Софи Кинсела
Тайният живот на Беки Б. (7) (Маниашки роман)

Шест

На следващата сутрин отново съм изпълнена с решимост. Добре, номерът е да не се паникьосвам от това колко съм изхарчила — по една случайност, разбира се — в деня на мониторинга. Каквото било — било. Важното е, че от днес започва моят нов живот на пестеливост. От днес нататък няма да харча абсолютно нищо. Дейвид Е. Бартън казва, че през първата седмица трябва да се стремим да ограничим харченията си наполовина, но лично аз смятам, че бих могла да постигна и много повече от това. Имам предвид — без да искам да обиждам когото и да било, естествено — че всички тези книги за самоусъвършенстване са писани за хора, които нямат и капчица самоконтрол, нали така? Аз например доста лесно отказах цигарите. (Сега пуша само когато съм сред хора, тоест в социално обкръжение, което изобщо не се брои.)

Въодушевено си правя сандвич със сирене и го увивам в прозрачно домакинско фолио. Дори само е този простичък акт вече съм спестила няколко лири! Все още нямам термосче (трябва да изляза по магазините през уикенда, за да си купя), така че няма как да си взема кафе от вкъщи. Но пък откривам в хладилника изостанала бутилка тоник, така че решавам да я взема нея: вместо кафе. Хем ще е по-здравословно, нали така?

Всъщност, чудя се защо изобщо хората купуват готови сандвичи. Ами да, толкова по-евтино и по-лесно е човек сам да си ги приготвя. Същото е и с готовата индийска и китайска храна. Дейвид Е. Бартън казва, че вместо да пилеем пари в купуване на готови за консумация ястия, можем да се научим сами да си приготвяме къри, ориз със зеленчуци и салата от стъргани картофи и тогава всичко ще ни излиза десетократно по-евтино. Точно с това ще се заема този уикенд — след като посетя за забавление някой музей или се поразходя за отмора покрай реката, наслаждавайки се на гледките.

Вървя към метрото и се чувствам някак пречистена и освежена. Почти възвисена. Виж ги само всичките тези хора по улицата, хвърлят трескави погледи към витрините и явно не мислят за нищо друго, освен за пари. Пари, пари, пари. Тотална лудост. Отречеш ли ги веднъж завинаги обаче, те изведнъж престават да имат каквото и да било значение. Ето, аз например, вече се чувствам съвършено друг човек. Далеч по-малко материалистичен, много по-философски настроен. По-духовен. Както казва Дейвид Е. Бартън, всички ние не ценим и пропускаме да се радваме всеки Божи ден на многото прекрасни неща, които вече притежаваме. На светлината, на въздуха, на свободата, на общуването с приятели… В смисъл, че точно това са нещата, които наистина имат значение в човешкия живот, нали така? А не дрехите, обувките и разните джунджурии, които могат да се купят с пари.

Чак е плашеща тази метаморфоза, която вече забелязвам да настъпва в мен. Минавам например покрай една будка за вестници при станцията на метрото, хвърлям поглед по изложените списания — и не изпитвам ни най-малко желание да си купя което и да било от тях. В моя нов живот списанията не са от съществено значение. (Пък и предлагат все предишни броеве, които и без друго вече ги имам.)

Качвам се в метрото преизпълнена с чувство на възвишена умиротвореност, почти като будистки монах. Когато слизам и тръгвам към офиса, минавам покрай магазина за преоценени обувки, без изобщо да погледна към витрината му, после подминавам безгрижно и „Лучо“. Никакво капучино днес. Никакви бухти. Изобщо никакво харчене — право в офиса.

Точно тази седмица от месеца е един доста спокоен период в работата на „Успешно спестяване“. Току-що сме предали за печат последния брой, което означава, че няколко дни можем да се мотаем и съвсем буквално нищо да не правим, преди да се стегнем и да се захванем с подготовката на следващия брой. Разбира се, предполага се, че точно сега всеки от нас трябва да си прави проучванията за материала, който ще пусне в следващия брой. Днес например аз трябва да се обадя по телефона на куп инвестиционни брокери с въпроса какви съвети биха дали на инвеститорите за следващите шест месеца.

Но сутринта се изнизва неусетно, без да свърша каквото и да било — освен дето смених скрийнсейвъра на компютъра си, така че сега на екрана ми има три жълти риби и един октопод. А, да, попълних и един формуляр за отчет на направените служебни разходи. Да си призная, някак не мога да се настроя за истинска работа. Предполагам, че то е защото се чувствам твърде екзалтирана поради новата си, по-възвишена и по-пречистена същност. Непрекъснато се опитвам да пресметна каква сума ще съм спестила до края на месеца и какво бих могла да си купя с нея от „Джигсоу“.

През обедната почивка изваждам увития си във фолио сандвич — и за първи път през този ден ме обзема лека депресия. Хлябът се е разкашкал, част от средата със сиренето е полепнала по фолиото, не изглежда никак апетитно. Пък и в момента направо умирам за орехово хлебче от „Прет-а-манже“ и за няколко шоколадови бисквитки.

„Не мисли за това! — заповядвам си решително. — Мисли колко пари ще спестиш!“ Успявам някак си да се насиля да изям отвратителното си подобие на сандвич, като го прокарвам с глътки тоник. Като свършвам, хвърлям фолиото и пъхвам бутилката с останалия тоник в малкия ни служебен хладилник. Минали са около… минали са пет минути от обедната ми почивка.

