Софи Кинсела
Тайният живот на Беки Б. (23) (Маниашки роман)

Двадесет и две

Аз съм създадена да се снимам по телевизията. Това е истината. Абсолютно съм родена да се снимам по телевизията.

Отново седим на дивана — Рори, Ема и аз, а по телефона Ани от Лийдс ни признава с треперлив глас, че никога не е подавала данъчна декларация.

Поглеждам към Ема и й се усмихвам, а тя ми намигна в отговор. Вече съм човек от екипа им. Член на бандата. Никога преди, през целия си живот, не съм се чувствала по-уютно и щастливо.

Най-шантавото е, че преди, когато трябваше мен да ме интервюират, буквално си глътвах езика от нерви… а сега, когато съм от страната на водещите, съм съвършено спокойна, сякаш плувам в свои води. Господи, по цял ден мога да се занимавам с това! Дори ярките светлини вече не ми пречат. Възприемам ги като нещо съвършено нормално. Освен това, докато чаках, успях да си отработя пред огледалото в гримьорната една по-ласкателна за фигурата ми поза за седене на дивана — коленете прибрани едно до друго, краката кръстосани в глезените, — към която се придържам през цялото време.

— Преди няколко години започнах да чистя по домовете — разказва Ани по телефона — и изобщо и през ум не ми е минавало, че трябва да подавам данъчна декларация. Сегашният ми работодател обаче ме пита дали съм си платила данъците. Ами какво да правя, като хич не съм се и сетила за тях!

— На Ани май не й е никак лесно — възкликва Ема, като ме поглежда.

— Абсолютно — съгласявам се съчувствено. — Е, Ани, само без паника! Първо, може изобщо да не се налага да плащаш данъци, ако не си прескочила прага на необлагаемия минимум. И второ, все още имаш предостатъчно време да подадеш данъчна декларация за миналата година и всичко да се оправи.

Ето, това е другото, ама наистина шантаво нещо. Един Господ знае как става, но на мен очевидно са ми известни отговорите на всички въпроси. Без да се замисля, отговарям на най-различни питания за ипотеки, за застраховки, за пенсионни планове. Излиза, че всичко това го знам! А също и още куп други неща! Преди няколко минути Кенет от Сейнт Остел се обади и ме попита какъв е годишният необлагаем минимум за застрахователните агенти — на секундата отговорих пет хиляди лири стерлинги, дори не се и позамислих. Изглежда, някаква част в ума ми грижливо е съхранявала всяка трошица информация от всичко, което съм писала когато и да било за «Успешно спестяване», и сега, когато имам нужда от тези знания, услужливо ми ги поднася. Питайте ме каквото и да било! Питайте ме… примерно… какви са разпоредбите относно данък капитално строителство, с който се облагат собствениците на жилищни имоти. Хайде де, питайте ме!

— На ваше място, Ани — завършвам отговора си, — щях да се свържа с местната данъчна служба и да ги помоля за съвет. И не се плашете! Нищо страшно няма!

— Благодаря — разнася се изпълненият с облекчение глас на Ани. — Много благодаря, Ребека.

— Е, надявам се, че това ще ти помогне, Ани — казва Ема, като се усмихва към камерите. — Сега нека чуем Давина, която ще ни съобщи новините и прогнозата за времето. И тъй като вие продължавате да звъните с въпроси към нашата финансова експертка, след това ще продължим с «Как да управляваме парите си».

— Явно доста хора имат проблем с парите — подхвърля с лъчезарна усмивка Рори.

— Абсолютно си прав — отвръща Ема. — И ние бихме искали да им помогнем. Ето защо, независимо какъв проблем имате, по-голям или по-малък, обърнете се за съвет към Ребека Блумууд, която ще ви чака на телефон 0333 4567.

Ема застива за момент на мястото си, усмихвайки се към камерата, а когато вижда, че светлинката на индикатора угасва, с доволна въздишка се отпуска назад на стола си.

— Е, много добре върви! — казва въодушевено Ема, докато притичалата гримьорка докосва тук-там с пухчето за пудра лицето й. — Нали, Зелда?

