Софи Кинсела
Тайният живот на Беки Б. (15) (Маниашки роман)

Четиринадесет

На улицата ни чака такси с пухтящ мотор, в което Таркуин побързва да ме напъха. Да си призная, леко съм разочарована, че не е лимузина с униформен шофьор, но пък… няма значение, и това е доста шик — един от най-богатите ергени на Великобритания ме отвлича с такси към… Къде ли всъщност ще ме заведе? В някое баровско заведение, то е ясно, но къде по-точно? Дали в „Савой“? Или може би в „Клериджс“? Или пък да потанцуваме в „Анабел“? Таркуин все още не ми е казал къде отиваме.

О, боже, ами ако ме заведе в някой от онези свръх изтънчени и налудничави ресторанти, където всичко се сервира под сребърни похлупаци, около чинията ти се мъдрят милион ножове и вилици, а надутите зализани келнери се въртят като лешояди наоколо и само чакат да сгафиш, за да те изгледат презрително? Добре де, няма страшно. Само без паника! Всичко ще е наред, стига да запазя хладнокръвие и да не забравям правилата. Точно така. Та какви бяха правилата значи? Прибори: започваш от най-крайните и оттам насетне караш поред навътре. Хляб: хлебчето не се реже и не се маже цяла филийка; отчупваш си залче по залче и всяко мажеш индивидуално. Кетчуп: при никакви обстоятелства, за нищо на света не бива да искаш да ти донесат кетчуп!

Добре де, ами ако ми сервират омар? Никога през живота си не съм яла омар. Мамка му! В подобно заведение няма начин да не ми сервират омар, нали така? И аз няма да знам какво да го правя и ще изпадна в адски неудобно положение. О, боже, защо никога не съм яла омар? Защо!?! За всичко са виновни родителите ми! Трябвало е още от най-крехка детска възраст да ме водят по префърцунени скъпарски ресторанти, за да развия нехайно изтънчен savoir-faire^[1] по отношение на разните му там засукани блюда.

— Мислех си да хапнем на някое по-закътано и тихо място — обажда се Таркуин и добавя, като ме поглежда: — Какво ще кажеш?

— Чудесно — отговарям. — Върхът!

Слава богу! Това вероятно означава, че няма да има омари и сребърни похлупаци. Отиваме в някое малко и уютно заведение, което е само за привилегировани. Частен клуб в анонимна сграда на някоя задна уличка, където се влиза след дискретно почукване на най-обикновена врата, а вътре е тъпкано със знаменитости, които са насядали по меки дивани и се държат като нормални хора. Върхът! И вероятно Таркуин се познава с всички тях!

Ама, разбира се, че се познава с всички знаменитости. Та той е мултимилионер, нали така?

Поглеждам през прозореца на таксито и виждам, че минаваме покрай „Хародс“. Стомахът ми неволно се свива болезнено при спомена за последния път, когато бях там. Заради проклетия куфар. Заради проклетия Люк Брандън. Уф! Всъщност, ще ми се точно сега да го видя да върви по тротоара, за да мога да му махна с нехайно пренебрежение — един вид „Пукни се от яд, отивам на вечеря с петнадесетия най-богат мъж във Великобритания“.

— Стигнахме — обръща се неочаквано Таркуин към шофьора на таксито. — Можете да ни свалите тук. — А после ми се усмихва и добавя: — Буквално на прага.

— Страхотно — отвръщам, отварям вратата и излизам от колата. Буквално на прага, ама на какво? Оглеждам се наоколо, като се чудя къде ли, за бога, ще ме води. Намираме се на Хайд Парк Корнър. Какво има на Хайд Парк Корнър? Бавно въртя очи насам-натам и по едно време мярвам светеща емблема. Изведнъж осъзнавам накъде сме тръгнали. Отиваме в „Лейнбъроу“!

Уау! Абсолютен шик! Вечеря в „Лейнбъроу“! Ами да, естествено! Така де, нима има по-подходящо място за първа среща от „Лейнбъроу“?

— Ами… — започва Таркуин, като застава до мен, — помислих си, че можем да хапнем тук нещо, пък после… ще видим.

— Звучи чудесно — отвръщам и тръгвам.

Върхът! Вечеря в „Лейнбъроу“, а после сигурно ще ме заведе в някой моден нощен клуб. Очертава се да си прекараме страхотно.

Подминаваме входа на „Лейнбъроу“, но това не ме смущава. Всеки знае, че VIP персоните винаги влизат през някой заден вход, за да избегнат папараците. Не че виждам наоколо папараци, ама… това сигурно му е станало навик на Таркуин. Ще свием по някоя странична алея, ще се шмугнем през задната врата, ще прекосим кухненските помещения, където майстор готвачът и персоналът ще се правят, че не ни забелязват, и ще се озовем във фоайето на клуба. Супер!