Добре де, какво би трябвало да правя сега? Щом като няма да ходя по магазини и кафенета, къде се предполага, че бих могла да отида, за да уплътня останалото време?

Сривам се унило на бюрото си. Господи, този живот във въздържание и пестеливост май ще се окаже трудна работа. Безсмислено отварям и затварям няколко фолдъра на екрана на компютъра си… После вдигам глава и се зазяпвам през прозореца, към оживената Оксфорд Стрийт, гъмжаща от пазаруващи хора, щастливо понесли в ръце пъстри торби и торбички. Отчаяно ми се иска да съм сред тях. Привеждам се силно напред на стола си, като цвете, стремило се към живителната за него светлина. Жадувам за ярките светлини и за топлия въздух в магазините, за отрупаните със стока рафтове, дори за бипкането на касовите апарати. Но не, не мога да отида! Тази сутрин се заклех, че през целия ден няма да припаря до магазин. Най-тържествено си го обещах — а не върви някак си да нарушавам обещание, което съм дала сама на себе си, нали? Или поне не чак толкова скоро…

После изведнъж ми хрумва брилянтна мисъл. Трябва да имам рецепта за къри, за да си го приготвя сама вкъщи, нали така? Дейвид Е. Бартън казва, че купуването на готварски книги е чиста проба пилеене на пари. И съветва да си преписваме рецептите, отпечатани отстрани на пакетите с хранителни продукти по магазините или пък да вземаме за временно ползване готварски книги от библиотеките. Аз обаче имам още по-добра идея. Ще отида до „Смит“ и на място ще си препиша рецепта за кърито, което ще си сготвя в събота вечер. По този начин ще мога да вляза в голям магазин — пък било то и само книжарница — без да е нужно да харча пари. Грабвам палтото си и излетявам през вратата. Дръжте се, магазини, идвам!

 

 

В мига, в който прекрачвам прага на „Смит“, усещам как цялото ми тяло сякаш въздъхва облекчено. Човек изживява някаква особена, с нищо несравнима тръпка на вълнение всеки път, когато влиза в магазин — какъвто и да е магазин. Тя се дължи отчасти на трепетно очакване, отчасти на оживената и приветлива атмосфера, отчасти на прелестната новота на всичко. Блестящи нови списания, блестящи нови писалки, блестящи нови транспортири… Не че ми е трябвал транспортир, откакто бях единадесетгодишна, ама… не изглеждат ли наистина страхотно, блестящи и спретнато подредени в пакетчетата си? Виждам, че са пуснали нова серия канцеларски пособия и материали, всичките с леопардова разцветка — не съм ги виждала преди и за момент се изкушавам да спра на щанда, за да ги разгледам отблизо. Вместо това обаче стисвам зъби и ги подминавам решително, като се отправям към дъното на книжарницата, където са стелажите с книгите.

Откривам цяла редица с книги, посветени на индийската кухня. Вземам една напосоки, прелиствам страниците и се чудя коя ли рецепта да си избера. Никога не съм и предполагала, че готвенето на индийски яденета е толкова сложно. Може би е по-добре да си препиша две рецепти, просто за всеки случай.

Оглеждам се предпазливо и изваждам бележника и химикалката си — много добре знам, че в „Смит“ не обичат да им се преписва това-онова от книгите, изложени за продан. А го знам, защото веднъж настойчиво помолиха Сузи да напусне книжарницата на „Смит“, която е на площада при гара Виктория. Тя си преписваше някаква информация от една страничка на пътния справочник „А-2“, защото си беше забравила своя, а те й казаха, че трябва или да го купи, или да напусне. (Което е адски тъпо, защото в същото време те оставят да им четеш списанията напълно безплатно, нали така?)

Както и да е. Та когато се уверявам, че никой не ме гледа, започвам да си преписвам рецептата за „Тигрови скариди бириани“. Преполовила съм списъка с необходимите продукти, когато иззад ъгъла се появява момиче в униформа на книжарницата, така че бързо затварям готварската книга и без да я изпускам от ръце, правя няколко крачки покрай стелажа, като се преструвам, че чета заглавията. Когато служителката се отдалечава, отварям отново на рецептата, но преди още да съм успяла да запиша каквото и да било, някаква възрастна дама в синьо палто се обръща към мен на висок глас:

— Струва ли си, мила?

— Кое? — питам стреснато.

— Книгата! — нетърпеливо пояснява тя и посочва с върха на чадъра си към томчето в ръцете ми. — Трябва да избера някакъв подарък за снаха ми, която е от Индия. Та си помислих, че ще е добре да й взема някоя хубава готварска книга с индийски рецепти. Вие как смятате, тази, която държите, струва ли си?

— Всъщност не знам — отговарям. — Още не съм я прочела.

— О! — отронва разочаровано възрастната дама и се обръща, за да тръгне надолу покрай стелажите.

Би трябвало да си затварям устата и да си гледам моята работа, но… просто не мога да се удържа. Прокашлям се лекичко и казвам:

— Тя няма ли си вече предостатъчно индийски рецепти?

— Кой, мила? — пита жената, като се извръща към мен.

