Майк Резник
Пророчицата (19)

18.

Следващите пет дни Хлапето прекара в шляене из Имението. Ядеше, спеше, гледаше холовидео, пиеше по малко, играеше понякога хазарт и неуспешно се опитваше да не скучае. Прие няколко сделки за биочипове само за да избегне бездействието.

Нетърпеливо чакаше Пенелопа Бейли да го повика и не можеше да разбере защо го нае и го остави да гние в малък хотел на безинтересна планета. И тогава, на петата вечер след срещата им, той хвана новините по видеоканала и разбра, че тя не е бездействала.

Според репортажа повече от осемдесет храма на тридесет различни свята, принадлежащи на последователите на Мойсей Мохамед Христос, известен още като Миропомазания, са изгорели по неизвестни причини. Убити били почти 200 000 мъже и жени и ранени двойно повече. Разбира се, имаше подозрения за умисъл, но в нито един от храмовете не бяха открити следи от палеж.

А и защо да открият някакви доказателства, помисли си Хлапето с мрачна усмивка. Искаш този храм изгорен до основи? Направи с ръката си така и вятърът ще духне пламъка на свещта към пердетата. Искаш храмът да бъде обхванат от пламъци? Мини три метра вдясно и човек със запалена пура в ръка ще получи сърдечен удар и минута по-късно рогозката ще се подпали. Застани на един крак и светкавица ще удари друг храм.

Беше непонятна сила — и въпреки това се нуждаеше от него, от Мбоя и много други, чиито имена не знаеше, а за функциите им можеше само да гадае. Тя беше въплътената мощ, но не бе всемогъща — жителите на Хадес я бяха държали в плен почти седемнадесет години. Имаше нужда от помощ, неговата помощ, въпреки че не разбираше защо. А и можеше да бъде победена или поне притисната до стената. Ледения го бе доказал, а Хлапето положително бе способен да стори същото като него, ако не и повече.

Провери новините и следващата сутрин — още дванадесет храма бяха прибавени към общия брой, и отиде на закуска. Изчака два камиона да минат, прекоси улицата и влезе в малкия ресторант, където ядеше през повечето време. За негова изненада Мбоя, който обикновено седеше до късно в казиното, пиеше кафето си на една маса в края на почти празната зала.

— Добро утро — поздрави той, когато видя Хлапето.

— Добро утро.

— Седни при мен.

Хлапето огледа ресторанта, после вдигна рамене и мина покрай дузината празни маси. Седна срещу Мбоя и си поръча кафе и кифла.

— Не съм те виждал през последните дни — рече мъжът.

— Размотавах се наоколо. Работех върху чипове през повечето време.

— Защо се занимаваш с това? Сега работиш за нея. Не се нуждаеш от прикритие.

— Ще спра, когато тя реши да ми даде някаква задача — Хлапето зарея поглед през прозореца. — Израснах на подобна планета. Тук няма какво да се прави.

— Упражнявал ли си се да стреляш напоследък? — попита ухилено Мбоя.

— Няма нужда. Това е просто въпрос на приспособяване към имплантираните чипове. Вече свикнах с тях.

— Тогава приемам, че повече няма да пропускаш целта.

— Точно така — отвърна сериозно Хлапето.

— Добре, радвам се да го чуя.

— Не обичам някой да ми се подиграва рано сутринта — добави Хлапето и понечи да стане от масата.

— Не ти се подигравах — възрази Мбоя. — Бях искрен.

— Да бе.

— Така е, аз се отказвам. Рано или късно тя ще те изпрати срещу хора, които аз усмирявах заради нея. Не си ли точен в стрелбата, няма да се радваш на добро здраве.

— Ти се отказваш? — попита изненадано Хлапето.

— Да.

— Не си ли малко млад за пенсиониране?

— Не се оттеглям. Просто повече няма да работя за нея.

— Защо? — попита Хлапето, когато кафето му най-после пристигна.

— Не слушаш ли новините, не гледаш ли каналите? Тя току-що започна необявена война срещу Миропомазания.

Хлапето се намръщи.

— Знаеш ли нещо за него, което аз не знам?

— Вероятно не.

— Тогава какво общо има това с напускането ти?

