Стивън Кинг
Романът на Лизи (9)

2.

Вратата на кабинета й зееше отворена. На пода на коридора се очертаваше ярък четириъгълник — лампата бе запалена. Последния път, когато Лизи идва тук, излезе засмяна и не помнеше дали е затворила вратата след себе си. Мислеше си, че осветлението не е включено — по дяволите, изобщо не се сещаше да е запалила лампата. От друга страна обаче, по едно време бе абсолютно сигурна, че сандъчето на Доброто мамче се намира на тавана, нали? Може би някой от помощниците на шерифа бе идвал и беше оставил лампата включена. Предполагаше, че е напълно възможно. Предполагаше, че всичко е възможно.

Притискайки сандъчето към корема си, сякаш се стараеше да го защити, тя се приближи до отворената врата на кабинета и надзърна вътре. Помещението беше пусто… изглеждаше пусто… но…

Без каквато и да било боязън погледна в процепа между касата и вратата. „Зак Маккул“ не се спотайваше там. Никой не се спотайваше. Ала щом огледа по-внимателно кабинета, видя, че на дисплея на телефонния секретар отново блести яркочервена единица. Тя пристъпи прага, пъхна под мишница кедровата кутийка и натисна бутона „PLAY“ със свободната си ръка. След миг спокойният глас на Джим Дули изпълни помещението:

— Госпожа, мислех си, че вчера сме си уредили среща в осем вечерта. Сега виждам ченгета наоколо. Май не разбираш колко е сериозна работата, въпреки че според мен наличието на умряла котка в пощенската кутия е трудно да се изтълкува неправилно. — Той замълча. Лизи се взираше в телефонния секретар като хипнотизирана. „Чувам го как диша“ — помисли си тя. — Ще се видим скоро, госпожа.

— Майната ти — прошепна Лизи.

— Знаеш ли, госпожа, това не е никак… възпитано — каза Джим Дули и за миг тя си помисли, че телефонният секретар й отговаря. После осъзна, че е проговорил някой, който стои зад нея. За пореден път я връхлетя усещането, че се намира в някой от своите сънища; рязко се обърна и…

3.

…беше смаяна от невзрачността му. Стоеше на прага на малкия й, така и неизползван по предназначение кабинет в обора, с пистолет в едната си ръка и нещо, което наподобяваше пакет с обяд в другата, и въпреки това Лизи не бе сигурна дали би го разпознала при очна ставка, ако се намира сред мъже с работни дрехи в цвят каки и бейзболни шапки с надпис „Портланд Сий Догс“. Лицето му беше издължено и ненабраздено от бръчки, очите му бяха яркосини — лице на милиони янки, без да говорим за шестте или седемте милиона жители на планините от Средния и Далечния юг. Бе висок около метър и осемдесет, изпод шапката му стърчаха тьмноруси кичури.

Лизи погледна черното око на пистолета и краката й се подкосиха. Не беше някаква играчка, а истинско „пушкало“ — голям автоматичен (или поне тя го взе за такъв) пистолет, чиито куршуми със сигурност правеха големи дупки. Приседна на ръба на писалището. Ако бюрото не беше тук, със сигурност щеше да падне по задник на пода. За момент бе почти сигурна, че ще се подмокри, ала за щастие това не се случи. Поне в този момент.

— Вземи, каквото искаш — прошепна; устните й бяха изтръпнали, сякаш й бяха инжектирали новокаин. — Вземи всичко.

— Да се качим горе, госпожа — промърмори той. — Там ще си поговорим.

Мисълта да се окаже насаме с този човек в кабинета на Скот я изпълни с ужас и отвращение.

— Не. Вземи ръкописите и изчезвай! Остави ме на мира!

Той търпеливо я наблюдаваше. Отначало беше помислила, че неканеният гост е на трийсет и пет, но сега забеляза бръчиците около очите и устата му и реши, че е поне с пет години по-стар.

— Ще се качим горе, госпожа, освен, ако не искаш още от сефтето да получиш куршум в крака. Тогаз разговорът ни ще е много болезнен за тебе, щото в стъпалото има сума ти кости и сухожилия.

— Няма… няма да посмееш… заради шума от изстрела… — С всяка следваща дума гласът й се отдалечаваше. Сякаш се намираше във влак, потеглящ от гарата, и се подаваше от прозореца, махайки й за довиждане: „Чао-чао, малка Лизи, гласът ти те напуска, скоро ще онемееш.“

— Шумът хич не ме притеснява — заяви Дули, който явно се забавляваше от ситуацията. — Най-близките ти съседи ги няма — сигурно са отишли на работа, — а домашното ти полицайче духна по някаква работа. — Усмивката му помръкна, ала веселото изражение остана. — Нещо пребледня. Май като ме видя, изпадна в шок. Сигур, ей-сегичка ще припаднеш, госпожа. Таман ще ми улесниш работата.

