Софи Кинсела
Тайният живот на Беки Б. (19) (Маниашки роман)

Осемнадесет

На другата сутрин се събуждам още в шест. Добре де, знам, че е смешно и патетично да се вълнувам така, но истината е, че се чувствам като малко дете на Коледа (и за да бъда съвсем откровена — като себе си на Коледа).

Лежа в леглото и си повтарям, че трябва да се държа като улегнал зрял човек, да не подскачам от нетърпение и просто да престана да мисля все за това… Но не мога да устоя. Непрекъснато си представям купищата вестници по хилядите вестникарски щандове в цялата страна. Представям си как вестникарчетата оставят пред вратите на милиони домове по един брой на «Дейли Уорлд». И как всички тези хора прелистват вестника си все още полусънено и се питат какви ли са днешните новини.

И какво прочитат?

Прочитат моето име! Ребека Блумууд! Отпечатано черно на бяло в «Дейли Уорлд»! Първият ми материал във вестник от национално значение! «От Ребека Блумууд.» Страхотно звучи, нали? «От Ребека Блумууд.»

Знам, че материалът ми ще излезе в днешния брой, защото Ерик Форман ми се обади късно вчера следобед, за да ми каже, че главният редактор много го харесал. И че ще го пуснат на цветна страница — което означава не само че снимката на Дженис и Мартин ще е цветна, но и че на материала се отделя по-специално място, като на нещо наистина значимо. Все още ми е трудно да повярвам! Моя статия в «Дейли Уорлд»!

Изведнъж ми хрумва, че в същия този момент, докато си лежа най-спокойничко в леглото, в магазинчето за вестници и списания, което е в началото на търговската улица, точно зад ъгъла, вече са отрупани купища «Дейли Уорлд» — хиляди току-що отпечатани, все още неразлистени броеве. И магазинчето отваря в… в колко отваряше? В шест, струва ми се. А сега вече е шест и пет. Тоест, теоретично погледнато, мога още сега да отида и да си купя един брой, ако искам. Ставам, намъквам някакви дрехи, отивам и си купувам един «Дейли Уорлд».

Не че ще го направя, естествено. Не съм чак толкова отчаяно суетна, че да търча до вестникарското магазинче още щом го отворят, само и само за да си видя името във вестника. Така де, за каква ме мислите?! Ще мина оттам, като изляза по-късно — някъде към обяд — ще взема нехайно един брой «Дейли Уорлд», ще го попрелистя небрежно и това е. Дори може и да не си го купя. Искам да кажа… да не би пък това да е първият ми авторски материал във вестник? Чудо голямо. Не си струва да откачам от вълнение, нали така?

Ей сегичка ще се обърна на другата страна и ще заспя отново. Не мога да си обясня защо изобщо се ококорих толкова рано? Сигурно чуруликането на птиците навън ме е събудило. Хммм… затвори очи, намести възглавницата, мисли за нещо друго… Какво ли да си направя за закуска, като стана?

Добре де, ама аз никога не съм си виждала името в «Дейли Уорлд», нали така? Никога преди не съм писала за вестник от национално значение.

О, боже, ще се побъркам! Не мога да чакам нито миг повече. Трябва да видя вестника.

Скачам от леглото, намъквам някакви дрехи и слизам на пръсти по стълбите. Когато затварям входната врата зад гърба си, се чувствам точно като момичето, което напуска дома си… от онази песен на «Бийтълс», нали се сещате? Навън въздухът е кристално свеж. Улицата е пуста и тиха. Господи, колко е приятно да станеш рано! Защо ли не ставам по-често в шест сутринта? Би трябвало да го правя всеки ден. Енергична разходка преди закуска — като хората в Ню Йорк. За нула време изгаряш сума ти калории, после се прибираш за здравословна и тонизираща закуска от мюсли и прясно изстискан портокалов сок. Върхът! Решено, това ще е новият ми дневен режим!

Когато обаче наближавам редицата магазини по търговската улица, сърцето ми забива учестено, неволно забавям крачка и вече се движа като в погребална процесия. Неизвестно защо се чувствам все по-изнервена и притеснена. Дори вече не съм сигурна, че изобщо искам да видя името си, отпечатано във вестника. Може би ще си купя един «Марс Бар» и ще си се прибера вкъщи. Или един аерошоколад.

