Софи Кинсела
Тайният живот на Беки Б. (14) (Маниашки роман)

Тринадесет

О, боже! Кофти работа. В смисъл, не че ме е хванала параноя, нали така? Ами работата си е наистина адски кофти!

Седя в метрото на път за вкъщи и гледам отражението си в прозореца — изглеждам толкова спокойна и безгрижна. Но то е само външно. А вътрешно… вътрешно умът ми се гърчи и върти насам-натам като паяк, опитвайки се да намери изход от положението. Върти се, върти се, върти се в един омагьосан кръг, а изход все няма и няма. Добре, стига! Спри! Успокой се и дай да видим още веднъж с какви възможности разполагаме.

Първа възможност: Отивам на срещата и си казвам истината.

Не, не мога. Просто не мога. Не мога да отида там в понеделник сутринта и да си призная, че не само няма никакви хиляда лири наследени от починала леля, но и никога няма да има. Защото какво ще стане тогава? Ами това, че ще се напушат страхотно и ще почнат да ми четат конско, нали така? Ще ми извадят всички разходи, ще почнат да обсъждат една по една всичките ми покупки и… О, боже, прилошава ми само като си го помисля. Не, не мога да го направя. Не мога да отида. Не мога и това си е.

Втора възможност: Отивам на срещата и лъжа.

Добре де, и какво лъжа по-точно? Че хилядата лири ще пристигнат всеки момент, сигурация. И че в най-скоро време очаквам да получа и други средства. Хммммм. Да, не е зле. Само дето си мисля, че няма да ми повярват. Което означава, че пак ще се напушат страхотно и ще ми четат конско. Ааа, не! Няма начин!

Трета възможност: Не отивам на срещата.

Идеално! Само че ако не отида, Дерек Смийт ще се обади на Филип и двамата ще вземат да се разприказват. И тогава нищо чудно всичко да излезе наяве и той да разбере, че в действителност изобщо не съм чупила крак. Нито съм имала възпаление на жлезите. А след това няма да мога носа си да покажа в офиса. Ще бъда безработна. Животът ми ще свърши още на двадесет и пет годишна възраст. Но пък цената може би си струва.

Четвърта възможност: Отивам на срещата с чек за хиляда лири.

Върхът! Влизам с танцова стъпка, подавам чека, питам небрежно „Нещо друго?“ и си излизам все така с танцова стъпка. Върхът!

Но откъде да ги намеря тези хиляда лири до понеделник сутринта? Откъде?!

Пета възможност: Избягвам.

Което обаче би било абсолютно детинска постъпка. Един зрял човек не би постъпил така. Изобщо не си струва да го обмислям.

Чудя се само къде бих могла да отида. Може би някъде в чужбина. В Лас Вегас. Ами да! И там мога да спечеля цяло състояние в казината. Един милион лири стерлинги или някаква подобна сума. А може дори и повече. И после… да… после пращам факс на Дерек, в който го уведомявам, че закривам банковата си сметка при тях поради това, че му е липсвала вяра в мен.

Боже, да! Няма ли да е страхотно? „Скъпи мистър Смийт, бях леко изненадана от неотдавнашния Ви намек, че не разполагам с достатъчно средства, за да покрия разходите по кредита си, и доста шокирана от саркастичното Ви държание към мен. От приложения чек за милион и двеста хиляди лири стерлинги става ясно, че разполагам със солидни средства, които в най-скоро време ще прехвърля при някой от конкурентите Ви. Той несъмнено ще се отнася към мен с повече уважение от Вас. Послепис: Изпращам копие от това писмо до началниците Ви в централния офис.“

Тази идея ми харесва толкова много, че известно време я предъвквам в главата си, мислено редактирайки писмото си отново и отново. „Скъпи мистър Смийт, по време на последната ни среща се опитах да Ви информирам дискретно, че в действителност съм милионерка. Ако ми бяхте имали доверие, нещата можеха да бъдат доста по-различни.“

Пък да видим дали няма да съжали тогава за държанието си! Ще съжали и още как! Това ще му е за урок. Вероятно ще ми се обади да ми се извинява. Ще се опитва отново да ме спечели като клиентка на банката. Сигурно ще настоява, че не е имал намерение да ме обижда. Но вече ще е много късно. Много, много късно. Ха! Ха-ха-ха-ха…

По дяволите! Пропуснах си спирката.

 

 

Когато се прибирам вкъщи, заварвам Сузи да седи на пода, заобиколена от лъскави списания.

— Здрасти! — казва тя ентусиазирано. — Знаеш ли какво? Ще ме снимат за „Вог“!

— Какво? — възкликвам невярващо. — На улицата ли те видяха или какво? — питам и в следващия миг осъзнавам, че не би трябвало да звуча чак толкова изненадано.

