Майк Резник
Пророчицата (13)

12.

Конфуций IV беше незначителен свят. Състоеше се от три изоставени Търговски града, няколко почти изчерпани мини, огромни равни полета, които нямаха нито богата почва, нито достатъчно влага, и един малък град.

Градът, Нов Макау, бе доста незабележителен дори за стандартите на Вътрешната граница. Павираните му улици, някога толкова красиви, имаха ужасна нужда от поправка и затрудняваха движението както на пешеходците, така и на автомобилите. Най-големият хотел приличаше на пагода от стомана и стъкло, а стаите бяха обзаведени със същата липса на вкус. Друг хотел наподобяваше императорски дворец според представата на някого, който не беше виждал нито император, нито дворец. Улиците бяха тесни и криволичещи, с множество барове и наркотични бърлоги, а надзорът на властите — сведен до минимум.

— Наистина ми харесва — обади се Силиконовото хлапе, докато вървяха по главната улица покрай два хотела и три скъпи нощни клуба.

— Мръсен и опасен град.

— Именно затова ми харесва. Екзотичен е.

— Твоята и моята представа за екзотично доста се различават — рече мрачно Ледения.

— Само погледни мъжете на входовете на някоя от тези сгради! — възкликна развълнувано Хлапето. — Обзалагам се, че съм виждал поне половината на обявите „Търси се“.

— Вероятно — съгласи се Ледения. — Трябва да те предупредя — това не ги прави желана компания.

— През целия си живот съм общувал единствено с фермери. Тези момчета изглеждат поне по-интересни.

— Кога за последен път някой фермер ти е свил портфейла, прерязал гърлото и те е оставил да умираш насред улицата?

— Ще ми се някой да опита, особено сега, когато имам имплантирани чипове — отговори Хлапето.

— Така ли? — попита развеселено Ледения. — Добре, може би ще мога да задоволя любопитството ти.

— Какво искаш да кажеш? — напрегна се внезапно Хлапето.

— Когато завием по тази улица, върви двайсет метра след мен и ти гарантирам, че ще имаш шанса да използваш новото си подобрено „аз“.

— А ти?

— Аз? Отказах се от такива номера преди половин век.

— Имах предвид, че ако мястото, където отиваме, е опасно, защо няма да преследват теб?

— Защото искат да живеят.

Хлапето се изсмя.

— Ти си един дебел куц старец.

— Точно така.

— Тогава защо няма да те нападнат?

— Защото аз съм Ледения — дойде отговорът с толкова студен глас, че накара Хлапето да приеме по-възрастния си спътник за много по-внушителен, отколкото изглеждаше.

— И така — къде отиваме?

— На място, където дори полицията не ходи. Две преки по-нататък.

— Има ли си име?

— Кошмарната алея.

— Живописно име — отбеляза Хлапето.

— Не. Точно. — поправи го Ледения.

Продължиха още петдесет метра и свиха в странична тясна уличка.

— Това ли е Кошмарната алея?

— Скоро ще стигнем.

Минаха покрай две полуразрушени сгради и стигнаха до криволичеща алея. Внезапно местността се промени — от нещо, което Хлапето смяташе за екзотично, а Ледения — просто за развалина, се превърна в нещо, което и за двамата беше странно.

Клубовете следваха един след друг по алеята, повечето от тях със собствени викачи. Имаше наркотична бърлога, салон за залагания, бар, друга наркотична бърлога, порнографско шоу, публични домове за мъже, за жени, за извънземни и за онези, които желаеха най-големия порок-табу — секс между видовете. Таверни, всяка по-мрачна и по-долнопробна от предната, подслоняваха всички раси.

Пискливи крясъци и дрезгав смях се носеха откъм публичните домове и ужасяващи викове се разнасяха от едната наркотична бърлога. Имаше два оръжейни магазина, единият специализиран за лазерни пистолети и пушки, а другият — за метателни. Хлапето си помисли, че в никой от тях няма да намери оръжие със сериен номер. Почти на всеки пет метра се натъкваха на тяло, проснато на паважа. Някои бяха пияни, други — заспали. Ледения не им обръщаше никакво внимание.

— Мисля, че току-що видях Гущера Малой в бара отсреща — прошепна развълнувано Хлапето.

— Е, това е добро място да прекараш времето си, когато има награда за главата ти.