— Сигурен съм, че и друг път си идвала тук — казва Таркуин с извинителен тон. — Предложението ми не е особено оригинално.

— Глупости! — отвръщам и в този момент той ме насочва към двойна остъклена врата. — Направо обожавам…

Чакай, чакай малко! Къде отиваме? Това не е заден вход на каквото и да било! Това е…

Пицарията на Хайд Парк!

Таркуин ме води в „Пица Експрес“. Не, не мога да повярвам! Петнадесетият най-богат мъж във Великобритания ме води в някаква си пицария.

— … пицата — довършвам унило изречението си. — И пицариите — бързам да добавя за всеки случай.

— Чудесно! — казва Таркуин. — Помислих си, че сигурно няма да искаш да ходим по лъскави заведения.

— О, не — съгласявам се, като се опитвам изразът на лицето ми да бъде колкото се може по-убедителен. — Мразя лъскавите заведения. Определено предпочитам да хапнем заедно в някоя закътана тиха пицария.

— И аз така си помислих — казва Таркуин. После ме поглежда и добавя: — Сега обаче се чувствам малко кофти. Толкова хубаво си се облякла, че…

Замълчава замислено, като оглежда тоалета ми. Ами да, нека му е кофти. Не съм оставила цяло състояние в „Уистълс“, за да бъда заведена на вечеря в „Пица Експрес“, нали така?!

— Искам да кажа — подема Таркуин нерешително, — че ако искаш, можем да отидем на някое по-луксозно място. В „Лейнбъроу“ например, точно зад ъгъла…

Поглежда ме въпросително и вече се каня да възкликна „О, да, да!“, когато изведнъж ме осенява прозрение какво става всъщност. Това е тест, нали така? Както във вълшебните приказки, когато момичето трябва да избере един от трите лешника, които му предлагат. Добре де, всеки е наясно с правилата! Никога не бива да посягаш към блестящия златен лешник. Нито дори към втория по красота сребърен лешник. Трябва да избереш малкото, нищо и никакво най-обикновено лешниче. И тогава от него бликва ярка светлина и то се превръща в планина от безценни камъни. Та така значи! Таркуин ме пробва, за да види дали го харесвам заради самия него, или ламтя единствено за парите му.

Това, да ви кажа, е направо обидно. Така де, за каква ме мисли?

— Не, предпочитам пицарията — казвам, като докосвам лекичко ръката му. — Ще е много по-непосредствено. И много по-забавно.

Което, впрочем, се доближава доста до истината. Действително обожавам пицата. И тези страхотни чеснови хлебчета по пицариите. Мммм! Да ви кажа, като се позамисля сега, изборът му на заведение всъщност е направо върхът!

 

 

Келнерът ни връчва менютата и аз преглеждам набързо моето, въпреки че много добре знам какво искам — каквото винаги си поръчвам, когато ходя в „Пица Експрес“. И то е „Фиорентина“ — пица със спанак и едно яйце отгоре. Знам, че мнозина не я харесват и смятат вкуса й за откачен, но аз пък, да си призная, направо я обожавам.

— Желаете ли нещо за аперитив? — пита келнерът. Обикновено в такива случаи отговарям: „О, нека да е само бутилка бяло вино“. Сега обаче изведнъж си помислям: „По дяволите виното. Та аз съм на вечеря с мултимилионер! Защо да не си поръчам джин фис?“

— Джин фис — заявявам твърдо и поглеждам Таркуин предизвикателно, очаквайки, че желанието ми може и да го шокира.

Той обаче се ухилва насреща ми и казва:

— Разбира се, освен ако не предпочиташ шампанско?

— О! — отвръщам, тотално изненадана от предложението му.

— Винаги съм смятал, че шампанското и пицата са чудесна комбинация — казва той и поглежда към келнера: — Донесете ни бутилка „Моет“, моля.

Е, това вече е друго нещо. Съвсем, съвсем друго нещо. Шампанско и пица. Излиза, че Таркуин всъщност си е доста нормален.

След малко ни сервират шампанското. Вдигаме чаши за наздравица и отпиваме няколко глътки. Започва наистина да ми става приятно. После забелязвам ръката на Таркуин да се плъзга бавно по масата към моята ръка. Абсолютно рефлексивно — без изобщо да имам такова намерение — отдръпвам пръстите си от докосването му и се преструвам, че ме е засърбяло ухото. Виждам, че прави разочарована физиономия и от неудобство се преструвам, че ме е задавила кашлица, а после се втренчвам настойчиво в някаква картина на стената вляво от мен.

О, боже! Защо ми трябваше да си отдръпвам пръстите? Ако ще се омъжвам за него, ще ми се наложи да правя много повече други неща, освен да го държа за ръка.

