Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Сърцето на Луцифер (44)

45

Д’Агоста спря пред офиса на Хейуърд, почти страхувайки се да почука. Болезненият спомен за първата им среща връхлетя в съзнанието му неканен и той с голямо усилие го прогони. Почука на вратата по-силно, отколкото възнамеряваше.

— Влез! — Самият звук на гласа й накара сърцето му да пропусне един такт. Той си пое дъх, натисна бравата и влезе.

Офисът изглеждаше много по-различно. Бяха изчезнали многобройните купчини листове, творческият безпорядък. Сега той представляваше въплъщение на безмилостна организация — и беше ясно, че Хейуърд работеше, живееше и дишаше за един-единствен случай.

Беше се изправила зад бюрото си — дребната й, стройна фигура изглеждаше още по-привлекателна в елегантния зелен костюм с капитански нашивки на раменете — и го гледаше. Погледът й бе толкова силен, че сякаш го отблъскваше назад. Той отмести очи.

— Седнете. — Гласът беше студено безразличен.

— Виж, Лора, преди да започнем бих искал само да кажа…

— Лейтенант — долетя отсеченият отговор, — извикан сте тук по полицейски задачи и ако се каните да кажете нещо, свързано с личния си живот, недейте — крайно неуместно е.

Д’Агоста я погледна. Не беше честно.

— Лора, моля те…

Лицето й се смекчи, но само за миг и тя заговори тихо.

— Винсънт, не причинявай това нито на мен, нито на себе си. Особено сега. Трябва да ти покажа нещо и ми е много, много трудно.

Това спря Д’Агоста.

— Моля, седни.

— Предпочитам да остана прав.

Последва кратка тишина, в която тя напрегнато се взираше в него. После заговори отново.

— Пендъргаст е жив.

Д’Агоста почувства, че изстива. Не знаеше за какво го бе извикала, дори не се бе осмелил да прави догадки, но това бе последното, което очакваше.

— Как разбра? — избърбори той.

Лицето й се стегна от гняв.

— Значи все пак си знаел.

Нова напрегната пауза. Тя се протегна и придърпа към себе си лист хартия. От мястото си Д’Агоста можеше да види, че са написани на ръка бележки. Какво ставаше? Никога не бе виждал Лора толкова напрегната.

— На 19-и януари професор Торънс Хамилтън е бил отровен пред пълна зала студенти, докато четял лекция в университета на щата Луизиана в Ню Орлиънс. Починал час по-късно. Единствената полезна улика от сцената на местопрестъплението — влакна от черна тъкан, открити в офиса му — е анализирана в този доклад. — Тя извади една тънка папка и я сложи на бюрото си.

Д’Агоста погледна папката, но не я взе.

— В доклада се казва, че влакната са от изключително скъп вълнен плат, смес кашмир и мерино, който се е произвеждал за съвсем кратко през петдесетте години в една фабрика близо до Прато, в Италия. Единственото място, на което се е продавал в Америка — единственото — е било малко магазинче на улица „Леспинар“ в Ню Орлиънс. Чиито редовни клиенти са били семейство Пендъргаст.

Д’Агоста почувства пламъче на внезапна надежда. Може би все пак тя му бе повярвала? Може би бе проверила за Диоген?

— Лора, аз…

— Лейтенант, оставете ме да довърша. Следователският ми екип претърси апартамента на Пендъргаст в „Дакота“ — поне стаите, в които можахме да проникнем — и взе проби от влакна. Освен това намерихме две дузини еднакви черни костюми в гардероба. Костюмите и всички влакна идват от един и същи източник: вълната от кашмир и мерино, боядисана в черно. Практически това е уникално влакно. Не може да има грешка.

Д’Агоста усети, че го полазват странни тръпки. Внезапно го осени предчувствие накъде отиват нещата.

— На 22-и януари Чарлз Дюшам е бил обесен през прозореца на апартамента си на ъгъла на Петдесет и трета и Парк Стрийт. И в този случай сцената на престъплението се оказва необичайно чиста. Но все пак нашият екип успя да открие още няколко от същите черни влакна. Освен това установихме, че въжето, използвано за обесването на Дюшам, е изтъкано от рядък вид сива коприна. Научихме, че това е специално въже, което се използва в будистките религиозни церемонии в Бутан. Монасите заплитат тези копринени въжета в удивително сложни възли с медитативна цел. Това са уникални възли, които не се срещат никъде другаде по света.