Няколко лица се извърнаха да проследят Ледения и Хлапето, но никой не направи опит да ги спре и дори викачите отстъпваха встрани, когато Ледения ги наближаваше.

— Изглежда те познават — смаяно промълви Хлапето.

— Във всеки случай знаят, че не трябва да ми досаждат.

— Мислех, че не си напускал Последен шанс от четири години.

— Така е.

— Тогава си оставил страхотно впечатление последния път.

Ледения не отговори, но забави крачка.

— Влизаме тук. — Той посочи един вход. — Вътре си затваряй устата и си отваряй очите на четири. Ясно?

— Да — Хлапето замълча несигурно. — За какво трябва да внимавам?

— Ще разбереш, когато го видиш.

Ледения влезе, последван от младежа.

— Добре дошли в Къщата на Ъшър — каза висок мъж, облечен в избелели дрехи. Той изгледа Ледения и пролича, че го разпозна. — Мина доста време, господин Мендоса. До нас достигнаха слухове, че сте бил убит.

— Могат да ме убият само със сребърен куршум — усмихна се неприветливо Ледения. — Мислех, че всеки знае това. — Извади банкнота от сто кредита. — Наемам една от масите до бара. Ще ми бъде офис през следващите два часа.

Мъжът сграбчи банкнотата и кимна.

— Ще получаваш по сто кредита за всеки човек, когото ми доведеш, ако имат нещо полезно за продан.

— А какво купувате?

— Информация.

— Има много видове информация, господин Мендоса.

— Кажи, че Ледения се интересува от информация, свързана с Пророка.

Мъжът потри замислено брадичка.

— Ще е по-трудно, отколкото си представяте, господин Мендоса. Откакто съм тук, съм чул да споменават Пророка само два пъти.

— Това е Кошмарната алея — натърти Ледения. — Все някой ще знае нещо. — Той извади още две банкноти. — Съобщи и по улицата. Кажи им, че ще съм тук два часа и после напускам Конфуций.

— Ще го съобщя веднага, щом ви заведа до масата.

— Няма нужда, знам пътя.

Високият мъж излезе през вратата, а Ледения се обърна към Хлапето:

— Последвай ме и не се зазяпвай!

— По какво?

— По всичко, което виждаш. Проява на лош вкус е.

Ледения го поведе през коридор-лабиринт покрай няколко полутъмни стаи. В една от тях мъже и жени, пристрастени към семето алфанела, лежаха в различни етапи на унес и кататония — зениците им разширени, очите широко отворени, лицата изкривени в кошмарни усмивки. В друга три зеленокожи извънземни, приличащи на маймуни, седяха голи на пода, заобиколени от над двеста свещи със син пламък. Всеки от тях подлагаше на дисекция малко животно. Хлапето се опита да игнорира писъците на животинките и се чудеше дали наблюдава религиозен ритуал или незаконен обяд, или и двете.

Минаха покрай още три стаи, във всяка от които хора или извънземни правеха неестествени неща, и накрая стигнаха до бара. В стаята имаше дузина равномерно разположени маси, три от тях бяха заети от почти еднакъв брой хора и извънземни. Ледения избра най-отдалечената от коридора, през който бяха дошли. Двамата мъже, които седяха до масата, само го погледнаха и бързо я напуснаха при приближаването му.

— Добре дошли отново, господин Мендоса — поздрави барманът, грамаден пълен плешив мъж с дълги щръкнали мустаци, боядисани в светлосиньо. — Доста време мина.

— Не не достатъчно — отвърна неприязнено Ледения и барманът се изсмя. — Донесете ни две бири.

Барманът кимна и миг по-късно се върна, поклащайки се, с питиетата им.

— Не мога ли все пак да ви предложа „Прашен дявол“ или „Син гигант“? — попита той, задъхан от прекосяването на стаята.

— Просто бири — каза Ледения и подхвърли два долара Мария Тереза на подноса.

— Може би по-късно?

— Може би — кимна Ледения и барманът се оттегли.

— Ама че място! — Хлапето не успя да сдържи ентусиазма си.

— Харесва ли ти тук? — попита Ледения.

— А на теб не ти ли харесва?

— Утайките по Вътрешната граница, когато паднат достатъчно ниско, идват на Конфуций IV, а най-лошите се озовават на Кошмарната алея. Ако нямах работа тук, не бих стоял и две секунди, дори и да ми плащат.

— Има такава атмосфера!