— Снаха ви! — отвръщам и вече съжалявам, че изобщо съм обадила. — Щом като е индийка, не знае ли вече как се готви индийска храна?

— О! — възкликва още по-разочаровано възрастната дама. Изглежда объркана до краен предел. — Ами тогава… Какво би било добре да й взема в такъв случай?

О, боже!

— Не знам — казвам. — Може би книга за… за нещо друго?

— Чудесна идея! — просветва изведнъж лицето на жената и тръгва към мен. — Покажи ми каква, мила.

Защо аз?

— Съжалявам — отговарям, — но днес страшно бързам и май вече закъснявам.

Припряно се отдалечавам, като се чувствам доста кофти. Стигам до отдела за компактдискове и видеокасети, който пустее както винаги, и се скривам зад един стелаж с филми за телетубитата^[1].

Поглеждам иззад тях, уверявам се, не няма никой, и отново отварям готварската книга. Добре, страница 214. Тигрови скариди бириани… Отново започвам да преписвам рецептата, но точно стигам до края на необходимите продукти, когато в ухото ми прозвучава изпълнен с негодувание глас:

— Извинете?

Това така ме стряска, че химикалката отскача от бележника ми и за мой ужас драсва синя черта точно върху снимката на съвършено приготвен ориз баспати. Бързо извивам ръка, така че почти прикривам нанесеното поражение, и се извръщам с невинен израз на лицето. До мен стои мъж с бяла риза, на чийто джоб има бадж с име, и ме гледа неодобрително.

— Това тук не е обществена библиотека — казва той. — Да не си мислите, че сме агенция за безплатна информация?

— Само разглеждам — отвръщам припряно и понечвам да затворя книгата.

Изневиделица обаче изниква показалецът на мъжа и той го мушва между страниците, преди да успея да ги затворя. Много бавно той отваря отново книгата и двамата се втренчваме в оставената от химикалката ми синя черта.

— Да се разглежда е едно — казва мъжът с леден глас. — Да се уврежда стоката е съвсем друго.

— Стана случайно! — възкликвам аз. — Вие ме стреснахте!

— Хмм — проточва мъжът, впил в мен остър поглед. — Всъщност, имала ли сте изобщо намерение да купите тази книга? Или която и да било друга?

Настава кратка пауза, а после… после доста засрамено си признавам:

— Не.

— Ясно — процежда мъжът, като присвива устни. — Е, боя се, че ще трябва да отнесем въпроса до управителката. Очевидно е, че тази книга вече не може да бъде продадена, така че сме на загуба. Ще ви помоля да дойдете с мен, за да обясните на управителката с какво точно се занимавахте, когато е била увредена книгата…

Ама той сериозно ли говори? Нима няма да ми каже мило, че случилото се е без значение и да ми предложи карта за пазаруване с отстъпка? Сърцето ми забива панически. Какво да правя, за бога?! Очевидно е, че не мога да купя книгата поради моя нов режим за пестеливост. Но пък, от друга страна, хич не ми се ще да се срещам с управителката.

— Лин? — подвиква мъжът към служителката на съседния щанд за писалки. — Би ли повикала по пейджъра Гленис, моля?

Ама той наистина говори сериозно! Изглежда страшно доволен от себе си, сякаш е заловил крадец. Възможно ли е да дават хората на съд, задето са драснали с химикалка по някоя страница? Може би това се смята за вандализъм? О, боже! Ще имам криминално досие! Никога повече няма да мога да замина за Америка!

— Вижте, ще я купя, така става ли? — казвам умолително със свито от ужас гърло. — Ще я купя проклетата ви книга.

Изтръгвам индийската кухня от ръцете на мъжа и се втурвам към касите, преди той да е успял да каже каквото и да било. Сърцето ми бие до пръсване.

На съседната каса е възрастната дама със синьото палто. Опитвам се да отбягна погледа й. Но тя ме забелязва и се провиква победоносно:

— Послушах съвета ви! Избрах й друга книга, която мисля, че действително ще й хареса!

— О, добре — отвръщам и подавам моята книга с рецепти на касиерката.

— Казва се „Приблизителен пътеводител на Индия“ — добави възрастната дама и ми показва дебел том със синя мека корица. — Чувала ли сте за него?

— Ооо — отвръщам, — хм… да, но…

— 24.99, моля — казва ми касиерката.

Какво? Зяпвам я удивено. Двадесет и пет лири за готварски рецепти? Не можах ли да попадна на някое тънко книжле с меки корици и без снимки?! По дяволите! По дяволите! С огромно нежелание измъквам кредитната си карта и я подавам на касиерката. Да пазаруваш е едно — да бъдеш принуден да купуваш против волята си е нещо съвършено друго. Така де, с тези двадесет и пет лири можех да си купя някакво хубаво бельо!

От друга страна — мисля си, докато се отдалечавам от касата, тази сума ми носи доста нови бонусни точки по клубната ми карта за „Смит“. На стойност… на стойност… половин лира! Пък и сега ще мога сама да си готвя вкъщи къри по най-различни невероятно вкусни, екзотични рецепти и така да спестя купища пари, които инак бих попиляла по индийски ресторанти. Ами да, наистина, трябва да гледам на тази книга като на инвестиция.

