Майк Резник
Пророчицата (3)

2.

Истинското му име бе Феликс Ломакс и той го използваше през първите двадесет и шест години от живота си. Но по Вътрешната граница имената имат свойството да се променят и претърпяват най-различни метаморфози, за да отразят пълноценно природата на мъжете и жените, които ги носят.

В началото беше пионер, един от онези високоспециализирани експерти, които откриваха нови светове за Демокрацията. Преобразуваха ги, когато бе нужно, вписваха в каталози формите на живот, проектираха заселванията, анализираха проби на почви, минерали и води, за да определят какъв тип колонисти ще бъдат най-производителни: миньори, фермери, аквакултуралисти и така нататък. Неговата специалност бе умиротворението — евфемизъм за погубването на местното население, докато се съгласи с колонизацията или докато не останат жители, които да възразяват.

През този период от живота си бе известен като Двойния Екс — лесно за запомняне кодово название въз основа на истинското му име. (Беше по-добре да не се знае истинската самоличност на участниците в умиротворителния процес в случай, че има оцелели, които да негодуват повече срещу изпълнителите, отколкото срещу политиканите в небостъргачите на Делурос VIII — средището на Човечеството, на топло и безопасно място в сърцето на самата Демокрация.)

След четири години работа по умиротворяването на извънземни жители нещо се случи на планетата Инисфри. Той никога не говореше за това, никога не го спомена в официален документ, но точно по средата на кампанията се отказа от работата си и замина за Вътрешната граница. Купи огромно ранчо на Табла II и прекара следващите две години в отглеждане на мутирал добитък — огромни 1500-килограмови екземпляри, които продаваше на Военния флот. По това време го наричаха Тъжния Феликс, защото никога не се усмихваше или шегуваше и като че ли нищо не можеше истински да го заинтересува.

Накрая потисна демоните, които го преследваха, и навлезе по-навътре по Вътрешната граница, като се върна към занаята, който владееше най-добре — убиването. За известно време се подвизаваше като Мъжа в черно — единственият цвят дрехи, които носеше, но тъй като вече имаше четирима други Мъже в черно, не след дълго си избра прякора Гробокопача и го запази. Не че някога бе копал гробове или посещавал гробища, ала щом кацнеше на някоя планета, беше само въпрос на време някой наистина да отиде в гроба.

Личността му не се промени много, той все така не се усмихваше и не се гордееше с майсторството си — странно отношение за човек с неговата професия. И все така не му липсваха клиенти. Избираше си само тези, които му бяха интересни. Така се стигна и до работата му за Ледения, превърнал се почти в жива легенда по Вътрешната граница, където повечето легенди умираха точно когато някой ги признаеше за такива.

Не знаеше много за Ледения (като всеки друг), но му бе известно, че преди време се е опълчил срещу Гадателката, също и срещу Оракула, и е оживял да разказва за това — факт, с който никой друг не можеше да се похвали. Мислеше си, че Ледения ще е последният по Границата, който ще се нуждае от защита, тъй че когато предложението дойде, прие поръчката само защото му бе интересно. По онова време не знаеше, че тази работа ще го принуди да се върне на Сивия облак, но дори и да знаеше, нямаше да е от значение.

Когато корабът му забави до субсветлинна скорост и водният свят се появи на екрана, той провери своя арсенал, избра онези оръжия, които според него щяха да са му най-полезни в местната обстановка, и поиска разрешение да се приземи върху малкия космодрум на единствения континент.

— Моля, идентифицирайте се! — каза металически глас, преодолявайки атмосферните смущения.

— Тук е „Миротворец“, с командир Феликс Ломакс, преди пет дни напуснах Последен шанс.

— Разрешението отказано!

— Защо?

— Вие сте Феликс Ломакс, познат също като Гробокопача, нали?

— Да, така ме наричат.

— Има девет издадени заповеди за арест на ваше име, всяка с обвинение в убийство.

