Майк Резник
Пророчицата (11)

10.

Когато Ледения се върна на космодрума, Хлапето го чакаше пред ресторанта.

— Всичко наред ли е?

— Малко ме боли. Хирургът използва местна упойка и действието й започва да минава.

— Незначителна цена за това да си най-бързият стрелец в галактиката — каза сухо Ледения. — Ако можеше да бъдеш и най-точният…

— Работя по въпроса — увери го Хлапето.

— Ще ти трябва доста практика.

— Практиката е за губещите. Ще го направя с чипове — той внезапно се ухили. — Не помниш ли, аз съм Силиконовото хлапе!

— Ще се опитам да не го забравям повече — отговори саркастично Ледения.

— А как мина твоят ден? — попита след малко Хлапето.

— Не много добре — намръщи се Ледения. — Никак дори.

— О?

— Няма смисъл да говорим тук. Хайде да хапнем и после си тръгваме.

Извика управителя, който ги поведе покрай многоцветен фонтан в средата на пода до усамотено място в задната част на ресторанта.

Хлапето взе веднага менюто.

— Всичко изглежда внесено. А един свят с толкова умерен климат би трябвало сам да отглежда продуктите си.

— Не е бил създаден с тази цел — отвърна Ледения.

— Но така е много по-скъпо.

— Ако живееш на Сладка вода, не се тревожиш за цените.

— Предполагам, че си прав. — Хлапето се огледа наоколо, а после разгледа и кристалните чаши за вино и вода. — Доста хубаво място.

— Бил съм и на по-хубави. Виждаш ли онези ракообразни там? — добави Ледения и посочи към аквариума със солена вода, разположен дискретно до стената.

— Да?

— Мутанти са. Идват от системата Перконоги… Не мога да произнеса името им, но са най-вкусната морска храна в галактиката.

— Никога не съм харесвал морската храна.

— Е, довери ми се — Ледения се огледа наоколо. — И всички тези картини на стената са наистина хеспоритски, а не имитация.

— Откъде знаеш?

— Наблюдавай, когато някой сервитьор минава покрай тях. Блестят навсякъде, където попадне сянката му.

— И защо така?

— За създаването на картините се използва ларвата на някакво фосфоресциращо насекомо — отвърна Ледения. — През деня изглеждат като нарисувани с маслени бои, а в тъмното блестят.

— Никога не съм знаел това.

Ледения се усмихна.

— Вероятно много неща не знаеш. Но като поживееш достатъчно, ще научиш доста от тях.

— Имам чувството, че всеки по-млад от Гробокопача не може да ти бъде полезен — каза хладно Хлапето.

— Вероятно — съгласи се Ледения. Повика един сервитьор и поръча антарианско вино. Хлапето помоли за бира.

— Знаеш ли, никога не бях виждал жив сервитьор, преди да напусна Сивия облак — отбеляза Хлапето. — А тази седмица виждам за втори път.

— Те са като повечето луксозни неща. Плащаш и получаваш — а на място като това плащаш доста.

— А… Докато не разбера какво точно ще върша по Границата, имам ограничен бюджет.

— Няма проблеми — успокои го Ледения. — Когато пътуваш или работиш за мен — а в момента правиш и двете — аз плащам.

— Толкова ли си богат?

— Всъщност да.

— И как се става богат колкото теб?

— Живей дълго и не прави нищо глупаво — посъветва го Ледения с усмивка.

— Ето пак!

— Ето пак какво?

— Това презрение към хората на моята възраст.

— Не към всички. Точно сега най-опасният човек в галактиката е двадесет и осем годишна жена на име Пенелопа Бейли. Вероятно тя е била най-опасният човек от момента, в който се е родила.

— Никога не съм чувал за нея.

— Напротив, просто не знаеш истинското й име.

— Коя е тя?

— По различно време е била известна като Гадателката и Оракула.

— Оракула? — ентусиазирано възкликна Хлапето.

— Точно така.

— Разкажи ми за нея.

— След минутка — рече Ледения, когато техният сервитьор донесе питиетата и им изреди специалитетите на деня.

Хлапето поиска обикновена пържола, а Ледения поръча ракообразно в специален сос.

— Искате ли да го изберете сам? — попита сервитьорът.

Той поклати глава.

— Доверявам се на вашия вкус.

— Много добре, господине.

— Наистина обичам морска храна — каза Ледения, след като сервитьорът се оттегли. — Сигурен ли си, че не искаш да опиташ? Винаги можеш да си поръчаш пържола.

— Не, благодаря.

— Правиш голяма грешка. Дори и само сосът си струва цената.

