Софи Кинсела
Тайният живот на Беки Б. (6) (Маниашки роман)

Пет

Пестеливост. Скромен начин на живот. Това са моите нови житейски правила. Ще водя простичък, необременен от излишества живот, напълно в стил Дзен, при който нищо няма да харча. Няма да харча нищо! Така де, като се позамисли човек… колко пари пилеем излишно всички ние, всеки Божи ден?! Нищо чудно, че съм понатрупала малко дългове. Истината е, че нямам никакви вина за това. Както и останалите хора, аз също се бях поддала на присъщия на западния свят материализъм — а човек трябва да е силен като слон, за да му устои. Така поне се казва в новата книга, която си купих.

Вчера, когато двете с мама влязохме в книжарницата „Уотърстоун“, откъдето тя си купува всяка седмица по един жизнено необходим й любовен роман с меки корици, аз се замотах между стелажите с литература за самоусъвършенстване, откъдето си избрах и си купих най-невероятната книга, която изобщо някога съм чела. Убедена съм, че тя ще промени живота ми. Ще бъде винаги с мен — и сега е в чантата ми. Това е „Как да контролираме ежедневните си разходи“ от Дейвид Е. Бартън. Направо е фантастична! В нея се казва примерно, че всички ние, хората, сме склонни да пилеем парите си, без дори да го осъзнаваме, но че само за една седмица повечето от нас могат да се научат как да намалят наполовина разходите си.

За една седмица!

Човек трябва просто да започне примерно да си носи в службата сандвичи от вкъщи, вместо да обядва по ресторанти, и да ходи на работа с колело, вместо с метрото. Започнеш ли да се замисляш по този въпрос, ще се увериш, че можеш да пестиш буквално от всичко. И както казва Дейвид Е. Бартън, има толкова много безплатни удоволствия, за които всички ние забравяме, защото сме прекалено заети с безсмислено харчене на пари — например посещенията на музеи и на безплатни концерти на открито, както и насладата от разходките в парка.

Всички съвети на Бартън са толкова смислени и лесни за изпълнение! А най-фантастичното е това, че се започва с отиване на пазар! В книгата се казва, че като начало човек трябва да си запише най-подробно абсолютно всяка покупка, която прави през един обичаен за него ден на безразборно пилеене на пари, а после да нанесе похарчените суми в специална графика. Авторът подчертава, че през този ден не трябва да шмекеруваме, като ограничаваме или променяме навиците си за харчене — слава богу, защото в четвъртък Сузи има рожден ден и аз трябва, естествено, да й купя някакъв подарък.

И така, в понеделник се отбивам в „Лучо“ на път за работа и си купувам двойно капучино и голяма шоколадова поничка — точно както си правя обикновено. Трябва да призная, че ми става доста криво, когато си давам парите на касата, защото това е последното капучино в живота ми и последната шоколадова поничка в живота ми. От утре започвам да пестя и да харча осъзнато парите си — а купуването на капучино от заведения не е позволено. Дейвид Е. Бартън казва, че ако човек е свикнал да пие кафе, трябва да си го приготвя вкъщи и да си го носи на работа в термосче, а ако има навика да си похапва нещичко между основните яденета, трябва да си купува евтини кексчета или бисквитки от супермаркета. „Продавачите на кафе ви прибират парите за напитка, в която едва ли има нещо повече от гореща вода и полистирин“, отбелязва Бартън — и мисля, че е прав. Но пък моето сутрешно капучино от „Лучо“ определено ще ми липсва. И все пак, заклела съм се пред себе си, че ще следвам правилата от книгата — и ще го направя.

Когато излизам от кафе-сладкарницата, стиснала в ръка последната в живота ми чаша с готово капучино, изведнъж осъзнавам, че не разполагам с термосче за кафе. Но няма проблем, ще си купя. В „Хабитат“ съм виждала, че продават едни много сладички хромирани термосчета. Дори си мисля, че днес термосчетата са на мода. Нищо чудно дори „Алеси“ да предлага термосчета. Няма ли да е страхотно шик? Да си пия кафето от термосче на „Алеси“! Ами да, много по-шик ще е, отколкото да го пия от тези високи картонени чаши с капаче и сламка, в които ти го дават от кафе-сладкарниците.