— Още една причина да искате да ме хванете — отговори Ломакс.

— Тук няма нито един човек, който може да ви арестува против вашата воля, Гробокопачо. Предполагам, че не сте дошъл да се предадете сам на властите.

— Правилно предположение.

— Тогава разрешението се отказва. Ако се опитате да се приземите на Сивия облак, ще стреляме по вашия кораб и ще го унищожим преди да кацне.

— Един момент — каза Ломакс и прекъсна връзката. Накара компютъра да сканира космодрума и заобикалящата го местност, търсейки оръдия. Не откри нито едно. Както и очакваше, този слабо населен свят не разполагаше с отбранителни съоръжения.

— Добър опит, Сив облак — каза мъжът в черно, когато включи отново радиото. — А сега ми дайте координати за кацане.

— Отказвам!

— Приземявам се независимо дали ви харесва или не. Ако не ми дадете координати, по-добре очистете небето или рискувате сблъсък над площадката за кацане. Тук е „Миротворец“, край.

Корабът излезе от орбита, влезе в елиптичната траектория към космодрума и двайсет минути по-късно докосна земята. Като кацна, Гробокопача накара корабните сензори да сканират района за въоръжен персонал. Понеже такъв нямаше, активира множество защитни средства и най-накрая излезе през люка. Ботушите и холограмата на мъртвеца се намираха в кожената раница, преметната през лявото му рамо.

Вървя около километър, мина покрай два малки хангара и стигна до главната сграда за контрол на трафика и пътниците. Вътре работеха четирима чиновници — един мъж и три жени; никой не го погледна и не показа, че забелязва присъствието му, докато не се прокашля да прочисти гърлото си — трима от тях потрепериха нервно. Той приближи до четвъртия — сивокоса жена, и застана пред нея.

— Да? — изрече тя студено.

— Нуждая се от транспорт до града.

— Приличам ли ви на шофьор? — поиска да узнае тя.

— Ако не намеря друг, и вие ще свършите работа.

— Оставете ме на мира, господин Ломакс. Не искам да имам нищо общо с вас.

— Познавам ли ви?

— Не, но аз ви познавам — отговори жената, а в очите й се четеше омраза.

— Тогава ми кажете къде мога да намеря транспорт до града и повече няма да ви се налага да ме гледате.

— Не бих ви помогнала дори да умирахте насред улицата.

Той я изгледа продължително.

— Както искате — каза накрая. — Но преди да тръгна, налага се да изтъкна, че ако някой пипне кораба ми, ще последва експлозия и ще заличи космодрума и всичко останало в радиус от три километра.

После се обърна и излезе през главния вход. Паркингът беше почти празен — населението на планетата бе малко, а и търговията не бе съвсем оживена. Докато стоеше с ръце на кръста и се чудеше какво да предприеме, се появи малка кола. Той приближи до нея, преди шофьорът да успее да излезе, и отвори вратата откъм пътническото място.

— Какво има? — извика шофьорът, млад човек на не повече от двадесет години.

— Ще ти платя петдесет кредита, ако ме закараш до града — отговори Ломакс.

— Как пък не! — отсече младият мъж. — Дошъл съм за пратка компютърни части.

— Тя може да почака.

Ломакс седна до шофьора, извади звуков пистолет и го насочи към него.

— Това не беше молба — каза спокойно.

— Кой сте вие? — настоя шофьорът. — За какво, по дяволите, е всичко това?

— Просто един човек, който има нужда от транспорт до града. А сега, тръгвай!

— Защо не вземете въздушно такси? — попита младият мъж, докато обръщаше колата.

— Не знаех, че имате такива тук.

— Имаме. Мога да ви откарам до техния хангар.

— Не искам да те затруднявам. Просто карай.

Младият мъж го изгледа и внезапно изражението му се промени.

— Вие сте онзи, нали?

— Кой?

— Гробокопача.

— Някои ме наричат така.