Предпазливо бутвам вратата и се смръщвам при звука на звънчето, което оповестява влизането ми. Тази сутрин наистина не бих искала да привличам вниманието към себе си. Ами ако продавачът на вестници вече е прочел материала ми и го смята за пълна глупост? О, боже, цялата тази работа буквално ми съсипва нервите. Никога не е трябвало да ставам журналистка. Трябваше да стана специалистка по козметика, каквато всъщност винаги съм искала да бъда. Може би все още не е прекалено късно. Ще се преквалифицирам, ще си отворя собствен бутик…

— Здравей, Беки!

Вдигам поглед и усещам, че се изчервявам от изненада. До щанда стои Мартин Уебстър, с разгърнат брой на «Дейли Уорлд» в ръка.

— Случайно се събудих по-рано — обяснява ми той притеснено — и си помислих защо ли пък да не намина тук и да хвърля едно око…

— О! Ъъъ… и аз също — отвръщам. После свивам пренебрежително рамене и добавям: — И тъй, и тъй вече бях будна, така че…

Погледът ми попада върху вестника и усещам стомахът ми да се свива. О, боже, ще умра от нерви! Нека само да е по-бързо, та да не се мъча така!

— Е… как е? Как… изглежда? — питам с дрезгав от притеснение глас.

— Ами… — казва Мартин и отново забива поглед в страницата, на която е отворил. Изглежда ми някак озадачен. — Доста място са му отделили.

Обръща вестника към мен. Едва се въздържам да не го изтръгна нетърпеливо от ръцете му. Първото, което виждам, е голяма цветна снимка на Мартин и Дженис, вперили в камерата изпълнени с унило отчаяние очи. А над снимката голямо заглавие: семейна двойка, измамена от тлъстите плъхове на «Флагстаф Лайф».

С леко треперещи ръце поемам вестника от Мартин. Очите ми се стрелват към горния край на първата колонка с текст и… О, да! Ето го! «От Ребека Блумууд.» Моето име! Това съм аз!

Звънчето на входната врата се обажда мелодично. Двамата с Мартин неволно обръщаме едновременно глави, за да видим кой влиза. С безкрайно удивление виждам на прага да стои… татко.

— О! — възкликва той изненадано и се покашля смутено. — Майка ти ме прати да купя един брой. И тъй, и тъй вече бях буден, така че…

— И аз — припряно се обажда Мартин.

— Ъъъ… и аз също — казвам.

— Е… излезе ли? — пита татко.

— О, да, излезе — отговарям и обръщам вестника към него, за да види материала.

— Охо! — възкликва татко. — Доста място са му отделили, а?

— Снимката е много добра, не мислите ли? — ентусиазирано подхваща Мартин. — Виж ти само колко красиво изпъкват цветята по завесите ни.

— Страхотна снимка, наистина — съгласявам се аз.

О, не, няма да се унижавам да го питам какво е мнението му за самата статия. Ако има желание да похвали написаното от мен — и сам ще го направи; ако ли не… Това всъщност няма никакво значение. Важното е, че аз самата се гордея с материала си.

— Мисля, че и Дженис изглежда много добре — отбелязва Мартин, все така забил поглед в снимката.

— Много, много добре, наистина — съгласява се татко. — Макар и малко тъжна.

— Тези професионални фотографи определено си служат много умело със светлината — казва Мартин. — Това слънчево петно тук например подчертава нейните…

— Добре де, а какво ще кажеш за статията ми? — не успявам да се сдържа и питам умолително аз. — Хареса ли ти?

— О, много е добра! — отговаря Мартин. — Извинявай, Беки, трябваше веднага да ти го кажа! Все още не съм я изчел подробно цялата, но я прегледах и ще ти кажа, че си уловила много точно нещата. Пък и си ме представила почти като герой! — Той се смръщва леко и добавя: — Въпреки че, знаеш, аз никога да не съм се бил на Фолкландските острови и…

— Е, това всъщност е без значение — прекъсвам го припряно.

— И всичко това си го написала вчера? На старата ми пишеща машина? — пита татко с искрено удивление.

— Ами да! — отговарям доволно. — Добре изглежда, нали? Ето, вижте, вижте тук: «От Ребека Блумууд».

— Дженис ще е на седмото небе от вълнение — казва Мартин. — Ще купя два броя, единият за Том.

— Аз пък ще купя три — казва татко. — Баба ти определено ще се зарадва.

— Аз пък ще купя един — казвам. — Може би два всъщност.