 

 

Не искам да се хваля, но — с изключение на тази единствена покупка — през следващите два дни се справям невероятно добре с новия си пестелив начин на живот. Единственото, което си купих, е едно наистина невероятно сладко хромирано термосче, за да си нося в службата кафе от вкъщи (както и пакет кафе на зърна и една електрическа кафемелачка — защото би било грехота това чудесно термосче да бъде пълнено с блудкаво нес кафе, нали така?).

И тъй като днес е четвъртък, тоест рожденият ден на Сузи, вчера й купих малко цветя и шампанско. Но те не влизат в списъка на забранените покупки, защото, както казва Дейвид Е. Бартън, трябва да ценим и да зачитаме приятелите си. Той казва, че „простичкият акт да споделиш залък хляб с приятели е едно от най-древните и най-съществени неща в човешкия живот“. „Не преставайте да правите подаръци на приятелите си — казва Бартън. — Не е необходимо те да бъдат екстравагантни и скъпи. Използвайте въображението си и се старайте да им подарявате полезни неща.“

Така че следвайки този мъдър съвет, вместо да купя за Сузи цяла бутилка шампанско от 750 мл, аз й купих половинка — от 500 мл. И освен това, вместо да купя към шампанското скъпи кроасанчета от френската сладкарница, снощи ги направих сама — от онова много специално тесто, дето го продават напълно готово в тубички.

А довечера ще празнуваме рождения ден на Сузи на ресторант — в „Терадза“ — заедно с братовчедите й Финела и Таркуин. Ако трябва да бъдем честни, тази вечеря ще е доста скъпа. Но пък в това няма нищо нередно, защото то се смята за споделяне на залък хляб с приятели. (Само дето в „Терадза“ хлябът е замесен с „изсушени на слънце домати“, нарича се „фокаджа“ и струва 4.50 лири за панерче залчета.)

 

 

Финела и Таркуин звънват на вратата в шест вечерта и в мига, в който ги вижда, Сузи започва да скимти и да подскача като малко кученце от радост и нетърпеливо очакване. Оставам в стаята си, за да си довърша гримирането, като отлагам колкото се може повече момента, когато ще трябва да изляза и да им кажа „здрасти“. Не си падам особено много по Финела и Таркуин. Истината е, че ги смятам за малко нещо откачени. И двамата са изключително кльощави — но не по манекенски кльощави, а по-скоро като скелети — и имат еднакви, леко издадени напред горни зъби. Финела все пак полага известни усилия по отношение на облеклото и грима, благодарение на което не изглежда прекалено зле. Ако трябва да бъда честна обаче, Таркуин наистина прилича на белка. Или май беше невестулка? Както и да е — на някакво кльощаво диво животинче с издължено тяло и ситнички кости. На всичкото отгоре двамата правят и доста откачени неща заедно. Обикалят из града на тандем, примерно. Или пък се появяват облечени в еднакви жилетки, дето им ги била изплела престарялата им бавачка. И си говорят на някакъв техен си език, дето никой друг не им го разбира. За тях сандвичите например са „вичи“. На всичко, което се пие, му викат „питка“ — било от „напитка“ (с изключение на водата, която е „хаш-две-о“ — това пък било от химическата й формула H2O). Ей богу, на моменти всички тези „питки“ и „вичета“ започват да те дразнят до побъркване.

Но Сузи ги обожава. Като малка е прекарвала всички лета с тях, в Шотландия, и просто не е в състояние да забележи, че нещо, меко казано, не им е наред. А най-ужасното е, че и тя започва да говори за „питки“ и „вичета“, когато е с тях. Направо откачам!

Както и да е, нищо не може да се направи — и ето ги сега двамата тук. Свършвам със спиралата и ставам, за да се огледам в цял ръст в огледалото. Доволна съм от онова, което виждам. Облечена съм в наистина изискани черна блузка и черни панталони, а около врата ми е преметнат уж небрежно моят прелестен — моят невероятно секси — шал от „Дени енд Джордж“. Господи, страхотно случих с тази покупка! Изглежда направо фантастично!

Помотавам се още малко, после решително отварям вратата на стаята си и излизам в хола.

— О, Беки! — приветства ме Сузи със светнал поглед.

Седи с кръстосани крака на пода в малкото антре при входната врата и трескаво разкъсва опаковката на подаръка, който е получила, а Финела и Таркуин стърчат над нея и я зяпат. Слава богу, днес не носят еднакви жилетки, но пък Финела е облечена в някаква странна червена пола от мъхест туид, а двуредният костюм на Таркуин изглежда така, сякаш е бил ушит през Втората световна война.

— Здрасти! — казвам и им лепвам по една любезна почти въздушна целувка по бузата.

— Ооо! Уаууу! — изписква Сузи, като изважда от хартията някаква картина в старинна позлатена рамка. — Не мога да повярвам! Не мога да повярвам! — повтаря тя като развален грамофон, вдигнала сияещи очи към Финела и Таркуин.

Надничам заинтригувано през рамото й, за да видя какво чак толкова не може да повярва. Да си призная, изобщо не съм впечатлена. Като начало, доста шантава цветова гама — мърляво зелено и кафяво в различни нюанси. И пак като начало — някакъв си кон, застанал неподвижно насред някакво си поле. Добре де, не можеше ли поне да прескача ограда с развята грива или да се е вдигнал на задните си крака е отметната глава, или изобщо нещо подобно? Или пък да препуска в Хайд Парк, яхнат от ездачка, облечена в някоя от онези прелестни рокли в стил „Гордост и предразсъдъци“?

