Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Сърцето на Луцифер (2)

2

— Вини? Вин? Сигурен ли си, че не искаш помощ?

— Не! — Лейтенант Винсънт Д’Агоста се постара гласът му да прозвучи спокойно и хладно. — Не. Всичко е наред. Само още няколко минути.

Той погледна към часовника: беше почти девет. Още няколко минути. Да, бе. Щеше да е доволен, ако успее да сложи вечерята до десет.

Кухнята на Лора Хейуърд — той все още мислеше за нея като за нейна; беше се преместил едва преди шест седмици — представляваше истински оазис на реда, толкова спретната и изрядна, колкото самата Хейуърд. Сега мястото приличаше на бойно поле. Мивката преливаше от мръсни чинии и тенджери. В нея, както и около празното кошче, се търкаляха половин дузина празни кутии и остатъци от доматен сос и зехтин. Почти толкова готварски книги лежаха на плота с побелели от трохи и брашнен прах страници. Единственият прозорец, гледащ към заснежената пряка на Седемдесет и седма и Първа улица беше изпъстрен с мазни петна от пържени наденички. Въпреки силната струя на вентилатора, миризмата на изгорено месо бе заседнала упорито във въздуха.

От седмици насам, когато разписанието им позволяваше да прекарват времето си един с друг, Лора забъркваше — изглежда без всякакво усилие — едно след друго изискани блюда. Д’Агоста беше удивен. За неговата бъдеща бивша жена, която сега живееше в Канада, готвенето винаги бе представлявало истинско мъчение, съпроводено от театрални въздишки, дрънчене на тигани и най-често неудовлетворителни резултати. С Лора бяха като деня и нощта.

Но наред с изумлението, Д’Агоста чувстваше и известна заплаха. Като детектив капитан в Нюйоркското полицейско управление Лора Хайуърд го надвишаваше по ранг… а нима и по готварски умения? Всеки знае, че от мъжете излизат най-добрите готвачи, особено от италианците. Те слагат в малкия си джоб французите. Така че той все обещаваше да й сготви истинска италианска вечеря, точно както я правеше баба му. Всеки път щом повтореше обещанието си, описанието на вечерята прерастваше в нещо все по-сложно и зрелищно. И най-сетне тази вечер се очертаваше да приготви бабината си лазаня по неаполитански.

Но щом влезе в кухнята, той осъзна, че изобщо не си спомня как точно баба му прави лазанята по неаполитански. О, беше я гледал безброй пъти. Дори помагаше понякога. Но какво точно се слагаше в онова рагу, което тя изсипваше върху пластовете макарони? И какво добавяше към онези малки кюфтенца, което — наред с наденичката и различните сирена — завършваше плънката? Беше се обърнал в отчаянието си към готварските книги на Лора, но всяка от тях даваше противоречиви предложения. И сега, часове по-късно, той продължаваше да се върти тук, където всичко се намираше в различна степен на готовност и безсилието му се увеличаваше с всяка изминала секунда.

Чу, че Лора казва нещо от дневната, където я бе заточил. Пое си дълбоко дъх.

— Какво каза, скъпа?

— Казах, че утре ще се прибера късно. Рокър свиква официална среща на всички капитани на 22-и януари. Така че ми остава само понеделник вечер, за да подготвя докладите и протоколите.

— Да го вземат дяволите Рокър с неговата бумащина! Как е, между другото, приятелчето ти, комисарят?

— Изобщо не ми е приятелче.

Д’Агоста се обърна отново към рагуто, което вреше на котлона. Продължаваше да е убеден, че единствената причина, поради която го взеха на старата му работа в полицията и възстановиха трудовия му стаж е, че Лора бе прошепнала няколко думи в ушенцето на Рокър. Не му харесваше, но това беше положението.

Един огромен мехур от рагуто се надигна и изригна, като обля ръката му с горещи пръски.

— О-о-х! — извика той, а междувременно подложи ръката си под струя студена вода, докато с другата превключи температурата.

— Какво става?

— Нищо. Всичко е наред. — Той разбърка тенджерата с дървена лъжица, осъзна, че дъното е загоряло и бързо я премести на друго колело. Вдигна лъжицата предпазливо към устните си. Не беше лошо, никак не беше лошо. Поносима гъстота, приятен вкус, само дето малко нагарчаше от загорялото. Въпреки това обаче изобщо не беше като на баба му.

— Какво друго слагаше в рагуто, бабче? — промърмори той.