Изваждам пълна шепа монети от джоба си и небрежно ги изсипвам на щанда.

— Шест броя, така ли? — пита продавачът. — Сигурна ли сте?

— Останалите ми трябват за архива — отговарям, като се изчервявам леко.

 

 

Когато се връщаме, заварваме мама и Дженис да ни чакат пред нашата къща, изгарящи от нетърпение да видят вестника.

— Господи, косата ми! — възкликва Дженис в мига, когато зърва снимката. — Изглежда ужасно! Какво са направили с косата ми?!

— Не е вярно, мила! — възмутено я опровергава Мартин. — Изглеждаш прекрасно.

— И завесите ви изглеждат прелестно, Дженис — отбелязва мама, надничайки над рамото й.

— Цветята изпъкват великолепно, нали? — жадно пита Мартин. — И аз така смятам.

О, не, предавам се! Що за роднини и приятели имам?! Интересуват се повече от завеси, отколкото от първокласна финансова журналистика! Всъщност, не ми пука. Истината е, че аз самата съм буквално хипнотизирана от фразата «От Ребека Блумууд». Очарователно наистина: «От Ребека Блумууд».

След като всеки е огледал тази най-важна страница на вестника, мама поканва Дженис и Мартин да влязат да закусят с нас. Татко се заема да направи кафе. Цари някаква особено празнична атмосфери и всички непрекъснато се смеем щастливо. Имам чувството, че никой от нас все още не може да повярва напълно, че за Дженис и Мартин е писано в «Дейли Уорлд». (И то от мен: «От Ребека Блумууд.»)

В десет часа ставам от масата, за да се обадя на Ерик Форман. Просто му звънвам съвсем непринудено, нали разбирате. Колкото да му кажа, че съм видяла материала.

— Добре стои, нали? — пита той въодушевено. — Като го видя, главният редактор страшно се запали по тази рубрика, така че ако попаднеш на други подобни истории, веднага ми се обади. Харесва ми стилът ти, между впрочем. Пишеш точно като за «Дейли Уорлд».

— Чудесно — отговарям, макар да не съм напълно сигурна дали това е комплимент или не.

— О, докато не съм забравил — добавя Ерик, — дай ми координатите на твоята банка.

Стомахът ми се свива в тревожно предчувствие. Защо му са на Ерик Форман координатите на моята банка? Мамка му! Сигурно иска да провери дали и аз не правя някакви финансови шашми като «Флагстаф Лайф»? Или да разбере с какво кредитно име се ползвам? О, боже, ужас!

— В наше време всичко става с банкови преводи — казва той. — Четиристотин лири. Добре ли е?

Какво? За какво гово…

О, боже! Ще ми плати за статията! Ами да, разбира се. Естествено!

— Чудесно — чувам се да отговарям. — Няма проблем. Сега ще ти продиктувам… ъъъ… номера на банковата ми сметка.

«Четиристотин лири! — мисля си замаяно, докато ровя из чантата за чековата си книжка. — Ей така, изневиделица! Просто не е за вярване!»

— Много добре — казва Ерик Форман, след като си записва всички детайли. — Ще уредя нещата с нашето счетоводство. — Замълчава за миг, после пита: — Я ми кажи, интересуват ли те поръчки за статии от по-общ характер? Истории с общочовешка проблематика и други подобни?

Дали ме интересуват поръчки за статии ли? Що за въпрос?!

— Да, разбира се — отговарям, като се старая да не прозвучи особено възторжено. — Всъщност… дори ги предпочитам пред финансите.

— Ами добре тогава — казва той. — Ще го имам предвид и ще ти звънна, когато ми попадне нещо подходящо за теб. Както вече казах, мисля, че стилът ти е точно като за нас.

— Чудесно — отговарям сдържано. — Благодаря.

Когато оставям слушалката обаче, върху лицето ми грее широка възторжена усмивка. Стилът ми е точно като за «Дейли Уорлд»! Ха! Най-сетне открих своята пазарна ниша!

В същия миг телефонът иззвънява отново и аз вдигам слушалката, без да се замисля, предполагайки, че Ерик Форман се е сетил за нещо, което да ми предложи веднага.

— Ребека Блумууд — казвам делово.

— Ребека! — чувам да казва Люк Брандън с остър и недоволен тон на гласа… и сърцето ми замира. — Ще ми обясниш ли каква е тази шибана история?

Мамка му!