— Честит кофти ден! — изпяват в унисон Финела и Таркуин. (Още един техен откачен навик. Двамата наричат рождените дни „кофти дни“ от времето, когато… О, боже, прекалено е досадно да го обяснявам!)

— Фантастична е! — възкликвам с лицемерен възторг. — Абсолютен връх на красотата!

— Да, нали? — жадно търси потвърждение на вкуса си Таркуин. — Виж само какви цветове!

— Ммм, прелест — кимам аз.

— Ами мазките на четката?! Толкова деликатни и изящни! Бяхме изключително въодушевени, като я открихме.

„Изключително въодушевени“ ли? Ама че израз! Но на глас казвам:

— Наистина прекрасна картина. На човек му се приисква да… галопира към изгрева!

Що за сладникава дивотия пък изтърсих сега?! Защо не мога да бъда откровена и да си кажа, че скапаната им картина не ми харесва?

— Ти яздиш ли? — поглежда ме леко изненадано Таркуин.

Качвала съм се на кон веднъж през живота си. На коня на братовчед ми. Преди още да загалопираме обаче, той ме хвърли и аз се заклех никога повече да не пробвам. Ама пък не мога да призная подобно нещо пред „Мистър Ездач на годината“, нали така?

— Яздех навремето — пускам скромна усмивчица. — Не много добре.

— Сигурен съм, че бързо ще си възвърнеш уменията — уверено отбелязва Таркуин, втренчил поглед в лицето ми. — Някога ходила ли си на лов?

За бога! Нима изглеждам като „Мис Живот в провинцията“?

— Хей — възкликва Сузи като любовно подпира картината на стената в хола, — какво ще кажете за по една питка, преди да тръгнем?

— Върхът! — възкликвам и припряно обръщам гръб на Таркуин. — Страхотна идея!

— Ооо, да! — възкликва и Финела. — Да ви се намира шампанско?

— Сигурно е останало — отвръща Сузи и влиза в кухнята.

В същия момент телефонът иззвънява и аз го вдигам:

— Ало?

— Добър вечер, мога ли да говоря с Ребека Блумууд? — пита непознат женски глас.

— Да — отвръщам разсеяно, заслушана в шумовете откъм кухнята, където Сузи отваря и затваря вратичките на шкафовете, проверявайки дали имаме и друго шампанско, освен моята половинлитрова бутилка, която двете с нея почти изпразнихме на закуска днес сутринта. — На телефона.

— Мис Блумууд, обажда ви се Ерика Парнъл от Ендуич Банк — казва женският глас и аз буквално замръзвам със слушалката в ръка.

Мамка му! Обаждат се от банката! Май ми бяха пратили някакво писмо, на което аз така и не отговорих.

Какво да кажа? Мисли бързо, Ребека! Какво да кажа, за бога?!

— Мис Блумууд? — казва Ерика Парнъл.

Добре де — ще кажа, че напълно осъзнавам, че мъничко съм надхвърлила кредита си, но че планирам в близките няколко дни да взема незабавни мерки за уреждането на този въпрос. Точно така, това ми звучи много добре. „Незабавни мерки“ звучи направо страхотно солидно. Чудесно, Ребека, давай!

Решително си заповядвам да не се паникьосвам — та тези хора там също са човешки същества, нали така? — и си поемам дълбоко дъх. А после… после някак от само себе си, съвсем против волята ми, ръката ми оставя слушалката върху вилката.

В продължение на няколко секунди гледам втренчено затворения телефон, почти неспособна да повярвам какво съм направила току-що. Защо го направих? На Ерика Парнъл й стана ясно кой е на телефона, нали така? И всеки миг ще позвъни отново. Дори сигурно вече натиска бутона за повторно набиране и е страшно ядосана, че…

Бързо изтръгвам щепсела на телефона от розетката в стената и скривам апарата под една от възглавниците на дивана. Сега вече няма как да ме хване! В безопасност съм!

— Кой беше? — пита Сузи, влизайки в хола.

— Никой — отговарям с леко разтреперан глас. — Грешка… Виж какво, я да не пием тук, ами да тръгваме!

— О, добре — съгласява се веднага Сузи.

— Много по-гот ще е! — мънкам припряно, като се опитвам да я отдалеча от мястото, където би трябвало да е телефонът ни. — Можем да влезем в някой шикозен бар, да пийнем по няколко коктейла, а после да идем в „Терадза“.

Същевременно се заричам за в бъдеще да оставям телефонния секретар да приема всички обаждания за мен. Или да отговарям със силен чуждестранен акцент. А най-добре ще е да си сменя номера. И да забраня да ме включват в телефонния указател.

— Какво става? — пита Финела.

— Нищо! — чувам се да й отговарям. — Излизаме за по една питка, а после отиваме на хапка.

О, ужас, не мога да повярвам! Вече ставам като тях!