„Можеш да го направиш, Ребека!“, заявявам си твърдо на ум. Ами да, мога да се накарам да изпитам влечение към него, нали така? Всичко е въпрос на самоконтрол. А вероятно ще помогне и това да се напия до затъпяване. Решително вдигам чашата си и почти я пресушавам на един дъх. На секундата усещам мехурчетата да изпълват мозъка ми и в главата ми зазвучава щастливата им песничка: „Ще бъда съпруга на мултимилионер! Ще бъда съпруга на мултимилионер!“. И когато след миг поглеждам отново Таркуин, той вече ми се струва мъничко по-привлекателен. Очевидно алкохолът ще бъде ключът към нашето семейно щастие.

В главата ми изплува сияйната картина на сватбата ни. Облечена съм в прелестна рокля, дело на прочут дизайнер. Мама и татко гледат гордо. И никога повече няма да имаме финансови проблеми. Никога. Петнадесетият най-богат човек във Великобритания! Къща в Белгравия. Мисис Таркуин Клейт-Стюарт. При тази мисъл буквално ми прималява от нетърпеливо желание.

О, боже, всичко това може да бъде мое! Може да бъде мое!

Усмихвам се колкото се може по-топло на Таркуин, който се поколебава миг-два, после на свой ред също ми се усмихва. Уф, слава богу, не съм скапала нещата. Все още имам шанс. Сега трябва само да открием, че сме напълно сродни души, с изключително много общи неща помежду ни.

— Страхотно харесвам… — започвам аз.

— Искаш ли… — подема и Таркуин.

И двамата сме заговорили едновременно.

— Извинявай — казвам. — Продължи.

— Не, ти продължи — настоява Таркуин.

— О, ами… само исках пак да ти кажа колко много ми харесва картината, която подарихте на Сузи. — Е, няма лошо отново да му направя комплимент за вкуса, нали така? — Обожавам конете — добавям за подсилване на ефекта.

— В такъв случай някой път можем да излезем да пояздим заедно — казва Таркуин. — Знам една конюшня с много добри коне близо до Хайд Парк. Е, разбира се, не са чак толкова добри, колкото тези в имението, но…

— Прекрасна идея! — възкликвам уж ентусиазирано. — Ще бъде страхотно!

А, не! Няма начин! За нищо на света няма да се кача на кон! Пък било то и на някой от не чак толкова добрите коне в Хайд Парк. Но все едно, няма проблем. Спокойно можем да си правим планове за съвместна езда, пък като му дойде времето, ще кажа, че съм си изкълчила крака или нещо подобно.

— А кучета обичаш ли? — пита Таркуин.

— Обожавам ги — отвръщам съвършено убедително.

Което донякъде си е чиста истина. Е, не че някога бих си взела куче в къщата — прекалено много грижи се искат, пък и тези косми навсякъде… Но обичам да гледам тичащите из парка лабрадори. А също и играещите в тревата малки кученца. Такива ми ти работи.

Потъваме в мълчание. За да запълня паузата, отпивам от шампанското си.

— Харесваш ли „Жителите на Ийст Енд“? — питам най-сетне. — Или си падаш по-скоро по „Спешно отделение“?

— Боя се, че не съм гледал нито една серия от който и да било от тях — казва Таркуин с извинителен той. — Но сигурно и двата сериала са интересни.

— Е… все едно — отговарям. — Понякога са наистина много интересни, друг път… — Свивам неопределено рамене и се усмихвам вяло на Таркуин. — Знаеш как е.

— Абсолютно! — възкликва той така ентусиазирано, сякаш съм казала нещо безкрайно интересно.

Отново настъпва мъчителна пауза. Разговорът определено буксува.

— Има ли добри магазини там, където живееш в Шотландия? — питам най-сетне.

Таркуин прави физиономия.

— Нямам представа. Влизам в магазин само в краен случай.

— О, разбирам — отговарям и отпивам голяма глътка шампанско. — Исках да кажа, че аз… също мразя магазините. Ненавиждам да пазарувам.

— Така ли? — възкликва Таркуин безкрайно изненадано. — Мислех, че всички жени обичат да пазаруват.

— Не и аз! — казвам. — Предпочитам по-скоро да… да изляза сред природата и да… да яздя насам-натам. А след мен да тичат две-три кучета.

— Чудесно — отговаря Таркуин и ми отправя широка усмивка. — Ще трябва да го направим някой път.

Така вече е по-добре! Общи интереси. Съвместни планове.

Добре де, може и да не съм съвсем искрена. Но какво от това, че в момента изобщо нямам точно такива интереси? Бих могла за в бъдеще да имам, нали така? Мога да имам! Ако е чак толкова наложително да си падам по коне и кучета, какво пък — лесно мога да се накарам да ги заобичам, нали така?