— Е, ако се изтъркаш достатъчно добре под душа, ще успееш да свалиш по-голямата част.

— Не си падаш по приключенията — усмихна се Хлапето.

— Това не е приключение, Хлапе. Това е бизнес, и то смъртоносен.

Хлапето понижи глас.

— Виждаш ли онази жена на масата ей там? Кльощавата с червената коса?

— Да.

— Мисля, че е Сали Камата.

— И?

— Убила е трийсет души, може би трийсет и пет! — развълнувано прошепна Хлапето.

— Знам.

— Познаваш ли я лично? Искам да се запозная с нея.

— Защо просто не отидеш и не й поискаш автограф? — попита язвително Ледения.

— Може би ще го направя.

— Недей.

— Защо?

— В Къщата на Ъшър не идваш да се срещаш с фермерчета, които си падат по герои. Тук се върши бизнес. Мъжът, с когото е, не я черпи просто така и не се опитва да легне с нея. И не мисля, че ще му хареса някой непознат да ги прекъсне… Може дори да помисли, че ще се опиташ да го изнудваш, когато Сали свърши това, за което й плаща.

Хлапето се замисли над думите му.

— Добре — каза кисело накрая, — Не е нужно да ми се подиграваш.

— Съсредоточи се върху бизнеса. Тук сме да открием нещо за жената, която унищожава светове толкова лесно, колкото Сали прерязва гърла.

Не проговориха близо десет минути. Тогава към тях се приближи един много нисък мъж с белези по лицето от неизлекувана кожна болест и седна на масата.

— Чух, че търсиш Пророка — каза дрезгаво той.

— Точно така — кимна Ледения.

— Колко плащаш?

— Зависи какво продаваш.

— За триста рубли Нов Сталин ще ти посоча човека, който работи за него.

— На тази планета?

— Не, но не е далеч оттук. Ще бъдеш при него за половин ден.

— А когато разбера, че не съществува или че никога не е чувал за Пророка, колко време ще ми трябва, за да те намеря? — попита Ледения.

— Лъжец ли ме наричаш? — разгорещи се мъжът.

— Не, просто лош търговец. А сега се махай.

— Няма да мръдна оттук, докато не ми платиш за изгубеното време.

— Хлапе, дай му нещо за изгубеното време.

Младежът извади звуковия пистолет толкова бързо, че дори Ледения, който го очакваше, не успя да проследи движението. За частица от секундата пистолетът бе насочен срещу главата на мъжа.

— Кога искаш да ти платим — сега или по-късно?

Мъжът го зяпаше, опитвайки се да скрие страха си, после тихо изруга и се изнесе бързо към коридора.

— Предполагам, че това се искаше от мен? — попита Хлапето.

Ледения кимна.

— Но не стреляй по никого, докато не ти кажа. Никаква работа няма да можем да свършим, ако се разчуе, че убиваме клиентите си.

— Нямаме нужда от клиенти като него.

— Разпратили сме съобщение сред отрепките на човечеството — отвърна Ледения. — Пет от всеки шестима ще са като него. Предложи им достатъчно за алкохол и секс и те ще се закълнат във всичко, ще ти продадат информацията, която уж търсиш и ще са изчезнали или мъртви, когато откриеш, че са излъгали.

— И как ще познаеш кой казва истината?

— Има си начини.

Ледения стана, върна празните чаши на бара и поръча още две бири. Преди да отпие от новото питие, до него седна добре облечен мъж с дълга руса коса.

— Ти си Ледения, нали?

— Точно така.

— Знам нещо за Пророка.

— Какво по-точно?

— Първо, това е жена.

Ледения извади руло банкноти, отдели една и я сложи на масата пред русокосия мъж.

— Продължавай.

— Тя е на Вътрешната граница.

— Къде?

— Не зная точно на кой свят. По различно време съм чувал, че е на Океана, Порт Рейвън и Примроуз.

Ледения прибави още една банкнота.

— Какво е намислила?

— Казват, че събира армия и иска да превземе някои от граничните светове.

Този път Ледения не сложи друга банкнота.

— Това не е вярно. Тя няма нужда от армия.

— Хей, казвам само каквото съм чул.

— Какво друго знаеш или си мислиш, че знаеш за нея?

— Сигурно има достъп до наистина мощни оръжия. Казват, че взривила някакъв свят на извънземни.

— Стара информация — отвърна Ледения, отказвайки да даде още пари. — Имаш ли нещо друго?