 

 

Когато стигаме в „Терадза“, вече се чувствам много по-спокойна. Ерика Парнъл сигурно ще си помисли, че разговорът ни е бил прекъснат поради някаква повреда по линията или нещо подобно, нали така? И през ум не би й минало, че съм й затворила телефона. Така де, нали става дума за разговор между цивилизовани зрели хора! А цивилизованите зрели хора просто не правят такива неща.

Ако изобщо някога се срещна с нея — дай Боже никога да не ми се случи! — ще запазя присъствие на духа и съвършено хладнокръвно ще й кажа: „Много неприятно, че връзката прекъсна онзи път, когато ми позвънихте, нали?“. А най-добре ще е аз да я обвиня нея, че ми е затворила телефона (шеговито, разбира се).

„Терадза“ е претъпкана, изпълнена с хора, цигарен дим и сливащото се в обща мелодия жужене на разговорите. Когато се настаняваме на запазената за нас маса, а в ръцете ни се озовават дебелите менюта в папки от сребриста кожа, усещам да се отпускам още повече. Обожавам да се храня по ресторанти! Пък и мисля, че заслужавам малко глезене след скромния си и пестелив начин на живот през последните два дни. Никак не ми беше лесно да се придържам към толкова суров режим на икономии, но се справих по някакъв начин. При това страхотно! В събота ще направя повторен мониторинг на харченията си — и съм повече от сигурна, че ще съм ги намалила минимум със 70%.

— Какво ще пием? — пита Сузи. — Ти избери, Таркуин.

— О, виж ти кой е тук! — изписква Финела. — Еди Лейзънбай! Отивам да му кажа здрасти.

И тя скача на дългите си крака и се устремява към един започнал да оплешивява тип в блейзер, седнал през десет маси от нашата. И представа си нямам как успя да го види през гъстата мъгла от цигарен дим!

— Сузи! — изписква друг глас и ние всички вдигаме глави от менютата си. Към масата ни приближава младичка блондинка в оскъдно пастелнорозово костюмче, протегнала ръце за прегръдка. — И Тарки!

— Здрасти, Тори — поздравява я Таркуин, ставайки от стола си. — Как е Мънго?

— Ей го там! — възкликва блондинката. — Ела да се видите!

Чудя се как става така, че Финела и Таркуин прекарват повечето си време в затънтената провинция, насред Пертшир, но в мига, в който стъпят в Лондон, веднага и навсякъде налитат на свои отдавнашни приятели?!

— Еди ви поздравява — оповестява Финела, връщайки се към нашата маса. — Тори! Как си? Как е Мънго?

— О, чудесно — отвръща Тори. — Хей, чухте ли вече новината? Гаспър се е върнал!

— Ами?! — възкликват всички хорово и ме обзема изкушение и аз да се присъединя.

Никой не си е дал труда да ме запознае с Тори, ама с тези хора винаги е така. Просто се присъединяваш към бандата им чрез осмоза. В един миг се превръщаш от напълно чужд човек в един от тях и вече си пискате заедно „Ами чухте ли за Венеция и Себастиан?“.

— Вижте, трябва да поръчаме — казва Сузи. — След малко ще минем да ви видим, Тори.

— Окей, чао! — съгласява се Тори и се отдалечава, промушвайки се гъвкаво между масите.

— Сузи! — изписква друг женски глас и към нас се устремява момиче в прословутата малка черна рокличка. — И Фени!

— Мила! — изпискват те хорово. — Как си? Как е Бенджи?

О, боже, няма край! А аз какво?! Седя вторачена в менюто, преструвам се на крайно заинтригувана от ордьоврите, ама в действителност се чувствам тотална загубенячка, с която никой не иска да говори — докато проклетите Фенела и Таркуин явно са „Светските лъвове на годината“. Не е честно! И аз също искам да прехвръквам от маса на маса! И аз искам да налитам по ресторантите на стари приятели от детството! (Макар, да си кажа правичката, единственият, когото познавам чак от толкова отдавна, е Том, момчето на съседите, дето сега сигурно мухлясва в Рейгейт, в средиземноморската си кухня от ламиниран дъб.)

За всеки случай обаче попривеждам менюто си и крадешком хвърлям към околните маси изпълнен с надежда поглед. Моля те, Боже, само този път, нека видя нечие познато лице! Не е нужно да бъде човек, когото харесвам, може дори да не го познавам чак толкова добре — просто някой, към когото да се втурна, да си разменим „мляс, мляс“ и да изпискаме в унисон: „На всяка цена трябва да излезем да хапнем заедно!“. Който и да е би свършил работа! Абсолютно който и да е!

И в следващия миг изтръпвам в сладостно неверие — през няколко маси от нашата мярвам познато лице! Там, в компанията на по-възрастни от него, изящно облечени мъж и жена, седи Люк Брандън.

Добре де, не би могло да се каже, че ми е стар приятел, дори, че ми е приятел… но пък го познавам все пак, нали така? Пък и нямам кой знае какъв избор. А толкова ми се ще и аз да прехвръквам от маса на маса като останалите!

— О, виж ти кой е тук! Люк Брандън! — изписквам (ама тихичко, за да не ме чуе той). — Трябва да отскоча да му кажа здрасти!

Останалите ме зяпват изненадано, докато отмятам със замах коса назад, скачам припряно от стола си и се устремявам между масите, изведнъж преизпълнена от невероятно въодушевление. И аз мога така! И аз прехвръквам от маса на маса в „Терадза“! И аз съм популярно момиче!

