Софи Кинсела
Тайният живот на Беки Б. (13) (Маниашки роман)

Дванадесет

Когато малко по-късно се прибирам вкъщи, вече се чувствам изтощена и нещастна до краен предел. Някак изведнъж свръх престижните постове в банковото дело и пазаруването в луксозния „Хародс“ с Люк Брандън започват да ми се струват нещо отдалечено на светлинни години от мен и направо нереално. Защото истинският живот не е в това да обикаляш с такси из баровския търговски център на Лондон и да избираш куфар за хиляда лири, нали така? Моят истински живот е това тук: тясната ми стаичка от чужд апартамент, където ме очакват купчинка гадни писма от банки с искания да изплащам задължения, за които си нямам ни най-малка представа как да уредя.

Пъхам ключа в ключалката и докато отварям вратата, чувам Сузи да се провиква отвътре:

— Беки? Ти ли си?

— Да — отвръщам колкото се може по-ведро. — Къде си?

— Ето ме — казва тя и се появява от вратата на моята стая. Страните й са порозовели, а очите й искрят. — Я познай! Имам изненада за теб!

— Каква? — питам и оставям дипломатическото си куфарче на пода.

Да си призная, в момента изобщо нямам настроение за изненадите на Сузи. Сигурно току-що е преместила леглото ми в другия ъгъл на стаята или нещо подобно. Иска ми се единствено да седна, да изпия чаша чай и да хапна нещо. Защото така и не успях да обядвам.

— Ела и виж. Не, не… първо си затвори очите. Аз ще те водя.

— Добре — казвам, послушно си затварям очите и й подавам ръката си.

Тя ме повежда през хола и докато приближаваме към моята стая, аз, естествено, неволно започвам да изпитвам тръпка на вълнуващо очакване. Винаги съм си падала по такива неща.

— Да-да-да-да! Вече можеш да погледнеш!

Отварям очи и предпазливо започвам да оглеждам стаята си, като се чудя каква ли щуротия е измислила Сузи този път. Е, поне не е пребоядисала стените ми в безумни разцветки, нито е „освежила“ пердетата ми с артистични цветни петна, а и компютърът ми е съвсем безопасно изключен. Но какво, за бога, е…

И в същия миг ги виждам. Върху леглото ми. Купища завършени рамки за фотографии. Изработени перфектно, всички ъгли идеално покрити с плат, всички ширити идеално залепени, наистина е постигнат „ефект на лукс и изящество“. Не мога да повярвам на очите си! На леглото ми са струпани поне…

— Успях да направя сто — обажда се Сузи иззад гърба ми. — Утре ще довърша останалите! Нали са страхотни?!

Обръщам се и впивам невярващ поглед в нея.

— Ти… ти си направила всичко това?

— Да! — отвръща тя гордо. — Фасулска работа, веднъж щом влезеш в ритъм. Направих ги, докато гледах днешното „Сутрешно кафе“ по телевизията. Жалко, че не успя да го видиш. Темата беше за мъжете, които се обличат в женски дрехи! Имаха страхотни телефонни обаждания от зрители. Обади се един тип, който…

— Чакай — прекъсвам я аз, като се опитвам да осмисля нещата. — Чакай, Сузи, не разбирам. Това трябва да ти е отнело… — Отново впивам невярващ поглед в струпаните на леглото ми рамки. — Защо… защо, за бога, си се хванала да…

— Ами, на теб май не ти остава много време за тях, нали? — отбелязва Сузи деликатно. — И си помислих да ти помогна мъничко.

— Да ми помогнеш мъничко? — повтарям като унило ехо.

— Утре ще довърша останалите и ще се обадя на фирмата да дойдат да ги приберат — казва Сузи. — И да ти кажа, системата им е страхотна. Не е нужно да им ги пращаш по пощата или каквото и да било там. Сами идват да си ги приберат! А после ще си получиш чека за парите. Ще вземеш някъде към двеста осемдесет и четири лири. Доста добре, а?

— Чакай, чакай малко — обръщам се към нея аз. — Какво искаш да кажеш с това, че ще си получа чека?

Сузи ме поглежда така, сякаш съм някоя пълна глупачка.

— Е, Беки, рамките са твои.

— Да, ама ти си ги изработила! Значи ти трябва да вземеш парите, Сузи!

— Но аз ги направих за теб! — отвръща Сузи. — За да събереш онези триста лири за режийните!