— Страхотно! — възкликва Зелда, появявайки се иззад завесата от ослепително ярка светлина. — Не сме имали такъв наплив от обаждания, откакто правихме «Искам да се срещна с една Спайс Гърлс». — Тя ми отправя изпълнен с любопитство поглед и пита: — Ходила ли си на курс по телевизионна презентация, Ребека?

— Не — отговарям искрено, — не съм. Но съм… гледала доста телевизия.

Зелда избухва в смях.

— Чудесен отговор! Добре, народе, включване след тридесет секунди.

Ема ми се усмихва и свежда поглед към листа пред себе си. Рори се обляга назад и оглежда съсредоточено ноктите си. «Божке! Те се държат с мен като с колежка! — мисля си радостно. — Сякаш съм една от тях!»

Никога не съм се чувствала така напълно и безкрайно щастлива. Абсолютно никога! Нито дори онзи път, когато при разпродажба в «Харви Никълъс» открих бюстие на «Вивиън Уестууд» само за шестдесет лири. (Чудя се къде ли съм го забутала. Трябва да почна да го нося понякога.) Това тук е върхът! Животът е прекрасен!

Облягам се назад, изпълнена със задоволство, и разсеяно се оглеждам наоколо, когато изведнъж една странно позната фигура привлича погледа ми. Вглеждам се по-съсредоточено и усещам кожата ми да настръхва от ужас. В дъното на студиото, зад ярката светлинна завеса стои един мъж… и без майтап, сигурно халюцинирам или нещо подобно, защото той прилича като две капки вода на…

— И… Добре дошли отново! — казва Рори и с това на секундата пак приковава цялото ми внимание. — Тази сутрин телефонните ви обаждания са във връзка с финансови проблеми, независимо дали големи или малки. Наша гостенка е финансовият експерт Ребека Блумууд, а на телефона е Фран от Шрюсбъри. Фран?

— Да — казва Фран. — Здрасти. Здрасти, Ребека.

— Здравей, Фран — отговарям с топлосърдечна усмивка. — Е, да видим, какъв е твоят проблем?

— Абсолютно съм затънала — подема Фран. — И вече… вече… не знам какво да правя.

— Дългове ли имаш, Фран? — пита Ема мило.

— Да — отвръща Фран с треперещ глас и въздъхва тежко. — Затънала съм до ушите. Дължа пари на банката, имам задължения по всичките си кредитни карти. Взела съм сума ти пари назаем от сестра ми… Но не мога да се въздържа… не мога да престана да харча. Аз просто… обожавам да купувам разни неща.

— Какви неща по-точно? — пита Рори силно заинтригуван.

— Ами всъщност и аз не знам какви — казва Фран след кратка пауза. — Дрехи за мен, дрехи за децата, разни неща за къщата, общо взето, излишни джунджурии… А после започват да пристигат сметките… и аз… аз ги изхвърлям.

Ема ми хвърля многозначителен поглед, а аз повдигам леко вежди в отговор.

— Ребека? — казва тя. — Фран очевидно среща затруднения с управлението на парите си. Какво би трябвало да направи?

— Е, Фран — започвам задушевно, — първото нещо, което трябва да направиш, е да проявиш смелост и да се опълчиш на проблема си. Свържи се с банката и им кажи, че ти е трудно да управляваш парите си. Хората там не са чудовища! Те искат да помогнат. — Обръщам се право към камерата и се вглеждам настойчиво в обектива. — Бягството и криенето от проблема нищо не решава, Фран. Колкото по-дълго отлагаш, толкова по-лошо става положението.

— Знам, че е така — съгласява се Фран с треперещ гласец. — Знам, че си права. Ама не е никак лесно.

— Знам, че не е лесно — казвам съчувствено. — Много добре знам колко е трудно. Но трябва да устоиш, Фран!

— Ребека — казва Ема, — смяташ ли, че това е често срещан проблем?

— Боя се, че да — отговарям, като обръщам глава към нея. — Тъжното е, че мнозина хора не съумяват да поставят на първо място финансовата си сигурност.

— О, не — казва Ема и клати съжалително глава. — Това не е никак добре.

— Но никога не е късно да бъде поправено — продължавам аз. — Ако хората съзнателно се противопоставят на проблема си и поемат отговорност за постъпките си, целият им живот ще се промени за добро.

Провя широк уверен жест с ръка, при което погледът ми обхваща цялото студио. И…

О, боже, той е!