— Стига… стига си ме наричал… — Щеше да каже „госпожа“, но изведнъж я обгърнаха огромни тъмносиви криле. Ставаха все по-тъмни и преди да почернеят и да закрият целия заобикалящ я свят, Лизи видя как Дули затъква пистолета в колана си („Дано си простреля топките — помисли си. — Де такъв късмет.“) и се хвърля към нея, за да я подхване. Така и не узна дали е успял, понеже изгуби съзнание.

4.

Почувства как нещо гали лицето й и първата й мисъл беше, че я ближе някакво куче — навярно Луиз. Да, обаче колито Лу бе живяло в техния дом в Лисбон Фолс, а този град бе останал далеч в миналото й. Двамата със Скот никога не бяха имали куче, защото нямаха деца, а едното се съчетаваше с другото тъй естествено, както фъстъченото масло с филия препечен хляб или ягодите със сме…

„Ще се качим горе, госпожа… освен ако не искаш още от сефтето да получиш куршум в крака.“

Това бе достатъчно, за да я върне в реалния свят.

Отвори очи и видя, че Дули е клекнал до нея с влажна кърпа в ръка, наблюдавайки я с яркосините си очи. Опита се да откъсне поглед от тях. В същия миг прозвънна метал, а тя почувства тъпа болка в рамото, сякаш нещо внезапно се обтегна и я спря.

— Ох!

— Не се дърпай, инак ще те заболи — каза й Дули със загрижен тон, сякаш това бе най-обикновеното нещо на света. И Лизи предполагаше, че за извратената психика на този човек навярно наистина беше така.

От тонколоните на стереото на Скот звучеше музика… за пръв път от Бог знае колко време — навярно, откакто съпругът й бе писал за последен път, което беше през април или май 2004 година. Лизи веднага разпозна парчето — „Уейморски блус“. Не беше изпълнението на стария Ханк, а някаква кавърверсия, вероятно на група „Крикетс“. Звукът не бе усилен „до дупка“, както правеше Скот, но пак бе достатъчно шумно. И тя можеше да отгатне

(„Ще направя да те заболи на ония места…“)

защо господин Джим „Зак Маккул“ бе включил уредбата. Не искаше

(„…дето не си давала на момчетата в училище да ги пипат“)

да мисли за това — искаше само отново да изпадне в несвяст, — ала не бе в състояние да стори нищо по въпроса. „Мозъкът е маймуна“ — често казваше Скот и тя си спомни откъде е фразата, докато седеше на пода в нишата, служеща за барче, с ръка, очевидно закопчана с белезници за водопроводната тръба: „Войници-псета“ на Робърт Стоун.

„Излез пред класа, малка Лизи! Ако изобщо можеш да помръднеш.“

— Страхотно парче, а? — попита Дули, присядайки по турски пред нишата. Кафявият хартиен плик лежеше на пода между коленете му, а пистолетът — близо до дясната му ръка. — И толкова истинско… — добави прочувствено.

— Знаеш ли, направи си голяма услуга, като се капична. — Тези думи бяха произнесени с типичен южняшки изговор, който приличаше изключително много на акцента на дребния бъзлив фукльо от Нешвил.

Дули извади от плика еднолитров буркан от майонеза „Хелман“. Вътре сред някаква прозрачна течност плуваше бяло парцалче.

— Хлороформ — гордо обяви той. Смайли Фландърс говореше по същия начин, когато разказваше за елена, който бе застрелял. — Беше ми обяснено как действа от един тип, който твърдеше, че разбира много от тия работи. Рече много да внимавам, щото човек можел лесно да оплеска нещата. В най-добрия случай щеше да те цепи главата, госпожа. Аз обаче знаех, че няма да искаш да се качим горе. ’Туцията ми рядко ме лъже.

Той се усмихна и я посочи с изпънат показалец, имитирайки пистолет, а от стереото зазвуча „На хиляда мили отникъде“ в изпълнение на Дуайт Йоакам. Явно Дули бе намерил един от компактдисковете, които Скот си бе компилирал сам.

— Може ли чаша вода, господин Дули?