— По дяволите! — възкликна младежът, като се хилеше и удряше с ръце по кормилото. — Самият Гробокопач в моята кола! — Той се обърна към Ломакс. — Защо сте тук?

— По работа.

— Кого ще убиете?

— Никого.

— Можете да ми кажете — настоя младежът. — С вас съм.

— Дошъл съм просто да поговоря с местния обущар за един чифт ботуши.

Младият човек изсумтя презрително.

— Хайде де, Гробокопачо, искате да повярвам, че сте изминал целия този път до Сивия облак само за чифт ботуши?

— Все ми е едно какво си мислиш. Просто ме откарай в града — Ломакс замълча за миг. — Но първо все пак трябва да тръгнеш.

Младият мъж подкара колата и миг по-късно вече се движеха по път, успореден на океанския бряг.

— Чудех се дали някога ще се върнете.

— Прекалено си млад, за да ме помниш.

— Бях на дванайсет при последното ви посещение — отговори шофьорът. — Видях ви да побеждавате деветима наведнъж. — Той замълча, после протегна ръка. — Казвам се Нийл. Нийл Кеймън.

Ломакс погледна ръката, после я пое за секунда.

— Аз съм Феликс Ломакс.

Нийл поклати глава.

— Вие сте Гробокопача. Къде ще отидете след това?

Ломакс вдигна рамене.

— Зависи какво ще науча тук.

Нийл се замисли, после попита:

— Искате ли компания?

— Къде?

— Там — той махна към небето. — Целия си живот съм прекарал тук, на този свят. Иска ми се да видя нещо по-различно.

— Работя сам.

— Може да съм ви от полза.

— На всеки проклет свят, на който кацна, винаги има по едно момче, което иска да се махне от родния си свят и да си създаде име по Вътрешната граница — отговори Ломакс. — Повечето от тях умират, преди гробарят да е наясно какво име да излее върху надгробния им камък.

— Аз не съм като другите.

— Да, знам. Вие всички сте различни.

— Целият ми живот е преминал на Сивия облак — продължи Нийл. — Искам да видя как е там.

— Запази си билет за следващата екскурзия. И ще живееш по-дълго.

— Не ме интересува това, което виждат туристите — възрази младият човек. — Искам да видя световете такива, каквито са, и истинския начин, по който живеят хората… Имам спестени пари. Мога да се приготвя за тръгване още днес следобед.

— Не и с мен — отсече Ломакс.

— Ще върша каквато работа ми дадете, всичко.

— Не ме интересува.

Вече се движеха към вътрешността на континента и пътят бе заобиколен от гъсти тропически гори, които оредяваха колкото повече се отдалечаваха от океана.

— Сигурно има места, където ви познават и бягат, като ви видят. Аз ще мога да ги посещавам и да събирам необходимата ви информация.

— Днес правя изключение — рече Ломакс. — Обикновено преследвам хора, а не информация.

— А аз ще мога да ги откривам за вас, да ви съобщавам навиците им или къде е най-вероятно да ги намерите. Няма да искам никакво заплащане или нещо подобно — продължи младият мъж. — Просто ми дайте шанс да се махна от този скучен малък свят и да пътувам с някого като вас.

— Възхищавам се на упоритостта ти, но отговорът остава същият.

— Правите грешка, Гробокопачо.

Ломакс вдигна рамене.

— Възможно е. Грешил съм и преди…

— Тогава ми позволете да дойда с вас!

— Но също така съм се научил да живея с последствията от грешките си — продължи Ломакс. — Въпросът е приключен.

Влязоха в малък град с една-единствена широка улица с петдесетина магазина, стар хотел и два ресторанта, единият от които посрещаше клиентите си в покрит двор. Нийл продължи до половината на улицата и спря пред един магазин.

— Ще ви изчакам тук — съобщи той.

Без да продума, Ломакс излезе от колата и влезе в магазина — топла прашна едноетажна сграда, на чиито витрини бяха изложени най-различни кожени изделия: палта, якета, колани, шапки и ботуши. Вътре бяха наредени и опънати по стените кожи.