Не, не халюцинирам.

Наистина е той. Застанал е в дъното на студиото, на гърдите му има бадж — от тези, дето охраната ги издава на посетителите, и пие нещо от пластмасова чашка… и сякаш е неделима част от това място. Дерек Смийт е в студиото на «Сутрешно кафе», само на десетина метра от мен.

Дерек Смийт от Ендуич Банк.

Но това… това е невъзможно.

Да, ама ето че е възможно. Там наистина стои Дерек Смийт. Не разбирам. Какво прави той тук?

О, боже, сега пък отправя поглед право към мен.

Сърцето ми се разбива тревожно, преглъщам тежко, опитвайки се да запазя самообладание.

— Ребека? — чувам гласа на Ема.

Правя усилие да насоча вниманието си отново към шоуто. Но дори не си спомням за какво всъщност говорим.

— Значи ти смяташ, че Фран би трябвало да отиде да поговори с банковия си мениджър, така ли? — подтиква ме Ема.

— Ъъъ… ами… точно така — изломотвам и бузите ми изведнъж пламват.

О, боже, какво да правя? Той гледа право в мен. Не мога да избягам.

— И ти си убедена — подема наново Ема, — че ако Фран престане да крие като щраус глава в пясъка, а подходи открито към проблема, ще може да сложи в ред живота си, така ли?

— Точно така — отвръщам като робот и се насилвам да се усмихна ведро на Ема.

Усещам обаче как цялата щастлива увереност в душата ми се изпарява. Дерек Смийт е тук. Няма как да го изтрия от съзнанието си. Не мога да забравя за него.

И сега вече всички части от моя живот, които така старателно бях погребала в най-отдалеченото кътче на ума си, започват отново да си пробиват път към повърхността. Не искам да си спомням никоя от тях… Но нямам избор. Ето ги, идват, промъкват се в съзнанието ми, една частица ужасяваща реалност, следвана от втора, трета…

— Е, нека се надяваме — казва Рори, — че Фран ще възприеме съвета на Ребека, който действително е много добър.

Скарването ми със Сузи. Катастрофалната ми среща с Таркуин. По гръбнака ми започват да пробягват отвратителни ледени тръпки.

— А ето и следващия ни телефонен събеседник — казва Ема. — И това е Джон от Лютън. Джон?

— Здравей, Ребека — долита до мен гласът по линията. — Работата е там, че на мен още като малък са ми направили застраховка и са ми издали застрахователна полица. Аз обаче съм изгубил всички документи. Но пък сега ми се ще да прибера насъбраната сума, нали разбираш?

«Виза» картата ми — блокирана. Картата ми от «Октагон» — конфискувана пред цялата онази тълпа. Господи, какво унижение!

Стига, Ребека, престани! Съсредоточи се. Съсредоточи се.

— В действителност това е доста често срещан проблем — чувам се да казвам. — Помните ли името на компанията, издала полицата?

— Не — отговаря Джон, — нямам ни най-малка представа.

Банковата ми сметка. Хиляди лири дългове. Дерек Смийт.

О, боже, лошо ми е. Искам да избягам и да се скрия някъде.

— Е, независимо че не си спомняте, бихте могли да го издирите — продължавам с упорито лепната на лицето усмивка. — Като начало можете да се обърнете към някоя агенция, която е специализирана в издирването на подобни документи. Ще проверя и ще ви съобщя името на агенцията, но мисля, че се казваха…

Целият ми ужасен, безреден живот. Нищо — нищичко от него не се е изпарило. Всичко си е там и ме чака като някакъв огромен паяк. Дебне ме търпеливо и само чака да свършат тези телефонни обаждания, за да ме оплете отново в мрежата си.

— Боя се, че времето ни изтече — побързва да вметне Ема, когато стигам до някакъв логичен завършек. — Хиляди благодарности на нашия финансов експерт, Ребека Блумууд. Уверена съм, че всички ще последваме мъдрите й напътствия. След рекламната ни пауза очаквайте резултатите от нашето пътуване до Нюкасъл, както и «Хивън Сент 7» на живо тук, в студиото.

Отново замръзваме за миг-два в очакване индикаторът на камерата да угасне, след което всички се отпускаме и раздвижваме.

