Майк Резник
Пророчицата (8)

7.

Затвориха Ломакс в каютата му. Той нямаше никаква представа колко пъти над светлинната скорост и колко дълго бяха пътували, когато корабът се приземи.

— Пристигнахме, господин Ломакс. — Корбеккиан отключи вратата. — Моля ви да следвате точно инструкциите ми щом напуснем кораба.

— А оръжията ми?

— Ще ви бъдат върнати след срещата.

— Вашият шеф може да поиска да види как си служа с тях.

Корбеккиан се усмихна.

— Вие сте Гробокопача. Това е достатъчно.

Ломакс вдигна рамене и излезе от каютата.

— Каква е гравитацията тук?

— Деветдесет и седем цяло и два процента от стандартната. Няма да са ви нужни защитен костюм, апарат за дишане, стимуланти или депресанти.

— Предполагам, че ако искате да знам на кой свят се намирам, щяхте да ми кажете — отговори Ломакс.

— Точно така.

— Добре. Нека да тръгваме.

— Последвайте ме, моля.

Корбеккиан го заведе до люка и миг по-късно се озоваха на пуста, препечена от слънцето земя. В далечината се виждаха огромни пясъчни дюни, вятърът — горещ и сух — вдигаше червен прах на хоризонта. Можеше да е пустинен свят, а можеше и да не е — вероятно някъде наблизо имаше океан, тъй като въздухът съдържаше доста кислород. Нямаше съмнение обаче, че е в средата на пустиня, която се простираше във всички посоки, докъдето поглед стига.

— Ще свикнете с топлината — успокои го Корбеккиан. — Ако се почувствате замаян, ми се обадете.

— Къде отиваме? — попита Ломакс. — Изглежда страшно безлюдно.

— Отиваме да се срещнем с Миропомазания. Моля ви да почакате с мен, господин Ломакс. Нашият транспорт ще пристигне всеки момент.

Ломакс се премести на сянка до кораба и запали тънка пура. Беше я изпушил до половина, когато бронирана лъскава кола спря на десетина метра от тях.

Корбеккиан го покани да влязат. Колата веднага разви висока скорост и Ломакс се отпусна назад и се загледа в сякаш безкрайния пустинен пейзаж. Нито Корбеккиан, нито шофьорът казаха нещо. Мълчаливата екскурзия продължи около тридесет минути, след това колата внезапно намали и спря.

Корбеккиан и Ломакс слязоха и колата веднага потегли нанякъде.

— Приемам, че сме тук, където и да е това тук.

— Точно така.

Ломакс с ръце на кръста оглеждаше околността. Намираха се в оазис, но дали беше естествен или изкуствен, не можеше да каже. На около тридесет метра се издигаше огромна палатка, направена от металоподобна тъкан, която сякаш поглъщаше слънчевата светлина и я отразяваше с всички цветове на спектъра. С всеки полъх на бриза цветовете се меняха, насищаха, преливаха се и отново се изчистваха, като че ли палатката беше някаква гигантска призма.

Наоколо й имаше две дузини въоръжена охрана. Всички бяха въоръжени с еднакви звукови пушки, но не носеха униформа. На около километър и половина на запад, върху равна ивица окъпана от слънцето земя, между две малки дюни се намираше огромна сграда, която Ломакс не можеше да определи дали беше гараж или хангар. Нямаше писта за приземяване, но самата земя беше толкова равна и твърда, че едва ли бе необходима специална писта. На върха на сградата стърчеше висока цилиндрична антена — белег, че космическа приемо-предавателна станция бе свързана с палатката.

— Очаквах нещо по-потресаващо — обади се Ломакс.

— Това е само един от петдесетте поста, които имаме в Демокрацията и по Вътрешната граница — отвърна Корбеккиан. — Важно е удобството… Бих се изненадал, ако Миропомазания прекарва повече от три дни в годината на това място.

Ломакс не отговори.

— Нека отидем под сянката на онова дърво, господин Ломакс, Няма причина да не се настаним удобно, докато чакаме вашата аудиенция.

— Звучи ми разумно.

Корбеккиан търсеше сенчесто място под редките клони на пустинно дърво на няколко метра от водата.

— Няма да чакаме дълго — добави той след минута мълчание.

— О?!

— Сигурен съм, че иска да свърши срещата си с вас навреме, за да напуснем планетата преди смрачаване. — Корбеккиан се усмихна. — Няма смисъл да ви се дава шанс да видите звездните конфигурации и да определите къде сте.