Така че всъщност се чувствам доста щастлива, докато си вървя по улицата. Като стигам до „Смит“, влизам да си купя няколко списания, които ще ми помогнат да премина през първите няколко по-тежки дни на спестовност. Купувам си също и едно много сладко мъничко бележниче със сребърен обков, в което да си записвам всяко похарчено пени, като добавям и една сребърна химикалчица в подобен на неговия стил. Ще си записвам всичко много стриктно, защото Дейвид Е. Бартън подчертава, че дори самият акт на записването на покупките допринася за намаляването на безсмисленото харчене на пари. Ето защо веднага щом стигам в офиса, отварям бележничето и записвам:

„Капучино

1.50

Поничка

1.00

Бележник

3.99

Химикалка

1.20

Списания

6.40“

Което прави общо… я да видим… 14.09 лири.

Хм, хм… Май е доста много, като се има предвид, че е едва 9.40 ч. сутринта.

Но пък всъщност бележничето и химикалката не се смятат, нали? Ами да, те са нещо като задължително капиталовложение за курса по спестовност. Така де, как ще си записваш стриктно всяка покупка, ако нямаш бележник и химикалка? Задрасквам бележника и химикалката от списъка си и общата похарчена сума става… 8.90 лири. Това вече ми звучи много по-добре.

Пък и вече съм на работното си място, нали така? Вероятно до края на деня няма да похарча нито пени повече.

 

 

Да, ама не! Незнайно защо, непохарчването на нито пени повече се оказва напълно невъзможно. Първо Гай от счетоводството минава да събере пари за подарък на друг колега, който напуска. После ми се налага да изляза, за да си взема нещо за обяд. Проявявам изключителна пестеливост по отношение на сандвича си — избирам го да бъде с яйце и извара, възможно най-евтиният сандвич в „Буутс“, а аз дори не обичам яйце с извара.

Дейвид Е. Бартън казва, че когато човек наистина полага усилия да се ограничава, особено на ранния етап от прехода към по-пестелив живот, трябва да се възнаграждава окуражително — ето защо си връчвам малка наградка за положените усилия под формата на шишенце кокосово масло за баня от серията естествени козметични продукти на „Нейчъръл“. После обаче забелязвам табела, оповестяваща, че са увеличили двойно бонусните точки при покупка на марката овлажняващ крем за кожа, който използвам.

Обожавам бонусните точки. Не са ли те наистина фантастично изобретение? Ако похарчиш достатъчно пари, бонусните точки, които се присъждат при всяка покупка, могат да ти донесат невероятни награди — примерно безплатен „ден на красотата“ в центъра за разкрасяване на някой баровски хотел. Миналата Коледа например извадих страхотен късмет — бях натрупала толкова бонусни точки, че с тях можах да „купя“ безплатно коледния подарък за баба. Всъщност, бях натрупала 1653 бонусни точки — а ми трябваха 1800, за да й взема комплекта нагряващи се ролки за коса. Така че похарчих още малко пари и си купих един красив, голям флакон парфюм „Самсара“, с което добавих 150 бонусни точки към картата си, така че можах да взема подаръка за баба напълно безплатно! Единственият проблем беше, че аз всъщност не харесвам парфюма „Самсара“ — ама го разбрах чак когато се прибрах вкъщи, така че… Както и да е.

Мъдрият подход по отношение на бонусните точки — както впрочем и при всички други специални оферти — се състои в това да забележиш предоставената ти възможност и да се възползваш на секундата от нея, защото може и да нямаш втори шанс да го направиш. Така че бързо грабвам три кутийки крем и ги купувам. Двойно повече бонусни точки! Та то си е направо печелене на пари, нали така?

После отивам да купя подарък на Сузи за рождения й ден. Всъщност, вече съм й купила комплект флакончета с различни есенции за ароматерапия. Но онзи ден видях в „Бенетон“ една страхотно секси жилетчица от розова ангорска вълна — и знам, че Сузи направо ще си умре от кеф, като я види. Пък и винаги мога да върна комплекта флакончета за ароматерапия… или да ги подаря на някого за Коледа.

Така че влизам в „Бенетон“ и вземам розовата жилетчица. Вече се готвя да я платя, когато забелязвам, че я има и в сиво. Жилетчица от ангорска вълна във възможно най-съвършения цвят — в невероятно нежно гълъбовосиво, с малки перлени копченца.