Едва на няколко крачки от масата му забавям крачка и се питам какво всъщност да му кажа.

Ами… нещо учтиво, предполагам. Ще го поздравя и… — гениално хрумване! — ще му благодаря отново за двадесетте лири, дето ми ги даде назаем.

Мамка му, ама аз май не съм му ги върнала, или…?

Нищо подобно, върнах ги! Ами да, изпратих му една от онези картички от рециклирана хартия, с картинка на кученца и чек за двадесет лири. Точно така! Значи, без паника! Просто отивам и най-хладнокръвно го поздравявам.

— Здрасти! — подвиквам, когато решавам, че вече съм достатъчно близо до масата му.

Околният шум обаче е толкова силен, че той явно не ме чува. Нищо чудно, че всички приятелки на Финела, а и тя самата, имат толкова пронизително пискливи гласове. На човек му трябват поне шестдесет и пет децибела, за да бъде чут.

— Здрасти! — опитвам отново, този път по-високо, като приближавам още малко.

Пак никаква реакция. Люк говори нещо настойчиво на по-възрастния мъж, а жената го слуша съсредоточено. Никой от тримата дори не ме и поглежда.

Вече започвам да се чувствам неудобно. Стърча като истукан, само на няколко крачки от човека, с когото бихме могли да си прехвръкваме щастливо от маса на маса! Май никой друг няма такъв проблем. Защо той не скача от мястото си? Защо не ми подвиква въодушевено „Чу ли за инвестициите в Далечния изток?“, питам аз! Не е честно! Ами сега какво да правя? Дали да се обърна и да се върна на мястото си? Или да се престоря, че съм тръгнала за дамската тоалетна?

Покрай мен прелетява келнер с отрупан поднос и буквално ме повлича след себе си, така че неволно се понасям към масата на Люк. И точно в този миг той вдига поглед. Гледа ме безизразно, сякаш изобщо не знае коя съм, и усещам стомахът ми да се присвива ужасено. Но няма връщане назад!

— Здрасти, Люк! — казвам ведро. — Просто си помислих… да ти кажа здрасти.

— Ами здрасти — казва той след кратка пауза. — Мамо, татко, това е Ребека Блумууд. Ребека, запознай се с родителите ми.

О, боже! Какви ги забърках! Натресох се на семейна вечеря! Трябва да се изпаря, при това скоростно!

— Приятно ми е — казвам с неуверена усмивка. — Е, няма да ви преча да…

— Откъде се познавате с Люк? — пита хладно мисис Брандън.

— Ребека е изтъкнат финансов журналист — отговаря Люк, като отпива от виното си.

(Наистина ли го мисли? Хм, трябва да го спомена мимоходом в някой разговор с Клеър Едуардс. Пък и с Филип също.)

Усмихвам се уверено на по-възрастния мистър Брандън като вряла и кипяла финансова акула. Ами да, аз съм изтъкнат финансов журналист, който си прехвръква от маса на маса с изтъкнат предприемач в изтъкнат лондонски ресторант. Страхотно, нали?!

— Финансов журналист, така ли? — измърморва мистър Брандън Старши и леко побутва очилата си надолу, за да ме огледа по-добре. — Я ми кажете какво мислите за изявлението, което направи министърът на финансите?

Ааа, не! Никога повече няма да прехвръквам от маса на маса! За нищо на света!

— Ами — започвам уверено, като се чудя дали да не се престоря, че изведнъж съм видяла някой стар приятел в другия край на ресторанта.

— Татко, убеден съм, че на Ребека не й се говори за работа — намесва се Люк, като се смръщва леко.

— Естествено! — отправя ми ледена усмивка мисис Брандън. — Прекрасен шал, Ребека. Май е на „Дени енд Джордж“?

— Да, на „Дени енд Джордж“ е! — отвръщам въодушевено, безкрайно облекчена, че се измъквам от въпроса за изявлението на министъра на финансите. (Какво е казал, по дяволите?!) — Толкова щастлива бях, когато успях да го взема миналата седмица от разпродажбата!

С крайчеца на окото си забелязвам, че Люк Брандън ме гледа втренчено, с доста странно изражение на лицето. Защо ме гледа? И защо изглежда толкова…

Мамка му! Как може да съм толкова тъпа?!

— От разпродажбата… за леля ми — добавям припряно, като се опитвам да мисля колкото се може по-бързо. — Купих го за подарък на леля ми. Но тя… умря.

Настъпва шокирано мълчание. Свеждам поглед. Просто не мога да повярвам какво казах току-що!

— Горката — отронва глухо мистър Брандън Старши.

— Леля Ърминтрюд е починала? — пита Люк с някак странен глас.

— Да — отвръщам, като се насилвам да вдигна поглед към тях. — Беше много тъжно.

— Колко ужасно! — казва с любезно съчувствие мисис Брандън.

— Доколкото си спомням, леля Ърминтрюд беше в болница, нали? — пита Люк, като си сипва чаша минерална вода. — От какво боледуваше?

Замълчавам за миг, после изведнъж се чувам да казвам:

— От… крак.

— От крак ли? — отправя ми тревожен поглед мисис Брандън. — Какво й беше на крака?