— Смятам вече да работя за него доста преди да е мръкнало.

— И аз се надявам на това. Уморих се да изпращам некомпетентни хора срещу Ледения. Човекът трябваше да е мъртъв преди два месеца.

От палатката излезе млада жена и се приближи до тях.

— Ще ви приеме сега.

— Добре — Корбеккиан се надигна.

— Само господин Ломакс — добави тя.

Корбеккиан се обърна към него:

— Късмет! Надявам се, когато излезете, да сме в един и същ отбор.

Ломакс последва жената до входа на палатката, тя спря и го заговори:

— Ще се обръщате към него с „господарю мой“. Тъй като все още не сте член на общността, не е необходимо да коленичите пред него — продължи тя. — Ще се поклоните, когато ви представя, никога няма да обръщате гърба си към него и ще тръгнете с гръб назад, когато срещата ви приключи. Разбрахте ли?

— Да — потвърди Ломакс.

— Тогава влизайте.

Жената отстъпи встрани.

Ломакс наведе глава, пристъпи през прага и веднага бе поздравен от двама яки мъже, които носеха свободни дрехи от лъскава материя с метален блясък. Показаха му, че трябва да мине между тях, и го придружиха до втора врата към вътрешността на палатката.

Подът бе покрит с пищно изтъкани килими от различни светове, а на стените, направени от титанова сплав, което превръщаше стаята в недостъпна отвън, висяха картини и холограми от човешки и извънземни светове. Усещаше се лека миризма на тамян, а нежна мелодия на екзотична чужда симфония се носеше от сребърен куп, висящ на около метър над пода близо до една от холограмите.

В средата на стаята на стол, богато украсен със скъпоценности, седеше висок аскетичен мъж с орлов нос, изпъкнали скули и големи, черни като въглен очи. Носеше бяла роба, а от врата му висеше златна верига, върху която бяха закрепени няколко религиозни амулета.

Точно до стола седеше огромно животно, подобно на котка, с гладки мускули, хищни нокти и огромни зъби. Зелените му очи се присвиха, когато Ломакс се приближи, а от гърлото му се чу глухо ръмжене. Мъжът в бялата роба издаде кратка команда и животното легна долу с поглед, вперен в ловеца на глави. Когато най-накрая Ломакс спря пред него, мъжът се изправи.

— Добре дошъл в моите скромни покои — каза той с дълбок глас. — Аз съм Мойсей, Мохамед, Христос, познат на истинските вярващи като Миропомазания.

— Приятно ми е да се запознаем, господарю мой — отговори Ломакс и се поклони.

— Притеснява ли ви моето домашно животно?

— Не и ако е домашно животно.

— Никой не може да го приближи, без да изгуби ръка или крак — уточни Миропомазания и нежно погали главата на съществото. — Но както виждате, аз го докосвам безнаказано.

— Наистина — съгласи се Ломакс.

— Ако му кажа да ви нападне, ще ви разкъса гърлото за по-малко от секунда — продължи Миропомазания.

— Сигурно. Но ако му кажете да ме нападне, кой тогава ще убие Ледения заради вас?

Миропомазания се усмихна.

— Харесвате ми, господин Ломакс.

— Благодаря ви, господарю мой.

Усмивката изчезна.

— Защо искате да убиете Карлос Мендоса?

— Не искам да го убивам — отговори Ломакс. — Убиването на хора е опасна работа. Ще съм щастлив да получа един милион кредита от вас, без да го убивам… Но предполагам, че няма да ми платите за несвършена работа, нали?!

— Това не е маловажен въпрос, господин Ломакс — каза Миропомазания сурово, а котешкото същество се размърда неспокойно, усетило гнева му. — От съществено значение е Карлос Мендоса да бъде елиминиран.

— Защо?

— Това не е ваша работа.

— Преди да приема поръчка, винаги искам да разбера защо съм помолен да убия някого.

— Досега сте приемал поръчки само от обикновени хора.

— А вие не сте обикновен човек?

Миропомазания отвори уста:

— Между зъбите ми е Космосът. — Той посочи ухото си. — На лявото си ухо имам бенка, на дясното си рамо — белег по рождение. Роден съм на четвъртия ден от четвъртия месец, а Слънцето е било скрито от Луната. Няма съмнение, че аз съм Миропомазания.

— Без да проявявам неуважение, господарю мой, но това, че сте Миропомазания, какво точно означава?

— Аз съм този, който човечеството чака от много векове. Моята съдба е да обединя расата, да внеса ред в хаоса, да установя господството над човечеството до най-далечните точки на галактиката.