— Това е. — Мъжът прибра двете банкноти.

— Почакай малко — спря го Ледения.

— Да?

— Ще удвоя това, което ти дадох, ако ми кажеш име.

— Име ли? — озадачи се мъжът.

— Името на човека, който ти е казал, че Пророка е жена.

— Няма да ти е от полза. Мъртъв е.

— Въпреки това ще ти дам сто кредита за името му.

Мъжът го изгледа любопитно.

— Занзибар Брукс — каза накрая.

— Кой е той?

— Правеше от всичко по малко, ако разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам. Имаше ли награда за главата му?

— Да. Петдесет хиляди кредита, жив или мъртъв… Умря в някакво сбиване в бар на Порт Рейвън преди няколко месеца. — Мъжът внезапно се усмихна. — Ако знаех, че ще стане така, лично щях да му пръсна черепа и да взема наградата.

— Той е видял Пророчицата?

— Твърдеше, че я е видял.

Ледения му подаде последна банкнота.

— Благодаря.

— Удоволствието беше мое. Ако искаш да ме попиташ още нещо, ще бъда в една от стаите надолу по коридора.

Стана и се отдалечи от масата.

— Вярваш ли му? — попита Хлапето.

— На първия въпрос отговори правилно — отбеляза Ледения. — А колкото до останалото, това са просто слухове — последното нещо, от което Пенелопа Бейли има нужда, е армия. — Той отпи от бирата си. — Но ако не открием нищо друго, ще изпратим съобщение до Порт Рейвън да научим къде Занзибар Брукс е прекарал последната година от живота си.

През следващия час при тях дойдоха още двама мъже и една жена, но никой не предлагаше повече от сълзлива история колко се нуждаят от пари. Ледения се канеше да тръгва, когато висок слаб мъж влезе в стаята, огледа се и приближи масата им.

— Ти ли си Мендоса?

— Да.

— Казвам се Куин. Може ли да седна?

— Заповядай.

Мъжът на име Куин се настани.

— Кой е той? — попита, посочвайки Хлапето с глава.

— Приятел. Каквото и да имаш да казваш, можеш да го кажеш пред него.

Куин се усмихна.

— След като ми плащаш толкова добре, мога да кажа всичко пред всички.

— Не знаеш какво ще ти платя.

— Ако е по-малко от пет хиляди кредита, нямаме за какво да говорим.

Ледения го погледна изпитателно.

— Какво е това, за което мислиш, че си струва да получиш пет хиляди кредита?

Куин се облегна назад и се усмихна уверено.

— Знам къде можеш да намериш Пророчицата… Ще сключим ли сделка, или да си тръгвам?

— Ще сключим сделка.

— Все още не съм видял никакви пари.

Ледения извади рулото банкноти, отброи пет хиляди кредита и ги сложи пред него на масата.

— Започвай да говориш.

— Тя е на Моцарт.

— Моцарт? Никога не съм чувал това име.

— Една звезда в сектора Теразейн се нарича Симфония — обясни Куин. — Дали са имена на композитори на всички планети, дори на необитаемите. Бетовен и Зондхайм са газови гиганти. Моцарт е третата планета около звездата.

— И защо мислиш, че е на Моцарт? — попита Ледения.

— Защото я видях.

— Как изглежда?

— Русокоса, средна на ръст, двадесет и седем-двадесет и осем годишна, доста хубава всъщност.

Ледения побутна купчината пари към Куин.

— Какво друго можеш да ми кажеш за нея?

— Тя е доста странна дама, това поне мога да кажа.

Ледения сложи още пари върху масата.

— Продължавай.

— Работя на товарен кораб. Преди два месеца имахме проблеми с двигателя близо до системата на Симфония и влязохме в орбита около Моцарт, докато го поправим. Неколцина прекарахме един ден на планетата.

— И?

— Не е кой знае какъв свят, просто земеделска колония, която осигурява храна на половин дузина близки миньорски свята. Но тя я управлява като някаква богиня. Имам предвид, че думата й е закон и Бог да е на помощ на всеки, който не й се подчини или дори помисли да не й се подчини… Трябва да е някакъв вид мутант или нещо подобно, защото изглежда знае какво си мислят, преди те изобщо да имат представа. Опитали са се да я убият няколко пъти, но въпреки че няма телохранители, никога не са се добрали до нея. Сериозно говоря, за Бога, та аз лично я видях посред бял ден да върви през града, като че ли няма никакви грижи на тоя свят. Дори не попита какво правим там, сякаш вече знаеше.