О, боже! Защото, нали разбирате, аз самата от сто години си търся нежно сива жилетчица от ангорска вълна. Честна дума, наистина си търся. Ако не вярвате, може да питате Сузи, мама, който и да било. Всеки ще ви каже, че си търся точно такава жилетчица. Пък и аз всъщност все още не съм започнала спестовната си диета, нали така? Днешният ден ми е за мониторинг на харченето.

А Дейвид Е. Бартън казва, че при този първоначален мониторинг не бива да мамим сами себе си, а трябва да постъпваме възможно най-естествено. Така че в действителност аз трябва да последвам естествения си подтик и да си купя жилетчицата. Няма да е честно, ако не го направя. И ще проваля самата същина на системата за пестене.

Пък и жилетчицата струва само четиридесет и пет лири. И мога да я платя с „Виза“ картата си.

Но да погледнем на въпроса и от друг ъгъл — какво са някакви си четиридесет и пет лири във великата вселенска схема на живота? Ами нищо… Искам да кажа, че нямат абсолютно никаква стойност, нали така?

Купувам си жилетчицата. Най-съвършената жилетчица на света! Хората ще ме наричат Момичето с нежно сивата жилетчица. Буквално цял живот ще мога да си я нося. Така че в случая става дума за страхотна инвестиция.

 

 

След обедната почивка имам отиване до „Имидж Стор“, за да подбера някаква снимка за корицата на следващия ни брой. Това е най-най-любимата ми работа от всичко, което се налага да върша за списанието. Просто не мога да разбера защо Филип непрекъснато гледа да се отърве от нея. Обожавам да ходя в „Имидж Стор“ — отиваш, настаняваш се удобно, цял следобед пиеш кафе и гледаш купищата снимкови транспаранти, които ти показват.

Защото нашето списание, естествено, не разполага с необходимия издателски бюджет, за да си правим сами снимките за кориците. Ей богу, когато се захванах с журналистическата дейност, постъпвайки в това списание, си въобразявах, че ще ходя по снимки, ще се срещам с манекени и манекенки, тоест, че ще си прекарвам славно и шик. А то какво се оказа? Дори собствен фотограф си нямаме! Всички най-разнородни финансови списания от издателската група, към която е и нашето, използват фото книжарници от сорта на „Имидж Стор“, така че едни и същи снимки се въртят навсякъде. Само през миналата година поне три списания за лични инвестиции пуснаха на корица една и съща снимка на ревящ тигър. Ама читателите явно нямат нищо против. Защото те не си купуват финансово списание, за да гледат на корицата му Кейт Мос, нали така?

Хубавото на цялата работа е, че издателят, при когото работи Ели, също не си пада по избирането на снимки за корици — и също използва „Имидж Стор“. Така че двете винаги се стараем така да нагласим нещата, че да сме по едно и също време във фото книжарницата, за да си побъбрим до насита, докато разглеждаме снимковите транспаранти. А още по-хубаво е това, че „Имидж Стор“ е чак в другия край на града, в района на Нотинг Хил Гейт, така че напълно оправдано ти трябват часове наред да отидеш и да се върнеш. Обикновено дори не си давам труда да се връщам до офиса. Наистина страхотен начин да си прекараш следобеда. (Когато е служебно платен следобед, разбира се. Очевидно е, че нямаше да мисля така, ако ставаше дума за събота следобед, нали?)

Пристигам в „Имидж Стор“ преди Ели и измърморвам на мацето от рецепцията „Беки Блумууд“, „Успешно спестяване“ — всеки път ми се ще да можех да кажа гордо „Беки Блумууд“, „Вог“ или „Беки Блумууд“, „Уолстрийт Джърнъл“. После се отпускам в едно от шикозните им тапицирани с черна кожа меки кресла и започвам разсеяно да прехвърлям страниците на каталог с лъскави снимки на щастливи семейства. Най-сетне се появява един от също толкова шикозно лъскавите млади мъже, които работят в „Имидж Стор“, и ме отвежда при отредената специално за мен масичка с лампа за осветяване на снимковите транспаранти.

— Аз съм Пол — съобщава ми той — и днес съм изцяло на ваше разположение. Знаете ли по-конкретно какво търсите?

— Ами… — казвам и важно-важно измъквам бележника си.

Вчера проведохме съвещание относно корицата и решихме този път темата да е „Управление на инвестиционния портфейл; как да бъде постигнато правилно балансиране“. Преди да загрухтите от досада, нека само ви кажа, че миналия месец темата беше „Депозитни сметки: изпитване на надеждността им“.