— Мислех, че Демокрацията прави това.

— Прощавам ви неуважението, защото все още не сте истински вярващ. Но знайте, че Демокрацията е просто мой предшественик и че сега, когато аз се изкачих на сцената, дните й са преброени. Бог ме избра да бъда негов пратеник сред човечеството, да го управлявам, както Той иска да бъде управлявано. Виждате ли трона, върху който седя?

— Да.

Лицето на Миропомазания излъчваше фанатичен плам.

— Бог ми даде инструкции да управлявам галактиката от този трон, да го нося със себе си на Сириус V, на Земята и накрая да го сложа в двореца, който ще построя на Делурос VIII, откъдето ще изпълня своята мисия и ще управлявам Неговото огромно царство.

— Звучи така, сякаш работата ви е почти завършена — рече уклончиво Ломакс.

— Много по-близо съм до осъществяване плана на Всемогъщия, отколкото си мислите — отговори с абсолютна увереност Миропомазания. — Повече от двеста свята са обявили предаността си към мен, а докато говорим, моите последователи посвещават масите на други хиляди светове.

— Защо един мъж, който контролира стотици светове и милиони последователи, който смята да превземе столицата на Демокрацията, се занимава със собственик на таверна в далечния край на Вътрешната граница? — попита Ломакс с искрено любопитство. — Каква заплаха може да представлява Ледения за вас?

— Мендоса? — повтори Миропомазания. — Той самият не е никаква заплаха.

— Тогава защо го искате мъртъв?

— Вече ви казах — не е ваша работа.

— Вероятно не. Но ако искате да го убия, ще трябва да ми кажете.

— Позволявате си да давате заповеди на Мойсей Мохамед Христос! — извика Миропомазания.

— Не, господарю мой — Ломакс се поклони още веднъж. — Приемете искрените ми уверения, че не искам да ви обидя. — Замълча, сетне добави: — Мислех, че можем да работим заедно. Сгрешил съм.

Миропомазания го изгледа продължително.

— Защо да вярвам, че вие можете да свършите това, в което други се провалиха?

— Първо, защото съм най-добрият — отговори незабавно Ломакс. — И второ, защото съм бил вече на Последен шанс. Моето присъствие няма да го разтревожи.

— Мога да наема други мъже, които да отидат на Последен шанс.

— Разбира се — съгласи се Ломакс. — Но Последен шанс е светът на Ледения и той е добре защитен. Те няма да успеят да го убият… А аз ще мога.

Миропомазания подпря брадичка на юмрука си и впери поглед в Ломакс. НаЙ-накрая проговори:

— Ако изпълните тази задача успешно — каза бавно, като че ли претегляше всяка дума, — ще има и други. Ще откриете, че съм щедър в наградите и безкомпромисен при провал. — Замисли се за момент. — Тъй като не осъзнавате истинската степен на моята сила и все още не сте запознат с тънкостите на Вярата, а и защото Карлос Мендоса трябва да умре, ще ви простя непочтителното държание и ще ви кажа каквото искахте да знаете.

— Благодаря, господарю мой.

— Но ако приемете поръчката, никога повече няма да задавате въпроси във връзка със заповед или задача — продължи Миропомазания. — Ясно ли е?

— Напълно, господарю мой.

— Тогава слушай внимателно, тъй като няма да повтарям. Вероятно Демокрацията ще се подчини на моята воля. Дори милиардите кораби на прехвалената й армада не могат да ми се противопоставят. — Замълча за момент, вперил поглед в далечна точка, която само той можеше да види. — В цялата галактика има само една-единствена сила, способна да се изправи срещу мен, да измени волята на Бог и да ми попречи да занеса трона си на Делурос VIII.

— Ледения? — попита невярващо Ломакс.

— Казах да ме слушате, а не да говорите! — остро извика Миропомазания. — Карлос Мендоса не представлява никаква заплаха за мен. Но той е единственият човек, преживял среща с моя истински противник. Тя може би е имала причина да го остави жив, но аз не се интересувам от тази причина. Искам го мъртъв.

— Тя?

— И тя като мен, тя се стреми да причини смъртта на Демокрацията, но е избрала да застане срещу мен, което ще доведе до нейния край, но не и преди милиони хора да пролеят кръвта си — отговори Миропомазания.

— За кого говорите?

— Рожденото й име е без значение. Тя се появи преди четири години и показа истинската си същност — Пророчицата.