Майк Резник
Пророчицата (32)

31.

Ледения се вгледа в младата жена, която го предизвикваше.

— Беше трогателно малко момиче, Пенелопа — каза той, мислейки за времето, когато я срещна за пръв път. — Малко, уплашено, уязвимо… Трябваше да те убия тогава.

Тя се усмихна.

— Нямаше да успееш.

— Сигурно — призна той. — Дори тогава умееше добре да се защитаваш.

— И все още мога. Станах по-силна през годините.

— И двамата се променихме, Пенелопа — Ледения срещна погледа й. — Ти стана по-силна, а аз по-мъдър.

— Достатъчно мъдър, за да ме убиеш? — попита развеселено тя.

— Така мисля — отвърна сериозно той.

Тя се изсмя.

— Не се нуждая от силата си, за да те унищожа. Ти не си помъдрял, просто си остарял. Ти си дебел сакат старец. Вече се задъхваш и потиш само от изминаването на последния километър и половина до къщата ми. Сърцето ти бие по-бързо, кръвта ти препуска по цялото тяло и имаш проблеми с дишането. Мога да те убия с голи ръце, Ледени.

— Погледни напред и виж какво ще се случи, ако го направиш — предложи Ледения.

— Ще умреш.

— Но не сам.

— Имаш предвид жилетката, която носиш, разбира се.

— Ако ме удариш или застреляш, ще падна. И половин секунда по-късно всяка карта на Моцарт ще е остаряла. Нося достатъчно експлозиви, за да превърна това място в център на трийсеткилометров кратер.

Тя го изгледа.

— Значи пет милиона умряха тази сутрин само за да ти позволят да се приближиш до мен с твоите планове и експлозиви — и ти наричаш мен чудовище?

— Не те наричам никак, Пенелопа. Аз съм твоят екзекутор, а не съдия.

— И си мислиш, че ще бъде толкова просто? Не ти ли хрумна, че има поне едно бъдеще, в което твоите ключове не успяват да задействат експлозивите?

Ледения почувства внезапно стягане в стомаха си.

— Блъфираш — рече той с повече убеденост, отколкото чувстваше.

Тя спокойно поклати глава.

— Нямам нужда от блъф. Можех да обезвредя експлозивите, когато си поискам.

— Но не си го направила? — намръщи се той.

— Не, Леден, не съм. — Тя го изгледа продължително. — Готов си да умреш днес, нали?

— Да.

— И аз. Нашата смърт, както и животът ни са преплетени… Но първо ми се иска да поговоря с теб.

Той я погледна изненадано.

— За какво искаш да си говорим?

— О, за много неща. Странно, свързана съм с теб чрез омраза, но те чувствам близък така, както никое друго живо същество. И единствено ти никога не си ме лъгал… Заплахата от нашествие е ликвидирана. Имаме всичкото време на света да си говорим — тя се усмихна иронично, — до края на живота си. А аз имам няколко въпроса към теб.

— Какви въпроси? — подозрително попита той.

— Простички.

— Добре, задавай ги.

— Защо всички живи същества ме отбягват? Не само хората, но и животните… дори и малките животинки.

Ледения бе страшно изненадан. Не бе очаквал точно такъв въпрос. Накрая проговори:

— Защото си различна. Защото вече нямаш нищо човешко в себе си.

— Хората не отбягват осакатените и грохналите, бавноразвиващите се и деформираните. Вземат ги в семействата си и ги обгръщат с обич и съчувствие. Защо от всички синове и дъщери на твоята раса единствено аз бях отхвърлена?

— Защото нито един от нещастниците, към които се причисли, не притежава силата да разрушава цели светове от каприз. Не само имаш тази сила, но и я упражняваш.

— Само за да се защитя. — Тя замълча за миг. — Знаеш ли, че нито едно човешко същество не ме е докосвало от деня, в който Мишката умря преди двайсет години? Нито едно!

— Не — рече Ледения, — не знаех.

— Котенцата съскат, кученцата бягат от мен — продължи тя. — Птичките отлитат. Дори влечугите в градината ми се крият в сенките, когато се появя.