Впивам мълчаливо поглед в нея и усещам в гърлото ми да засяда буца. Сузи е изработила всички тези рамки за мен! Отпускам се на леглото, вземам една от рамките и бавно погалвам с пръст плата. Съвършена е! Дори в такъв претенциозен магазин като „Либърти“ не биха отказали да я приемат за продан.

— Сузи, парите са си твои. Не са за мен — казвам след малко. — Пък вече и целият проект е твой.

— Е, тук вече не си познала — отвръща Сузи с триумфален блясък в очите. — Аз си имам мой собствен проект.

Приближава към леглото, бръква зад купчината готови рамки и измъква нещо. Фоторамка… която обаче няма нищо общо с „Изящни рамки“! Цялата е в сребрист мъхест плат, в горната й част има розова апликация с думата „Ангелче“, а от четирите ъгли висят сребристи помпони. Това е най-страхотната, най-кичозната фоторамка, която съм виждала през живота си!

— Харесва ли ти? — пита Сузи леко нервно.

— Върхът е! — извиквам, като я грабвам от ръцете й, за да я огледам по-отблизо. — Откъде я взе?

— От никъде — казва Сузи. — Сама я направих.

— Какво? — зяпвам я изумено. — Ти си я… направила?

— Аха. Докато гледах „Съседи“. Беше ужасно, да ти кажа. Бет най-сетне разбра за Джой и Скай.

Гледам я като поразена от гръм. Как така изведнъж Сузи се оказа толкова талантлива?

— Е, какво ще кажеш? — пита ме тя, като си взема обратно рамката и започва да я върти в ръце. — Мислиш ли, че ще мога да продавам такива рамки?

Дали ще може да продава такива рамки ли? Боже мили!

— Сузи — заявявам тържествено, — ти си на път да станеш милионерка!

Остатъка от вечерта прекарваме в напоително напиване и ентусиазирано чертаене на планове за бъдещата кариера на Сузи като свръх преуспяваща бизнес дама. Само дето не изпадаме в истерия, докато се опитваме да решим дали трябва да облече тоалет на „Шанел“ или на „Прада“ за срещата си с Кралицата! Когато си лягам, вече съм забравила и Люк Брандън, и Банк ъф Хелзинки, и всичко останало от този мой кошмарен ден.

 

 

Но на другата сутрин всичко това изведнъж се завъртва отново в съзнанието ми като някакъв безкраен филм на ужасите. Събуждам се ужасно премаляла и някак зъзнеща, с отчаяното желание да си взема болнични. Не искам да ходя на работа. Искам да си стоя вкъщи, заровена под завивките, да гледам дневните сериали по телевизията и да бъда милионерка на свободна практика като Сузи.

Но сега е най-натоварената седмица от месеца и Филип за нищо на света няма да ми повярва, че съм болна.

Така че успявам по някакъв начин да се прилъжа да се измъкна от леглото, да намъкна първите попаднали ми дрехи и да се довлека до метрото. После спирам в „Лучо“ и си купувам двойно капучино, голяма кифла с шоколадов пълнеж и огромно парче шоколадов сладкиш. Не ми пука, че ще надебелея. Имам нужда от захар, кофеин и шоколад, при това в колкото се може по-голямо количество.

За щастие има страшно много работа, всички са ужасно заети, така че на никого не му е до приказки и следователно не ми се налага да се чудя какво да им отговарям, като ме питат как съм прекарала вчерашния си свободен ден. Клеър бързо пише някакъв материал на компютъра си, а върху моето бюро е струпана купчина коректури, които трябва да изчета. Проверявам електронната си поща — нищо от никого — след което се сгърчвам унило на стола си, вземам първия лист от коректурите и започвам да чета:

„Преценката на рисковете и предимствата при инвестиране на фондовата борса може да се окаже твърде опасно начинание, особено за неопитния инвеститор.“

Господи, каква скука!

„И въпреки че възвръщаемостта може да бъде голяма в някои пазарни сектори, никога и никъде няма пълни гаранции. А що се отнася до дребния инвеститор…“

— Ребека?

Вдигам поглед от коректурата и виждам Филип да приближава към бюрото ми с лист хартия в ръка. Не изглежда особено щастлив и за един кошмарен миг ми минава на ум, че е говорил с Джил Фокстън от „Уилям Грийн“, узнал е за станалото и се готви да ми връчи заповед за уволнение. Когато приближава до мен обаче, с облекчение откривам, че държи само някакво нищо и никакво прескомюнике.

— Ще те помоля да отидеш на тази тук изява вместо мен — казва ми Филип. — В петък. Аз самият бих отишъл, но съм вързан тук с хората от маркетинга.