— Ами… поду се и хвана гангрена — пояснявам след кратка пауза. — А после го ампутираха. И после тя умря.

— Господи! И това ми било лекари! — клати глава мистър Брандън Старши, после изведнъж ми отправя свирен поглед: — Не си ли е направила консултация в частна клиника?

— Ммм… не знам със сигурност — отвръщам и започвам лекичко да отстъпвам назад. Не го издържам повече този разговор! Защо не казах чисто и просто, че ми го е подарила? — Както и да е, радвам се, че се видяхме, Люк. Налага се да ви оставя, приятелите ми сигурно вече се чудят къде съм изчезнала!

Махвам някак неопределено с ръка, без да смея да погледна Люк в очите, бързо се врътвам на пети и се връщам при Сузи и останалите. Сърцето ми бие до пръсване и усещам лицето си пламнало като домат. Господи, какво фиаско!

 

 

И все пак, когато ни сервират вечерята, вече съм успяла някак си да се успокоя. И то каква вечеря! Поръчала съм си миди, запечени в раковините им, и когато хапвам първото парченце, усещам да ме залива вълна на неземно удоволствие. След всички тези мъчителни дни на евтинки, функционални храни изведнъж се озовавам в рая. Усетим в очите ми да напират сълзи на облекчение и щастие — чувствам се като затворник, който се завръща към свободата и насладите на истинския живот, или като дете след края на война, когато купоните са отменени. След мидите си хапвам стек по френски с пържени картофки, а когато всички останали отказват менюто с десерти, си поръчвам и шоколадов мус. Така де, при този мой пестелив начин на живот кой знае кога пак ще имам възможност да вечерям на ресторант! Месеци наред ще трябва да карам на домашно приготвени блудкави сандвичи със сирене и кафе в термосче, без да има нещо, което да облекчи тягостната гастрономическа монотонност.

Труден, труден е избраният от мен път! Но като го извървя, усилията ми ще бъдат възнаградени.

Докато чакам да ми донесат моя шоколадов мус, Сузи и Финела решават, че на всяка цена трябва да отидат да поговорят с Бенджи, в другия край на салона. Двете изведнъж скачат, запалвайки в движение цигари, и се отправят натам, а Таркуин остава да ми прави компания. Той май не си пада по прехвръкването от маса на маса като останалите. Всъщност, цялата вечер е някак доста мълчалив. Освен това забелязах, че пи повече от всички ни. Очаквам всеки миг главата му да клюмне върху масата. Чудесно би било.

Между двама ни се възцарява мълчание. Да си кажа правото Таркуин е толкова откачен, че изобщо не се чувствам длъжна да разговарям с него. После обаче той най-неочаквано изтърсва:

— Харесваш ли Вагнер?

— О, да! — отвръщам на секундата. Всъщност, не съм съвсем сигурна дали изобщо някога съм слушала нещо от Вагнер, ама не искам да изглеждам така, сякаш ми липсва интелектуална култура, пък било то и само пред Таркуин. Пък и наистина съм ходила на опера веднъж… но май беше Моцарт.

— Liebestod от „Тристан“ — казва той и клати глава. — Liebestod^[2].

— Ммм — отронвам и кимам по начин, за който се надявам, че изглежда интелектуално.

Сипвам си малко вино, напълвам и неговата чаша, а после се оглеждам за Сузи. Съвсем типично за нея — изчезва и ме оставя сама с пияния й братовчед.

— Та-та-та-та, тааааа та та…

О, боже, сега пък се разпя! Добре де, не гръмко… ама все пак доста високо. И втренчва поглед в лицето ми така, сякаш очаква да се присъединя и аз.

— Та-та-та-та…

Сега пък притваря очи и започва да се полюшва насам-натам. Божке, положението става доста неудобно!

— Та титли-ли та-а-та-а тааа та…

— Прелестно! — бързам да възкликна. — Няма по-велик от Вагнер нали?

— Тристан — натъртва той. — И Изолда! — Изведнъж отваря очи и ги втренчва в мен. — Ти си като красивата Изолда.

Аз съм като какво?! И докато го зяпам изумено, той вдига ръката ми към устните си и започва да я целува. За няколко секунди съм толкова шокирана, че не реагирам.

— Таркуин — успявам да кажа най-сетне, като се опитвам да измъкна ръката си. — Таркуин, моля те…

Отчаяно започвам да оглеждам салона с надеждата да открия Сузи — и срещам погледа на Люк Брандън, който в точно в този момент излиза от ресторанта заедно родителите си. Той се смръщва леко, вдига ръка и лекичко ми помахва за сбогом, после изчезва през вратата.

— Кожата ти ухае на рози — шепне Таркуин, забил нос в ръката ми.

— О, я млъкни! — срязвам го грубо и толкова рязко издърпвам ръката си, че зъбите му одраскват кожата ми. — Разкарай се и ме остави на мира!

Бих му извъртяла един шамар, ако не подозирах, че ще го възприеме като подкана за флирт.

В този момент Сузи и Финела се връщат на масата и ни заливат с новини за Бинки и Минки. И Таркуин отново потъва в мълчание. До края на вечерта, дори когато се сбогуваме, той почти не ме поглежда. Слава богу! Явно е схванал какво искам да му кажа!