— Виж, аз съм стрелец. Изкарвам си прехраната с убийства. Не се гордея с това, но не се и срамувам. Живея според моите правила: никога не съм се изправял срещу човек, който да няма шанс да ме победи, и повечето от онези, които съм убил, са си го заслужавали.

— И какво?

— Не разбираш ли? Тя може да убие милион хора, без дори да напусне дома си — той се намръщи. — Това вече не е убийство, не и както аз го разбирам. Това е геноцид, а аз не искам да участвам в него.

— Каква е разликата между това да убиеш трима или три хиляди? Те всички са последователи на Миропомазания и искат смъртта й.

Мбоя въздъхна.

— Трудно е да се обясни.

— Опитай.

— Добре. За мен убийството е професия и си има своите правила. Стоиш достатъчно близо, за да видиш очите на противника си, даваш му шанс да се откаже, говориш с него, опитваш се да надникнеш в душата му и да разбереш слабостите му. Рискуваш живота си, за да отнемеш неговия. Това е лична работа… За нея е просто целесъобразност. Десет или десет милиона човека — няма значение. И никой от тях не е имал възможност да избяга. Никой от тях дори не е знаел какво го е убило.

Хлапето помисли върху думите му, после поклати глава.

— Не те разбирам. Ти уби нейни врагове и тя уби свои врагове. Единствената разлика е в броя.

— Това е състезание или поне така трябва да бъде. Аз се състезавам с моя противник, да, но също така и със стандарта за съвършенство, който съм си изработил. Не ме интересува дали човекът, за когото работя, е на вярната или грешната страна, въобще не ме засяга. Това е принцип и е важно състезанието… Но тя — тя наруши всякакви правила. Аз се състезавам със себе си, — а тя с Господ или може би с Природата. Никой друг не може да убива така разточително. Тя не се нуждае от мен, а аз не искам да съм част от нищо, което тя прави.

— Но тя наистина има нужда от теб, иначе не би ти плащала.

Мбоя поклати глава.

— Сега има теб и й желая късмет. Колкото до мен, отивам в звездния куп Кинелус, където никой никога не е чувал за Миропомазания или Пророчицата.

— Скоро всеки ще чуе за мен — долетя глас откъм вратата. Двамата се обърнаха и видяха Пенелопа Бейли да стои там, вперила поглед в тях.

— Предполагах, че ще се появите — обади се Мбоя.

— А какво очакваше? — отвърна Пенелопа. — Даде ми клетва, а сега смяташ да я нарушиш.

— Сигурно сте знаела, че ще го направя, иначе не бихте наела него — Мбоя кимна с глава към Хлапето.

— Защо го наех, не е твоя работа.

— Така е — съгласи се Мбоя и сви рамене. — Единствената ми грижа е как да се измъкна от тази ситуация. — Той впери поглед в Пенелопа. — Можете да задържите всички пари, които трябваше да получа.

Тя поклати глава.

— Нямам нужда от пари. Наех теб. Все още не си изпълнил задачата си.

— Щом можете да виждате бъдещето, значи знаете, че напускам и нищо не може да промени решението ми. Ако ме принудите да остана сега, просто ще хвана следващия кораб оттук веднага след като си тръгнете.

— Не, няма — отвърна Пенелопа. — Няма да напускаш, докато не ти кажа, че можеш.

— Но защо? Имате Хлапето. Казва, че е по-бърз от мен, и от всичко, което знам, личи, че е прав. Нямате нужда от мен.

— Единствено аз знам от какво се нуждая — настоя Пенелопа. — Ти ми даде клетва, че ще ми служиш. Няма да те освободя от нея.

— Можете да убиете цели планети, без дори да напускате къщата си — възрази Мбоя. — Защо съм ви необходим да убивам враговете ви един по един?

— Не ти дължа никакви обяснения — студено рече Пенелопа. — Ти дойде при мен да търсиш работа. Аз те наех. И сега ти ще изпълниш условията на нашата уговорка.

— Вероятно сте ме подвела да дойда — както манипулирате всичко останало. Вие не признавате свободната воля.

— Какво правите тук? — попита Хлапето, който ги бе слушал напрегнато.

— Тук съм, за да спра Черната смърт да ме предаде.