— Или… или да послушаме заедно Вагнер, естествено — вметвам мимоходом.

Ха! Гениално!

— Наистина ли харесваш Вагнер? — пита Таркуин. — Не всеки го слуша.

— Обожавам Вагнер — бързам да подсиля ефекта. — Той е любимият ми композитор. — Дотук добре, ами после? Какво се казваше в онази книга? — Обичам… ъъъ… преплитането на импозантни мелодични елементи в неговата прелюдия.

— В прелюдията към какво? — пита Таркуин живо заинтересуван.

Мамка му! Че колко ли прелюдии има?! Отпивам от шампанското си, като се старая да печеля време и отчаяно се мъча да си припомня още нещо от книгата. В главата ми обаче се върти само „Рихард Вагнер е роден в Лайпциг“.

— Във всички прелюдии — казвам най-сетне. — За мен всичките са… върхът.

— Аха — отговаря Таркуин с доста изненадан израз на лицето.

О, боже! Май не казах каквото трябваше. Смени темата, Ребека! Бързо сменяй темата!

За късмет точно в този момент един келнер ни донася чесновите хлебчета и това отклонява вниманието от Вагнер. Таркуин поръчва втора бутилка шампанско. Не знам защо, но ми се струва, че наистина ще имаме нужда от нея.

 

 

Което означава, че по времето, когато преполовявам моята „Фиорентина“, вече съм изпила чаша по чаша цяла бутилка шампанско и съм малко нещо… Добре де, честно, вече съм напълно пияна. Лицето ми гори, очите ми сияят, а жестовете ми са доста по-бурни от обикновено. Но не ми пука! Защото, да ви кажа, това да си пиян всъщност е хубаво нещо — изведнъж ме обзема приятно оживление, ставам невероятно остроумна и се оказва, че съм в състояние и сама да поддържам разговора. Таркуин също е пиян, но не чак толкова, колкото мен. Притихва все повече и повече, става някак особено замислен. И непрекъснато ме гледа съсредоточено.

Когато привършвам и последния залък от пицата си и се облягам на стола си, изпълнена със задоволство, известно време той продължава да ме зяпа мълчаливо, после бръква в джоба си и изважда мъничко, красиво опаковано квадратно пакетче.

— Заповядай — казва, като ми го подава. — Това е за теб.

Да си призная, сърцето ми замира и в главата ми за миг проблясва мисълта: „Това е! Предложение за женитба!“. (Колкото и да е смешно, още в следващата секунда си помислям: „Слава Тебе, Господи! Ще мога да си платя всички задължения!“. Хммм, ще трябва да внимавам, когато ми направи истинско предложение за женитба, да си помисля нещо поне малко от малко по-романтично.)

Защото това, естествено, не е никакво предложение за женитба, нали така? Просто ми прави малък подарък.

Знам си, че е така.

Разкъсвам опаковката и отвътре се появява малка кутийка от естествена кожа. Отварям я — златна брошка с формата на кон. Изящно изработена до последния детайл. Малко зелено камъче (дали е истински изумруд?) служи за око на коня.

Наистина не си падам по такива бижута.

— Страхотна е — въздъхвам с дълбоко възхищение. — Направо е… потресаваща.

— Сладка е, нали? — казва Таркуин. — Помислих си, че ще ти хареса.

— Обожавам я! — бързам да отговоря.

Врътвам брошката между пръстите си (добре, има го златарският знак), после вдигам поглед към Таркуин и изпърхвам няколко пъти с клепки. Господи, пияна съм. Всичко ми се мержелее пред погледа, сякаш гледам през шампанско.

— Толкова си мил — измърквам.

На всичкото отгоре аз изобщо не нося брошки. Така де, къде да ги забождаш тези брошки? Върху някоя красива блуза ли? Как ли пък не! След брошката в плата остават такива грозни дупки!

— Чудесно ще ти стои — казва Таркуин след кратко мълчание. Изведнъж осъзнавам, че той очаква веднага да забода брошката на гърдите си!

Мразя го! Та това ще съсипе прекрасната ми рокля, за която дадох цяло състояние в „Уистълс“! Със свито сърце и стиснати зъби промушвам иглата през плата и съвсем осезаемо усещам как роклята веднага се обезформя. Колко ли глупаво изглеждам с тази тъпа брошка?

— Изглеждаш прекрасно! — казва Таркуин, като впива поглед в очите ми. — Но ти… ти винаги изглеждаш прекрасно.