— Дотук добре — отронва Ема, загледана в листа пред себе си. — Да видим какво следва…

— Чудесно се справи, Ребека — казва Рори въодушевено, като ми се усмихва ведро. — Отлична работа.

— О, Зелда — скача на крака Ема, — може ли да ти кажа две думи? Страхотна беше, Ребека — добавя тя. — Наистина страхотна.

Изведнъж всички изчезват нанякъде и аз оставам сама на снимачната площадка, беззащитна и уязвима. Отчаяно се опитвам да избягвам погледа на Дерек Смийт и да мисля колкото се може по-бързо.

Може и да успея да се изплъзна през някой страничен изход.

А може и просто да остана да си седя на дивана и да не мърдам оттук. Все някога ще му доскучее и ще си тръгне. Ами да, предполагам, че няма да посмее да навлезе в самото снимачно пространство, нали така?

Може и да се престоря, че съм някой друг. Върхът! И без това с целия този грим, дето ми го сложиха, изглеждам като съвършено друг човек.

Ей, чакай малко! Изведнъж ми хрумва нещо друго — ами да, кой казва, че той изобщо ме е видял?! Може би е тук поради някаква съвършено различна причина. Вероятно ще участва в шоуто или нещо подобно. Точно така. Присъствието му тук няма нищо общо с мен. Значи… ставам, минавам забързано покрай него, измъквам се навън и всичко ще е наред.

— Извинявай, душа — приближава към мен някакъв мъж в джинси, — ама трябва да махна оттук този диван.

— О, добре — скачам послушно от мястото си.

В желанието си да не се пречкам на човека обаче, по погрешка отново срещам погледа на Дерек Смийт. Продължава да гледа право в мен. Чака ме!

О, боже!

Добре де, само без паника! Всичко ще бъде наред — продължавай да вървиш, Ребека! Просто продължавай да си вървиш и се прави, че не го познаваш.

Грижливо отбягвайки погледа му, аз си пооправям уж безгрижно полата, поемам си дълбоко дъх, стисвам зъби и се устремявам през студиото към изхода. Крача решително и делово, с каменно изражение на лицето и очи, приковани в двойната врата към коридора. Дотук добре. Браво, Ребека! Остават само още няколко крачки. Само още няколко крачки и…

— Мис Блумууд!

Гласът му се забива в тила ми като куршум. За миг ми минава мисълта да се престоря, че не съм го чула. Може би дори да се хвърля тичешком към вратата. Но Зелда и Ема са спрели близо до нея и нещо си говорят. Сигурно са го чули да ме вика. О, боже, няма измъкване!

Обръщам се на пета, като се преструвам, че се чудя кой ли ме вика — надявам се, че изглеждам убедително, когато присвивам неуверено очи към него, сякаш едва сега го виждам.

— О, здравейте! Не може да бъде! — казвам му с лъчезарна усмивка. — Каква изненада! Как сте?

Един от техниците ни прави знак да говорим тихо, при което Дерек Смийт ме прихваща за лакътя и настойчиво ме извежда във фоайето пред студиото. Там се обръща към мен, а аз му се усмихвам с хладнокръвна учтивост. Хм, добре де, да приемем, че това е една най-обикновена среща в обществото.

— Мис Блумууд…

— Днес времето е чудесно, не мислите ли? — казвам ведро.

— Мис Блумууд, срещата ни! — отвръща ми Дерек Смийт многозначително.

О, боже, надявах се досега да е забравил!

— Срещата ни… — повтарям като ехо и се преструвам на разсеяна. — Ъъъ… — Изведнъж ме осенява гениално вдъхновение: — Точно така. За утре, нали? С нетърпение очаквам да я проведем.

Дерек Смийт изглежда така, сякаш всеки миг ще избухне.

— Не е за утре, мис Блумууд! Беше за понеделник сутринта! И вие изобщо не се явихте!

— Ооо?! — отронвам уж замислено. — Ааа, да, онази среща. Вижте, извинявайте за тогава. Смятах да дойда, честно. Само че… само че…

Само че… не мога да се сетя: за нито едно-едничко достоверно извинение за неявяването ми. Вече съм използвала абсолютно всички възможни причини за изклинчване. Свеждам очи, хапя устни, пристъпвам смутено от крак на крак… абе с една дума, чувствам се като провинило се дете.