Защо поне веднъж не изпитаме надеждността на кремовете за почерняване без слънце, питам аз?! Ама де този късмет!

— По-конкретно търся снимки на везни — казвам, четейки списъка в бележника си. — Или на опънати въжета или тел. Или на велосипеди с едно колело…

— Ясно — казва Пол. — Балансиращи представи. Няма проблем. Кафе?

— С удоволствие — светвам насреща му и се, отпускам удобно в коженото си кресло.

Е, виждате за какво става дума, нали? Тук е толкова приятно! И ми се плаща да релаксирам и нищо да не правя!

След няколко минути Ели се появява, придружавана от Пол. Зяпвам я изненадано. Изглежда направо потресаващо — с костюм в цвят на патладжан и високи токчета.

— За вас плувци, яхти и изгледи от Европа — полувъпросително се обръща към нея Пол.

— Точно така — отвръща Ели и се отпуска на креслото до съседната масичка.

— Нека отгатна темата ви — подхвърлям закачливо аз. — Нещо свързано с плаващите валути.

— Позна — казва Ели. — И по-точно: „Европа — потъва или изплува?“.

Казва го с толкова драматичен глас, че двамата с Пол се разсмиваме. Когато той се отдалечава, оглеждам преценяващо Ели от главата до петите и питам:

— По какъв случай си толкова шик?

— Аз съм винаги шик — срязва ме тя. — Много добре го знаеш. — Пол вече се връща, бутайки към нас масичка на колелца, отрупана със снимкови транспаранти, и Ели пита, като ги оглежда: — Тези за теб ли са или за мен?

Отбягва темата. Какво става, за бога? Изведнъж в главата ми проблясва гениално прозрение:

— Да не би да имаш интервю?

Тя ме поглежда, леко се изчервява, после измъква един транспарант от купчината върху масичката на колелца, която Пол е паркирал до нас.

— Циркаджийски номера — отбелязва Ели. — Жонгльори. Това ли ти трябва?

— Ели! Да нямаш интервю? Кажи ми!

Тя замълчава за миг неуверено, върти транспаранта в ръце, после ме поглежда.

— Да — казва, като леко прехапва устни. — Но…

— Супер! — възкликвам толкова невъздържано, че две изтупани мацки вдигат погледи от транспарантите, които разглеждат на масичката в ъгъла, и любопитно ги насочват към нас. — С кого? — питам по-тихо. — За „Космополитен“ е, нали?

Пол се появява с чаша кафе за Ели, слага го на масичката пред нея, ухилва се широко и се отдалечава, като подхвърля:

— Ей сега идват и плувците.

— С кого имаш интервю? — пак питам аз. Ели непрекъснато кандидатства на толкова места, че ми е абсолютно невъзможно да следя какво става.

— С „Уедърбай“ — отвръща тя, като се изчервява леко.

— С „Уедърбай Инвестмънтс“ ли? — питам за всеки случай, а когато тя кимва, смръщвам озадачено вежди. От къде на къде кандидатства за „Уедърбай Инвестмънтс“? — Те да не са почнали да издават свое списание или нещо подобно?

— Не кандидатствам за журналистическа работа — отговаря ми тя с приглушен глас. — А за финансов мениджър в един фонд.

— Каквооо? — проточвам с погнуса.

Добре де, знам, че приятелството изисква да се подкрепяме взаимно при вземането на важни житейски решения и тъй нататък. Но все пак, много съжалявам, финансов мениджър във фонд?!?

— Много е вероятно да ме отрежат, така че… — казва Ели и отклонява поглед встрани. — Не е нещо особено.

— Но…

Нямам думи. Как изобщо е възможно Ели да реши да става финансов мениджър във фонд? Та финансовите мениджъри във фондове не са реални хора, а… а карикатурни образи, обект на вицове, които си разказваме по време на деловите си пътувания.

— Просто така ми хрумна — отбелязва Ели отбранително. — Може би ми се иска да докажа на Каръл, че мога да правя и нещо друго, нали разбираш?

— Нещо като… инструмент за преговори, така ли? — подхвърлям с надежда.

— Да — отвръща Ели и свива леко рамене. — Точно така. Инструмент за преговори.

