Майк Резник
Пророчицата (5)

4.

Олимп беше малък суров свят с твърде много планини и твърде малко обработваема земя, със солени океани, които образуваха приливни вълни, и сладководни езера и реки, пресъхващи всяко лято. На пръв поглед нямаше причина някой да иска да се засели тук, да не говорим да строи непрекъснато разширяващ се гигантски град между две от най-големите планински вериги. Но така се случи, че планетата беше разположена почти точно на средата между Демокрацията и оня сектор от Вътрешната граница, доминиран от системата Байндър. Първоначално на Олимп имаше само един Търговски град, но със засилването на търговията между Демокрацията и световете по Вътрешната граница той започна да расте във всички посоки — включително и нагоре. И един ден, без някой да знае точно как, той стана гигантски град, приютил почти два милиона души и вероятно петдесет хиляди от различни раси, пътнически и търговски център с наистина омировски мащаби. Имаше четири космодрума и два хангара в орбита, като всеки от тях можеше да побере повече от хиляда кораба, които са прекалено големи или тежки, за да кацнат на повърхността на планетата. Освен това около сто квадратни километра точно на север от града бяха отделени за складиране на жито, предназначено за Демокрацията.

Наричаха града доста подходящо — Атина, и повечето от главните пътни артерии носеха имена, взети от „Илиада“ и „Одисея“. Притежаваше много от удобствата на Демокрацията, но въпреки размерите и богатствата си все още запазваше типичните черти на търговски град. Миньори в пъстри костюми и хазартни играчи отъркваха рамене с консервативно облечени бизнесмени, мрачни ловци на глави и убийци обитаваха баровете и свърталищата на наркомани, предприемачи от всички видове постоянно правеха планове как да си поделят милиардите, подслонени в сейфовете и хранилищата на две дузини малки и големи банки.

— Ама че място е този Олимп! — възкликна Силиконовото хлапе, докато той и Ломакс крачеха по тротоара край една от главните пътни артерии. — Погледни тези сгради, Гробокопачо!

— Просто сгради — сви рамене Ломакс.

— Не си ли поразен?

— Спират слънчевите лъчи — Ломакс замълча за миг. — Изглежда като всеки друг граничен свят.

— Граничен свят?

— Между Вътрешната граница и Демокрацията — поясни Ломакс. — Има около петдесет такива.

— Е, аз никога не съм виждал нещо подобно.

— Всеки свят доста прилича на предишния. Този е малко топъл за моя вкус, а и няма да е зле гравитацията да е по-голяма.

— Харесва ми по-леката гравитация — ентусиазирано възкликна Силиконовото хлапе. — Чудесно е да усещаш, че плуваш. — Внезапно той млъкна. — Ти трябва да се приспособяваш всеки път, когато гравитацията се мени, нали?

Ломакс кимна.

— На свят като този човек често стреля над целта.

— Да, не бях помислил за това. — Хлапето се замисли за миг. — Може би ще мога да изобретя няколко чипа, които ще ти помогнат да не усещаш разликата между световете.

— Измисли такъв чип и никога няма да ти липсват приятели.

— Къде отиваме? — попита Силиконовото хлапе, докато гледаше профучаващия вагон по еднорелсова линия над тях.

— Да видим къде е живял Джейсън Коул.

— Човекът с лазера в пръста, нали?

— Точно така.

— А после?

— После ще задам няколко въпроса. Не е необходимо да идваш с мен. Можем да се уговорим да се срещнем някъде.

— И да изпусна шанса да те видя как действаш? — възкликна Силиконовото хлапе, гледайки как два безшумни хеликоптера се надпреварват за единствената площадка на близък покрив. — Няма начин.

— Няма кой знае какво действие в задаването на въпроси.

— А ако не ти отговорят?

Ломакс се отдръпна настрани, а две момчета протичаха край него, стреляйки с оръжия-играчки.

— Коул е мъртъв. Защо да не ми отговорят?

— Може би човекът, живял с него, ще е малко разстроен, че си го убил.

— Не съм го убил аз.

— Може би няма да ти повярват. В края на краищата ти си Гробокопача.

Ломакс се намръщи.

— Ако някой е живял с него, трябва да е знаел и каква работа върши — той запали тънка пура. — В този бизнес излизаш ли прекалено често, идва време, когато не се връщаш.

— Въпреки това ще дойда. Може да ти потрябва малко помощ.

Ломакс вдигна рамене.

— Не е изключено.

Силиконовото хлапе се намръщи, когато минаха покрай хотел с много жизнени среди — изглежда беше специализиран в посрещане на посетители, дишащи хлор.

— Знаеш ли, всеки път, щом си помисля, че съм те притиснал, ти ме нокаутираш с отговора си.

— О?!

— Ти си Гробокопача! Не трябва да търсиш чужда помощ.

— Когато видиш достатъчно разкъсани на парчета мъже, няма да мине много време и ще откриеш, че с радост приемаш всякаква помощ — отговори Ломакс, проверявайки всеки пътен знак, който отминаваха.