Тя замълча и извади снимка на въжето, на която добре се виждаше потъналият в кръв възел.

— Конкретно този възел се нарича „Ран Танка Дурдаг“, заплетената пътека към ада. До мен достигна информацията, че специален агент Пендъргаст е прекарал известно време в Бутан, където изучавал именно тези монаси и техните възли.

— Отговорът е съвсем прост…

— Винсънт, ако ме прекъснеш още веднъж, ще наредя да ти завържат устата.

Д’Агоста прехапа устни.

— На следващия ден, 23-и януари, специалният агент на ФБР — Майкъл Декър, е бил убит в къщата си във Вашингтон, пронизан през устата с античен щик от Гражданската война. Местопрестъплението отново е чисто. Екипът откри влакна от същата вълна. — Като каза това, тя извади нов доклад и го побутна към Д’Агоста — Около два часа след полунощ на 26-и януари Марго Грийн бе намушкана с нож в Нюйоркския природонаучен музей. Лично прегледах списъците с персонала и установих, че тя е била последната, която е влязла в изложбената зала. Но е била и последната, която е излязла от залата — явно убиецът е използвал нейната карта, за да се измъкне. Местопрестъплението не беше чак толкова чисто, колкото предишните. Грийн е била достоен противник и се е съпротивлявала. Използвала е за самозащита резец за картон и успяла да нарани нападателя си. На сцената на престъплението бе открита кръв, която не принадлежеше на жертвата, както върху резеца, така и под формата на една-единствена капка на пода. — Тя направи пауза. — ДНК-тестовете станаха готови късно миналата вечер.

Лора извади нов лист хартия и го хвърли върху останалите.

— Ето и резултатите.

Д’Агоста не можеше да се насили да погледне. Бездруго вече знаеше отговора.

— Точно така. Специален агент Пендъргаст.

Д’Агоста не каза нищо. Последва кратка, напрегната тишина.

— Което ме води към мотива. Всички жертви са имали нещо общо — били са близки познати на Пендъргаст. Хамилтън е бил преподавател на Пендъргаст в гимназията; Дюшам е бил неговият най-близък — впрочем, може би единствен — приятел от детинство. Майкъл Декър е бил негов ръководител във ФБР. Главно благодарение на него Пендъргаст изобщо е оцелял в Бюрото, като се имат предвид цялата каша, в която са го забърквали необичайните му методи. И най-сетне, както сам добре знаеш, Марго Грийн беше близка приятелка на Пендъргаст след двата случая отпреди няколко години: музейните убийства и убийствата в метрото. Всички тези доказателства и тестове бяха проверени и препроверени. Не може да има грешка. Специален агент Пендъргаст е убиец-психопат.

Д’Агоста се бе вцепенил. Сега вече осъзнаваше защо Диоген е помогнал на Пендъргаст, защо е спасил живота му след случилото се в замъка на Фоско. Не беше достатъчно само да убие приятелите му, не — той щеше да го обвини за престъпленията.

— А сега, това! — каза Хейуърд и му връчи поредната папка. Тя бе прозрачна и през корицата се виждаше следният надпис:

Психологически профил.

Убиецът на Торънс/Дюшам/Декър/Грийн.

Отдел по бихейвиористки науки.

Федерално бюро за разследвания, Куонтико.

— Не им казах, че подозирам един от техните. Казах им само, че смятаме, че престъпленията може да са свързани и ги молим да направят профил. Благодарение на убийството на Декър, го получих след 24 часа. Давай, прочети го, ако искаш. Тук има и кратко резюме. Килърът е високо образован мъж с поне четиригодишна след-докторска специализация. Той е експертен химик. Отлично е запознат с юридическите и полицейски процедури и вероятно някога е работил, или продължава да работи, към силите на реда. Притежава богати познания по редица науки, литература, математика, история, музика и изкуство — накратко, той е истински ренесансов човек. Коефициентът му на интелигентност е между 180 и 200 точки. На възраст е вероятно между трийсет и петдесет. Пътувал е много и се предполага, че знае много езици. Може би е бивш военен и е имал ранг на офицер. Притежава значителни финансови средства и се маскира изключително ловко. — Тя погледна Д’Агоста право в очите. — Това да ти напомня за някого, Винсънт?