 

 

Да, ама хич не ми звучи убедително, пък и през целия следобед Ели изобщо не е така приказлива, както обикновено. Какво ли й се е случило? Прехвърлям в главата си най-различни предположения по този въпрос, когато излизам от „Имидж Стор“ и си тръгвам за вкъщи. Спускам се по булевард „Кенсингтън“, пресичам го отгоре при серпентината, а когато стигам пред „Маркс енд Спенсър“, спирам нерешително.

Метрото е надясно. Магазините — наляво.

Трябва да подминавам с пренебрежение магазините. Трябва да се тренирам да бъда пестелива. Трябва да се прибера право вкъщи и да си начертая графиката на харченията. А ако изпитвам необходимост от забавления, мога да погледам някой приятен безплатен телевизионен канал. И може би да си сготвя някоя евтинка, питателна супа.

Но по безплатните канали няма нищо интересно — поне не и до началото на поредната серия от „Жителите на Ийст Енд“. И изобщо нямам настроение нито да готвя, нито да ям супа. Това, от което наистина имам нужда, е нещо да ми повдигне духа и да ми оправи скапаното настроение. Пък и — усещам как умът ми работи на пълни обороти — без това от утре се отказвам от абсолютно всичко, нали така? Все едно че започват Великите пазарни пости. Днес е един вид Денят на последната пазарна палачинка. Трябва добре да си подложа, преди да започна да се моря от глад.

Изведнъж усещам да ме обзема радостно вълнение и се втурвам към търговския център „Баркърс“. Обещавам си на ум да не се самозабравям. Ще си взема нещо дребничко, колкото за утеха преди началото на доживотното ми въздържание. Вече си купих жилетчицата, така че… хм… никакви дрехи. Преди няколко дни си купих и едни много сладички обувчици с високи токчета, така че… и това отпада… въпреки че в „Хобс“ видях един страхотни официални обувки тип „Прада“… Хм, хм… Не знам.

Стигам до козметичния отдел на „Баркърс“ и изведнъж ми просветва: грим! Точно от това имам нужда! Нова спирала за мигли, а може би и ново червило. Щастливо запърхвам из ярко осветената, топла и благоуханна зала, като пръскам тонове парфюми и мацвам купища червила от долната страна на китките си. Решавам, че искам някое наистина бледо червило. Нещо като естествено бежово или розово, а също и подходящ молив за устни към него…

Огромна табела за промоция привлича вниманието ми към щанда на „Кларинс“:

„При покупка на два козметични продукта за поддържане на кожата получавате безплатно несесер за козметика, съдържащ мостри на три лосиона (за почистване, тонизиране и овлажняване на кожата), на червило «Есенен отблясък», на свръхустойчива удължаваща миглите спирала и на динамизиращ одеколон. Количествата са ограничени, така че побързайте!“

Супер! Фантастика! Имате ли представа колко струва обикновено едно червило на „Кларинс“?! А тук ти го дават безплатно! Развълнувано започвам да ровичкам из купищата продукти за поддържане на кожата, като се опитвам да реша кои два да купя. Дали да не си взема един крем за шия? Никога преди не съм използвала такъв. И кутийка от този ревитализиращ крем с овлажняване. И ще получа несесера за красота, а с него и безплатното червило! Което всъщност си е страшно изгодно вложение на парите, нали така?

— Здравейте — обръщам се към облечената в бяла униформена рокля продавачка на щанда на „Кларинс“. — Ще взема един крем за шия и един ревитализиращ крем с овлажняване. И несесера за козметика — бързам да добавя, изведнъж обхваната от паника, че може и да съм закъсняла, че ограничените количества може и да са се свършили.

Не са! Слава богу! Докато пъха моята „Виза“ карта в апаратчето на щанда, продавачката ми подава блестящ червен несесер за козметика (който в интерес на истината се оказва доста по-малък, отколкото съм очаквала). Отварям го нетърпеливо и… О, да, в него наистина откривам моето безплатно червило!

То е малко странно на цвят — кафяво-червеникаво. Хм, всъщност доста откачен цвят. Но пък ще изглежда наистина добре, като го смеся с някои от другите ми червила и прибавя малко блясък за устни.

 

 

Когато най-сетне стигам до вкъщи, се чувствам напълно изтощена. Отварям вратата на апартамента и Сузи се втурва насреща ми като нетърпеливо кученце.