— Ако виждате бъдещето, знаете, че нямам никакво намерение да ви предавам — Мбоя се опита да говори разумно и с равен глас. — Просто искам да се махна оттук.

Пенелопа го гледаше в очите, без да мига.

— Няма да го допусна — каза тя.

— Но защо? — настоя той.

— Казах ти: все още не си изпълнил задачата си.

— А каква, по дяволите, е моята задача?

— Да ми служиш вярно и покорно.

— Колко дълго?

— Докато вече нямам нужда от теб — отвърна Пенелопа.

— А колко време ще отнеме?

Пенелопа красноречиво вдигна рамене.

— Ден, седмица, месец, година, цял живот — или просто още един миг.

— И как ще разбера?

— Аз ще ти кажа.

Мбоя я изгледа продължително и накрая кимна.

— Добре. Но нека да е по-кратко от цял живот.

— Сега ти ли ми даваш заповеди? — Тя дори не се опита да прикрие, че й е забавно.

— Не.

— Доста бързо си промени решението — отбеляза саркастично Хлапето.

— Тя е Пророчицата — обясни Мбоя. — Ако не мога да я убедя да ме пусне, какво друго ми остава?

— Радвам се, че видя грешката си. Сега искам и двамата да дойдете с мен. Имаме работа на друго място.

Мбоя и Хлапето се изправиха, оставиха няколко монети на масата и я последваха на улицата. Слънцето беше високо в небето, сутрешната роса се бе изпарила, а въздухът се бе стоплил. Няколко коли бяха паркирани пред различните магазини, но общо взето нямаше много пешеходци.

Пенелопа се обърна наляво и тръгна на юг, а Хлапето и Мбоя я последваха. Бяха изминали половин пряка, когато тя спря.

— Какво има? — попита Хлапето. Пенелопа се обърна към него, но погледът й бе фокусиран в бъдещето.

— Ресторантът не бе подходящото място — отговори тя. — Тук, на улицата, ще разрешим нашите конфликти.

— Не разбирам.

Тя посочи Мбоя.

— Този човек се опита да ме изостави. Все още храни надежда, че ще напусне планетата веднага щом се върна вкъщи. Не мога да търпя такова неподчинение.

Внезапно Хлапето почувства дулото на звуков пистолет в ребрата си.

— Извинявай, Хлапе — каза Мбоя, — но ми дай пистолета си.

Младежът остана неподвижен за момент.

— Дай му го — обади се Пенелопа.

— Не давам оръжието си на никого.

— Ще те убие, ако не му се подчиниш — рече Пенелопа. — И каква полза ще имам от теб тогава? Дай му го.

Хлапето се поколеба още миг, после много внимателно извади лазерния си пистолет и го подаде на Мбоя.

— Благодаря, че не се държа глупаво. — Мъжът затъкна пистолета в колана си, после погледна към Пенелопа. — Мислех, че имаме уговорка.

— Нямаше намерение да я спазиш.

— И какво ще стане сега? Ще умра от удар или от инфаркт? Или ще накарате метеор да падне върху главата ми? Зная, че не мога да докосна вас, но каквото и да ми се случи, смятам да пратя и него на оня свят.

— Няма да направя нищо, за да те спра — Пенелопа се усмихна — усмивка, която го ужаси много повече, отколкото мисълта за бъдещата му съдба.

— Нима ще ме оставите просто да стигна до космодрума и да взема кораба си оттам? — усъмни се Мбоя.

— Няма да доживееш да стигнеш до космодрума.

— Нали току-що казахте, че няма да ме убиете.

— Няма — Пенелопа погледна към Хлапето. — Той ще го направи.

— По дяволите, какви ги говорите? — попита рязко младежът. — Той е опрял пистолет в ребрата ми, а вие ме накарахте да му дам своя.

— Аз съм Пророчицата — каза тя спокойно. — Не обеща ли сляпо да ме следваш?

— Да, но…

— Тогава го убий.

Хлапето се вгледа за момент в безизразното й лице. После се опита с пета да избие пистолета от ръката на Мбоя.

Мъжът очакваше това и отстъпи назад. Хлапето не го улучи и се просна на улицата.

— Стани — заповяда Пенелопа.

Младежът се изправи внимателно, без да изпуска от очи звуковия пистолет, насочен към него.