Така де, Сузи има великолепна фигура. Като нищо може да бъде манекенка. Ама все пак… „Вог“…

— Не мен, глупчо! — отвръща тя. — Рамките ми.

— Ще снимат рамките ти за „Вог“?!

Това вече наистина не го вярвам!

— За юнския им брой! Ще ме включат в материал със заглавие „Отпуснете си душите — дизайнери връщат смеха в интериора“. Върхът, нали? Проблемът обаче е, че засега съм направила само две рамки. Ще трябва да направя още няколко, в случай че хората пожелаят да си купят.

— Ясно — казвам, опитвайки се да осмисля чутото. — А как стана така, че „Вог“ ще правят материал за теб? Чули са отнякъде за рамките ти или какво?

Но как, за бога, ще са чули за нея?! Така де… та тя започна да прави рамки едва преди четири дни!

— Не бе, глупчо! — възкликва тя и се разсмива. — Звъннах на Лали. Познаваш ли я Лали? — Поклащам отрицателно глава. — Е, сега тя е редактор на модните страници на „Вог“. Лали говорила с Перди, която е редактор на страниците за интериор. После Перди ми се обади. А когато й описах какво представляват моите рамки, тя направо подлудя.

— Жестоко! — възкликвам.

— Перди ми каза и какво да говоря на интервюто — добавя Сузи, прокашля се лекичко и подема тържествено: — „Искам да създавам неща, които да радват и да забавляват хората, а не само да им вдъхват възхищение. Във всеки от нас се крие едно дете. Животът е твърде кратък за минимализъм.“

— Аха — казвам. — Страхотно!

— Чакай, чакай, имаше и още нещо — възкликва Сузи и смръщва вежди замислено. — А, да! Дизайнът на моите рамки е вдъхновен от творческото въображение на Гауди. А сега отивам да звънна на Чарли — добавя тя щастливо. — Сигурна съм, че беше на някакъв отговорен пост в „Татлър“.

— Страхотно! — повтарям.

И наистина е страхотно.

И аз наистина се радвам за Сузи. Разбира се, че се радвам.

Въпреки това обаче някъде дълбоко в мен се чудя как става така, че на нея всичко й се нарежда с такава лекота?! Обзалагам се, че през целия си живот не й се е налагало да се разправя с гаден банков мениджър. Обзалагам се, че и занапред никога няма да й се наложи. Тотално обезверена се отпускам на пода и разсеяно започвам да прелиствам някакво лъскаво списание.

— Между другото — обръща се към мен Сузи, вече с телефонната слушалка в ръка, — Таркуин се обади преди около час, за да се доуговорите за срещата ви. — Ухилва ми се широко и пита: — Нетърпелива си, нали?

— Ами… — отвръщам вяло, — да, разбира се.

Да си призная, съвсем бях забравила за срещата с Таркуин. Но няма страшно. Просто ще изчакам до утре следобед и тогава ще заявя, че имам адски менструални болки. Чиста работа. Никой никога не поставя под въпрос подобно нещо, особено пък мъжете.

— А, да! — възкликва Сузи, като махва с ръка към разтвореното на пода списание „Харпърс енд Куийн“. — Я виж кой се мъдри там в класацията им за „Стоте най-богати ергени“! О, здрасти, Чарли! — казва тя в слушалката. — Сузи се обажда. Слушай сега какво…

Свеждам поглед към „Харпърс енд Куийн“ и замръзвам от изумление. От страницата ме гледа Люк Брандън, а на лицето му грее лъчезарна усмивка. Зачитам се в текста под снимката му:

„Номер 31. Люк Брандън. Възраст: 32. Предполагаемо състояние: 10 милиона лири стерлинги. Предприемач. Изключително интелигентен. Живее в Челси. Понастоящем излиза със Саша дьо Бонвий, дъщеря на френски милиардер“.

Хич и не искам да го зная. Какво ме интересува с кого излиза Люк Брандън? Ядосано прелиствам страниците назад и погледът ми попада върху казаното за Номер 17, който изглежда къде-къде по-мил човек:

„Номер 17. Дейв Кингтън. Възраст: 28. Предполагаемо състояние: 20 милиона лири стерлинги. Бивш нападател от «Манчестър Юнайтид», понастоящем гуру в сферата на мениджмънта и предприемач в сферата на спортните екипировки. Живее в Хъртфоршир. Наскоро се раздели с приятелката си, манекенката Черис“.

Пък и Люк Брандън е пълна скука. Всеки го казва. Знае само да работи като откачен. Вероятно има мания за трупане на пари.