— Мис Блумууд… — пуска уморена въздишка Дерек Смийт. — Мис Блумууд… — повтаря, като потърква замислено с длан лицето си. После ме поглежда и продължава: — Съзнавате ли от колко време вече ви пиша писмо след писмо? Давате ли си сметка откога се опитвам да ви убедя да дойдете в банката да поговорим?

— Ами… не знам съвсем…

— От шест месеца! — натъртва Дерек Смийт и прави многозначителна пауза. — Цели шест месеца все увъртате и отлагате. Бих искал за момент да си представите какво ми коства всичко това на мен самия. Безкрайно и безсмислено писане на писма. Десетки безрезултатни телефонни обаждания. Часове изгубено време и усилия както за мен, така и за асистентката ми Ерика. Време и усилия, които, ако трябва да бъдем откровени, би имало повече смисъл да вложим другаде.

За да подчертае мисълта си, прави рязък жест с ръка, забравяйки, че държи чашка с кафе, при което течността се разплисква и покапва по пода. Той, изглежда, не забелязва какво е станало, защото продължава все така афектирано:

— Най-сетне успявам да изтръгна от вас твърда уговорка за среща. Въобразявах си, че най-после сте осъзнали сериозността на положението си… Но какво става? Не се явявате на срещата. Изчезвате безследно. Обаждам се в дома на родителите ви, за да разбера къде мога да ви открия, а баща ви ме обвинява, че съм едва ли не луд за връзване!

— О, съжалявам за това — правя извинителна физиономия. — Но татко, нали разбирате, е малко нещо вманиачен на тема преследване.

— Вече бях готов да ви отпиша — продължава Дерек Смийт, повишавайки глас и сякаш изобщо не ме е чул. — Вече бях готов да ви отпиша, но ето че тази сутрин минавам покрай голям магазин за телевизори и какво виждам на витрината? На шест различни екрана виждам изчезналата, потъналата вдън земя Ребека Блумууд да съветва нацията. И по какви въпроси, моля ви се? — Той почти се разтриса от смях. (Така де, поне аз си мисля, че е от смях.) — По финансови! Вие давате съвети на хората… по финансови въпроси!

Отправям му възмутен поглед. Не мисля, че това е чак толкова смешно!

— Вижте, много съжалявам, че не успях да дойда на последната ни среща — казвам, опитвайки се да звуча делово. — Точно тогава бях изпаднала в доста затруднено положение. Но бихме могли да пренасрочим срещата и…

— Да пренасрочим срещата ли? — извиква Дерек Смийт, разсмивайки се почти истерично, сякаш съм казала някаква невероятна шега. — Да пренасрочим срещата!

Гледам го с дълбоко възмущение. Той определено не ме възприема насериозно, нали така? Дори не слуша какво му говоря. Казвам му, че искам да си насрочим среща — и наистина го искам — а той го приема на майтап. Отнася се към мен като към някакъв комедиен персонаж.

«Естествено — обажда се някакво гласче дълбоко в мен. — Помисли как си се държала ти самата досега. Помисли как си се отнасяла ти към него. И ако трябва да бъдем откровени, цяло чудо е, че този човек изобщо е склонен да разговаря с теб.»

Поглеждам го в лицето, все още разкривено от горчив смях, и… изведнъж сякаш отрезвявам.

Защото осъзнавам, че в действителност през цялото това време Дерек Смийт е проявявал към мен много повече разбиране и толерантност, отколкото би могло да се очаква. Той можеше отдавна вече да ми е блокирал банковата сметка, нали така? Или да ми е изпратил съдия-изпълнител. Или да ме е вкарал в черния списък на неблагонадеждните клиенти. Посвоему той всъщност се отнася много мило с мен.

— Чуйте, мистър Смийт — започвам припряно, — моля ви, дайте ми още една възможност. Наистина искам да сложа в ред финансите си. Искам да си изплатя задълженията. Но имам нужда от помощта ви. Аз… — Преглъщам мъчително и казвам: — Моля ви, моля ви да ми помогнете, мистър Смийт.