— Моля? Да, разбира се. Гърлото ти пресъхна, а? Съвсем нормална реакция след подобен шок… — Той се надигна, оставяйки пистолета там, където си беше — най-вероятно извън обсега на ръката й, дори и да обтегнеше веригата на белезниците до краен предел. А идеята да се опита и да не успее определено не й допадаше.

Дули завъртя крана и тръбите загъргориха и засъскаха. След няколко секунди Лизи чу как чешмата започна да плюе вода. Да, пистолетът най-вероятно бе извън обсега й, но чаталът на „Зак Маккул“ се намираше точно над нея, на не повече от трийсетина сантиметра. И едната й ръка беше свободна.

Дули сякаш прочете мислите й.

— Пробвай да ми фраснеш камбаните, ако те сърбят ръцете — подхвърли. — Ама аз съм с войнишки кубинки, а твоите ръце са празни. — Това прозвуча като: „Твоите р’це с’пра-а-азни.“ — Бъди умна, госпожа, и си изпий водата. Малко е ръждива от крана, ама скоро ще се избистри.

— Изплакни чашата, преди да я напълниш — промърмори тя. Гласът й хриптеше, сякаш всеки момент щеше да я изостави. — Отдавна не е използвана.

— Дадено, госпожа — усмихна се той. Самата любезност. Напомняше й на местните жители… На собствения й баща… И на Герд Алан Коул, естествено — Герд Алан Коул, който бе стрелял по Скот. Изкушаваше се да протегне ръка й да му извие топките, задето я тормозеше, ала в крайна сметка се отказа.

„Зак Маккул“ се наведе и й подаде чаша, пълна с вода, която, макар и да бе малко мътна, все пак изглеждаше достатъчно чиста за пиене. Боже Господи, изглеждаше направо прекрасно!

— Вземи я бавно и внимателно — наставнически заяви Дули. — Ще ти я дам, ама ако я хвърлиш по мене, ще ти строша глезена. Уцелиш ли ме, ще ти строша и двата, даже да не ми потече кръв. Не се шегувам. Ясно?

Тя кимна, взе чашата и заотпива на малки глътки. Междувременно Дуайт Йоакам бе заменен от стария Ханк, който взе да задава вечните въпроси: „Защо не ме обичаш както преди? Защо се държиш с мен като с вехта обувка?“

Дули приклекна до нея — задникът му почти докосваше високите токове на ботушите му, едната му ръка обгръщаше коленете му. Приличаше на фермер, който наблюдава как кравата му пие вода от поточето, Лизи предполагаше, че е нащрек, но не и в „пълна бойна готовност“. Не очакваше пленницата да запрати по него тежката чаша, а тя не искаше глезените й да бъдат строшени.

„За жалост така и не взех първия, най-важен урок по пързаляне с кънки — помисли си тя. — А всеки вторник на централната пързалка в Оксфорд организират вечер на самотниците.“

След като утоли жаждата си, Лизи подаде чашата на Дули. Той я взе и я огледа внимателно от всички страни:

— Не щеш ли ти-и-ия… тези… две последни глътки, госпожа? — Сякаш не казваше „глътки“, а „гладки“, отбеляза тя наум и в същия миг бе озарена от пробляськ на собствената й ’туиция: увлечен в ролята на добряк, Дули преиграваше. Може би съзнателно, а може би не. И когато ставаше въпрос за произношение, той се стараеше прекалено много да говори като южняк. Имаше ли значение? Вероятно не.

— Вече не съм жадна.

„Зак Маккул“ допи останалата вода. При всяка глътка адамовата му ябълка пълзеше нагоре-надолу под кожата на мършавия му врат. Накрая я попита дали се чувства по-добре.

— Ще се почувствам най-добре, когато си тръгнеш.

— Става. Ще гледам да не ти отнема много време.

— Той затъкна пистолета в колана си и се изправи. Коленете му изпукаха и Лизи отново си помисли (с голяма доза изумление): „Не е сън. Случва се наистина.“ Междувременно Дули изрита машинално чашата и тя се търкулна по белия килим. — Не мога да се мотая тука, госпожа — добави и повдигна панталоните си. — Твойто полицайче скоро ще цъфне, а и доколкото ми е известно, някоя от сестричките ти също може да се отбие, нали така?

Лизи не отговори.