— Откога е там?

Куин вдигна рамене.

— Четири или пет месеца.

— Защо?

— Защо какво?

— Защо е на Моцарт? Каква е целта й?

— Това ще ти струва още пет хиляди.

Ледения преброи парите и Куин алчно ги сграбчи.

— Смята да основе собствена империя по Вътрешната граница.

— Тя ли ти го каза?

— Не, но го е казала на един от Моцарт, с когото говорих.

— Сигурен ли си?

— Нямам причини да те лъжа.

— И как смята да го направи?

— Разправят, че работи доста тясно с група наемници — отвърна Куин. — Може би смята да ги използва и да превзема колониалните светове един след друг.

— Знаеш ли още нещо за нея?

— Това е всичко.

— Оказа ми голяма помощ, господин Куин. Нека ти купя едно питие, преди да си тръгнеш.

— Вече направи достатъчно за мен — усмихна се Куин и размаха парите.

— Няма да ме затрудни.

— Наистина трябва да тръгвам.

— Но аз настоявам.

— Казах ти, трябва да…

Внезапно Куин се оказа срещу звуковия пистолет на Хлапето.

— Опитай се да проявиш по-голяма благодарност, господин Куин. — Ледения се изправи. — Веднага се връщам.

Отиде до бара, прошепна нещо на пълния барман и се върна с питието.

— Заповядай, господин Куин — каза любезно той и постави чашата на масата пред мъжа.

— Ако мислиш, че можеш да ме отровиш точно тук пред всички, трябва да знаеш, че имам доста приятели.

— Колко успокоително! А сега го изпий.

Куин погледна към пистолета на Хлапето още веднъж, после много бавно надигна чашата.

— А сега го глътни — каза твърдо Ледения.

Куин затвори очи, пое дълбоко въздух и изпразни чашата на един дъх. После се облегна назад в очакване да умре в страшна агония. Когато нищо не се случи, премига бързо, наведе се напред, опита се да каже нещо и внезапно се вдърви.

— Всичко е наред, господин Куин — рече Ледения. — Можеш да чуваш и разбираш всяка дума, която изричам. Искам да те уверя, че не си отровен, нито пък имам намерение да те ограбя. Трябва просто да повторя някои от моите въпроси… Какво е намислила Пророчицата на Моцарт?

— Не знам — измърмори Куин, думите му прозвучаха леко завалено.

— И никой на Моцарт не ти е казвал, че тя мисли да основе собствена империя?

— Не.

— Но си я видял там?

— Да.

— Благодаря ти много, господин Куин — рече Ледения, наведе се напред и взе половината от парите, които му бе дал. — Ти си заслужи първите пет хиляди кредита… но не биваше да си толкова алчен. Не съм забогатял, плащайки на хора като теб. — После стана и даде знак на Хлапето.

— Сега си тръгваме, господин Куин — продължи той. — След десетина минути ще си възвърнеш контрола върху мускулите. Наркотикът, който сложих в питието ти, няма да причини никакви странични ефекти. Това е прах, който те кара да говориш истината и ще направи следващите ти няколко минути наистина приятни. — Потупа неподвижния мъж приятелски по рамото, но внезапно гласът му се снижи и вледени: — Настоятелно те съветвам да се забавляваш с тези пет хиляди кредита и да изоставиш всякакво желание да ни проследиш, когато възвърнеш способността си да се движиш.

След това заедно с Хлапето тръгнаха по коридора-лабиринт и излязоха през главния вход на Къщата на Ъшър.

— А сега какво ще правим? — попита Хлапето.

— Сега ли? — повтори Ледения. — Сега ще вървим по тези следи, докъдето можем. Ще се опитаме да научим нещо повече за Моцарт и да открием още хора, които са били там и са видели Пророчицата. После ще се заинтересуваме какво е направила, та Миропомазания да усети нейното присъствие и да реши, че тя представлява по-голяма опасност за него от Демокрацията.

— Ако е направила нещо — поправи го Хлапето.

— О, разбира се, че е направила — каза абсолютно убеден Ледения. — Просто съм изненадан, че се е досетил.

— И когато свършим всичко това, отиваме на Моцарт, нали?

— Един от нас ще отиде — съгласи се Ледения.