Настава продължително мълчание. Дерек Смийт се оглежда наоколо, като напразно търси къде да остави чашката с кафе, после вади от джоба си бяла носна кърпа и попива потта по челото си. Прибира я и ми отправя проникновен поглед.

— Сега вече говорите сериозно — казва най-сетне той.

— Да.

— И сте готова да положите необходимите усилия, така ли?

— Да. И… — Прехапвам леко устни. — … и съм ви страшно благодарна за проявеното търпение и разбиране. Наистина съм ви дълбоко благодарна.

Изведнъж ми се приплаква. Искам да бъда добра. Искам да сложа в ред живота си. Искам Дерек Смийт да ми каже какво да направя, за да го постигна.

— Добре — казва той най-сетне. — Ще опитаме да оправим нещата. Елате в офиса ми утре сутринта, точно в 9.30, за да си поговорим.

— Благодаря — отвръщам и усещам да ме залива вълна на огромно облекчение. — Много ви благодаря. Ще дойда. Обещавам.

— Добре ще е този път да удържите на думата си — казва той. — И да няма повече налудничави извинения и клинчене. — По лицето му пробягва лека усмивка и добавя, като махва към студиото: — Впрочем, мисля, че великолепно се справихте. Всичките ви съвети бяха много точни и разумни.

— О! — възкликвам изненадано. — Ами… благодаря. Това наистина е… — Покашлям се лекичко и питам: — А вие, впрочем, как влязохте в студиото? Мислех си, че имат много строги правила за сигурност.

— Така е — кимва Дерек Смийт. — Но дъщеря ми работи в телевизията. — Усмихва се и добавя с особена топлота в гласа: — Започна точно от това шоу.

— Наистина ли? — питам удивено.

Господи, колко невероятно! Дерек Смийт има дъщеря. Като се позамисли човек, сигурно си има цяло семейство. Със съпруга и тъй нататък. Ама че работа — кой би предположил подобно нещо?!

— По-добре да вървя — казва той, като доизпива кафето си. — Идването ми беше доста непредвидено всъщност. — После ми отправя строг поглед: — Ще се видим утре сутринта.

— Непременно — отвръщам бързо и въпреки че той вече е тръгнал към изхода, добавям: — И… благодаря. Много благодаря.

Той излиза, а аз се отпускам на най-близкия стол. Просто не мога да повярвам, че току-що съм провела цивилизован и всъщност твърде приятен разговор с Дерек Смийт! Който на всичкото отгоре се оказа истински сладур. Държа се толкова мило и внимателно с мен, а дъщеря му работи в телевизията… Искам да кажа, кой знае, може и с нея да се запозная. Нищо чудно да се сприятеля с цялото семейство.

Страхотно би било! Да им ходя на гости, за да вечеряме заедно, по приятелски, и на входа жена му ще ме посреща с дружелюбна прегръдка, а после ще й помагам за салатата и тъй нататък…

— Ребека! — чувам някой да ме вика иззад гърба ми. Обръщам се и виждам Зелда да приближава към мен, с вечния си бележник в ръка.

— Здрасти пак! — усмихвам й се щастливо. — Как е?

— Върхът — отвръща тя, после придърпва стол и сяда до мен. — Ще ми се да си поговорим малко.

— О! — казвам. — Ами добре. За какво?

— Всички смятаме, че ти днес се справи страшно добре — започва Зелда. — Страхотно добре! Говорих с Ема и Рори, а също и с нашия главен продуцент и… — Тя прави кратка пауза за по-голям ефект. — … и всички искаме да участваш пак в шоуто ни.

Зяпвам я невярващо.

— Имаш предвид да…

— Не всяка седмица, разбира се — казва Зелда. — Но редовно. Мислихме си за три пъти месечно. Смяташ ли, че ще можеш да го вместиш в работния си график?

— Аз… ами не знам — отвръщам замаяна. — Мисля, че да.

— Чудесно! — възкликва Зелда. — Вероятно бихме могли да пускаме и по някоя безплатна реклама на списанието ви, за да не роптае шефът ти. — Надрасква нещо на лист хартия, после вдига поглед към мен: — Нямаш агент, нали? Ясно, значи трябва да договоря заплащането директно с теб. — Замълчава за миг, като поглежда в бележника си, после продължава: — Това, което ти предлагаме, на снимачен ден, е…