Софи Кинсела
Тайният живот на Беки Б. (3) (Маниашки роман)

Две

Има една-единствена жизненоважна покупка, която трябва да направя на път за пресконференцията — да купя „Файнаншъл Таймс“. В подобни случаи „Файнаншъл Таймс“ е възможно най-страхотният аксесоар към тоалета на едно уважаващо себе си момиче. Основните му предимства са:

1. Хубав е на цвят.

2. Струва само 85 цента.

3. Ако влезеш в стая с „Файнаншъл Таймс“ под мишница, хората те вземат насериозно. Достатъчно е да стискаш под мишница „Файнаншъл Таймс“ и можеш да говориш най-въздухарските неща на света — никой няма да те сметне за лекомислена глупачка, напротив, ще решат, че си интелектуалка от тежката артилерия, при това с широки интереси.

Когато се явих на интервюто за „Успешно спестяване“, стисках под мишница „Файнаншъл Таймс“ и „Инвесторс Кроникъл“. Сложих ги на масата до чантичката си — и не ми беше зададен нито един въпрос във връзка с финансите. Доколкото си спомням, през цялото време си бъбрихме за подходящи за летуване вили и клюкарехме редакторите на други издания.

Така че спирам пред една будка за вестници, купувам „Файнаншъл Таймс“ и го стисвам здраво под мишница, любувайки се на отражението си във витрината на „Дени енд Джордж“.

Мисля, че не изглеждам никак зле. Облечена съм в черната си права пола от „Френч Кънекшън“, с прилепнала бяла тениска от „Никърбокс“ и късо кардирано жакетче от ангорска вълна, което си го взех от „Маркс енд Спенсър“, но изглежда така, че може да мине и за „Анъес Б.“. И съм с новите си обувки с квадратни носове от „Хобс“. А най-хубавото от всичко — въпреки че никой не може да го види, ама аз си го знам — е, че отдолу съм със страхотния си нов секси комплект гащета и сутиен с бродерии от жълти розички. Те са най-доброто от целия ми тоалет. Толкова се гордея с тях, че всъщност почти ми се иска някоя кола да ме прегази, та да може и останалият свят да ги види.

Това си ми е навик, да си изреждам на ум марките на всички дрехи, с които съм облечена — сякаш ги описвам за някоя страница на модата. Правя го от години — от времето, когато четях „Джъст Севънтийн“. Във всеки брой имаха редовна рубрика, за която спираха някое момиче на улицата, снимаха го и описваха с какво е облечено: „Тениска — «Челси Гърл»; джинси — «Топ Шоп»; обувки — назаем от приятелка.“ Четях жадно тези описания — и до ден-днешен, ако се случи да купя нещо от не особено хитов магазин, веднага му изрязвам етикета. Така че ако ме спрат на улицата, да мога да се престоря, че съм го взела назаем от приятелка и не знам каква марка е.

Както и да е. Та стоя си значи аз пред витрината, мисля си, че изглеждам доста добре и почти ми се иска някой от „Джъст Севънтийн“ изведнъж да насочи камерата си към мен, когато изведнъж погледът ми се фокусира, цялата настръхвам като опъната тетива и сърцето ми буквално спира. На витрината на „Дени енд Джордж“ виси дискретна табелка. На тъмнозелен фон е изписано с кремави ръкописни букви „Разпродажба“.

Гледам я втренчено, сърцето ми изведнъж заблъсква в гърдите като полудяло. Не може да бъде! Невъзможно е да има разпродажба в „Дени енд Джордж“. Тук никога не се правят разпродажби. Техните шалове и фишюта са толкова търсени, че вероятно ще ги продават до шушка и на двойно по-скъпи цени. Съкровената мечта на абсолютно всеки, когото познавам, по целия свят, е да има шал от „Дени енд Джордж“. (С изключение на мама и татко, естествено. Мама смята, че ако нещо не можеш да го намериш в „Бентолс“, Кингстън, значи то просто не ти е необходимо.)

Преглъщам тежко, пристъпвам две крачки напред и бутвам вратата, за да вляза в луксозния малък бутик. Звънчето се обажда мелодично и русокосата мацка, която работи в бутика, поглежда към мен. Не знам как се казва, но винаги съм я харесвала. За разлика от някои надути крави в бутиците за модни облекла, тя няма нищо против с часове да висиш и да зяпаш дрехи и аксесоари, които очевидно не можеш да си позволиш да купиш. Аз обикновено прекарвам около половин час в напразни мечти пред изложените в „Дени енд Джордж“ шалове и фишюта, после отивам в „Аксесърайз“ и си купувам нещо за утеха. Имам цяло едно чекмедже, пълно със заместители на „Дени енд Джордж“.