— О! — отронвам без какъвто и да било ентусиазъм и вземам листа хартия от ръката му. — Хубаво. За какво става дума?

— За панаира на личните инвестиции в зала „Олимпия“ — отвръща той. — Знаеш, че винаги го отразяваме.

Ама че скука! Ще се скъсам от прозяване…

— По обяд „Барклейс“ дават прием с шампанско — бърза да добави Филип.

— О, чудесно! — казвам вече с малко по-жив интерес. — Ами добре. Не звучи чак толкова безинтересно. За какво по-точно да…

Поглеждам към листа в ръката си и сърцето ми замира, когато виждам в горния край на страницата лотото на „Брандън Къмюникейшънс“.

— Както и при всеки друг голям панаир — казва Филип. — Присъстват всички сектори на личните финанси. С щандове, промоции, разни изяви. Пиши за това, което ти се стори по-интересно, оставям на теб да решиш.

— Добре — отговарям след кратка пауза. — Чудесно.

Така де, какво ми пука, че Люк Брандън щял да бъде там?! Просто ще се направя, че не го виждам. Ще му засвидетелствам точно толкова уважение, колкото и той на мен. А ако се опита да ме заговори, просто ще си вирна високомерно брадичката, ще се врътна на пета и…

— Как вървят коректурите? — пита Филип.

— О, страхотно — отговарям и отново вземам първата от тях. — Скоро ще привърша.

Той ми кимва леко и се отдалечава, а аз отново се зачитам в коректурата.

„… до дребния инвеститор, рисковете, придружаващи подобни вложения, може да надхвърлят потенциалните печалби.“

О, боже, каква грандиозна скука! Дори не успявам да се съсредоточа в значението на отделните думи.

„Поради това все повече и повече дребни инвеститори изискват вложенията им да са придружени от висока степен на сигурност. Една добра опция е да се инвестира в някой от така наречените тракър-фондове, които непрекъснато следят автоматично движението на акциите на водещите сто компании…“

Хм, това ме навежда на една мисъл. Вземам мобилния си телефон, отварям капачето му и набирам новия директен номер на Ели в „Уедърбай“.

— Елинор Гранджър — долита гласът й някак отдалеч и със странно ехо. Изглежда връзката не е добра.

— Здрасти, Ели. Беки е — казвам. — Слушай, помниш ли ги онези „ченгенца“, ха-ха, „Тракър“^[1]? Страхотни бяха, нали? Домъчняло ми е за тях, да знаеш, и…

По линията изведнъж се разнася някакво страховито задгробно стенание и аз зяпвам от изненада. В далечината чувам Ели да казва: „Извинете. Само за момент…“.

— Беки! — изсъсква тя в ухото ми. — Телефонът ми беше на високоговорител, по дяволите! И шефът на отдела беше в офиса ми.

— О, боже! — възкликвам притеснено. — Извинявай! Още ли е там?

— Не — отвръща Ели и въздъхва съкрушено. — Бог знае какво ще си помисли сега за мен.

— О, ами… — започвам окуражително, — шефът ти има чувство за хумор, нали?

Ели не отговаря.

— О, ами… — добавям вече не толкова уверено, — все едно, ще имаш ли време да пийнем по нещо на обяд?

— Всъщност май не — отвръща Ели. — Извинявай, Беки, но сега наистина се налага да прекъсна.

И тя ми затваря телефона.

Явно вече никой не ме харесва! Изведнъж ме побиват ледени тръпки, разтрепервам се и се свивам още повече на стола си. О, боже, мразя го днешния ден! Всичко мразя! Искам да си отида у домаааа!

Трябва да кажа обаче, че в петък вече се чувствам далеч по-оптимистично настроена. Главно защото:

1. Петък е.

2. Прекарвам целия ден извън офиса.

3. Вчера Ели се обади, за да ми се извини, че ми е затворила телефона така рязко, но шефът й пак влязъл в офиса, докато сме говорели. И да ми каже, че и тя ще ходи на панаира на личните инвестиции!

Плюс

4. Напълно съм изхвърлила от съзнанието си инцидента с Люк Брандън. Така де, на кого изобщо му пука за Люк Брандън?!