Мамка му, май наистина е вбесен. За миг се парализирам. Гърлото ми пресъхва; ръцете ми се изпотяват. О, боже! Какво да отговоря? Какво да му кажа?

Но я чакай, чакай малко! Та АЗ нямам абсолютно никаква вина! Нищо лошо не съм направила!

— Не знам за какво говориш — отговарям, печелейки време. «Запази спокойствие! — нареждам си мислено. — Бъди делова и хладнокръвна!»

— Говоря за твоето жалко творение в «Дейли Уорлд» — процежда той ядно. — За написаната от теб едностранчива, вероятно изсмукана от пръстите, клеветническа историйка.

Толкова съм шокирана, че занемявам. Жалко творение ли?! Клеветническа историйка, така ли?!

— Материалът ми изобщо не е жалък! — избухвам най-сетне аз. — Напротив, много е добър. И определено не е клеветнически. Разполагам с доказателства за всичко, което съм казала.

— Но не ти е било изгодно да чуеш и другата страна на историята, предполагам — срязва ме той остро. — Вероятно си била твърде заета с писането на розовата си проза, за да звъннеш във «Флагстаф Лайф» и да ги попиташ каква е тяхната версия за събитията. Ти явно предпочиташ да напишеш замазана сълзлива историйка пред това да представиш обективна, балансирана картина на нещата.

— Опитах се да чуя и другата страна! — повишавам и аз глас ядосано. — Вчера по обяд се обадих в скапаната ти агенция за връзки с обществеността и казах, че пиша такъв материал!

Мълчание.

— С кого си говорила? — пита най-сетне Люк Брандън.

— С Алиша — отговарям му аз навъсено. — Зададох й съвсем ясен и конкретен въпрос относно използваната от «Флагстаф Лайф» стратегия за пренасочване на инвеститорите към нов фонд и тя обеща да ми се обади с отговор. Казах й, че въпросът ми е спешен и че след два часа предавам материала.

Люк Брандън въздъхва нетърпеливо в слушалката.

— По дяволите, защо изобщо си говорила с Алиша? «Флагстаф Лайф» е мой клиент, не неин!

— Знам! И й го казах! Алиша обаче ми отговори, че ти си много зает човек и че тя спокойно можела да се оправи с мен.

— Каза ли й, че пишеш за «Дейли Уорлд»?

— Не — отвръщам и се изчервявам леко. — Не споменах за кого пиша. Но щях да й кажа, ако си беше дала труда да ме попита. Тя обаче не го направи. Явно е била убедена, че от мен не може да се очаква нищо значимо. — Неволно се поддавам на емоциите и повишавам глас. — Е, оказа се, че не е била права, нали така? И че вие всички не сте били прави. Може би сега вече и ти ще започнеш да се отнасяш с уважение към всички хора, а не само към онези, които смяташ за значими.

Млъквам, леко задъхана. Люк също мълчи озадачено.

— Ребека — обажда се най-сетне той, — ако си го направила заради онова недоразумение между нас… ако това е някакво дребнаво отмъщение…

Сега вече наистина ще избухна!

— Престани да ме обиждаш! — изкрещявам в слушалката. — Хич и не се опитвай да прехвърлиш нещата на лична основа! Материалът ми няма нищо общо с теб! Можеш да виниш единствено некомпетентността на хората от собствената ти агенция! Моят подход беше напълно професионален! Дадох ви възможност да представите вашето виждане за нещата. Дадох ви всички шансове да защитите клиента си. И не нося никаква вина за провала ви!

Трясвам слушалката, без да го чакам да ми отговори каквото и да било.

Връщам се в кухнята трепереща от нерви. Втриса ме само като си помисля, че съм го харесвала този Люк Брандън! И че съм си прехвръквала от маса на маса с него! И че съм му позволила да ми даде назаем двадесет лири! Та той е един арогантен, самовлюбен, надут…

— Телефонът! — възкликва мама. — Аз ще го вдигна.

О, боже! Сигурно е пак той, нали? Обажда се, за да ми се извини. Е, да не си въобразява, че ще ми замаже очите толкова лесно. Твърдо държа на всичко, което съм казала. И пак ще му го повторя. Дори ще добавя, че…

— Беки, за теб е — казва мама.

— Добре — отговарям хладнокръвно и тръгвам към телефона. Не се втурвам, а вървя бавно и спокойно. Не изпадам в паника.

Чувствам се напълно овладяна и държа нещата под контрол.

— Ало? — казвам в слушалката.