— Нека се върнем на Оракула — нетърпеливо рече Хлапето. — Как изглежда?

— Тя е млада жена с невероятен дар. За пръв път я срещнах преди двайсет години, когато бе малко уплашено момиче. Дори тогава двеста от най-добрите ловци на глави по Вътрешната граница не можаха да се справят с нея.

— Искаш да кажеш, че осемгодишно момиче е надвило двеста въоръжени ловци на глави? — попита скептично Хлапето.

Ледения се усмихна и поклати глава.

— Казваш го така, сякаш ги е победила в престрелка. Дарбата й не работи по този начин.

— А как по-точно?

— Вижда в бъдещето.

Хлапето се намръщи.

— И какво означава това?

— Че може да вижда бъдещето. Или по-точно означава, че вижда няколко варианта на бъдещето и чрез своите действия може да накара да се сбъдне най-благоприятният за нея.

— Как?

Ледения вдигна рамене. Струнен квартет се приближи до фонтана и изпълни стаята със своята музика.

— Не знам как го прави. Знам само, че става по този начин.

— Дай ми пример.

— Добре. Нека да приемем, че тя се крие тук, в товарната зона, а ти си нает да я убиеш. — Ледения замълча и се наведе напред. — Какъвто и подход да избереш, през който и вход да влезеш, тя ще го знае дори преди самия тебе. Ще види безкраен брой варианти на бъдещето. Може би ти я убиваш във всички, освен в три от тях. Тя ще открие какво трябва да направи, за да се сбъдне един от тези трите.

— Как? — попита Хлапето.

Ледения вдигна рамене.

— Вероятно ще е нещо просто — например да излезе от едната врата, докато ти влизаш от другата. А може и да е по-сложно — да те подтикне да застанеш под каса, като вероятността тя да падне и да те убие е едно на милион, а след това ще направи всичко необходимо точно тази възможност да се случи. Или ще види, че в един от всички възможни варианти на бъдещето умираш от внезапен инфаркт; тя ще анализира всеки елемент от това бъдеще, ще види какво го различава от останалите и ще направи това, което е необходимо, за да се сбъдне.

— Но сигурно има случаи, в които не оживява. Какво ще стане, ако обсадя сградата с петдесет стрелци?

— Вероятно ще успее да намери бъдеще, в което се спасява.

— Ха! — извика момчето и един от цигуларите го изгледа.

— Говори по-тихо. Повечето клиенти биха предпочели музиката.

— Съжалявам. Но ти каза „вероятно“. А ако все пак не успее?

— Тогава ще се предаде и ще намери начин да ти избяга след час, ден или седмица… Не всички проблеми имат непосредствено разрешение. Беше пленник на извънземен ловец на глави, прикована с верига към легло в стаята му, когато един мой приятел я намери за пръв път. — Ледения помълча. — И до днес не съм сигурен дали моят приятел наистина я е намерил или тя е изманипулирала събитията така, че да бъде намерена.

— Това се казва дарба да… как го нарече? Да вижда в бъдещето.

— Така е — съгласи се Ледения. — Именно затова Демокрацията толкова искаше да я използва.

— Демокрацията?

— Кой мислиш, че нае всичките тези ловци на глави? Само си помисли какво може да направи човек, който не само вижда, но и умее да манипулира бъдещето. Никога нямаше да загубят война или дори битка. Щяха да знаят как да организират галактическата икономика. Вероятно щяха да я водят на всеки нов свят, за да им каже дали си струва да започнат миньорски операции или не. — Той се усмихна. — И разбира се, успееха ли да я контролират, никога нямаше да загубят избори, да направят лоша инвестиция на пазара или да излъжат съпругите си, ако съществува шанс да ги хванат. Щяха да са предупредени, преди да хванат рак или някоя друга болест и щяха да вземат всички предпазни мерки.

— Започвам да разбирам — проточи Хлапето. — По дяволите, тя струва милиарди.

— Именно това си мислеха и те — съгласи се Ледения. — Затова бяха толкова настоятелни в опитите да я заловят.

— Казваш го, сякаш са сбъркали.

— Не знаеха с кого си имат работа.

Ледения понижи глас още повече, когато единият цигулар от квартета започна да се разхожда из стаята, свирейки романтични солови партии до тези маси, където можеше да спечели бакшиш.

— И какво са си мислели?

— От тяхна гледна точка това бе само едно осемгодишно момиче, което просто им се бе изплъзнало. От моя гледна точка — а времето доказа правотата ми — това дете бе останало на свобода въпреки усилията на най-голямото и могъщо правителство в историята. Доста легендарни ловци на глави я настигаха от време на време — Гробаря Смит, Оли Трите юмрука, Джими Неделята, но когато прахът се разнесе, те бяха мъртви, а тя все така свободна.