Така че когато се готвя да изляза, вече се чувствам почти кипяща от енергия и доста въодушевена. Върху късата си черна блузка обличам новата си нежно сива жилетчица с перлените копченца, дето си я купих от „Бенетон“ по случай рождения ден на Сузи. Обувам и новите си тъмносиви велурени ботушки от „Хобс“, които стоят страхотно и на жилетчицата, и на черната ми пола — и трябва да кажа, че изглеждам адски добре с тях! Господи, обожавам новите дрехи! Ако можеше хората всеки ден да носят нови дрехи, сигурна съм, че никой никога нямаше да страда от депресия!

Вече се готвя да отворя вратата, когато от прозорчето за пощата в краката ми се изсипват куп писма, адресирани все до мен. Повече от очевидно е, че всичките са все разни сметки, а едно е с логото на Ендуич Банк. Днес обаче те изобщо не ме трогват, защото вече си имам страшно хитро ново решение на проблема с гадните писма: напъхвам ги неразпечатани в чекмеджето на тоалетката си и врътвам ключа. Това е единственият начин да не се стресирам до побъркване от тях. Ефектът от този мой нов подход е направо страхотен — заключвам писмата в чекмеджето, излизам от апартамента и вече изобщо съм забравила за съществуването им!

 

 

Когато стигам в зала „Олимпия“, откриването вече е минало, а наоколо гъмжи от народ. Казвам името си на служителя на рецепцията и той ми връчва една голяма блестяща папка тип дипломатическо куфарче с логото на фирмата, отговаряща за организацията на изявата. В папката откривам дебело тесте материали, предназначени за журналистите, към които е прикрепена и голяма снимка на организаторите на панаира, вдигащи за наздравица чаши с шампанско един към друг (да бе, да, как ли пък да не я пуснем в списанието!). Освен прес материалите вътре има един ваучер за две безалкохолни на щанда на „Сън Алианс“, билет за панаирната лотария, с който мога евентуално да спечеля хиляда лири (инвестирани във фонд по мой избор), голяма рекламна близалка с емблемата на „Ийстгейт Иншърънс“, както и един бадж с надпис преса в горния му край и с моето име под него. Има и бял плик, в който откривам покана за приема с шампанско, даван от инвестиционния фонд „Барклейс“ — изваждам го и грижливо го прибирам в чантата си. После прикачам здраво баджа към ревера на блузката си и започвам да обикалям из панаира.

Нормалното правило, разбира се, е да захвърлиш баджа още в мига, в който го получиш. Но при подобни изяви баджът с надпис преса дава големи предимства, защото хората се изпотрепват да те отрупват с разни рекламни подаръци, а също и с неща за похапване. След около час вече съм насъбрала две готини химикалки, нож за разрязване на хартия, кутийка шоколадчета на „Фереро Роше“, балон с хелий и надпис „Сейв енд Проспър“, тениска с карикатурна физиономия на гърдите и рекламен надпис на някаква компания за мобилни телефони. Освен това изпих две безплатни чаши капучино, изядох един кроасан с шоколад, както и няколко овесени сладки (от „Съмъсет“), получих пакет с мини сладкишчета и двете си безалкохолни от „Сън Алианс“. (Все още не съм написала нито ред в бележника си, нито съм поискала да ми се отговори на какъвто и да било въпрос. Няма значение. Винаги мога да препиша едно-друго от материалите в журналистическия пакет.)

Виждам някои колеги да носят много сладички малки сребристи часовници за бюро. Не бих имала нищо против и аз да получа едно, така че обикалям из панаира, като се опитвам да разбера откъм коя посока идват. Изведнъж чувам глас:

— Беки!

Оглеждам се — Ели! Стои при щанда на „Уедърбай“ заедно с двама изтупани костюмари и ми маха да отида при нея.

— Здрасти! — поздравявам я радостно. — Как си?

— Чудесно! — отвръща ми тя с лъчезарна усмивка. — Всичко върви страхотно.

И трябва да кажа, че тя действително изглежда страхотно. Носи яркочервен костюм („Карън Милън“ несъмнено), много хубави обувки с квадратни носове и е прибрала назад косата си. Единственото, което определено не ме кефи, са обеците й. Защо изобщо й е притрябвало изведнъж да си слага перлени обеци?! Вероятно за да не се отличава от останалите си колежки във фирмата.

— Господи, направо не мога да повярвам, че наистина си една от тях! — подхвърлям й шепнешком. — Сега е моментът да те интервюирам! — възкликвам, накланям леко глава встрани и подемам, имитирайки позата и говора на водещия на „Панорама“ Мартин Башир: — Мис Гранджър, бихте ли споделили какви са целите и принципите на „Уедърбай Инвестмънтс“?

Ели се позасмива, после бръква в една кутия, която е на щанда до нея.