Стомахът ми се свива, когато го виждам да се привежда напред. О, не! Пак се кани да ме хване за ръката, нали? А нищо чудно да се опита и да ме целуне. Поглеждам устните му — полуотворени и леко влажни — и неволно потръпвам от ужас. Боже, още не съм готова за подобно изпитание! Така де, искам да кажа, че аз, естествено, наистина искам да целуна Таркуин. Ама, разбира се, че искам. И наистина го намирам изключително привлекателен. Само че… само че първо трябва да пийна още малко шампанско.

— Този шал, с който беше миналата вечер — казва Таркуин, — е поразително красив. Гледах те и си мислех, че…

Гледам как ръката му бавно запълзява към моята.

— Шалът ми от „Дени енд Джордж“ ли? — прекъсвам го с пресилено оживление, преди да е успял да каже каквото и да било друго. — Прелестен е, нали? Беше на леля ми, но тя умря. Много тъжно, наистина.

„Продължавай да говориш, Ребека! — заповядвам си мислено. — Само без паника! Просто говори, ръкомахай оживено и всичко ще е наред!“

— Както и да е. Та тя ми завеща шала си — бъбря припряно. — Така че той винаги ще ми напомня за нея. Горката леля Ърминтрюд!

— Съжалявам — отронва Таркуин и изглежда страшно смутен. — Нямах представа, че…

— О, нищо. Всъщност… споменът за нея остава жив чрез добрите й дела — добавям, като му отправям тъжна усмивка. — Тя беше много благородна и състрадателна жена. Много… раздаваща се.

— Дали няма нещо като фондация на нейно име? — пита Таркуин. — Когато почина чичо ми…

— О, да, има — възкликвам с благодарност за идеята. — Точно така. Фондация „Ърминтрюд Блумууд“ за подпомагане на… на цигуларите — импровизирам, забелязвайки с периферното си зрение плакат за някаква музикална изява. — На цигуларите от Малави. Това беше любимата кауза на леля.

— На цигуларите от Малави? — повтаря като изумено ехо Таркуин.

— Абсолютно вярно! — Самата аз слушам с изумление бъбренето си. — Там има страхотен недостиг на изпълнители на класическа музика. А културата обогатява невероятно много, независимо какво е материалното ти състояние, нали така?

Не мога да повярвам на ушите си! Какви са тези глупости, дето ги дрънкам?! Поглеждам крадешком към Таркуин и за голямо свое изумление виждам, че той явно проявява най-искрен интерес.

— Би ли ми казала как по-точно фондацията възнамерява да подпомага цигуларите от Малави? — пита Таркуин.

О, боже! В какво се забърках пък сега с тази дивотия?!

— Ами като… като субсидира по шестима учители по цигулка годишно — казвам след кратка пауза. — Те, разбира се, ще трябва предварително да изкарат специализиран преподавателски курс, а също ще имат нужда и от специални цигулки, които да отнесат там. Но пък резултатите, които несъмнено ще постигнат, определено си струват усилията и средствата. Освен това те ще учат тамошните хора и как да си правят цигулките, така че да са самостоятелни и независими от Запада.

— Така ли? — леко смръщва вежди Таркуин.

Май попрекалих. Дали не съм казала нещо съвършено безсмислено?

— Както и да е — позасмивам се лекичко. — Достатъчно за мен и моето семейство. Гледал ли си някои хубави филми напоследък?

Гениален ход. Може да си поговорим за филми, после ще ни донесат сметката, след което…

— Момент само — отговаря Таркуин. — Би ли ми казала как се развива проектът досега?

— Ами… — отвръщам — … доста добре. Особено като се има предвид, че напоследък всъщност не съм следила отблизо напредването му. Сам знаеш, тези неща винаги са…

— Бих искал и аз да направя дарение за фондацията — прекъсва ме Таркуин.

Какво?

Би искал да направи какво?

— До кого трябва да адресирам чека? — пита той, като бръква в джоба на сакото си. — До Фондация „Блумууд“ ли?

Докато го гледам зяпнала от изненада, той изважда чекова книжка от „Каутс“.

Бледосива чекова книжка от „Каутс“. Петнадесетият най-богат мъж в страната.

— Ами… не съм съвсем сигурна — чувам се да казвам, а гласът ми сякаш долита някъде от много-много далеч. — Не съм съвсем сигурна как ТОЧНО се води наименованието по документи.

— Е, в такъв случай ще го адресирам на твое име — казва Таркуин. — А ти ще го предадеш във фондацията.

И той започва бързо да попълва чека: „Да се изплати на Ребека Блумууд сумата от пет…“.

Петстотин лири. Сигурация. Не би дарил само пет мизерни лири, нали така?

„… хиляди лири стерлинги.“

Т. А. Дж. Клийт-Стюарт

Не, не мога да повярвам на очите си! Пет хиляди лири! Чек за пет хиляди лири стерлинги на мое име! Обаче пет хиляди лири стерлинги, които принадлежат на леля Ърминтрюд и на учителите цигулари от Малави.