— Нямам друг отговор — почувства се неудобно Ледения. От близкото поле се чу бръмченето на трактор. — Имаш ли още въпроси?

— Ти ме намрази още първия ден, когато ме видя. Защо? Какво съм ти направила?

— Не те мразя, Пенелопа — отвърна той. — Не мразиш йонната буря, която заплашва кораба ти, или потока от метеори, който бомбардира планетата ти. Ако си сам в джунглата, не мразиш хищниците, които те дебнат нощем. Нито едно от тези неща не е добро или лошо. Те просто са природни бедствия, които трябва да се преодоляват, за да се оживее… Въобще не те мразя, нито тая злоба към теб. Обвинявам те само за едно нещо — смъртта на Мишката.

— Тя предаде доверието ми.

— Ти беше дете. Не можеше да усетиш тънкостите. Не можа да схванеш какво става. — Той отново замълча за миг. — Тя те обичаше като своя собствена дъщеря. Единствената причина да е мъртва е, че никога не разбра какво точно представляваш. Мислеше си, че те спасява, сякаш ти можеш да бъдеш застреляна като обикновено човешко същество.

Пенелопа не отговори веднага.

— Не бях мислила за Мишката от доста дълго време — обади се накрая.

— Мисля за нея всеки ден — рече Ледения.

— Нима смъртта й ти причини толкова много болка?

— Да.

— Тогава съм ти върнала малко заради болката, която ти ми причини.

Ледения я изгледа, но не каза нищо.

— Тя наистина ли ме обичаше? — попита Пенелопа след кратко мълчание.

— Да, наистина.

— Чудя се дали някой някога ще ме обича пак… — изказа мислите си на глас тя.

Ледения поклати глава.

— Не, няма.

— Знам — съгласи се тя. — Знаеш ли какво е да се изправиш пред бъдеще, в което няма нито един човек, който да те обича? Бъдеще, в което всеки член на собствената ти раса те отбягва така, сякаш си някакъв звяр?

— Не — отвърна Ледения. — Не завиждам на никого, който има такова бъдеще.

— Никога не съм искала тази дарба. Леден. Всичко, което исках, е да бъда обикновено малко момиче, да играя с други момичета, да живея със семейството си. — Тя млъкна, потънала в спомени. — Собствената ми майка се ужасяваше от мен. Взеха ме, когато бях само на шест, и убиха баща ми, когато се опита да ги спре. Знаеш ли колко пъти след това съм играла с деца на моята възраст, Леден?

— Не.

— Един-единствен следобед, когато Мишката и аз се криехме от теб — каза горчиво тя. — Един следобед в целия ми живот! — Внезапно въздъхна. — И след двайсет минути те всички избягаха от мен. — Тя го погледна. — Винаги ще бягат от мен, нали?

— Малките момичета ли? — попита объркано той.

— Всички.

— Да, предполагам, че ще те отбягват.

Тя го погледна отново и само за миг неземната й безизразна маска изчезна.

— Мислех, че съм избягала от Уестърли, Калиопа, Убийствен рай и Хадес, но всъщност никога не е имало истинско бягство, нали? Моцарт е просто една по-голяма килия от тази на Хадес, а галактиката е още по-голяма килия от Моцарт.

— Не можеш да избягаш от това, което си — отвърна Ледения.

Тя пак не отговори веднага.

— Знаеш ли нещо много интересно, Леден?

— Какво?

— От всички хора, които съм познавала, откакто напуснах Хадес като зряла жена, единствено ти ме гледаш без отвращение. Със страх — да, както и се полага, и напрегнатост, но без отвращение.

— Не се отвращавам от теб — отвърна Ледения. — Да, имам различни чувства, но отвращението не е сред тях.

— Всеки друг мъж или жена го чувстваше — видях го дори на лицето на Черната смърт, а и в очите на твоя млад шпионин. — Тя въздъхна дълбоко. — Виждах го всеки ден от моя живот, дори в очите на собствената си майка.

— Съжалявам — каза искрено Ледения.