— Здрасти — казвам, като се опитвам да запазя хладнокръвие. — Имате… имате разпродажба…

— Да — усмихва се русокосата. — Малко необичайно за нас.

Погледът ми трескаво обхожда помещението. Очите ми се пълнят с рафтовете, отрупани с грижливо надиплени фишюта и шалове, с провесени над тях тъмнозелени табелки с надписи в кремаво: „-50%“. Кадифени шалове с различни щамповани мотиви, копринени шалове с мънистени орнаменти, кашмирени шалове с бродерии — и на всеки един с дискретния „подпис“ на „Дени енд Джордж“. Навсякъде край мен. Просто не знам откъде да започна. Май ме обзема паника.

— Всеки път се заглеждахте по този, мисля — казва ми милата блондинка, като изважда от купчинката пред себе си един преливащ в синьо и зелено шал.

О, боже, да! Помня го. Изработен е от зелено копринено кадифе, щамповано с преливащи се мотиви в бледосиньо и изпъстрен с проблясващи в цветовете на дъгата седефени мъниста. Гледам го и усещам тънички невидими нишчици да ме придърпват към него. Трябва да го докосна. Трябва да си го сложа! Този шал е най-красивото нещо, което съм виждала през живота си. Русокосото маце поглежда етикетчето и ми казва:

— Цената му е намалена от триста и четиридесет на сто и двадесет лири.

Приближава до мен и деликатно премята шала около врата ми. Оглеждам се в огледалото.

Няма две мнения по въпроса. Трябва да го имам този шал. Трябва да го имам. Той прави очите ми да изглеждат по-големи, и прическата ми да изглежда по-скъпа. С него изглеждам различна личност. Ще мога да го нося на всичко. Хората ще ме наричат Момичето с шала от „Дени енд Джордж“.

— На ваше място не бих се колебала — усмихва ми се русокосата продавачка. — Този е последният, който ни е останал.

Неволно се вкопчвам в шала с две ръце.

— Ще го взема — отронвам задъхано. — Ще го взема.

Докато русокосата продавачка увива нежно шала в копринена хартия, аз си изваждам портфейла и без да се замисля, съвършено автоматично бръквам да си извадя „Виза“ картата — но пръстите ми опипват само кожената преградка, където обикновено я държа. Замирам изненадано, после започвам все по-трескаво да ровя из всички отделения на портфейла си, като се чудя дали пък не съм я пъхнала по погрешка някъде другаде с някоя рецепта или пък под нечия визитка… И изведнъж си спомням стреснато: останала е върху бюрото ми в офиса.

Как може да съм толкова тъпа?! Как съм могла да оставя „Виза“ картата си на бюрото?! Къде ми е бил акълът?!

Милата русокоса продавачка вече пъха грижовно увития в мека хартия шал в една от тъмнозелените маркови кутии на „Дени енд Джордж“. Сърцето ми бие до пръсване. Ами сега?!

— Как бихте желали да платите? — пита ме блондинката, все така мило усмихната.

Усещам, че лицето ми пламва.

— Май съм си забравила кредитната карта в офиса — заеквам смутено.

— О! — Отронва продавачката и ръцете й замират.

— Бихте ли ми го запазили? — питам умолително.

Тя ме поглежда неуверено:

— Докога?

— До утре? — питам полувъпросително с нотка на отчаяние в гласа. О, боже! Тя се смръщва! Нима не разбира?!

— Боя се, че не — казва блондинката, вече не чак толкова мило усмихната. — Забранено ни е да запазваме подлежащи на разпродажба стоки.

— Ами тогава до по-късно днес следобед — изстрелвам панически. — В колко затваряте?

— В шест.

В шест! Усещам едновременно прилив на облекчение и на адреналин. Трябва да се справиш с това предизвикателство, Ребека! Ще отида на пресконференцията, ще се измъкна в първия удобен момент, ще взема такси до офиса, ще грабна „Виза“ картата си, ще подвикна на Филип, че трябва да се върна, защото съм си забравила бележника, ще се метна на таксито, ще дойда и ще купя шала.

— Ще ми го запазите ли дотогава? — питам така умолително, сякаш въпросът е на живот и смърт. Пък и то си е истина! — Моля ви?! Моля ви?!

Мацката омеква.

— Добре. Ще го прибера под щанда.

— Благодаря! — въздъхвам облекчено.