Така де, ако и тя, и те съществуваха.

— Заповядай — казва Таркуин и ми подава чека.

Виждам се като насън как протягам ръка към чека.

Да се изплати на Ребека Блумууд сумата от пет хиляди долара.

Отново прочитам думите, съвсем бавно, и усещам да ме облива такава вълна на облекчение, че чак ми се приисква да избухна в сълзи. Пет хиляди лири стерлинги! Повече от дълга ми към банката и от неплатените ми сметки по „Виза“ картата взети заедно. Този чек ще реши всичките ми проблеми! Ще реши всичките ми проблеми с един замах! Добре де, аз не съм „цигулари в Малави“, но пък Таркуин едва ли някога ще го разбере, нали така? Защото никога няма да тръгне да проверява. А ако реши все пак да провери, все ще измисля някаква правдоподобна история.

Пък и какво са някакви си пет хиляди лири за един мултимилионер като Таркуин?! Той вероятно дори няма да забележи липсата им. Някакви си жалки пет хиляди от всичките му двадесет и пет милиона! Ако ги представим като фракция от цялото му състояние, тези пет хиляди представляват… представляват една… така де, направо смешна сума. Нещо като петдесет пенса за нормалните хора. Излиза, че прибирам чек за петдесет пенса. Ха! Защо ли изобщо се колебая?!

— Ребека?

Таркуин ме гледа озадачено и изведнъж си давам сметка, че ръката ми е все още на сантиметри от чека. „Хайде, вземи го! — заповядвам си мислено. — Твой е! Вземи го и го пъхни в чантата си.“ С героично усилие протягам ръка още малко напред, внушавайки си да хвана чека. Приближавам… приближавам… почти го докосвам… пръстите ми треперят от напрежение…

Не, не е хубаво, не мога. Не мога да го направя и това е. Не мога да ги взема тези пари.

— Не мога да ги взема — казвам бързо. Дръпвам ръката си и усещам, че се изчервявам. — Защото… всъщност не съм сигурна, че фондацията вече приема парични дарения.

— О, разбирам — отговаря Таркуин, но изглежда леко озадачен.

— Ще ти кажа на чие име да пуснеш чек, след като уточня някои подробности — допълвам и отпивам голяма глътка шампанско. — А този по-добре го скъсай.

Обаче сърце не ми дава да гледам как къса чека. Стоя, забила поглед в чашата си, и направо ми се плаче. Пет хиляди лири стерлинги. Тези пари можеха да променят живота ми. Щяха да решат всичките ми проблеми. Таркуин взема рекламната кутийка кибрит на пицарията, запалва накъсаните хартийки в пепелника и двамата оставаме загледани в тях, докато след миг-два стават на пепел.

После Таркуин ми се усмихва и казва:

— Извини ме за малко.

Става от масата и се отправя към дъното на ресторанта, а аз отпивам нова глътка шампанско. После облягам глава на ръцете си и въздъхвам дълбоко. Опитвам се да погледна философски на нещата. Какво пък, може да спечеля пет хиляди лири стерлинги на лотария, нали така? Или пък компютърът на Дерек Смийт да даде на късо и той да се види принуден да махне с ръка на всичките ми задължения към банката и да започнем начисто. А може и някой завеян непознат богаташ наистина да плати по погрешка дълговете, които съм натрупала по „Виза“ картата си.

Пък може Таркуин да се върне от тоалетната и да ми предложи да се омъжа за него, нали така?

Вдигам очи от чашата си с шампанско и погледът ми попада с разсеяно любопитство върху чековата книжка от „Каутс“, която Таркуин е оставил върху масата. Чековата книжка на петнадесетия най-богат мъж във Великобритания. Уау! Чудя се как ли изглежда отвътре? Той сигурно непрекъснато издава чекове за огромни суми, нали така? Вероятно на ден харчи повече пари, отколкото аз за цяла година.

Съвършено импулсивно придърпвам чековата книжка към себе си и я отварям. Не съм съвсем наясно какво точно търся… всъщност, вероятно се надявам да открия издаден чек за някаква сладостно шокираща по размерите си сума. Но първият, на който попадам, е само за тридесет лири. Жалка работа! Прелиствам и откривам друг — за петстотин и двадесет лири. Да се изплатят на някои си „Еръндел енд Сън“. Малко по-нататък откривам чек, адресиран до „Американ Експрес“, за сумата от 7515 лири. Е, това вече е малко по-интересно. Ама все пак, така де, не бих казала, че четенето на тази чекова книжка е нещо чак пък толкова вълнуващо. Нищо мулти милионерско няма в нея. Ами да, най-обикновена чекова книжка. Може да бъде дори моя.