— Ето, вземи това — казва и ми протяга някаква дебела брошура.

— О, благодаря — отвръщам иронично и я напъхвам в чантата си. Предполагам, че го прави, за да се представи добре пред колегите си.

— Всъщност, понастоящем „Уедърбай Инвестмънтс“ се намира в доста вълнуващ период на развитие — продължава Ели. — Знаеш ли, че следващия месец лансираме цяла нова серия от фондове? Мисля, че са общо пет. „Растеж в Англия“, „Перспективи в Англия“, „Растеж в Европа“, „Перспективи в Европа“ и…

Хубаво де, защо ми ги разправя всички тези дивотии?

— Ели…

— И „Растеж в Щатите“! — завършва Ели триумфално. В очите й няма и искрица хумор.

— Аха — казвам след известна пауза. — Ами… това звучи… готино!

— Мога да поръчам на някой от нашите хора за връзки с обществеността да ти се обадят, ако искаш — добавя Ели ентусиазирано. — Да ти дадат повече подробности.

Какво?!?

— Не, не — отвръщам припряно. — Няма нужда, всичко е ясно. Та значи… ъъъ… какво ще правиш, като приключиш тук? Искаш ли да отидем да пийнем по нещо?

— Няма да мога — отговаря Ели с извинителен тон на гласа. — Отивам да огледам няколко апартамента.

— Да не се местиш? — питам изненадано.

Ели живее в най-жестокия апартамент в артистичния квартал „Камдън“, като има за съквартиранти две момчета от някаква музикална банда, които непрекъснато й осигуряват безплатни пропуски за най-различни концерти и други такива. Умът ми не го побира защо й е притрябвало да се мести!

— Всъщност, ще си купувам апартамент — пояснява Ели. — Оглеждам жилища из по-престижните „Стрийтам“, „Туутинг“… Ще ми се да се включа най-сетне, а после и да започна да се изкачвам в йерархията на недвижимите имоти.

— Правилно — казвам вяло. — Добра идея.

— И знаеш ли какво ще ти кажа, Беки, ти също би трябвало да го направиш — добавя Ели. — Не можеш да се мотаеш вечно в някакъв си мижав студентски апартамент под наем. Идва момент, когато трябва да започне истинският живот! — отсича тя вдъхновено и поглежда към единия от костюмарите на щанда, който й се усмихва одобрително.

„Изобщо не е мижав студентски апартамент!“, мисля си възмутено. Пък и кой е този, който определя какво значи „истински живот“? Кой казва, че „истинският живот“ е катерене в йерархията на недвижимите имоти и носене на кошмарни перлени обеци? Как ли пък не! Никакъв истински живот не е това, ами по-скоро скучно до смърт живуркане.

— Ще ходиш ли на приема на „Барклейс“? — правя последен опит с надеждата, че ако отидем там заедно, може да си правим компания в напиването и да се позабавляваме.

Ели обаче смръщва леко нос и поклаща полуотрицателно глава.

— Може и да прескоча за малко — казва, — но не ми се вярва, защото имам доста работа тук.

— Хубаво тогава — отвръщам. — Ами в такъв случай ще се… ще се видим по-късно.

Отдалечавам се от щанда на „Уедърбай Инвестмънтс“ и поемам бавно към една от ъгловите зали, където ще бъде приемът, като се чувствам в известна степен обезкуражена. Неволно започвам да се питам дали пък Ели не е права, а аз да греша. Може би и аз трябва да започна да мисля и да говоря за изкачване в йерархията на недвижимите имоти и за инвестиции в перспективни фондове. О, боже, може би в мен има нещо сбъркано! Сигурно ми липсва генът, който кара човека да пораства, да помъдрява, да си купува апартамент в „Стрийтам“ и да започне да посещава родителите си всеки уикенд! Всички, освен мен се придвижват напред в един свят, който не разбирам.

Когато обаче наближавам входа на залата, където ще е приемът с шампанско, усещам как духът ми постепенно започва да се повишава. Така де, на кого ли пък няма да му се повиши духът при изгледите за безплатно шампанско, питам аз?! Залата е красиво украсена, през средата й е опънат приветствен надпис, в дъното свири някаква банда, а веднага след входа стои момиче в нещо като парадна униформа и раздава рекламни ключодържатели с емблемата на „Барклейс“. Когато вижда баджа ми, тя ми се усмихва широко, подава ми лъскава бяла папка с прес материали и казва:

— Изчакайте за секунда, моля.