Хуквам към сградата на „Брандън Къмюникейшънс“. „Моля те, Боже, моля те, нека пресконференцията да приключи по-бързо! — повтарям си на ум. — Моля те, нека да няма много въпроси. Моля те, Боже, моля те, направи така, че да го имам този шал!“

 

 

Когато пристигам в „Брандън Къмюникейшънс“, вече се чувствам малко по-спокойна. Та в края на краищата имам още цели три часа. И шалът ми е скрит под тезгяха. Никой няма да ми го отмъкне.

Във фоайето на „Брандън Къмюникейшънс“ има надпис, който уведомява, че пресконференцията във връзка с „Далекоизточни инвестиции — екзотични възможности“ ще се проведе в зала „Артемида“. Униформен портиер насочва пристигащите журналисти към дъното на коридора. Явно ще е голяма работа. Е, очевидно не чак толкова голяма, защото не виждам наоколо да бъка от телевизионни камери, нито пък мярвам някой от международния новинарски екип на Си Ен Ен. Но все пак относително значимо събитие за нашата скучна малка общност.

Когато влизам в залата, в нея вече гъмжи от придвижващи се насам-натам хора, сред които обикалят сервитьорки с отрупани с хапки табли. Журналистите се наливат с шампанско така, сякаш никога преди не са вкусвали подобно нещо, а изтупаните кози от отделите за връзки с обществеността гледат високомерно и отпиват от чаши с минерална вода. Един сервитьор ми предлага чаша шампанско и аз си вземам две. Едната ми е за сега, а като реша къде ще седна, ще пъхна другата под стола си за после, да си сръбвам, когато ми доскучее.

Мярвам в другия край на залата Ели Гранджър от „Седмични инвеститорски новини“. Приклещена е в ъгъла от двама мъже в костюми, които й говорят нещо, а тя кима с безизразен поглед. Ели е страхотна. Едва преди шест месеца постъпи в „Седмични инвеститорски новини“, а вече си е пратила документите за работа на четиридесет и три други места. Но това, което действително иска, е да бъде редактор в модно списание. А това, което аз действително искам, е да бъда Фиона Филипс в телевизия Джи Ем. Понякога, когато сме си подпийнали яко, двете с нея се заричаме една пред друга, че ако до три месеца не сме си намерили нещо по-вълнуващо, ще напуснем сегашната си работа. Да, ама после, като изтрезнея, мисълта за безпаричието — пък било то и само за месец — се оказва почти толкова ужасяваща, колкото и представата, че до края на живота си ще пиша за пенсионни планове.

— Ребека! Радвам се, че успя да дойдеш!

Отмествам поглед от Ели и само дето не се задавям с шампанското, което току-що съм отпила. Пред мен стои Люк Брандън — тарторът на „Брандън Къмюникейшънс“ — и ме гледа така, сякаш знае съвсем точно какво си мисля.

Засичали сме се на няколко пъти и преди и винаги съм изпитвала известно неудобство в негово присъствие. Та той има направо плашеща репутация. Всички непрекъснато разправят, че е гений, дори Филип, моят шеф. Когато основавал „Брандън Комюникейшънс“, тръгнал от нищото, а сега това е най-голямата финансова компания за връзки с обществеността в Лондон. Преди няколко месеца някакъв вестник го окачествил като един от най-умните предприемачи на своето поколение. Били писали, че коефициентът му на интелигентност е феноменално висок и че имал буквално фотографска памет. (Винаги съм мразела хората с фотографска памет.)

Но има и още нещо, което ме кара да се чувствам неудобно в негово присъствие — това, че лицето му е винаги някак смръщено, когато говори с мен. Сякаш много добре знае, че и бъкел не разбирам от финанси и само мамя хората. Всъщност, като се позамисля, може пък и наистина да го знае. Нищо чудно да се окаже, че този прословут Люк Брандън не само е гений, ами може да чете и мислите на хората. И да е съвсем наясно, че като гледам съсредоточено някоя тъпа графика и кимам умно, всъщност си мисля за онази страхотна черна блузка, дето я видях в „Джоузеф“, и пресмятам дали парите ще ми стигнат да си купя и панталона към нея.

— Познаваш Алиша, нали? — пита Люк и ми посочва с жест застаналата до него блондинка с безупречен външен вид.

Не, по една случайност не познавам Алиша. Пък и не е нужно да я познавам. Те всичките си приличат като две капки вода, тези „момичета на Брандън К.“ (не знам защо са решили, че е страшно шик да се наричат така; на мен лично това „К.“ ми навява малко по-други асоциации). Всички до една са безупречно облечени, образовани, омъжени за банкери и без капчица чувство за хумор.