Затварям и я бутвам отново натам, откъдето съм я взела. Вдигам поглед и сърцето ми спира. Таркуин гледа право в мен откъм другия край на ресторанта. Застанал е до бара, където един от келнерите му обяснява нещо. Той обаче не гледа келнера. Гледа право в мен. Очите ни се срещат и стомахът ми се свива. Мамка му!

Мамка му! Какво е видял?

Бързо отдръпвам ръката си от чековата му книжка, грабвам чашата си и отпивам припряно глътка шампанско. После вдигам поглед и се преструвам, че едва сега съм го забелязала, че ме гледа. Мятам му сияйна усмивчица и след миг колебание той също ми се усмихва. После отново изчезва към фоайето на ресторанта, а аз се отпускам отмаляло на стола си. Сърцето ми бие до пръсване.

„Добре, само без паника!“, заповядвам си мислено. Трябва просто да се държа естествено. Той вероятно изобщо не ме е видял какво правя. Пък дори да ме е видял… добре де, едва ли разглеждане на чужда чекова книжка може да се смята за най-страшното престъпление на света, нали така? Ако ме попита какво съм правила с чековата му книжка, ще му кажа, че… ще му кажа, че като финансов експерт съм искала да проверя дали си е попълвал правилно чековете. Гениално! Ами да, точно така ще му отговоря, ако го повдигне на въпрос.

Той обаче не споменава нищо. Връща се на масата, мълчаливо прибира чековата си книжка и ме пита учтиво:

— Приключи ли?

— Да — отговарям. — Да, благодаря.

Опитвам се да говоря колкото се може по-естествено… но си давам сметка, че гласът ми звучи виновно, а бузите ми са почервенели.

— Чудесно — казва Таркуин. — Е, сметката е платена, така че… да тръгваме ли?

И това е краят. Така приключва срещата ни. С безукорна хладна учтивост. Таркуин ме извежда от „Пица Експрес“, на улицата спира едно такси и плаща на шофьора да ме откара обратно до Фулхам. Не смея да го попитам дали не би искал да отидем някъде другаде да пийнем още по нещо или пък да дойде с мен до вкъщи. Усещам да ме побиват ледени тръпки, които ми пречат да му направя подобно предложение. Таркуин ми отваря вратата на таксито, любезно се целуваме един друг по бузата, той ми благодари за приятната вечер, аз му благодаря за чудесната вечеря и… ами това е.

Сядам в таксито и по целия обратен път до Фулхам усещам стомахът ми да се свива от притеснение какво ли е видял.

 

 

Най-сетне таксито спира пред нас, казвам лека нощ на шофьора, слизам и бръквам да извадя ключовете си. Смятам да напълня ваната, да се отпусна в горещата вода и да обмисля на спокойствие станалото в пицарията. Дали Таркуин наистина ме е видял да прелиствам чековата му книжка? Може би е видял само как я побутвам по масата към неговото място, един вид, за да му е по-удобно да си я прибере. Може пък и изобщо нищо да не е видял.

Но защо в такъв случай изведнъж се скова така и стана хладно учтив? Сигурно е видял нещо; сигурно е заподозрял нещо. А после е забелязал как се изчервявам и не смея да го погледна в очите. О, боже, защо си ме създал такава, че винаги да изглеждам като виновна?! Ами че аз дори не съм направила каквото и да било! Само проявих малко любопитство, нали така? Нима е престъпление да си любопитен?

Трябваше може би веднага да кажа нещо… да подхвърля някаква закачка… да превърна случилото се в добродушна и забавна шега. Добре де, ама пък каква ли шега може да бъде ровичкането в чужда чекова книжка? О, боже, толкова съм глупава! Що ми трябваше изобщо да я пипам! Толкова ли не можех да си седя тихо и кротко и да си пия шампанското?!

Но нека кажем и нещо в моя защита все пак… Той си я остави на масата, нали така? Значи не държи чак пък толкова да я пази в пълна тайна. Пък и аз не знам със сигурност, че ме е видял да я прелиствам. Може и да не ме е видял. И аз просто… така де, дето се вика „гузен негонен бяга“.

Отключвайки вратата на апартамента, вече се чувствам доста по-позитивно настроена. Добре де, накрая Таркуин не беше особено дружелюбен, но… може да му е станало лошо от пицата или нещо подобно. Или пък да е решил да прояви деликатност и да не ме притиска. Значи така… утре ще му изпратя кратко топлосърдечно писъмце, в което ще му благодаря още веднъж за приятната вечер и ще му предложа да отидем на някой Вагнер заедно. Гениално! Ще се наложи обаче да се поровя още малко в онази книга, за да видя какво пише за прелюдиите, така че ако Таркуин пак ме попита коя от тях имам предвид, да знам какво да кажа. Решено! Всичко ще е наред. Изобщо не е трябвало да се тревожа.