После отива към група хора, прошепва нещо на един мъж в красив костюм, който е с гръб към мен, връща се бързо и казва:

— Ей сега ще дойде един човек да ви посрещне. А междувременно заповядайте чаша шампанско.

Е, нали виждате сега какво е да си преса? Където и да отидеш, неизменно ти се оказва специално внимание. Поемам чашата с шампанско, напъхвам бялата папка в чантата при останалите и отпивам щедра глътка. О, каква наслада! Леденостудено, леко тръпчиво и приятно пенливо! Мисля си да поостана тук час-два и тихо и кротко да си пия шампанско, докато им свършат запасите. Няма да посмеят да ме изгонят, аз съм преса! Всъщност може и да…

— Ребека! Радвам се, че успя да дойдеш.

Вдигам поглед от мехурчетата в чашата си с шампанско и буквално се смразявам. О, НЕ! Мъжът с красивия костюм бил Люк Брандън! И сега Люк Брандън стои точно пред мен и ме гледа право в лицето с израз, чието значение не ми е съвсем ясно. Изведнъж усещам, че ми прималява. От цялата тази работа, дето си я планирах — че ще запазя хладнокръвие и ще се държа с ледено презрение — явно нищо няма да излезе. Защото се оказва, че дори само един поглед към лицето му е достатъчен отново да ме залее унищожителна вълна на изгарящо унижение.

— Здрасти — измърморвам с наведени очи.

Ама защо изобщо го поздравявам?!

— Надявах се, че ще дойдеш — казва той тихо и сериозно. — Много бих искал да…

— Да — прекъсвам го ни в клин, ни в ръкав аз. — Е, трябва да… Нямам време за приказки, трябва да пообиколя сред хората. Тук съм по работа, знаеш.

Опитвам се да звуча с делово достолепие, но усещам гласът ми да потреперва издайнически, а бузите ми бавно да пламват все по-силно под настойчивия му поглед. Ето защо се врътвам, преди да е успял да каже каквото и да било друго, и се отправям към другия край на залата. И представа си нямам накъде съм се запътила. Просто трябва да продължавам да вървя, докато не налетя на някой, с когото да заговоря.

Проблемът е, че не виждам ни едно познато лице. Навсякъде виждам само сплотени групички от хора, предимно мъже, с вид на банкови служители, които се смеят и си говорят за голф. Всички ми изглеждат някак много високи и широкоплещести, а на всичкото отгоре не мога дори да срещна нечий поглед. Ама че неудобно положение, Господи! Чувствам се като шестгодишно хлапенце, попаднало на купон на възрастни. Най-сетне забелязвам в ъгъла на залата Мойра Чайнинг от „Дейли Хералд“, която ме поглежда бегло и в очите й проблясва нещо като полуразпознаване. А, не, определено нямам намерение да говоря с нея! „Добре де, само продължавай да вървиш! — заповядвам си мислено. — Преструвай се, че си тръгнала нанякъде с точно определена цел.“ Само без паника!

После мярвам в другия край на залата Люк Брандън да ме търси с поглед из множеството. Явно ме вижда, защото изведнъж тръсва глава и започва да си пробива път към мен. О, боже, бързо! Бързо! На всяка цена трябва да намеря кого да заговоря.

Я да видим сега — може би тази двойка мъж и жена, които стоят малко по-встрани? Той е на средна възраст, а тя доста по-млада. Изглеждат така, сякаш и те също не познават кой знае колко хора тук. Слава Тебе, Господи! Които и да са, ще отида при тях и ще ги попитам харесва ли им панаирът и дали са открили нещо полезно за себе си, като се преструвам, че си водя бележки за бъдещата ми статия. А когато Люк Брандън приближи, ще се направя, че уж съм страшно погълната от разговора и изобщо не го забелязвам. Добре, тръгвам!

Отпивам глътка шампанско, приближавам до двамата и поздравявам с ведра усмивка:

— Здравейте, Ребека Блумууд от „Успешни спестявания“.

— Здравейте — отговаря мъжът, като се обръща към мен и протяга ръка. — Дерек Смийт от Ендуич Банк. А това е асистентката ми Ерика.

О, боже! О, боже!

Буквално онемявам. Не мога да му стисна ръката. Не мога и да побягна. Изведнъж се парализирам.

— Здравейте — казва и момичето, като ми се усмихва дружелюбно. — Ерика Парнъл.

— Да — най-сетне успявам да промълвя дрезгаво, след сякаш вековна пауза. — Да, здрасти.