— Ребека — отбелязва хладно Алиша, като се ръкува с мен, — от „Успешно спестяване“, нали?

— Точно така — отвръщам също толкова хладно аз.

— Много мило, че дойдохте — казва Алиша. — Знам колко сте заети вие, журналистите.

— Така е — отвръщам. — Но се стараем да ходим на колкото се може повече пресконференции. Трябва да сме в крак със събитията в нашата област.

Страхотен отговор. Чак на себе си успях да направя впечатление. Алиша кима сериозно, сякаш всяка моя дума е от огромно значение за нея.

— Кажете ми, Ребека, какво ще кажете за днешните новини? — пита тя и посочва с жест към пъхнатия под мишницата ми „Файнаншъл Таймс“. — Доста изненадващо, не мислите ли?

О, боже! Какво има предвид?

— Определено са интересни — провлачвам с усмивка, за да печеля време.

Оглеждам уж нехайно залата, като се опитвам да уловя някакъв знак за събитията. Напразно. Какво е станало? Да не са вдигнали лихвения процент или нещо подобно?

— Да ви кажа, моето лично мнение е, че новините са по-скоро лоши за нашия бранш — бърза да добави Алиша. — Но вие сигурно имате свои виждания по въпроса.

Гледа ме очаквателно. Чувствам как се изчервявам. Как да се измъкна, по дяволите? Обещавам си отсега нататък, всеки Божи ден да преглеждам вестниците. Никога повече няма да се оставя да ме поставят така натясно.

— Съгласна съм с вас — отронвам дълбокомислено. — И аз смятам, че новините са много лоши.

Със свито гърло отпивам бавно от шампанското и се моля да тресне някое земетресение.

— Очаквахте ли го? — пита Алиша. — Знам, че вие, журналистите, сте винаги на крачка пред нас, останалите хора.

— Ами… аз определено го очаквах — отвръщам и съм почти сигурна, че звуча убедително.

— А сега и този слух, че идва ред на „Скотиш Прайм“ и „Флагстаф Лайф“! — възкликва тя и се вторачва напрегнато в мен. — Мислите ли, че наистина ще стане?

— Ами… трудно е да се каже — отвръщам и отново започвам да отпивам бавно от шампанското.

Какъв слух?! Боже господи, защо не ме остави на мира?!

В този миг допускам огромната грешка да вдигна очи към Люк Брандън. И го виждам да ме гледа втренчено, със странно изражение на лицето. Мамка му! Той знае, че и представа си нямам за какво става дума! Личи му, че го знае, нали?

— Алиша — изведнъж се обажда той рязко, — Маги Стивънс е на вратата. Би ли могла да…

— Веднага — отвръща тя на секундата и като добре трениран състезателен кон се понася бързо и плавно към входа на залата.

— И, Алиша — добавя Люк, при което „момичето на К.“ се извръща бързо, като понамалява крачка, — искам да знам кой точно е оплескал онези сметки.

— Да — само дето не козирува Алиша и отново забързва към вратата.

Боже мили, наистина да те хване страх. А ето че сега съм насаме с него. Пресмятам как да офейкам по-бързичко.

— Е — казвам ведро, — трябва да отида при…

Но Люк Брандън вече се е привел към мен.

— Тази сутрин „Ес Би Джи“ съобщиха, че поемат управлението на „Рутланд Банк“ — прошепва ми той.

Ами да, разбира се, като ми го каза сега, се сетих, че бях подочула нещичко тази сутрин по новините.

— Знам — отвръщам високомерно. — Прочетох го във „Файнаншъл Таймс“.

И преди той да успее да ми каже каквото и да било друго, аз му кимвам за довиждане, обръщам се и се отправям към Ели.

 

 

Когато наближава време пресконференцията да започне, двете с Ели се отправяме към задния ред и се настаняваме една до друга. Отварям бележника си, написвам прилежно „Брандън Къмюникейшънс“ в горния край на страницата, след което също толкова прилежно започвам да си драскам плетеница от цветенца надолу в страничното поле. До мен Ели набира на мобилния си апарат номера на телефонния хороскоп.

Отпивам глътка шампанско, облягам се назад в стола и се приготвям да релаксирам. Няма никакъв смисъл да слушаш какво се говори по време на пресконференциите. Цялата необходима информация е в папките с рекламни материали, които връчват на журналистите, така че по-късно човек спокойно може да светне за какво се е говорило. Всъщност, чудя се дали изобщо някой би забелязал, ако си извадя лака и си пооправя малко ноктите. Но точно в този момент досадницата Алиша изведнъж привежда глава някъде иззад рамото ми.