Отварям вратата, разкопчавайки в движение палтото си… и в следващия миг сърцето ми се преобръща притеснено. Сузи ме чака в антрето. Седнала е на стъпалцето към дневната и ме чака… с доста странно изражение на лицето.

— О, Беки! — възкликва тя тихо и клати укоризнено глава. — Току-що говорих с Таркуин.

— Чудесно — отвръщам, като се старая това да прозвучи колкото се може по-естествено, но гласът ми излиза от гърлото някак изтънял и треперлив от уплаха и притеснение.

Извръщам се, събличам си палтото и съвсем бавно започвам да си свалям шала, опитвайки се да печеля време. Какво ли й е казал, по дяволите?

— Предполагам, че е безсмислено да те питам защо си го направила, нали? — подема Сузи след кратка пауза.

— Ами… — отвръщам смутено и усещам, че ми прималява от неудобство.

Господи, искам една цигара!

— Не че те обвинявам или нещо подобно, но ми се струва, че би трябвало да… — Сузи отново поклаща глава и въздъхва тъжно. — Не можа ли да го направиш някак по-мило и деликатно? Таркуин ми се стори доста засегнат и наскърбен. Бедничкият, наистина страшно си пада по теб.

Това ми звучи доста налудничаво. Да съм го направила по-мило и деликатно ли?

— Какво по-точно… — започвам, но спирам, за да оближа пресъхналите си от притеснение устни. — Какво по-точно ти каза?

— Той всъщност се обади, за да ми каже, че си си забравила чадъра в пицарията — отвръща Сузи. — Един от келнерите изтичал след вас, да ви го даде, но ти вече си била тръгнала. Аз, естествено, попитах как е минала срещата ви…

— И… и той какво каза?

— Ами… — Сузи присвива леко рамене, — каза, че сте прекарали доста приятно… Но че ти си му дала пределно ясно да разбере, че не искаш да се виждате повече.

— О!

Отпускам се на пода до Сузи, защото изведнъж ми прималява. Е, това е. Край. Таркуин ме е видял да му ровя из чековата книжка. Вече нямам никакви шансове с него.

Да, ама не е казал на Сузи какво съм направила. Не е искал да уронва достойнството ми пред нея. Престорил се е, че решението да сложим край е изцяло мое. Постъпил е като истински джентълмен.

Всъщност, той през цялата вечер се държа като истински джентълмен, нали така? Беше много мил и внимателен, направо очарователен. А аз какво? През цялото време само го лъжех.

Изведнъж ми се приплаква.

— Все си мисля, че е срамота — казва Сузи с въздишка. — Така де, знам, че решението си е твое и тъй нататък, ама… той е толкова мило момче. И открай време страхотно си пада по теб! Двамата сте направо създадени един за друг — отбелязва Сузи и ми отправя умолителен поглед: — Има ли някакъв шанс да приемеш да излезеш отново с него?

— Честно да ти кажа, аз… не, не мисля — отвръщам дрезгаво. — Сузи… малко нещо съм уморена. Мисля да си лягам.

Без да смея да я погледна в очите, ставам и бавно се отправям към стаята си.

Банк ъф Лондон

Лондон Хауз

Мил Стрийт

Мис Ребека Блумууд

Бърни Роуд 4, ап. 2

Лондон

23 март 2000 г.

--------------------------------------------------------------------------

„Скъпа мис Блумууд,

Благодарим Ви за това, че се обърнахте към Банк ъф Лондон за потребителски заем чрез нашата нова телефонна програма.

За съжаление кандидатурата Ви бе отхвърлена, тъй като нашият екип по кредитирането прецени, че «покупка на дрехи и козметика» не е достатъчно основание за отпускането на с нищо негарантиран заем от толкова голям размер.

Благодарим Ви, че потърсихте услугите на Банк ъф Лондон.“

Искрено Ваша: Марджъри Хопкинс, консултант по заемите

 

Ендуич Банк

Клон Фулхам

Фулхам Роуд 3

Лондон

Мис Ребека Блумууд

Бърни Роуд 4, ап. 2

Лондон

24 март 2000 г.

--------------------------------------------------------------------------

„Скъпа мис Блумууд,

Пиша Ви, за да потвърдя уговорената с Вас среща за 9,30 ч. на 27 март, понеделник, в офиса на Ендуич Банк във Фулхам. Моля да попитате за мен на рецепцията.

С нетърпение очаквам да се видим.“

Искрено Ваш: Дерек Смийт, мениджър

--------------------------------------------------------------------------

Ендуич Банк се грижи за вас