Дори да имаше някакъв отговор откъм невидимия хор, то Д’Агоста не би могъл да го чуе.

Внезапно откъм печката се чу силен съсък. Голямата тенджера със солена вода кипеше. Сподавяйки ругатнята, Д’Агоста намали котлона, скъса плика с макароните и изсипа половин килограм от тях в разпенената вода.

Откъм дневната долитаха звуци на музика: Лора беше пуснала диск на Стийли Дан.

— Заклевам се, че ще говоря с хазаина за портиера — провикна се тя през вратата.

— Кой портиер?

— Онзи новия, който дойде преди няколко седмици. Това е най-враждебният човек, когото някога съм виждала. Що за портиер е, като дори не ти отваря вратата? А тази сутрин не пожела да ми извика такси. Просто поклати глава и се отдалечи. Струва ми се, че не знае английски. Или, най-малкото, се преструва, че не знае.

Какво очакваш за две хиляди и петстотин на месец, помисли Д’Агоста. Но това си беше нейният апартамент, така че си премълча. Нейни бяха и парите за наема — поне засега. Но той бе решил да промени това колкото се може по-скоро.

Когато се беше нанесъл тук, нямаше никакви очаквания. Изживяваше един от най-лошите периоди в живота си и не си позволяваше да мисли за повече от един ден напред. Освен това беше в ранния етап на нещо, което обещаваше да бъде неприятен развод: едно ново романтично обвързване вероятно нямаше да е най-умното нещо за него точно сега. Но се бе оказало далеч по-добре, отколкото можеше да се надява. Лора Хейуърд беше повече от гадже или любовница — тя бе негова сродна душа. Беше се страхувал, че като работят на едно и също място, по-висшият й чин може да се окаже проблем. А стана тъкмо обратното: това им даваше обща основа, възможност да си помагат един на друг, да говорят за случаите си, без да се притесняват за поверителност.

— Някакви новини за „Ухажора“? — чу той Лора да пита откъм дневната.

„Ухажора“ наричаха в НПУ престъпника, който напоследък крадеше пари от банкомати с хакната банкова карта, а после показваше голия си задник на охранителната камера. Повечето от инцидентите бяха станали в района на Д’Агоста.

— Имаме вероятен свидетел на вчерашния му обир.

— Свидетел на какво? — попита Лора многозначително.

— На лицето, разбира се. — Д’Агоста разбърка макароните. Погледна фурната, за да се увери, че се бе загряла до нужната температура. След това се обърна към разхвърляния плот, като си прехвърляше наум всичко. Наденица: да. Кюфтенца: да. Рикота, пармезан и моцарела фиордилате: всичко беше готово. Изглежда все пак ще направя фокуса…

…По дяволите. Трябваше да настърже пармезана.

Той отвори чекмеджето и започна да тършува бясно. По едно време си помисли, че чува входния звънец.

Може би си въобразяваше. Малко хора търсеха Лора, а при него определено не идваше никой. Особено пък по това време. Сигурно беше доставка от виетнамския ресторант долу, бяха сбъркали вратата.

Ръката му напипа рендето. Той го измъкна, взе парчето пармезан и се приготви да го настърже възможно най-ситно.

— Вини? — провикна се Лора. — Покажи се, моля те.

Д’Агоста се поколеба само за миг. Нещо в тона й го накара да пусне всичко на плота и да излезе от кухнята.

Тя стоеше в коридора и говореше с някакъв непознат. Лицето на мъжа беше в сянка, беше облечен в скъп дъждобран. Нещо в него му се стори познато.

Мъжът направи стъпка напред, към светлината. Д’Агоста затаи дъх.

— Вие! — възкликна той.

Мъжът се поклони.

— А вие сте Винсънт Д’Агоста.

Лора го погледна. Кой е този, казваше изражението й. Д’Агоста бавно изпусна въздуха от дробовете си.

— Лора — каза той. — Радвам се да те запозная с Проктър. Шофьорът на агент Пендъргаст.

Очите й се разшириха от изненада. Проктър се поклони.

— Приятно ми е да се запознаем, мадам.

Тя протегна ръка.

Проктър се обърна отново към Д’Агоста:

— А сега, сър, бихте ли били така любезен да дойдете с мен?

— Къде? — Но Д’Агоста вече знаеше отговора.

— На Ривърсайд Драйв 891.

Д’Агоста облиза устните си:

— Защо?

— Защото там някой ви очаква. Някой, който би желал да го посетите.

— Сега?

В отговор Проктър просто се поклони.