— Ребека…

— Да? — питам лениво.

— На телефона. Главният ти редактор.

— Кой, Филип ли? — питам глупаво, като че имам цяла сюрия главни редактори, измежду които да избирам.

— Да.

Тя ме поглежда така, сякаш съм някакво извънземно и ми посочва с ръка телефонния апарат върху масичката в дъното на залата зад гърба ми. Ели ми отправя питащ поглед, в отговор свивам недоумяващо рамене. Филип никога досега не ме е търсил на пресконференции.

Чувствам се по-скоро развълнувана и някак по-значима, докато се отправям към дъното на залата. Може би в офиса е възникнало нещо спешно. Може би Филип е надушил някаква невероятна история и иска да ме прати със самолет до Ню Йорк, за да проследя нишката.

— Здрасти, Филип — измърморвам в слушалката и веднага ме загризва съжаление, че не съм изрекла нещо по-така, по-внушително, примерно „Казвай“.

— Виж, Ребека, извинявай, ако ти досаждам — започва Филип, — но ме стяга мигрената. Смятам да се прибера вкъщи.

— Ооо — провлачвам озадачено.

— И се чудех дали не би могла да ми вземеш нещо.

Да му взема нещо ли? Ама той за какво ме има? Ако иска някой да му купува парацетамол, да си назначи секретарка!

— Не знам как ще са тук нещата — отвръщам сдържано.

— Когато приключиш там. Комитетът за социална осигуровка ще е готов с доклада си в пет часа. Ще отскочиш ли да го вземеш? От пресконференцията можеш да отидеш директно в Уестминстър.

Какво?! Втренчвам се ужасено в телефона. Не, не мога да вземам никакъв проклет доклад! Трябва да си взема „Виза“ картата! Трябва да си взема шала!

— Не може ли Клеър да го вземе? — питам с надежда. — Смятах да се върна до офиса и да приключа проучването си за… — За какво, по дяволите, трябваше да пиша този месец? — За ипотеките.

— Клеър отива на брифинг в Сити. Пък и Уестминстър ти е на път, като се прибираш у дома си в баровския Фулхам, нали?

Филип винаги се чувства едва ли не длъжен да подхвърли някаква закачка за това, че живея във Фулхам. Само защото той самият е в Харпъндън.

— Слизаш от метрото, вземаш доклада и се качваш обратно — казва ми той.

О, боже! Не ми хрумва никакво подходящо извинение, за да му откажа. Стисвам очи и се опитвам да мисля по-бързо. Един час тук, такси до офиса, грабвам „Виза“ картата си, обратно до „Дени енд Джордж“, прибирам си шала, такси до Уесминстър, вземам доклада. Май ще успея да надмогна.

— Хубаво — казвам. — Ще го взема.

 

 

Връщам се на мястото си точно когато светлините в залата угасват и на екрана пред нас се появява надписът „Далекоизточни инвестиции — екзотични възможности“. Прожектират ни серия от снимки от Хонконг, Тайланд и други екзотични места, които обикновено ме карат да потъвам в сладостни мечти за ваканционни пътувания. Но днес не мога да се отпусна с наслада, нито дори да се присмивам вътрешно на новото момиче от „Седмичен инвестиционен портфейл“, което трескаво се опитва да записва всичко в бележника си и после сигурно ще зададе няколко въпроса, защото смята, че трябва да го направи. Загрижена съм за шала си. Ами ако не успея да стигна навреме? Ами ако някой им предложи по-висока цена за него? Тази мисъл ме хвърля в паника. Възможно ли е да се наддава за шал на „Дени енд Джордж“?

После, точно когато красивите снимки от Тайланд изчезват от екрана и на тяхно място се появяват досадните графики, ме осенява вдъхновение. Ами да, разбира се! Ще платя за шала си кеш! Никой няма да ми откаже пари в брой. Мога да изтегля последните сто лири от кредитната си карта за дребни кешови разплащания, така че ще трябва да намеря само още двадесет и шалът ще е мой.

Откъсвам лист от бележника си, трескаво надрасквам на него въпроса „Можеш ли да ми услужиш с една двайсетачка?“ и го бутвам на Ели, която все още седи, прилепила самозабвенно слушалката на мобилния телефон до ухото си. Чудя се какво ли слуша. Няма начин хороскопът й да продължава толкова дълго, нали? Тя прочита драскулките ми и на свой ред пише: „Нямам. Проклетият автомат ми глътна картата за кешови тегления. Карам на ваучерите си за храна от «Лънчън».“

По дяволите! Поколебавам се за миг, после пиша: „Ами кредитната ти карта? Ще ти ги върна, кълна се! И какво толкова слушаш?“.