„Номер 16. Ърнест Флайт. Възраст: 52. Предполагаемо състояние: 22 милиона лири стерлинги. Председател на борда на директорите и най-големият акционер във «Флайт Фуудс Корпорейшън». Живее в Нотингхемшир. Наскоро се разведе с третата си съпруга, Сюзън.“

Изобщо не го намирам за привлекателен. Прекалено висок ми изглежда. И си личи, че кракът му не е стъпвал в тренировъчна зала или нещо подобно. Явно е прекалено зает човекът. Сигурно изглежда отвратително без дрехи.

„Номер 15. Таркуин Клийт-Стюарт. Възраст: 26. Предполагаемо състояние: 25 милиона лири стерлинги. Земевладелец, откакто на 19-годишна възраст наследява фамилното имение. Избягва всякакъв рекламен шум около името му. Живее в Пъртшир и в Лондон заедно със старата си бавачка. Понастоящем необвързан по никакъв начин.“

Пък и кой нормален мъж купува куфар за подарък на гаджето си?! Не друго, а куфар, за бога, когато целият „Хародс“ му е на разположение. Можеше да й купи огърлица. Или някакъв шик тоалет. Или пък… или пък…

Я чакай, чакай малко! Това пък сега какво беше?

Какво беше това, за бога?!

Не. Не може да бъде… Няма начин да е…

О, боже!

И изведнъж гърдите ме стягат и не мога да си поема дъх. Не мога и да помръдна. Цялото ми съзнание е съсредоточено в снимката на страницата пред мен. Таркуин Клийт-Стюарт? Таркуин, братовчедът на Сузи? Таркуин?

Таркуин… има… 25… милиона… лири стерлинги?

Имам чувството, че ще припадна, ако ми се наложи да пусна страницата, която стискам конвулсивно. Пред мен е снимката на петнадесетия най-богат ерген във Великобритания… когото аз познавам.

И не само че го познавам, ами същият този петнадесети най-богат ерген във Великобритания ме е поканил на среща.

И утре ще вечерям с него.

О, господи! О, боже!

Ще бъда милионерка! Ще бъда мултимилионерка! Знаех си го! Ами да, знаех си го, нали така? Знаех си го! Таркуин ще се влюби в мен и ще ме помоли да се омъжа за него. И двамата ще се венчаем в някой страхотен старинен шотландски замък — точно както е в „Четири сватби и едно погребение“ (само че в нашия случай никой няма да ми свие гадния номер да вземе и да умре). И ще имам 25 милиона лири стерлинги.

Пък да видим какво ще каже тогава Дерек Смийт! Ха! Ха!

— Искаш ли чаша чай? — пита Сузи, като затваря телефона. — Чарли е такава душичка! Ще ме представи в „Изгряващите таланти на Великобритания“.

— Прекрасно — отронвам неопределено. После лекичко се покашлям и добавям: — Гледам го Таркуин тук, на снимката.

Трябва да проверя. Трябва да проверя все пак дали не са двама Таркуин Клийт-Стюартовци. Дали пък Сузи няма още някакъв братовчед със същото име, за когото да не съм и чувала. Моля те, моля те, Боже, нека да съм поканена на вечеря от богатия братовчед!

— А, да — отвръща Сузи небрежно. — Непрекъснато е в тези класации. — Тя пробягва с очи по текста и поклаща глава. — Господи, тези журналисти непрекъснато преувеличават всичко! Двадесет и пет милиона, как ли пък не!

Сърцето ми се свива и замира.

— Значи няма двадесет и пет милиона, така ли? — питам уж нехайно.

— О, не, няма! — разсмива се Сузи така, сякаш самата идея е безкрайно комична. — Имението е оценено на около… Всъщност, не знам точно на колко. Май беше на осемнадесет милиона.

Осемнадесет милиона. Е, и така може. Съвсем прилична сума.

— Ах, тези журналисти! — врътвам очи съчувствено.

— „Ърл Грей“ или обикновен — пита Сузи, ставайки.

— „Ърл Грей“ — отговарям, макар всъщност да съм свикнала и да предпочитам обикновения. Ама пък вече трябва да започна да имам по-изтънчени предпочитания, нали така? Ами да, щом като ще ставам гадже на човек на име Таркуин Клийт-Стюарт.

Ребека Клийт-Стюарт.

Беки Клийт-Стюарт.

„Здравейте. На телефона е Ребека Клийт-Стюарт. Да, съпругата на Таркуин. Двамата се срещнахме в… Да, точно така, бях в тоалетна «Шанел». Предположението ви е съвършено правилно!“

— Впрочем — слизам на земята, — Таркуин каза ли къде ще ме чака?

— О, щял да мине да те вземе — отговаря Сузи.