— Тя ги уби всичките? — попита Хлапето невярващо.

— Не в буквалния смисъл на думата, но бе виновна за смъртта им, сякаш лично бе натиснала спусъка. — Ледения се замисли за времето, когато за пръв път се сблъска с Пенелопа Бейли. — Въпросът бе, че тя изобщо не изглеждаше като най-опасния човек в галактиката. Приличаше на обикновено уплашено момиченце, което стиска парцалена кукла за утеха. Но в края на краищата, всички, свързани с нея — тези, които се опитваха да я заловят или убият, и онези, които я защитаваха — умряха, а тя остана на свобода.

— А ти?

— Имах късмет — Ледения потупа изкуствения си крак. — Е, едно време беше от плът и кръв.

— Но не те е убила.

— Беше доста млада и силите й все още не бяха напълно развити. Остави ме, защото мислеше, че съм мъртъв. Тогава не можеше да види толкова далеч в бъдещето, за да разбере, че ще оживея.

— И това ли бе срещата ти с Оракула?

Ледения поклати глава.

— Тогава тя бе просто Пенелопа Бейли, въпреки че някакъв извънземен, който я придружаваше — буквално я боготвореше през цялото време — и я наричаше Гадателката и за определен период това име й остана.

Сервитьорът донесе салатите им. Хлапето бутна своята настрана, но Ледения започна да яде.

— Има нужда от малко пипер — обади се той.

— Разбира се, господине — сервитьорът му подаде подправката и се оттегли в кухнята.

— А как се превърна в Оракула?

— Ами както казах, беше много млада и силите й не бяха развити напълно — отвърна Ледения. — Заедно с извънземния си приятел потърсиха подслон на планета, наречена Хадес. По някакъв начин расата там разбрала какво представлява и успяла да я затвори в стая, обградена с непроницаемо силово поле — както обясних, по това време силите й не бяха съвсем развити. — Той хапна още малко от салатата си. — Както и да е, сключили сделка с нея: да я хранят и да я запазят жива, а тя да подпомогне опитите им да останат независими от Демокрацията. Четиринайсет години от нейната килия излизали препоръки и правителството на Хадес се вслушвало в тях — така тя станала Оракула.

— А ти как се срещна отново с нея?

Ледения въздъхна.

— Дълга история. В общи линии, човек, наречен Тридесет и две, който работеше за Демокрацията — същият, с когото се видях предиобед, ме нае да я убия. — Той изяде последната хапка от салатата си и бутна чинията настрана. — И тъй като знаех каква заплаха представлява, приех поръчката, но понеже и тя ме познаваше, я прехвърлих на човек по-млад и по-издръжлив от мен.

— Не поемаш никакви рискове, нали?

— Не и когато мога да ги избегна — отвърна Ледения, без да показва раздразнение. — Нямаше да остарея, ако търсех неприятности.

Сервитьорът пристигна с обяда им и двамата замълчаха, докато не ги остави сами.

— Чудесно! — възкликна Ледения с пълна уста с морска храна. — Трябва да свикна да посещавам Тридесет и две по-често.

— Добре де — обади се Хлапето веднага щом сервитьорът се отдалечи достатъчно. — Значи нае някой друг да я убие. А ти защо отиде там?

— Трябваше да се премине през доста Сини дяволи, както наричахме онези извънземни, за да се добереш до нея — Ледения поклати одобрително глава и при следващата си хапка. — За тях беше безценна, затова бяха поставили няколко кръга охрана. Когато разбрах, че моят човек си проправя път към нея прекалено лесно, отидох да го спра.

— Да го спреш? — намръщи се Хлапето. — Защо?

— Фактът, че никой не бе в състояние да го спре или дори да го забави означаваше, че тя иска той да успее — не да я убие, а да стигне до нейния затвор. А щом тя го искаше, аз бях против.

— И ти й спаси живота?

Ледения поклати глава.

— Животът й никога не е бил в опасност. Вероятно от деня, в който се е родила.

— Но ако твоят убиец беше стигнал до затвора й…

— Ти все още не разбираш. Дори да я изправиш до тази стена — той махна ръка към стената на ресторанта — и програмираш дузина лазерни оръжия да стрелят безразборно по нея, тя ще знае кога ще стреля всяко от тях и къде ще удари лъчът му… и просто ще го избегне. А ако изстреляш толкова много лъча от толкова много оръжия, че да не може да ги избегне, тя ще намери бъдеще, в което едно от оръжията ще избухне в лицето ти, преди да успееш да задействаш останалите.