Побутвам листа към нея и в същия момент лампите в залата светват. Презентацията е свършила, а аз не чух нито дума. Хората се наместват по столовете си; „момичетата на Брандън К.“, започват да ни раздават папките с лъскави брошури. Ели приключва със слушането и ми се ухилва широко.

— Обожавам хороскопите — подхвърля ми тя и набира друг номер. — Наистина са много точни.

— Вятър и мъгла — клатя укоризнено глава. — Не мога да повярвам, че си падаш по такива глупости. А се смяташ за спец по финансите, а?

— Нищо подобно — отвръща ми Ели. — Ти за такава ли се имаш?

Двете се кискаме неудържимо, а някаква нафукана кокона от едно от големите национални издания се извръща и ни хвърля гневен поглед.

— Дами и господа — прекъсва кикота ни остър женски глас. Вдигам глава, за да видя кой говори. Трябваше да се досетя — пред редовете с насядали журналисти се е изправила Алиша. Мислено отбелязвам с неприязън, че има много хубави крака.

— Както се убедихте, нашата програма за спестявания „Далекоизточни инвестиции — екзотични възможности“ представлява интересен новаторски подход към личните инвестиции — продължава Алиша, оглежда залата, среща погледа ми и ми се усмихва студено.

— „Екзотични възможности“, дрън-дрън — просъсквам шепнешком на Ели, като й посочвам една страница от рекламната брошура. — По-скоро екзотични цифри. Видя ли какви цени са напраскали? (Винаги първо отгръщам на страницата с цените. Така както в магазините винаги гледам първо етикетчето с цената.)

Ели врътва очи съчувствено, все така заслушана в мобилния си телефон.

— Далекоизточните инвестиции носят добавена стойност — продължава да нарежда Алиша с предвзетия си студен глас. — Инвестирайки с нас в Далечния изток, ще получите повече.

— Цените им са по-високи, значи ще изгубим повече — изричам гласно, без да се замисля.

Из залата се разнасят смехове. Хората се обръщат и ме зяпат. Ама че неудобно! Знам си, че и Люк Брандън също ме гледа. Навеждам глава и се преструвам, че си водя бележки.

Всъщност, ако трябва да бъда откровена, не виждам защо изобщо трябва да се преструвам, че си водя бележки. И без това в списанието няма да бъде публикувано нищо друго, освен локумите, дето ги има в рекламната им брошура. „Далекоизточни инвестиции — екзотични възможности“ ни захранва всеки месец, като откупува цели две страници от списанието за лъскавата си реклама. И освен това миналата година заведоха Филип на едно фантастично проучвателно (ха-ха!) пътуване до Тайланд — така че едва ли някой ще ни позволи да кажем каквото и да било за тях, освен колко са велики. Алиша продължава да говори, а аз се привеждам към Ели.

— Добре де — прошепвам й аз, — ще ми услужиш ли с кредитната си карта?

— Празна е — отвръща ми тя тъжно. — Изчерпала съм докрай лимита си. Защо мислиш живея от ваучерите си за „Лънчън“?

— Но на мен ми трябват пари! — шептя настоятелно. — Направо съм отчаяна! Трябват ми двадесет лири!

Изглежда съм го казала по високо, отколкото трябва, защото Алиша спира да говори и отправя поглед към мен.

— Може би е трябвало да инвестираш в „Далекоизточни инвестиции — екзотични възможности“, Ребека — отбелязва тя и в залата отново се разнасят смехове, но този път за моя сметка.

Неколцина лица се извръщат и ме зяпат ухилени. На свой ред ги гледам потресено. Та те са мои събратя журналисти, за бога! Би трябвало да са на моя страна. Национален съюз на журналистите и тъй нататък!

Не че някога съм си правила труда да се запиша в Националния съюз на журналистите, ама все пак!

— За какво ти трябват тези двадесет лири? — обажда се Люк Брандън от мястото си на първия ред, обърнат с лице към насядалите на следващите редове журналисти.

— Ами… за леля ми — отвръщам предизвикателно. — В болница е и исках да й занеса някакъв подарък, като отида да я посетя днес вечерта.

Залата притихва. А после, за мое огромно удивление, Люк Брандън бръква в джоба си, изважда банкнота от двадесет лири и я подава на един от журналистите на първия ред. Той се поколебава за миг, после се извръща и я предава на седящия зад него колега. И така, ред след ред, банкнотата от двадесет лири минава от ръка на ръка и сякаш носена от жива вълна, пристига до мен. Когато най-сетне я сграбчвам, в залата избухват спонтанни ръкопляскания, а аз се изчервявам като домат.