— Ребека? Ерик Форман е.

— О! — възкликвам изненадано. — Здрасти!

— Имам новини във връзка с материала ти.

— Така ли? — питам уж спокойно и делово.

Стомахът ми обаче се свива на топка. Ами ако Люк Брандън е говорил с него? Ами ако действително съм сгафила? Мамка му! Ама аз ги проверих всички факти! Проверих ги, нали?

— Току-що ми се обадиха от «Сутрешно кафе» — казва Ерик. — Знаеш го, предполагам, това токшоу? Рори и Ема. Интересуват се от твоята история.

— От къде на къде? — питам глупаво.

— Подхванали са нова, финансова под рубрика в предаването си «Как да управляваме парите си». Всяка седмица канят по някой финансов експерт, който да казва на зрителите как да следят какво става с парите им в една или друга област. — Ерик Форман понижава съзаклятнически глас: — Да ти кажа честно, вече са поизчерпили темите си. Споделиха с мен, че зациклят. Вече били говорили за ипотеките, за кредитните карти от магазините, за пенсионните фондове, тоест за всички обичайни капанчета…

— Ясно — казвам, опитвайки се да звуча умно.

Но когато думите му проникват постепенно в съзнанието ми, усещам умът ми да се замъглява все повече и повече. Рори и Ема са прочели моята статия? Самите Рори и Ема?! Изведнъж си ги представям наведени едновременно над вестника, как се опитват да се избутат един друг и да си го издърпат взаимно от ръцете, за да прочетат МОЯТА статия.

Но това, разбира се, е пълна глупост, нали така? Защото, естествено, всеки от тях ще разполага със свой екземпляр.

— Та те двамата те искат за токшоуто им утре сутринта — продължава Ерик Форман. — Да поговорите за тази история от вестника, да предупредиш зрителите им да внимават и как да се предпазват от подобни измами. Интересува ли те подобно участие? Ако не проявяваш интерес, спокойно мога да им кажа, че си твърде заета.

— Не! — обаждам се бързо. — Не. Кажи им, че… — Преглъщам мъчително, преди да довърша: — … че проявявам интерес.

Затварям телефона с чувството, че ще припадна. Струва ми се невероятно! Ще се появя по телевизията!

Bank of Helsinki

Helsinki House

124 Lombard Str.

London

Rebecca Bloomwood

с/о William Green Recruitment

39 Farringdon Square

London EC47TD

27 March 2000

--------------------------------------------------------------------------

Hyva Rebecca Bloomwood

Oli erittain hauska tavata teidat viime viikollaq vaikka tapaaminen jaikin lyhyeksi. Olitte selvasti hermostunut, mika on avian ymmarrettavaa. Siita huolimatta mina ja kollegani ihailimme tavallisuudesta poikkeavaa luonteenlaatuanne. Olemme varmoja, etta teista olisi yhtiollemme paljon hyotya, ja mielellamme tapaisimme teidat uudestaan, ehka lounaan merkeissa.

Haluaisin onnitella teita suurenmoisesta artikkelistanne «Daily World» — lehdessa. Olette selvasti taitava ilmaisemaan ajatuksianneq ja on suuri ilo pasta pian keskustelemaan kanssanne aidinkielellani. Toivoisin etta ottaisitte minuun yhteytta ylla maintulla osoiteella.

Parhain terveisin

Ystavallesesti

Jan Virtanen

 

Bank of Helsinki

Helsinki House

124 Lombard Str.

London

Rebecca Bloomwood

с/о William Green Recruitment

39 Farringdon Square

London EC47TD

27 март 2000 г.

--------------------------------------------------------------------------

«Мила Ребека Блумууд^[1],

Беше ми изключително приятно да се срещна с Вас през миналата седмица, макар срещата ни да беше кратка. Очевидно бяхте притеснена, което е напълно разбираемо. Въпреки това аз и колегите ми бяхме впечатлени от Вашето необикновено излъчване. Сигурни сме, че Вие ще бъдете от полза за фирмата ни и с удоволствие ще се срещнем отново с Вас, може би на един обяд.

Бих искал да Ви поздравя за великолепната Ви статия във вестник „Дейли Уърлд“. Вие явно притежавате умението да изразявате мислите си и ще е огромна радост за мен скоро да разговарям с Вас на родния си език. Надявам се да направите връзка с мен на горепосочения адрес.»

С най-приятелски поздрав: Ян Вертанен