Моля ви, моля ви, забравете името ми! Моля ви, забравете името ми!

— Журналистка сте, нали? — казва Ерика, загледана в баджа на гърдите ми, при което леко свива вежди. — Името ви ми се вижда познато.

— Да — успявам да измънкам. — Да, вие сигурно… може да сте чели някои мои статии.

— Вероятно — отвръща тя и отпива нехайно глътка шампанско. — В офиса получаваме всички финансови издания. Някои са наистина много добри.

Лека-полека кръвта отново потича във вените ми. „Всичко ще е наред“, казвам си успокоително. Нямат си ни най-малка представа коя съм, нали така?!

— Вие, журналистите, май трябва да бъдете специалисти по всичко — отбелязва Дерек, който междувременно вече се е отказал да се ръкува с мен и сега върти чашата с шампанско в ръцете си.

— Да, наистина — отговарям и рискувам да пусна една усмивка. — Щем не щем, опознаваме всички сфери на личните финанси, от банковото дело и инвестиционните фондове до различните застраховки.

— А как придобивате всички тези познания?

— О, просто ги попиваме в процеса на работата — отвръщам вече хладнокръвно.

И знаете ли какво? Веднъж щом се отпуснах, ситуацията започва страшно да ме забавлява! Направо ми се приисква да затананикам: „Не знаете коя съм! Не знаете коя съм!“. А на живо Дерек Смийт изобщо не е чак толкова страшен. Дори е някак добродушен и дружелюбен, като нечий вуйчо от ситуационен комедиен сериал.

— Често съм си мислила — казва Ерика Парнъл, — че би било добре да се заснеме документален филм за работата в някоя банка.

Поглежда ме очаквателно и аз започвам да кимам утвърдително.

— Прекрасна идея — отвръщам. — Убедена съм, че ще е страшно вълнуващо.

— Трябва да видите какви образи има сред клиентите ни! Хора, които си нямат ни най-малка представа за собствените си финанси. Нали, Дерек?

— Удивително — казва Дерек. — Направо удивително. Не можете да си представите какви невероятни идиотщини измислят някои хора, само и само да избегнат плащанията по просрочените си кредити. Или дори един нищо и никакъв разговор с нас!

— О, наистина ли? — питам, като се преструвам на безкрайно удивена.

— Изобщо няма да повярвате, ако започнем да ви разказваме! — засмива се Ерика. — Понякога се чудя…

— Ребека! — изгърмява познат глас зад мен.

Обръщам се шокирана и виждам Филип. Стиска чаша с шампанско и ме гледа. Какво пък прави той тук?

— Здравейте — казва Филип. — Хората от маркетинга отложиха срещата, така че реших и аз да намина на панаира. Как вървят нещата?

— О, страхотно! — отговарям и отпивам голяма глътка шампанско. — Запознай се с Дерек и Ерика… Моят главен редактор, Филип Пейдж.

— Ендуич Банк, така ли? — подхвърля Филип, загледан в баджа на Дерек Смийт. — Сигурно познавате Мартин Голинджър.

— Боя се, че не. Ние не сме от централния офис — отговаря Дерек като се позасмива. — Аз съм мениджърът на клона във Фулхам.

— Фулхам ли? — засмива се и Филип. — В баровския Фулхам, а?

Изведнъж в главата ми се обажда тревожно звънче. Опасност, опасност, опасност! Трябва да направя нещо. О, боже, трябва веднага да направя нещо: да сменя бързо темата! Твърде късно! Сега вече съм зрител, който наблюдава от върха на планината как два влака се сблъскват долу в долината.

— Ребека живее във Фулхам — казва Филип. — Ти в коя банка си, Ребека? Нищо чудно и ти да си клиентка на Дерек!

И Филип избухва в гръмогласен смях, сякаш е казал някаква страхотна шега. Дерек се позасмива любезно.

На мен обаче не ми е до смях. Замръзвам на мястото си, наблюдавайки като хипнотизирана как се сменят израженията по лицето на Ерика Парнъл. Как постепенно се сеща коя съм. Погледът й среща моя и усещам как по гръбначния ми стълб плъзва леден студ.

— Ребека Блумууд — казва Ерика с доста по-различен глас от преди. — ЗНАЕХ си аз, че това име ми е известно. Случайно да живеете на Бърни Роуд, Ребека?

— Право в десетката! — възкликва Филип доволно. — Как познахте? — пита, отпивайки от шампанското си.

„Млъквай, Филип! — скърцам със зъби мислено. — Млъквай!“

— Там живеете, нали? — пита Ерика с меден, но остър като бръснач гласец.