— Благодаря — подвиквам притеснено. — Ще ги върна, естествено.

— Предай моите благопожелания на леля си — отвръща Люк Брандън.

— Благодаря — повтарям.

После поглеждам към Алиша и ме обзема нещо подобно на триумф. Тя изглежда направо смазана.

 

 

Към края на времето за въпроси и отговори хората започват да напускат един след друг, за да се върнат по редакциите си. Обикновено и аз се измъквам по това време, за да се почерпя някъде с едно капучино и да се поогледам из бутиците. Не и днес обаче. Днес решавам да устискам, докато не бъде зададен и последният тъп въпрос относно данъчните структури на програмата. После ще мина напред, за да благодаря лично на Люк Брандън за неговия мил, макар и притеснителен, жест. А после ще отида да си прибера шала. Урааа!

Но за моя изненада още след първите няколко въпроса Люк Брандън става, прошепва нещо на Алиша и се отправя към вратата.

— Благодаря — измърморвам му, когато се изравнява с моя стол, но не съм сигурна, че изобщо ме е чул.

Много важно! Получих си ги моите двадесет лири и нищо друго не ме интересува!

 

 

На връщане от Уестминстър метрото незнайно защо спира в някакъв тунел. Минават пет минути, после още десет. Просто не мога да повярвам на скапания си късмет! Обикновено се моля да стане нещо подобно, та да си имам извинение, че съм отсъствала по-дълго от офиса. Днес обаче се държа като стресиран бизнесмен с язва. Барабаня нервно с пръсти, въздишам тежко-тежко и току заничам през прозореца към мрака в тунела.

Част от мозъка ми знае, че разполагам с предостатъчно време, за да стигна до „Дени енд Джордж“ преди да затворят. Друга част пък знае, че дори да не успея, милата русокоса продавачка едва ли ще продаде моя шал на някой друг. Но все пак съществува и такава опасност. Така че докато не видя шала в ръцете си, няма начин да се успокоя.

Когато влакът най-сетне потегля отново, аз се отпускам назад на мястото си, въздъхвам драматично и поглеждам бледия, мълчалив тип, който е приседнал напрегнато на седалката от лявата ми страна.

— Слава богу! — казвам му аз. — Вече бях започнала да се отчайвам.

— Ужасно е — съгласява се той тихичко.

— Изобщо не мислят какво правят — продължавам аз. — Така де, на някои от нас им предстоят жизненоважни неща. Аз например съм страхотно притеснена с времето!

— И аз също съм малко притеснен — признава мъжът.

— Ако влакът не беше потеглил, просто не знам какво бих направила — клатя глава аз. — Човек се чувства толкова… безпомощен.

— Много добре разбирам какво имате предвид — отговаря ми мъжът напрегнато. — Те не си дават сметка, че някои от нас… — И той обхваща с жест себе си и мен. — Ние не сме просто пътници. За нас е жизненоважно това дали ще стигнем навреме или не.

— Абсолютно вярно! — тръсвам убедено глава аз. — Вие за къде бързате?

— Жена ми ражда — отговаря ми той. — Четвъртото ни дете.

— О! — отронвам, изведнъж отрезняла. — Е… Ами… Поздравления! Надявам се, че ще…

— Последния път продължи час и половина — прекъсва ме мъжът и нервно потрива запотеното си чело. — В това метро съм вече от четиридесет минути, така че… Но поне вече се движим.

Той присвива леко рамене и ми се усмихва смутено.

— Ами вие? Вие за къде бързате? О, боже!

— Ами… аз… отивам да…

Млъквам притеснено, лекичко се покашлям и усещам как се изчервявам. Не мога все пак да му кажа на този мъж, че за мен е жизненоважно да не закъснея да си прибера шала от „Дени енд Джордж“, нали?

Шал, за бога! Дори не костюм, не и палто или нещо друго малко от малко по-стойностно.

— При всички положения не е чак от такова значение — мънкам смутено.

— Не ви вярвам, сигурно е важно — отвръща ми той мило.

О, чувствам се направо ужасно! Хвърлям поглед през прозореца и виждам, че влизаме на моята спирка. Слава богу!

— Късмет! — казвам и се изправям припряно. — Надявам се да стигнете навреме.

 

 

Вървя по тротоара към бутика на „Дени енд Джордж“ и чувствам, че лицето ми гори от срам. Дали пък не трябваше да извадя моите сто и двадесет стерлинги и да ги дам на онзи мъж като подарък за бебето, вместо да купувам някакъв си шал? Защото, като се позамисли човек, кое е по-важното на този свят? Дрехите — или чудото на зараждащия се нов живот?