— Какво носиш? Какво носиш? — щастливо писка тя.

— Не гледай! — на свой ред изписквам аз. — Забранено е за гледане! Купила съм ти подарък!

— Подарък, подарък! — подскача и пляска с ръце тя.

Сузи си умира за рождени дни, направо се побърква от вълнение. Е, да си кажа правичката, също като мен.

Изтичвам в моята стая и скривам торбата от „Бенетон“ в гардероба. После разопаковам останалите си придобивки и измъквам малкото сребърно бележниче и придружаващата го химикалка, за да опиша покупките. Дейвид Е. Бартън казва, че това трябва да бъде направено веднага, преди да си забравил какво точно си купил.

— Искаш ли нещо за пиене? — пита ме Сузи през затворената врата.

— С удоволствие! — подвиквам й в отговор, продължавайки да пиша и след миг тя влиза, като ми носи чаша вино.

— „Жителите на Ийст Енд“ ще започне всеки момент — съобщава ми Сузи, като поглежда крадешком към разхвърляните по леглото ми торби и опаковки.

— Благодаря — отвръщам, без да спирам да записвам. Изпълнявам съвсем стриктно правилата от книгата — изваждам абсолютно всички касови бележки и грижливо преписвам сумите в бележничето си. Чувствам се страшно доволна от себе си, Дейвид Е. Бартън е абсолютно прав, когато казва, че с малко прилежание всеки е в състояние да упражнява контрол над финансите си.

 

 

Като се позамисля, днес май купих доста голямо количество кремове с овлажняващ ефект, нали? Да си кажа правото, докато бях на щанда на „Кларинс“ и купувах техния ревитализиращ крем с овлажняване, напълно бях забравила за трите крема с подобно действие, които вече бях купила от „Буутс“. Няма значение. Човек винаги има нужда от овлажняване на кожата. Тези продукти са от ежедневна жизнена необходимост, също като хляба и млякото, а Дейвид Е. Бартън казва, че човек никога не бива да пести от насъщните неща. Но като оставим това настрана, не мисля, че съм чак толкова голяма прахосница. Естествено, още не съм събрала всички суми, но…

Добре. Ето го и окончателният списък на днешните ми покупки:

„Капучино

1.50

Поничка

1.00

Бележник

3.99

Химикалка

1.20

Списания

6.40

Сандвич с яйце и извара

0.99

Кокосово масло за баня

2.55

Овлажняващи кремове от «Буутс»

20.97

Две жилетчици

90.00

Вестник «Ивнинг Стандарт»

0.35

Крем за шия от «Кларинс»

14.50

Овлажняващ крем от «Кларинс»

32.50

Несесер за козметика

Безплатно!

Бананов сладкиш

2.00

Кейк с моркови

1.20“

Като събера всичко, се получава… получава се общо… 173.96 лири.

Вторачвам се шокирано в получената цифра.

Не. Съжалявам, но това просто не е вярно. Не може да е вярно! Невъзможно е да съм похарчила над сто и седемдесет лири само за един ден!

При това днес изобщо не сме събота или неделя. Цял ден съм била на работа. Просто не съм имала ВРЕМЕ да изхарча подобна сума. Сигурно има някаква грешка. Вероятно съм сбъркала при събирането. Или пък съм вписала едно и също нещо два пъти.

Бавно и внимателно се зачитам в списъка си. Изведнъж замирам победоносно: „Две жилетчици“. Ето, знаех си аз! Та нали купих само…

О, не! Наистина купих две! Мамка му! О, боже, цялата тази работа със записването е ужасно депресираща. По-добре ще ида да погледам „Жителите на Ийст Енд“.

Ендуич Банк

Клон Фулхам

Фулхам Роуд 3

Лондон

Мис Ребека Блумууд

Бърни Роуд 4, ап. 2

Лондон

6 март 2000 г.

--------------------------------------------------------------------------

„Скъпа мис Блумууд,

Благодаря Ви за съобщението, което сте ми оставила на телефонния секретар на 5 март.

Съжалявам, че кучето Ви е умряло.

И все пак, принуден съм настоятелно да Ви помоля в близките няколко дни да се свържете лично с мен или с моята асистентка Ерика Парнъл, за да обсъдим положението Ви.“

Искрено Ваш: Дерек Смийт, мениджър

--------------------------------------------------------------------------

Ендуич Банк се грижи за вас