— Да? — От задната стаичка се подаде плешив слаб мъж. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Вероятно — Ломакс отвори кожената си раница и извади единия ботуш на убития мъж. — Какво ще кажете за това?

Старецът вдигна ботуша към светлината.

— От Дракона на синия огън е.

— Вие ли сте го правил?

— Не съм чувал някой друг по Границата да ги прави — той продължи да го разглежда. — Това е специална поръчка. Няма го знака ми върху него.

— Колко ботуши изработвате по този начин?

— Около петдесет.

— И всичките от Дракона на синия огън ли?

— Не, само два-три чифта са от него.

— Добре — Ломакс извади холограмата и я показа на стареца. — Познавате ли го?

— Мъртъв ли е?

— Да. Познавате ли го?

Старецът кимна.

— Изработих му едни ботуши преди седем, може би осем месеца.

— Какво знаете за него?

— Не беше от разговорливите. Мисля, че през повечето време седя отсреща в бара, после прибра ботушите, плати ми и си тръгна.

— Остави ли име?

— Нека да проверя във файловете — старецът включи компютъра си. — Да… Казва се… Коул. Джейсън Коул.

— В брой ли плати?

— Да.

— Значи не знаете откъде е изтеглил парите?

— Вероятно от Олимп — отговори старецът. — Това е… чакай да помисля… Алфа Хайакауа IV.

— Защо мислите така?

— Той толкова хареса ботушите, че си поръча втори чифт. Поиска да му ги изпратя на Олимп.

— На какъв адрес?

— Това вече е поверителна информация, нали? — отговори старецът, вперил поглед в събеседника си.

— Аз бих я нарекъл ценна информация. — Ломакс постави две банкноти по двеста кредита на тезгяха.

— Е, след като горкият човечец е мъртъв, едва ли ще му навредя с нещо. — Старецът сграбчи алчно парите и ги прибра в кожената кесия, преметната през врата му. — Компютър, разпечатай адреса на Джейсън Коул.

Миг по-късно адресът излезе от принтера и той го подаде на Ломакс.

— Бих ви пожелал приятно преследване. Но изглежда то вече е приключило.

— Имам чувството, че току-що започва.

— Добре, в такъв случай ти пожелавам късмет, Гробокопачо.

— Познаваш ли ме? — попита остро Ломакс.

— Много трудно бих те забравил. Ти си единственото интересно нещо, случило се на Сивия облак за половин век. — Той помълча. — Не се притеснявай, няма да те издам на властите. Първо, те едва ли ще могат да те спрат да извършиш онова, което си намислил. И, второ, повечето от тези, които уби, си го заслужаваха.

— Благодаря.

— Но нека ти дам един съвет, Гробокопачо.

— Какъв?

— Прав ли съм, че смяташ да се отправиш към Олимп?

— Може би.

— На твое място бих внимавал.

— О?

Старецът кимна.

— От време на време подочувам това-онова от хората, които се отбиват тук.

— Какво си чул?

— О, не обръщам внимание на подробностите. Пък и хората са склонни да преувеличават. Но не го описват като приятно място.

— Ще го имам предвид. — Ломакс тръгна към вратата.

— Мога ли да ти продам чифт ботуши, докато си още тук? — извика старецът след него. — А може би нов кобур за всичките тези оръжия?

— Може би следващия път.

— Хора с твоята професия обикновено не живеят достатъчно дълго, за да има следващ път — рече старецът поразвеселен. — Това е второто ти посещение тук, така че вече живееш назаем.

— Следващия път — повтори Ломакс и излезе на улицата. Нийл го чакаше и веднага отвори вратата.

— Разбрахте ли това, което искахте? — попита той.

— Вероятно. — Ломакс се настани на седалката. — Поне знам къде трябва да отида сега.

— Къде?

