна. Единствената светлинка идваше от табелката, чиито букви грееха в червено отгоре: Изход.

Смитбак изпълзя, разкърши се бавно и се огледа във всички посоки. Отсреща се намираше вратата към сутерена.

Той настръхна от вълнение. Почти бе успял. Сега нищо не можеше да го спре. „Ривър Оукс“ може и да бе в състояние да затвори откачалки като Роджър Трокмортън, но не би могло да задържи хора като Уилям Смитбак.

Кухнята представляваше странна смесица от старо и ново. Покритата с черни сажди огромна камина граничеше с професионални стоманени миксери, толкова големи, че можеха да поберат цяло семейство. Дълги венци чесън, сушени чушки и билки висяха от тавана: главният готвач беше британец. По гранитните плотове блестяха редици тендежери. Дузина висококачествени касапски ножове бяха заключени зад стоманени рамки и армирано стъкло.

Но Смитбак виждаше само едно: тежката дървена врата на отсрещната стена. Той бързо тръгна натам и я отключи. Едно каменно стълбище водеше надолу в кладенец от мрак.

Пристъпи предпазливо, като внимаваше да не се подхлъзне на влажния камък. Превъртя ключа след себе си и бледият блясък на червените трепкащи букви остана отвън. Погълна го непрогледен мрак. Проправяше си пътя надолу и броеше стъпалата.

На двайсет и четвъртото достигна пода.

Спря, за да се огледа. Но не можеше да се види нищо: заобикалящата го чернота бе пълна. Въздухът миришеше на мухъл и пара. За първи път му хрумна, че би могъл да вземе фенерче, да направи някои дискретни предварителни проучвания върху плана на сутерена и пътя към разтоварителната рампа. Може би трябваше да отложи този опит за бягство за ден или два, да се върне обратно в стаята си и да опита отново някоя друга нощ…

Той побърза да прогони тези мисли. Вече бе твърде късно за връщане: никога нямаше да успее да качи нагоре асансьора до трапезарията. Освен това рискуваше работата си. И толкова много искаше, имаше нужда да говори с Нора. Оставаха още три часа до първата сутрешна доставка: разполагаше с повече от достатъчно време да намери пътя.

Пое си дълбоко дъх, после още веднъж, подтискайки леките тръпки на страха. Изчака минута-две, протегна ръце пред себе си и тръгна. След десетина крачки се сблъска с тухлена стена, която преграждаше пътя му. Той зави надясно и пристъпи отново. Отначало бавно, след това малко по-бързо, като се опираше в стената.

В един момент осъзна, че освен шума от стъпките му се чува и друг звук: тихото топуркане и цвъчене на плъхове.

Краката му допряха нещо на пода — тумбесто, тежко и неподвижно. Той полетя напред, но в последния миг се задържа и не падна. Изправи се и разтърка крака си, сипейки ругатни, след това протегна ръце да опипа. Някакво корито, прикрепено към тухлената стена преграждаше пътя му. Той внимателно го заобиколи и продължи нататък. Цвъртенето на плъховете заглъхна, сякаш гризачите се разбягаха при появата му.

Стената от лявата му страна свърши внезапно, изоставяйки го отново в тъмнината.

Това беше лудост. Трябваше да измисли нещо.

Мислено си представи онова, което знаеше от плана на имението. Ако разгледаше отново извивките и завоите, които бе направил от основата на стълбището, излизаше според него, че трябва да се движи наляво.

Видя я в момента, в който зави: блещукаща точица в далечината Това бе най-бледа светлинка, по-скоро разредена чернота, но го накара да я последва със страстта на удавник, който вижда твърда земя. Когато тръгна, тя се изгуби, изчезна пред него като мираж. Нивото на пода се издигна, след това пропадна отново. Най-сетне, когато наближи още, забеляза, че светлината идва от прибор, който се намираше на нивото на очите: серия от малки зелени дисплеи, прикрепени към някакъв автоматичен термостат. Те хвърляха слаб отблясък върху странно помещение: сводесто, облицовано с варовик, в него имаше половин дузина парни котли от лъскав месинг и бакър. Бяха най-малко от средата на деветнайсти век и бяха видоизменени с помощта на снопчета цветни жици така, че температурата в тях да може да се контролира Огромните котли съскаха и гъргореха тихо, сякаш похъркваха в ритъм със спящото имение, което затопляха.

Над звука на котлите отново се разнесе бързото топуркане и цвъртене на плъхове.

И след това, съвсем отчетливо, тропотът на подметка върху камък.

Смитбак се завъртя рязко.

— Кой е? — избърбори той и гласът му отекна между сводовете и котлите.

Отговор не последва.

— Кой е там? — извика Смитбак малко по-силно и отстъпи леко назад. Но единственият отговор бе туптенето на сърцето му.