Д’Агоста не отговори.

— Това са външните детайли. А сега е ред и на психологическия анализ. — Тя замълча, докато намери доклада. — Убиецът е човек, който обича да упражнява контрол и самоконтрол. Той е извънредно добре организиран, подреден и отдава голямо значение на логиката. Подтиска външните изблици на емоция и — рядко или никога — се доверява на някого. Ако изобщо има такива, истинските му приятели са малко. Изпитна затруднения в създаването на връзки с противоположния пол. Този индивид вероятно е страдал от тежко детство със студена и властна майка, и баща, който често е отсъствал. Семейните взаимоотношения не са били близки. В рода вероятно има случаи на умствени болести или престъпления. Като малко момче убиецът вероятно е претърпял дълбока, осакатяваща душевна травма, свързана с близък член на семейството — майка, баща, брат или сестра — която се е опитвал да компенсира през целия си живот. Отнася се с подозрение към властите, смята себе си за интелектуално и морално по-издигнат от другите…

— Какъв водопад от психо-дивотии! — избухна Д’Агоста. — Всичко е извъртяно, въобще не е такъв.

Той спря рязко. Хейуърд го наблюдаваше с вдигнати вежди.

— Значи разпознаваш този човек.

— Естествено, че го познах! Но всичко това е нелепо извращаване на истинската му природа! Пендъргаст не е отнел живота на тези хора. Набеден е. Брат му Диоген е действителният извършител.

Отново тишина.

— Продължавай — подкани го тя. Гласът прозвуча безстрастно.

— След покушението над Пендъргаст в Италия, когато всички мислехме, че е мъртъв, Диоген го е завел в клиника, където да се възстанови. Лежал е болен, упоен от лекарства. Това със сигурност е дало на Диоген хиляди възможности да си набави „уликите“, които са му трябвали, за да натопи брат си — косми, влакна, кръв. Диоген е убиецът! Нима не виждаш? Той е мразил Пендъргаст цял живот, планирал е всичко години наред. Изпрати му подигравателно писмо, в което казва, че ще извърши съвършеното престъпление и определя датата — днес.

— Винсънт, откажи се от идеята да ми натрапваш тази налудничава теория…

— Мой ред е да говоря. Диоген е на път да стори нещо по-отвратително от това да убие брат си. Той иска да унищожи всички, които Пендъргаст обича, но самия него ще остави жив. Сега явно се опитва да набеди брат си за същите тези убийства…

Д’Агоста се спря. Изражението на Хейуърд бе почти изтерзано — гледаше го със смесица от съжаление и болка.

— Вини, помниш ли когато ми каза да проверя за Диоген? Е, направих го. Изобщо не беше детска игра, но ето какво открих.

Тя отвори една папка, извади нов лист и го плъзна пред него. Беше подпечатан и нотариално заверен.

— Какво е това?

— Смъртен акт. На Диоген Бернули Пендъргаст. Загинал е преди двайсет години при катастрофа в Англия.

— Фалшификат. Видях писмата му. Знам, че е жив.

— Откъде си сигурен, че не Пендъргаст е написал писмата?

Д’Агоста се вгледа в нея.

— Сигурен съм, защото видях Диоген. Със собствените си очи.

— Така ли? И къде?

— Пред замъка на Фоско. Когато ни преследваха. Имаше очи с два различни цвята, точно както ни каза Корнелия Пендъргаст.

— Как разбра, че е той?

Д’Агоста се поколеба.

— Пендъргаст ми каза.

— Говорихте ли?

— Не. Но съвсем скоро видях негова снимка като дете. Лицето е същото.

Последвалата пауза бе дълга. Накрая Хейуърд отново взе психологическия профил.

— Тук има и нещо друго. Прочети го.

Тя му подаде няколко листа.

 

Субектът може да проявява симптоми на рядка форма на раздвоение на личността, вариант на синдрома на Мюнхаузен, при който болният разиграва две отделни, диаметрално противоположни роли: на убиец и на следовател. При такова необичайно състояние килърът може да е и служител на закона, който работи по собствения си случай. При друг вариант на патологията, убиецът е цивилно лице, което само започва разследване на убийствата и често прави брилянтни открития на улики, които полицията е пропуснала да забележи! И в двата случая личността на убиеца оставя незначителни следи, които личността на разследващия да открие, обикновено проявявайки почти свръхестествени способности за наблюдение и/или дедукция. Личностите, съответно на убиеца и на следователя, не подозират за взаимното си съществуване на съзнателно равнище, но за подсъзнателното, патологично ниво е характерно сливане на раздвоената личност.