Мъжът го погледна и се усмихна.

— На друго място.

Стигнаха до космодрума, без да продумат повече. Там Нийл спря колата.

— Сигурен ли сте, че не искате да ме вземете?

— На Сивия облак ще живееш по-дълго.

— А аз си мислех, че е важно какъв живот водиш — отвърна саркастично Нийл.

— Излъгали са те.

Младежът излезе от колата и се запъти към товарната площадка, докато Ломакс влизаше през главния вход.

Сивокосата жена, която му отказа помощта си по-рано, го изгледа, но под омразата той като че ли видя известно самодоволство, кратък триумфиращ поглед, преди маската да го прикрие.

Ломакс бавно се приближи до вратата, водеща към пистата за приземяване, като се оглеждаше внимателно. Двама механици в оловни костюми носеха предпазливо малък пакет плутоний за гориво на архаичен кораб, движещ се все още с атомен реактор. А друг екип от трима мъже поправяше няколко пукнатини и дупки на съседна площадка. Всичко останало изглеждаше напълно спокойно и безлюдно. И тогава с крайчеца на окото си, той улови кратко движение на покрива на един от хангарите. Обърна глава натам, но не забеляза нищо необичайно.

Запали пура, мързеливо се облегна на стената и продължи да оглежда площадките. Минута по-късно слънцето се отрази в нещо метално на покрива на съседен хангар.

Приближи се до видеофона, избра едно произволно име от указателя и се запъти към сивокосата жена.

— Обадете се на Джонатан Стърм и му предайте, че Гробокопача е тръгнал към него — каза й и се запъти към централния вход, преди тя да успее да отговори или откаже. — Има време до мръкване, за да оправи нещата си и да се помири с бога, на когото се кланя.

Отиде право при колата, влезе вътре и зачака Нийл. Той се върна от товарната площадка, носейки кашон с компютърни части.

— Мислех, че вече сте тръгнал — изненада се младежът.

— Промяна на плановете. Имаш ли кораб?

Нийл го погледна развеселен.

— Откъде да имам космически кораб?

— А родителите или работодателят ти?

— Да, шефът има малък кораб за четирима души.

— Тук?

— Да. В един от хангарите.

— Ще ти разрешат ли да го изкараш на площадката за приземяване?

— Предполагам.

Ломакс отдели пет едри банкноти.

— Ще се мръкне след три часа. Изкарай го тогава.

— Щом разберат, че съм ви помогнал, ще ме арестуват.

Ломакс поклати глава.

— Ще имаш достатъчно време да си изфабрикуваш алиби. Почти всички ченгета на планетата ще ме чакат в къщата на Джонатан Стърм.

— Стърм? Какво имате против него?

— Нищо — отвърна Ломакс. — Никога не съм го виждал.

— Тогава защо…

— Просто направи, каквото ти казвам, ясно ли е?

Нийл се втренчи в него.

— Да разбирам ли, че ви причакват в засада? — попита той накрая.

Ломакс кимна.

— Ще ми помогнеш ли?

— Не мога да повярвам, че някой като вас не може да се справи с тях.

— Вероятно мога — съгласи се Ломакс. — Но никой не ми плаща за това, а когато ти се налага често да рискуваш живота си, осъзнаваш колко ценен всъщност е той. Ако трябва да си проправя път със стрелба до кораба си, ще го направя. Но ако има по-лесен начин, ще го използвам. — Той замълча за миг. — Трябва да се скрия до мръкване, тогава ще имам нужда от тебе да изкараш кораба. — Вгледа се в младия мъж. — А сега — ще ми помогнеш или не?

— Да, ще ти помогна, Гробокопачо.

— Добре.

— Но при едно условие — добави Нийл.

— О?

— Вземи ме със себе си. Писна ми от тая планета.

— Вече ти казах…

Нийл му върна парите.

— Това е моята цена.

Ломакс се намръщи.

— Добре, ще те взема — каза накрая.