„Зак Маккул“ вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Добре, де, твоя воля“ м се подаде от нишата. Моментът беше почти сюрреалистичен за Лизи, понеже беше виждала как Скот много пъти прави същото — опира се с ръце на дървената рамка, в която нямаше врата, стъпил върху дървения под на нишата, а главата и горната част на торса му се подават в кабинета. Скот обаче никога не бе носил дрехи в цвят каки — до самата си смърт остана заклет почитател на сините дънки. И темето му не беше олисяло. „Мъжът ми умря дълго преди да започне да оплешивява“ — помисли си тя.

— Много готино местенце — отбеляза Дули. — Какво е? Преустроен сеновал? Модернизиран плевник?

Лизи отново предпочете да не отговори.

Натрапникът продължи да се навежда, поклащайки се леко напред-назад, като хвърляше бързи погледи вляво и вдясно. „Властелин на всичко, що съзира“ — каза си тя.

— Невероятно готино местенце — продължи Дули. Както и очаквах. Имаш три стаи, какви ти стаи, направо салони, и над всяка покривът е остъклен, та да е светло. В нашия край викаме на тия жилища „вагони“, но туй местенце изобщо не прилича на вагон, прав ли съм?

Лизи пак мълчеше.

Той се обърна към нея със сериозно изражение.

— Не го мразя, госпожа… или вас, след като той вече е хвърлил топа. Лежал съм в затвора „Гористата планина“. Професорът може да ви е споменавал за това. И именно вашият съпруг ми помогна да издържа и да преодолея трудностите. Прочетох всичките му книги и знаете ли коя ми хареса най-много?

„Естествено, че «Стръвни дяволи» — помисли си Лизи. — Сигурно си я чел девет пъти.“ Ала Дули я изненада.

— „Дъщерята на моряка“. И не само ми хареса, госпожа — направо се влюбих в нея. Откак ми попадна, всяка година я четях по два-три пъти и знам наизуст цели откъси. Да ти кажа ли коя част ми харесва най-много? Когато Джийн най-накрая събира кураж да се опъне на баща си и му вика, че заминава, пък каквото ще да става. Знаеш ли какво казва на дъртото копеле, да ме прощаваш за грубата дума?

„Че той никога не е разбирал дълга на любовта“ — помисли си Лизи, но не го каза на глас. Дули явно нямаше нищо против; вече се бе пренесъл в книгата.

— Джийн вика на стареца, че никога не е разбирал дълга на любовта. Дългът на любовта! Гот, а? Мнозина са го чувствали, ама успявал ли е някой да го изрази! Твоят мъж, госпожа. Затуй другите трябва да си траят — туй ми рече професорът. Господ трябва много да е обичал мъжа ти, госпожа, за да му даде такъв дар. — „Зак Маккул“ погледна към тавана и жилите на врата му се изопнаха. — ДЪЛГЪТ! НА ЛЮБОВТА! Онези, които Бог обича най-много, Той ги прибира при себе си. Амин! — извика и наведе глава, при което портфейлът изскочи от джоба му и увисна на верижката си. В това нямаше нищо чудно — хората като Дули винаги носеха портфейлите си на верижка, закрепена за колана им. Когато отново вдигна глава, той добави: — Заслужаваше хубаво местенце твоят мъж. Дано му е харесвало, когато не се е пънел над писанията си.

Лизи се замисли за Скот, седнал пред бюрото си, което наричаше Големия Джъмбо Дъмбо — за Скот, който седи пред големия монитор на макинтоша си и се смее на нещо, което току-що е написал. Гризе пластмасова сламка или ноктите си, а понякога припява на оглушителната музика. Пъха длани под мишниците си, при което се получават звуци, наподобяващи пърдене. Ето как се „пънеше над писанията си“. Обаче тя не изрече мислите си. Междувременно старият Ханк отстъпи място на своя син и от тонколоните прозвуча „Уискито води към ада“.

— Отвръщаш ми с мълчание? — повдигна вежди Дули. — Е, твоя воля, госпожа, но няма файда. Рано или късно те очаква наказание. Няма да ти пробутвам лафове от рода на: „Това ще ми причини повече болка, отколкото на тебе“, но ще ти кажа, че за краткото ни познанство взех да те харесвам заради куража, а това е кофти за двама ни. Обещавам да не проявявам голямо усърдие, щото не искам да пречупя бойкия ти дух. Обаче… имахме уговорка, а ти не я спази.

„Уговорка?“ Побиха я тръпки. За пръв път осъзнаваше истинските мащаби на безумието на Дули, съзираше лудостта му в цялата й дълбочина. Сивите криле отново започнаха да се спускат над нея, но този път тя им се опълчи с цялата ярост, на която бе способна.