— И какво се случи на Хадес?

— Моят човек имаше информация, която й бе необходима за бягството, но бе убит, преди тя да успее да се възползва от него. — Ледения вторачи празен поглед през прозореца към площадката за кацане. — Беше дяволски добър мъж.

— Значи тя остана затворник на Хадес?

— Точно така.

— А сега отново е свободна?

Ледения кимна.

— Кога е избягала?

Ледения вдигна рамене.

— Нямам представа, Най-малко преди осемнайсет месеца.

— Как може някой да избяга от силово поле? Не знаех дори, че сме развили такава технология.

— Не сме. Жителите на Хадес не бяха хора и имаха силово поле.

— И как е избягала?

— Не знам.

— Къде е сега?

Ледения отново вдигна рамене.

— Надявах се тя да е Миропомазания, но имам чувството, че не е. Прекалено много хора са го виждали и свидетелстват, че е мъж около четирийсетте.

— Чакай малко — усъмни се Хлапето. — Не знаеш кога е избягала, как го е направила, нито пък къде е сега. Прав ли съм?

— Да.

— Тогава откъде си сигурен, че въобще е избягала?

— Защото преди осемнайсет месеца метеор се е блъснал в Хадес и е разбил целия проклет свят на парчета. Няма оцелели.

— Ами чудесно! Умряла е при удара с метеора.

Ледения поклати глава.

— Не и тя. Ако имаше едно бъдеще на трилион, в което метеорът не се сблъсква с Хадес или се разминава с планетата, или е разбит от оръжие или друг метеор, тя би намерила начин да го накара да се сбъдне.

— Няма логика. Щом е можела да го накара да мине покрай планетата, защо тогава тя е унищожена?

— Защото е било време за разплата — отвърна напълно убеден Ледения. — Малко преди удара тя е намерила начин да се измъкне от силовото поле… И както би избрала бъдеще, в което метеорът отминава Хадес, докато е на планетата, така е накарала да се сбъдне едното бъдеще на милион, в което метеорът и Хадес се сблъскват, след като тя вече не е там. Тази раса я бе затворила близо две десетилетия, няма начин да им е простила греха.

Хлапето се замисли върху думите му.

— Наистина ли мислиш, че е имала сила да го направи? — попита недоверчиво.

— Знам, че го е направила — отговори твърдо Ледения.

Най-накрая Хлапето опита пържолата си и се намръщи.

— Какво има?

— Студена е.

Ледения, който не престана да яде през цялото време на разговора им, взе последната хапка от чинията си.

— Жалко. Вероятно с месеци няма да можеш да похапнеш така добре.

— Мислиш ли, че ще те преследва? — попита Хлапето, дъвчейки парче от студената пържола.

— Не. За нея не съм нищо повече от едно насекомо. И никой не е.

— Добре — заключи Хлапето. — Остави я на Демокрацията, а ние ще се притесняваме за Миропомазания.

— След двайсет години Демокрацията все още не знае пред какво е изправена. Освен това си мислят, че е мъртва.

— Заради метеора?

— Да.

— Е, кой знае… Може те да са правите, а ти да грешиш.

— Не греша! — ядоса се Ледения.

— Добре, не грешиш. И какво мислиш да правиш?

— Нищо. Засега.

— Няма да тръгнеш след нея, нали?

— Накъде?

— Значи ще направим както предложих: ще се съсредоточим върху Миропомазания.

— Той не е нищо повече от незначителен дразнител.

— Който обаче е платил на петима мъже да те убият — изтъкна Хлапето.

— Ломакс ще се справи с него — Ледения приключи обсъждането. — Или поне ще ме предупреди, ако още някой тръгне след мен. Имаме по-важни неща, за които да се притесняваме.

Хлапето вдигна вежди.

— Например?

Ледения впери поглед в него.

— Не чу ли какво ти казах преди малко? В галактиката скита чудовище и никой друг не подозира заплахата, която представлява… Трябва да я намеря, да разбера какво име използва и колко добре е защитена.

Хлапето се намръщи объркано.

— Току-що каза, че няма да я преследваш.

— Няма. Тя знае кой съм и как изглеждам. Ще съм мъртъв, преди да успея дори да се приближа до нея.

— Тогава?

— Щом я открия, трябва да разбера какво смята да прави. — Той изгледа Хлапето още веднъж. — И тогава те вкарвам в играта.

— Мен ли?

— Искаше да бъдеш истински герой по Вътрешната граница, нали? — попита Ледения с мрачна усмивка.

— Да — внезапно се въодушеви Хлапето. — Да, искам.