— Да, но изглежда нередно…

— Предполагам, че ще излезе кофти видеофилм — съгласи се Ломакс развеселен.

— Точно така, по дяволите — потвърди сериозно Силиконовото хлапе.

— Добре дошъл в реалния свят.

Следващите няколко минути се придвижваха в мълчание, докато булевард „Хектор“ не пресече улица „Елена“. Ломакс лесно се справи с промяната на посоката, но трябваше да подхване Силиконовото хлапе, който никога не се беше качвал на движеща се пътека и почти загуби равновесие.

— Благодаря — измърмори хлапето. — Ще бъде дяволски лош късмет да се убия още в първия си ден в нов свят.

— Не скачай — предупреди го Ломакс. — Просто стъпи с единия крак между линиите, а после се прехвърли върху другата пътна линия.

— Глупав начин за пътуване.

— По-лесен е от извървяването на осем километра.

— Всички ли светове по Границата имат такива неща?

— Почти никой от тях. Всъщност Олимп не е истински град по Границата.

— Картите казват, че е.

— О, той е по Вътрешната граница — съгласи се Ломакс, — но е прекалено устроен, прекалено цивилизован. Истинската Граница се придвижва към Ядрото, а Демокрацията поглъща световете по края.

— Именно това искам да видя. Истинската Вътрешна граница.

Ломакс посочи с палец туристическата агенция, край която минаваха.

— Заповядай!

— Мога да почакам няколко дни.

— Колко успокояващо! — Ломакс провери номера на улицата. — Наближаваме още една смяна на пътните линии. Приготви се.

Този път Силиконовото хлапе се премести почти толкова ловко, колкото и Ломакс, а след няколко минути двамата се озоваха пред хотел „Аполон“.

— Това ли е мястото? — попита Хлапето и огледа сградата от стомана и стъкло насреща.

— Ако информацията ми е вярна.

Силиконовото хлапе се намръщи.

— Кой може да живее в сгради като тази? Няма място да се завъртиш.

Ломакс го погледна развеселен.

— О, не повече от трийсет-четирийсет трилиона хора. Принадлежиш към раса на социални животни, момче.

— Не и аз. Такъв живот би ме подлудил.

Тръгнаха към главния вход. Момчето тъкмо щеше да стъпи във фоайето, когато Ломакс протегна ръка и го спря.

— Какво има? — попита Хлапето.

— Почакай, вече не си на Сивия облак.

Извънземен портиер — червенокож хуманоид, им кимна приветливо и произнесе едносрична команда, която разпръсна енергийното защитно поле на входа.

— Добре дошли в хотел „Аполон“, най-изисканата страноприемница в целия Олимп — каза той на земен език със силен акцент. — С какво мога да ви помогна?

— Дошли сме да видим един приятел — отвърна Ломакс.

— Чудесно — изрече портиерът. — Всеки трябва да има приятели.

— Казва се Джейсън Коул.

— Уви, Джейсън Коул не е тук в този момент.

— Ще почакаме.

— Няма го вече двадесет и три дни — продължи портиерът. — Може да отсъства още толкова.

— Няма проблем.

— Опасявам се, че всеки ден в полунощ опразваме фоайето. Не можете да го чакате тук.

— Дори не сме си и помисляли — успокои го Ломакс. — Ще чакаме в неговата стая.

— Не е разрешено.

— Разбира се, че е — Ломакс извади пачка едри банкноти и прокара пръсти по тях.

— Едва ли — отвърна извънземният.

— Сигурен ли си? — попита мъжът и отдели две банкноти.

— Почти.

— Колко жалко — Ломакс прибави трета банкнота.

— Освен при специални случаи — отговори извънземният, грабна парите и ги скри в униформата си. — Имате голям късмет, че този е един от тях.

— Кой номер е стаята му?

— Лично аз ще ви заведа там — рече портиерът.

— Не е необходимо.

— Напротив.

— Защо?

— Защото ако не се нуждаете от мен, за да влезете в стаята на Джейсън Коул, тогава не мога да ви оставя да се скитате из коридорите на нашия хотел без позволение.

Ломакс се усмихна.

— Ще ви следваме.

— Оттук, моля — прикани ги извънземният и се отправи клатушкайки се към асансьора. Издигнаха се плавно до четиридесет и третия етаж, после излязоха в бавно движещ се коридор и минаха покрай няколко стаи, докато стигнат до търсената от тях.

— Тук е. — Портиерът изчака сензорите на вратата да разпознаят дланта и ретината му. Накрая произнесе кода на собствения си език и вратата се отвори, откривайки вътрешността на малък апартамент. — Сега ви оставям. Но трябва да ви предупредя, че ще наредя на охраната да следи всичките ви действия от момента, в който излезете от апартамента на Джейсън Коул.

Ломакс кимна.

— Не бих и очаквал друго от най-изискания хотел в цял Олимп.

Извънземният оголи зъби в усмивка.

— Само един въпрос — извика мъжът, тъкмо когато портиерът се канеше да излезе.

Ломакс му подаде още една банкнота.

— Кой е работодателят на Джейсън Коул?

Извънземният погледна парите с почти човешка тъга.