Ами да, разбира се, че ще мине да ме вземе. Петнадесетият най-богат ерген във Великобритания няма да ти чукне среща на спирката на метрото, нали така? Някак си не върви да ти каже: „Ще се видим под часовника на гара Ватерло“. Не, той идва и те взема.

О, боже, това е! Това е! Моят нов живот най-сетне започва!

 

 

Никога през живота си не съм отделяла толкова много време, за да се приготвя за среща с момче. Абсолютно никога! Целият процес стартира в осем сутринта в събота, когато отварям гардероба си и с ужас установявам, че нямам нищо, ама нищо — нищичко, което да облека за срещата — и приключва в седем и половина вечерта, когато мацвам втори пласт спирала върху миглите си, напръсквам се с „Коко Шанел“ и влизам в дневната, за да чуя присъдата на Сузи.

— Уау! — възкликва тя, като вдига поглед от рамката, която облепва с износен дънков плат. — Изглеждаш… адски потресаващо!

И да си призная, съгласна съм с нея. Облечена съм цялата в черно — ама не какво да е черно, а онова изтънчено и скъпо черно, което е толкова наситено и меко, че сякаш поглъща светлината. Изящна проста рокля без ръкави от „Уистълс“. Обувки на висок ток — най-доброто, което се предлага в „Джими Чуус“. И потресаващи обеци от нешлифован аметист. Само, моля, не ме питайте колко струва всичко! Цените нямат абсолютно никакво значение. Защото с това пазаруване аз всъщност направих инвестиция. Най-сериозната инвестиция в живота ми.

Цял ден не съм хапвала нито залък, така че сега съм тъничка и лека като перце. И поне този път косата ми — както никога — е с идеална форма. Изглеждам… е, никога през живота си не съм изглеждала по-добре.

Но, разбира се, външният вид е само част от цялото, нали така? Ето защо като се прибирах по обяд след пазаруването, специално се погрижих да мина през „Уотърстоун“, откъдето си купих една книга за Вагнер. Четох я през целия следобед, докато чаках да изсъхне лакът на ноктите ми. Дори си дадох труда да запаметя някои по-кратички пасажи, които тази вечер да подхвърлям мимоходом, докато си говорим.

Нямам ни най-малка представа по какво друго си пада Таркуин. Все едно, Вагнер би трябвало да свърши работа като отправна точка на разговора. Пък и се надявам Таркуин да ме заведе в някой наистина луксозен ресторант с джаз банда, където през повечето време да танцуваме прегърнати, така че да не се налага да говорим много-много.

На вратата се звънва и това леко ме стряска. Да си призная, сърцето ми доста се е разтупкало от нервно напрежение. Но в същото време съм и някак особено спокойна. Ето, това е то! Сега започва моят нов мултимилионен живот. Пукни се от яд, Люк Брандън!

— Аз ще отворя — подхвърля Сузи с широка усмивка и изчезва в антрето. След миг я чувам да възкликва въодушевено:

— Тарки!

— Сузи!

Поглеждам се в огледалото, поемам си дълбоко дъх и се извръщам към вратата на дневната точно когато Таркуин се появява на прага й. Все така кльощав и дребноглав както винаги. И пак е облечен в един от прословутите си древни и налудничаво демодирани костюми. Странно обаче, сега това някак си не ми прави впечатление. Всъщност, дори би могло да се каже, че изобщо не забелязвам как изглежда. Просто го зяпам. Зяпам го, зяпам го, неспособна и думичка да кажа, а в главата ми се върти една-единствена мисъл: „Двадесет и пет милиона лири стерлинги“.

„Двадесет и пет милиона лири стерлинги.“ Една от онези мисли, от които ти се замайва главата и ти прималява под лъжичката — все едно че си на виенското колело в увеселителния парк. Изведнъж ми се приисква да затърча из стаята, да размахвам ръце, да крещя „Двадесет и пет милиона! Двадесет и пет милиона!“ и да хвърлям с шепи банкноти във въздуха, сякаш съм в холивудски филм.

Ама не го правя. Естествено, че не го правя. Само казвам:

— Здрасти, Таркуин.

И му се усмихвам ослепително.

— Здрасти, Беки — отвръща ми той, и добавя: — Прекрасно изглеждаш.

— Благодаря — изпърхвам с клепки и свенливо свеждам очи към роклята си.

— Ще пийнете ли по чашка преди тръгване? — пита Сузи, като ни гледа развълнувано и обичливо, сякаш ми е майка и най-популярното момче в училище е дошло да ме вземе за абитуриентския бал.

— Ъъъ… не, май е по-добре да тръгваме — казва Таркуин, като ме гледа в очите. — Ти как смяташ, Беки?

— Абсолютно — отговарям. — Да тръгваме.