— Мислиш ме за чудовище — продължи тя. — Но ти гледаш само отвън. Повярвай ми, Леден, много по-лошо е да бъдеш Пенелопа Бейли, отколкото да се страхуваш от нея. Вдъхвам страх и омраза със самото си съществуване. Намирам се в постоянен затвор, хваната в капана на това тяло, както самото то бе пъхнато в малката килия на Хадес… Единственото ми успокоение беше Планът.

— Планът? — повтори той.

— Работя над него с години — обясни тя. — Започна да се оформя в главата ми, докато бях в килията на Хадес, а го осъществявам от момента, в който си върнах свободата.

— Какво включва? — попита Ледения. — Контрол над Демокрацията? Или премахването й?

— Дори и сега, в последния ден на нашия живот, по средата на този разговор, ти не успяваш да ме разбереш. Нямам никакво желание да управлявам никого. Нямам армия, не контролирам политици, не съм събрала несметни богатства.

— Тогава какво представлява този план? — настоя той.

Тя го изгледа равнодушно.

— Просто това — върху нито едно дете няма да тежи отново проклятието да вижда бъдещето. Има около триста мъже и жени с генетичен потенциал да родят още една Гадателка, още един Оракул, още някой като мен. Манипулирах събитията, строях и унищожавах планетни икономики, променях цели политически системи, за да не допусна тези хора да се срещнат. — Тя пак замълча. — Това е моят подарък към твоята галактика, Ледени. Нещо повече, това е дарът ми към неродените. Нито едно дете няма да бъде отблъснато от хората си, както бях аз.

Той отвърна на погледа й.

— Ти наистина си готова да умреш, нали?

— Скоро. Имам да свърша още няколко неща. — Тя затвори очи за момент, после отново ги отвори. — Позволих на Мойсей Мохамед Христос да живее и да се бие за каузата си. С разгрома му тази сутрин той повече не може да заплаши изхода на Плана. — Тя вдигна рамене, — Нека вашата прехвалена Демокрация открие дали може да управлява, или е толкова корумпирана, че времето й е отминало.

— Не знаеш ли отговора?

— Повече не се интересувам от отговора.

Внезапно тя мина покрай него, заобиколи езерото и влезе в къщата. Миг по-късно излезе с нещо малко и меко в едната си ръка.

— Като че ли се сещам за тази кукла — обади се Ледения.

Тя поклати глава.

— Нова е. Тази, която ти помниш, се разпадна, докато бях в затвора на Хадес, и разбира се, аз не помолих за друга, тъй като жените не си играят с кукли. — Тя въздъхна. — Някъде по пътя открих това, което другите винаги са знаели: че не съм жена. — Тя отново впери поглед в него. — Мисля, че е време.

Той внимателно извади оръжието си от кобура и се прицели в нея.

— Кажи си молитвата към твоя Бог — каза спокойно Пенелопа. — Вълната енергия от натискането на спусъка ще активира експлозивите ти.

— Само за секунда — рече Ледения. — Има по-добър начин.

— Мислех, че си готов да умреш. Надявах се, че не лъжеш, защото и двамата няма да преживеем този ден.

Той внимателно извади една малка капсула от жилетката си и я прикрепи към ударника на пистолета.

— Позволи ми да сваля жилетката и да я изключа.

— Защо?

— Тази бомба е повече от достатъчна да убие и двама ни. Ако жилетката избухне, ще убие десет хиляди души.

— И защо да ми пука за тях? — попита Пенелопа.

— Нека го направя заради това, което биха били за теб при други обстоятелства.

Тя помисли върху настойчивата му молба, после кимна. Той прекъсна превключвателя, свали жилетката, влезе в къщата с нея и я остави внимателно на дивана. После се върна при езерото, където Пенелопа го очакваше.

— Прицели се добре, Карлос Мендоса.

— Точно за това съм тук — отвърна той, вдигна оръжието и го насочи към сърцето й. Внезапно замръзна.

— Имам един въпрос. Вероятно ти си единственият жив човек, който може да знае отговора.

— Какъв е той?

— Можеш ли да видиш дали има живот отвъд?

— Господи, надявам се, че не! — каза тя и потръпна от погнуса.

Ледения натисна спусъка.