О, боже, сега пък Филип ме гледа, очаквайки да отговоря утвърдително.

— Да — отговарям със свито гърло и усещам как се изчервявам силно.

— Дерек, схвана ли коя е тя? — пита Ерика все така престорено мило. — Това е Ребека Блумууд, една от нашите клиентки. Мисля, че онзи ден говори с нея по телефона. Сети ли се? — Гласът й изведнъж зазвучава сурово: — Дето й беше умряло кучето.

Настъпва тежко мълчание. Не смея да погледна Дерек Смийт в очите. Всъщност, не смея да погледна никой и нищо, освен пода.

— Ей на това му се вика съвпадение! — възкликва Филип и предлага: — Още по чаша шампанско?

— Ребека Блумууд? — смаяно пита Дерек Смийт. — Просто не мога да повярвам.

— Е, да! — казвам и отчаяно гаврътвам остатъка от шампанското си. — Ха-ха-ха! Колко малък е светът, нали? Впрочем, аз трябва да тръгвам, за да интервюирам и…

— Момент! — спира ме Ерика с остър като бръснач тон. — Надявахме се да можем да си поговорим с вас, Ребека. Нали, Дерек?

— Да, наистина! — отговаря Дерек Смийт.

Вдигам очи и срещам погледа му. И изведнъж ме побиват тръпки на страх. Този човек вече изобщо не ми прилича на добродушен вуйчо от ситуационен комедиен сериал. А по-скоро на всяващ ужас квестор, който ме е спипал да преписвам на държавен изпит.

— Стига, разбира се — добавя Дерек Смийт, гледайки ме настойчиво, — и двата ви крака да са невредими и да не страдате от някакво смъртоносно възпаление.

— Това пък що за шега е? — пита Филип, готов да се разсмее.

— Как е кракът ви, впрочем? — пита Ерика сладко-милно.

— Добре — смотолевям. — Добре, благодаря.

Тъпа кучка!

— Чудесно — казва Дерек Смийт. — Значи се уговаряме за понеделник, в девет и половина сутринта, нали? — После поглежда към Филип и добавя: — Надявам се не възразявате Ребека да мине за малко при нас преди работа?

— Не, разбира се! — отговаря Филип.

— А ако случайно не дойде на срещата ни, вече знаем къде да я открием — казва Дерек многозначително, а на мен стомахът ми свива от ужас.

— Ще дойде, ще дойде, няма къде да ходи! — казва Филип и добавя шеговито: — Защото в противен случай ще си намери белята.

Ухилва ми се закачливо, вдига чашата си като за наздравица и се отдалечава. „О, боже! — мисля си, обзета от паника. — Не ме оставяй насаме с тях!“

— Е, с нетърпение очаквам да се видим в понеделник — отбелязва Дерек Смийт. Замълчава за миг, а после добавя, гледайки ме втренчено. — А доколкото си спомням от телефонния разговор, който проведохме онзи ден, дотогава очаквате и да получите някакви пари.

Мамка му! Надявах се вече да е забравил.

— Точно така — отговарям след кратка пауза. — Абсолютно. Парите от леля. Добре че ми напомнихте! Неотдавна леля почина и ми остави известна сума в наследство — пояснявам за Ерика Парнъл.

Тя обаче изобщо не изглежда впечатлена.

— Добре — казва Дерек Смийт. — Ще ви чакам в понеделник.

— Чудесно — отговарям и му се усмихвам възможно най-уверено. — С нетърпение очаквам да се видим!

„Октагон“

Вкус… стил… визия

Финансов отдел

8-и етаж

Тауър Хауз

Лондон Роуд

Уинчестър

Кредитна карта №7854 4567

Мис Ребека Блумууд

Бърни Роуд 4, ап. 2

Лондон

20 март 2000 г.

--------------------------------------------------------------------------

„Скъпа мис Блумууд,

Последно напомняне

Въпреки моето уведомително писмо от 3 март все още дължите 245.57 лири стерлинги по Вашата кредитна карта от «Октагон». Ако не внесете парите в седемдневен срок, сметката Ви ще бъде закрита и ще бъдат предприети последващи мерки.

Радвам се, че сте открили Господа и че сте приели Исус Христос за свой Спасител. За съжаление това няма никакво отношение към настоящия проблем.

С нетърпение очаквам да получа плащането Ви в най-скоро време.“

Искрено Ваш: Грант Елсмор, мениджър на отдел „Сметки на клиенти“