— Не ме карай да го правя, Хлапе — рече Мбоя, раздвоявайки вниманието си между младежа и Пенелопа.

— Сега го нападни — подкани го Пенелопа.

— Вие сте луда! — отвърна грубо Хлапето. — Една стъпка към него и съм мъртъв!

— Срещу кого предпочиташ да се изправиш — срещу него или… срещу мен?

Хлапето обмисли въпроса й, после се хвърли към Мбоя с животинска ярост, очаквайки да бъде мъртъв, преди да го достигне.

Мбоя дръпна спусъка, звуковият му пистолет изпука и изключи. Миг по-късно Хлапето го хвана и двамата се затъркаляха на улицата. Деряха се, удряха се, ритаха се.

Хлапето се опита да извади ножа от ботуша си, но Мбоя го изби от ръката му и той излетя няколко метра встрани. После внезапно се изправиха и тогава младежът осъзна, че се бори с по-добър противник — мъж, който владее всяко бойно изкуство, чиито крака бяха смъртоносни като ръцете му и дори повече.

Хлапето опита удар с широк замах, но Мбоя се сниши, влезе под него, нанесе му два бързи удара с юмрук в ребрата и един ритник в челюстта, който го събори на земята.

Хлапето стана веднага и най-сетне си спомни за имплантираните чипове. Повече не се опита да надвие по-тежкия си противник, а се концентрира в блокирането на ударите с ръце и крака, като в същото време правеше опити да отвърне със светкавична сръчност. Проби защитата на Мбоя три пъти, но разбра, че не постига нищо особено и че скоростта му не може да срази опитния боец. Започна да отстъпва към ножа и миг по-късно позволи на Мбоя да го ритне здраво в гърдите, което го запрати обратно на земята.

Когато този път се изправи, държеше ножа в ръката си. Мбоя го видя и застана в отбранителна позиция, но всичките му умения не можеха да го предпазят от бързината, с която Хлапето размахваше оръжието. Няколко секунди бяха необходими на младежа да го наръга два пъти в ребрата и веднъж във врата. Мбоя инстинктивно сложи ръка на последната рана и откри тялото си. Хлапето заби ножа дълбоко в корема му. Мъжът падна на земята, стенейки, като държеше новата рана с две ръце.

— Довърши работата — обади се Пенелопа, когато Хлапето отстъпи назад.

— Защо? Няма да причинява неприятности доста дълго време.

— Казах — довърши работата — повтори Пенелопа.

Хлапето изгледа Мбоя, после се обърна към Пенелопа.

— Защо?

— Защото ти казах да го направиш, друга причина не е необходима.

— Мислех, че го пазите за някаква задача.

— Той я изпълни — отвърна Пенелопа, вперила поглед в далечината. — Довърши работата.

Хлапето я погледна още веднъж, после коленичи до Мбоя, сграбчи косата му и му преряза гърлото. Мбоя изхърка веднъж и умря.

— Доволна ли сте? — Хлапето се изправи.

— Да. Доволна съм.

— За какво беше всичко това? — Той се огледа за полиция, но не откри никого наоколо. — Защо не го убихте сама?

— Защото това беше част от обучението ти — обясни Пенелопа.

— Не научих кой знае какво — отвърна сухо Хлапето.

— Научи най-важния урок: когато ти кажа да направиш нещо, трябва да го направиш, дори да е свързано с риск и смърт… Научи също, че когато ти кажа да довършиш работата, не можеш да не ми се подчиниш — тя му се усмихна, а погледът й, вместо в бъдещето, бе втренчен в лицето му. — Скоро ще ми се подчиняваш, без да се колебаеш и без да се замисляш. Тогава ще си достоен за задачите, които ще ти поставя, и за наградите, които ще получиш. Доста бързо се учиш, Нийл Кайман.

— Казах ви и преди — вече не се казвам така.

— Знам, няма да използвам повече това име. Ти доказа своята вярност и си заслужи ново.

— Добре. Радвам се, че сме на едно мнение по този въпрос.

— Да — Пенелопа мина покрай трупа на Мбоя и тръгна към колата си. — Последвай ме, Фидо.

Хлапето понечи да възрази. После се сети за болката, която му беше причинила в началото на седмицата, въздъхна и я последва.