— Не знам, господине.

— Жалко — Ломакс върна банкнотата обратно в един от многобройните си джобове.

Той и Хлапето влязоха в стаята и миг по-късно вратата се затвори след тях.

— Е — въздъхна той, — нека видим какво можем да научим за покойния господин Коул.

Ломакс влезе в спалнята и провери гардероба. Вътре имаше два доста крещящи костюма и нищо друго. В тоалетката имаше бельо, но три от четирите чекмеджета бяха празни. Банята сякаш никога не бе ползвана, а в аптечката нямаше абсолютно нищо.

Върна се във всекидневната, където завари Силиконовото хлапе да проверява библиотеката с холодискове.

— Човекът си е падал по порнографията — заяви Хлапето. — Ако е имал и други интереси, тук нищо не може да го докаже.

— Провери ли кухнята и коридора?

— Да.

— Какво откри?

— В кухнята има само малко бира, а в килера — чифт термични дрехи. Или този свят има невероятна зима, или той посещава планета, доста по-студена от тази.

Ломакс провери още веднъж стаите, прегледани от Силиконовото хлапе.

— Доколкото разбирам — заключи накрая той, — използвал е този апартамент за пощенски адрес или за някоя случайна нощ на тази планета. — Погледът му попадна върху компютърен екран, вграден в стената. — Добре, нека проверим пощата. — Отиде до екрана. — Компютър, включи се.

— Включен — отговори металически глас.

— Моля да ми дадеш цялата поща, която си получил, откакто за последен път те включих.

— Има осемдесет и седем пратки, господин Коул.

— Елиминирай рекламите.

— Има две пратки, господин Коул.

— Прочети по-старата.

— Отваряне… „Веднага след като се сдобиеш с доказателство, че задачата ти е приключила успешно, лично ми докладвай в офиса, а плащането ще се извърши по обичайния начин.“

— Кой е подписал писмото?

— Няма подпис.

— Има ли обратен адрес?

— Не.

— Чудесно — измърмори Ломакс.

— Радвам се, че сте доволен — обади се компютърът.

Ломакс изкриви лице в неразбираема гримаса.

— А сега прочети второто писмо.

— „Скъпи господин Коул, с настоящото ви уведомяваме, че сте надвишили вашия кредитен лимит от две хиляди и петстотин кредита. Докато не погасите дълга си, не можем да ви обслужваме. Моля да предприемете необходимите мерки за превеждане на парите на нашата сметка №30337, Първа планетарна банка на Олимп. Благодаря за вниманието и своевременното плащане.“

— Има ли подпис?

— Управителят.

— Има ли обратен адрес?

— Синия павилион, улица „Ахил“ №37.

— Благодаря. Изключи се.

— Това ли е следващата ни спирка? — попита Силиконовото хлапе.

— Така мисля — отвърна Ломакс. — Забеляза ли нещо необичайно в текста на първото писмо?

— Не. Само че и преди е работил със същия човек.

— Звучеше официално. Като че ли този, който го е писал, е бизнесмен и организира такива задачи през цялото време.

— Вероятно това и прави — съгласи се Хлапето. — В края на краищата, убиването е бизнес като всеки друг.

Ломакс поклати глава.

— Нямах това предвид.

— Тогава не разбирам.

— Имам чувството, че моят работодател е изправен пред напълно професионална организация, която извършва убийства всекидневно. Плащане „по обичайния начин“, и то в офиса? Това е последното място, където някой би пожелал един убиец да търси парите си — освен ако бизнесът ти не е да наемаш убийци.

— Това не ни обяснява, обаче, дали този човек е посредник или той е възложил поръчката.

— Знам.

— И какво ще правим сега?

— Нека открием какво е знаел Коул.

— Как?

— Просто ще попитаме компютъра. Може да имаме късмет. — Ломакс се обърна към екрана. — Компютър, включи се.

— Включен.

— Моля да ми прочетеш последното писмо, което съм пуснал от този адрес.

— Направено… „Кажи на Миропомазания, че приемам задачата при обичайното заплащане.“

Ломакс се намръщи.

— Миропомазания?

— Точно така.

— Закъде е адресирано това писмо?

— Електронна пощенска кутия №804432.

— На чие име е регистрирана?

— Проучено… Не съм в състояние да извлека тази информация, господин Коул. Собственикът на пощенската кутия е помолил името му да не се изписва.

— Има ли начин да науча кой е собственикът?

— Ако сте законен кредитор, можете да отидете в Съда за молби и жалби и да попълните формуляр №86-Ф. След съответно разследване властите ще ви разкрият името му.

— Няма ли по-бърз начин?

— Не, господин Коул.

— Благодаря, компютър. Изключи се.

— Миропомазания? — повтори Хлапето, когато екранът потъмня. — Чувал ли си някога това име?

— Не.

— А твоят работодател?

— Щеше да ми каже, ако го е срещал.

Настана кратко мълчание, нарушено от Силиконовото хлапе.

— А сега отиваме в Синия павилион, нали?

Ломакс кимна.

— Сега отиваме в Синия павилион.