Докато размислям на тази тема, имам приятното усещане за философска вглъбеност. Всъщност, толкова съм се вглъбила, че за малко да подмина ъгъла, на който трябва да свия към бутика. Изтръгвам се от дълбокомисления си унес точно навреме, свивам в пресечката и… сърцето ми прескача стреснато и замира. Срещу мен върви момиче с тъмнозелена фирмена торбичка от „Дени енд Джордж“ в ръка. В един миг всичките дълбоки философии се изпаряват от ума ми.

Боже господи!

Ами ако е купила моя шал?

Ами ако е отишла специално за него, попитала е защо не го вижда и онази уж мила продавачка й го е дала, като си е мислила, че няма да се върна до края на работното им време?

Обзема ме паника, сърцето ми забива лудешки, хуквам по улицата към бутика. Когато стигам до вратата и бутвам да я отворя, едва дишам от страх. Ами ако шалът ми е вече продаден? Какво ще правя тогава?

Но русокосата продавачка ме посреща с усмивка, когато влизам.

— Здравейте — казва ми тя. — Вашият шал ви чака.

— О, благодаря — простенвам с облекчение и се подпирам на щанда, за да не падна.

Чувствам се така, сякаш съм финиширала след олимпийско надбягване. Всъщност, мисля, че пазаруването трябва да бъде смятано за дейност, особено силно натоварваща сърдечносъдовата система. Сърцето ми бие най-учестено, когато видя надпис „50% намаление“.

Отброявам парите, които са в банкноти от по пет и по десет лири, и чак се разтрепервам от нетърпеливо очакване. Русокосата продавачка най-сетне изважда тъмнозелената кутия с моя шал изпод щанда, внимателно я пъхва в също тъмнозелената гланцова фирмена торбичка и ми я подава за тъмнозелените въжени дръжчици. Чак ми се иска да затворя в благоговение очи, толкова прекрасно е усещането, което ме обзема.

Ах, този благословен момент. Мигът, когато пръстите се обвиват нежно и здраво около дръжките на натежалата фирмена торбичка — и всички прекрасни неща в нея стават твои! На какво напомня това усещане ли? То е все едно дни наред да гладуваш, после изведнъж да усетиш в устата си първия залък от намазаната обилно с масло препечена филия. То е като да се събудиш сутрин и изведнъж да осъзнаеш, че е неделя. То е като най-върховният момент от секса. В ума ти няма абсолютно нищо друго. Чиста, всепоглъщаща, егоистична наслада.

Излизам бавно от бутика, все още замаяна от удоволствието на осъществената мечта. Имам си шал от „Дени енд Джордж“! Имам си шал от „Дени енд Джордж“! Имам си…

— Ребека — прекъсва мислите ми един мъжки глас.

Поглеждам и стомахът ми се свива ужасено: Люк Брандън.

Люк Брандън стои на тротоара, точно пред мен, втренчил поглед надолу, към тъмнозелената ми фирмена торбичка. Усещам, че започвам да се изчервявам. Какво изобщо прави той на тротоара? Нямат ли си хората като него коли с шофьори? И не би ли трябвало точно в този момент шофьорът му да го кара с пълна газ към някакъв важен прием или нещо подобно?

— Успя ли да го вземеш? — пита той, като се смръщва леко.

— Какво?

— Подаръкът за леля ти.

— А, да — преглъщам аз. — Да, аз… взех го.

— Това ли е? — посочва той към луксозната торбичка и усещам бузите ми да пламват още по-ярко.

— Да — отговарям най-сетне. — Помислих си, че… че ще е добре да й взема един шал.

— Много щедро от твоя страна. „Дени енд Джордж“ — разчита той надписа и повдига леко вежди. — Леля ти сигурно е много стилна дама.

— Да, наистина — отговарям с леко покашляне. — Тя е много творческа и оригинална личност.

— Сигурен съм, че е така — казва Люк и след кратка пауза пита: — Как се казва?

О, боже! Трябваше да се врътна и да офейкам още щом го видях, преди да е станало късно. Сега стоя като парализирана. Не мога да се сетя за нито едно женско име!

— Ъъъ… Ърминтрюд — чувам се изведнъж да казвам.

— Леля Ърминтрюд — провлачва Люк замислено. — Е, предай й моите пожелания за скорошно оздравяване.

Кимва ми за довиждане и се отдалечава по тротоара, а аз стоя и гледам след него, като напразно се опитвам да отгатна дали се е досетил или не.