 

— Пълни глупости! Синдромът на Мюнхаузен е типичен за хора, които търсят внимание. А Пендъргаст прави какво ли не, само и само да остане извън светлината на прожекторите. Той изобщо не отговаря на това описание. Знаеш какъв е, работила си с него. Какво ти говори интуицията, за Бога!?

— По-добре да не ти казвам какво ми говори интуицията. — Тъмните очи на Хейуърд го наблюдаваха настойчиво. — Вини, знаеш ли защо споделям с теб тази информация?

— Защо?

— На първо място, защото смятам, че се намираш в голяма опасност. Пендъргаст е един побъркан кучи син и ти ще си следващата му жертва. Сигурна съм.

— Не, няма, защото не е убиец.

— Този Пендъргаст, когото познаваш, не знае, че е убиец. Той вярва в съществуването на Диоген и наистина мисли, че вие двамата ще го откриете. Пендъргаст действително е убеден в това. Всичко е част от патологичното състояние, описано тук. — Тя удари върху папката с доклада — Диоген е просто другото му лице, друга личност в същото тяло. С тази личност ти още не си се срещал, но и това ще стане… когато те убие.

Д’Агоста дори не можеше да открие думи, с които да отвърне.

— Не знам. Може би не биваше да ти казвам. — Гласът й зазвуча по-твърдо. — Нямаш право да научиш каквото и да е за това, след като така почтено си изми ръцете. Скъсах си задни-ка заради теб, направих чудеса, за да ти уредя такъв страхотен пост — а ти, ти проигра доверието ми, обърна гръб на моята…

Тя спря, дишаше тежко и се опитваше да се успокои.

Д’Агоста за пръв път от началото на разговора им усети, че го обзема истински гняв.

— Аз да съм предал теб? Слушай, Лора — опитах се да говоря с теб за това. Опитах се да ти обясня. Но ти ме отблъсна и каза, че не може вечно да се държа като обсебен от нечия смърт. Как мислиш, че се почувствах? И как мислиш, че се чувствам сега, като те слушам как ме изкарваш наивен глупак затова, че съм се доверил на Пендъргаст? Виждала си как работя и преди, и знаеш на какво съм способен. Защо смяташ, че толкова греша този път?

Въпросът му увисна във въздуха.

— Не му е нито времето, нито мястото за подобен разговор — каза Хейуърд след малко. Тонът й бе станал безразличен и делови. — Освен това променяме темата.

— А каква, ако мога да знам, е тя?

— Искам да ни доведеш Пендъргаст.

Д’Агоста стоеше като ударен от гръм. Трябваше да се досети.

— Доведи го. Спаси се. Спаси кариерата си. Ако той е невинен, нека го докаже в съда.

— Но уликите срещу него са смазващи…

— Така е. Дяволски смазващи. А ти дори не си видял и половината. Но това е начинът, по който работи нашата система: доведи го и нека се срещне лице в лице със съдебното жури.

— Да го доведа? Но как?

— Вече съм планирала всичко. Ти си единственият човек, на когото вярва.

— Караш ме да го предам?

— Да го предадеш? Господи, Вини, този човек е сериен убиец! Четирима невинни са мъртви. Има и нещо друго, което очевидно пренебрегваш. Действията ти до този момент — държиш в тайна съществуването на Пендъргаст, лъжеш ме, лъжеш капитан Сингълтън — са на границата на възпрепятстване на правосъдието. И сега, след като знаеш, че Пендъргаст е беглец — точно така, вече е издадена заповед за арестуването му, — всякакви по-нататъшни действия от твоя страна да го защитиш ще бъдат считани за престъпно възпрепятстване и съучастие. Затънал си достатъчно и това е единственият начин да се измъкнеш от тази каша. Доведи ни го, защото иначе ти отиваш в затвора. Толкова е просто.

Известно време Д’Агоста не каза нищо. Когато заговори, гласът му звучеше глухо и сковано дори в собствените му уши.

— Дай ми един ден да го премисля.

— Ден? — Тя го погледна невярващо. — Разполагаш с десет минути.