„Зак Маккул“ чу издрънчаването на белезниците (навярно ги бе донесъл в плика заедно с буркана от майонеза) и се обърна към нея.

„Спокойно, миломое, спокойно — прошепна й Скот. — Поговори с него — отвори голямата си незамлъкваща уста.“

Едва ли бе съвет, от който Лизи се нуждаеше. Знаеше, че докато разговорът продължава, наказанието се отлага.

— Виж какво, господин Дули. Никаква уговорка не сме имали — май си в грешка. — Видя, че веждите му се повдигат в недоумение, а лицето му помръква, и побърза да продължи: — Понякога е трудно човек да съобрази за какво става въпрос, когато говори по телефона, но вече съм готова да работя с теб. — Преглътна шумно и сърцето й сякаш подскочи чак до гърлото й. С удоволствие би изпила още една чаша вода, ала усещаше, че сега не е най-подходящият момент за подобна молба. Приведе се, вгледа се в пронизващите му очи — синьо се срещна със синьо — и заговори с цялата искреност, на която бе способна в този момент. — Искам да кажа, че ти изрази позицията си. И знаеш ли какво? Преди малко гледаше точно към ръкописите, които твоят… ъ-ъ-ъ… твоят колега искаше да получи. Забеляза ли черните шкафове в централното помещение?

Той продължи да я гледа с вдигнати вежди и устни, разтегнати в скептична усмивка… но вероятно по този начин даваше да се разбере, че е готов на сделка. Лизи леко се обнадежди.

— Бая кашони имаше и на долния етаж — отбеляза Дули. — И като гледам, май са пълни с романите му.

— Там… — започна тя, ала внезапно замлъкна. Какво щеше да му каже? „Там има буми, а не книги?“ Дули едва ли щеше да разбере. „В тези кашони са шегите на Скот — нещо като прашеца, предизвикващ сърбеж, или повръщано от пластмаса.“ Виж, това щеше да го разбере, но дали щеше да повярва?

Натрапникът продължаваше да се усмихва скептично, ала изражението му вече не казваше: „Готов съм на сделка“, а нещо друго: „Продължавайте, госпожа, да видим какво ще измислите тоя път.“

— Там има само индигови копия, ксерокопия и неизползвани бели листове. — Думите й прозвучаха като лъжа (наистина лъжеше), но какво друго можеше да каже? „Прекалено си откачен, за да проумееш истината, господин Дули?“ Тя побърза да продължи: — Материалите, които иска Лудбоди — качествените материали — са тук. Непубликувани разкази… копия от писмата му до други писатели… техните писма до него…

„Зак Маккул“ отметна глава и се засмя:

— Лудбоди! Госпожа, ти се оправяш с думите не по-зле от мъжлето си! — Смехът му утихна, но въпреки че усмивката не напусна устните му, пламъчето на веселостта угасна в погледа му. Очите му сякаш се бяха превърнали в късчета лед. — И какво си мислиш, че ще направя? Ще отскоча до Оксфорд или Меканик фолс, ще наема фургон и после ще се върна, за да натоваря хартийките? А ти ще помолиш някое от помощник-шерифчетата да ми помогне с хамалогията!

— Аз…

— Трай, ма! — Той я посочи с пръст и усмивката му се изпари. — Като се върна, тука ще чакат дузина ченгета да ме закопчаят и да ме окошарят още десет години, задето съм ти повярвал.

— Но…

— Освен това се бяхме разбрали за друго. Бяхме се разбрали да се обадиш на стария Лудбоди — eгa ти готиния прякор — той да ми изпрати писмо по мейла с предварително уговорен текст, след което да дойде и да вземе книжата. Нали?

Изглежда, Дули си вярваше. Иначе защо продължаваше да й говори така, след като бяха сами?

— Мадам? — загрижено попита Дули. — Госпожа? Ако нещо го караше да лъже дори когато бяха сами, може би той изпитваше необходимост да бъде лъган. А ако това бе вярно, задачата й бе да установи контакт с онази хипотетична част от съзнанието на „Зак Маккул“, която още не бе засегната от безумието му.

— Дули, изслушай ме, ако обичаш. — Тя понижи глас и заговори съвсем бавно. Така говореше със Скот, когато съпругът й всеки миг щеше да избухне, било поради негативна рецензия на негов роман, било заради спукана водопроводна тръба. — Професор Удбоди няма как да се свърже с теб и дълбоко в себе си ти го знаеш. Аз обаче мога да се свържа с него. Всъщност вече го направих. Снощи му се обадих по телефона.

— Лъжеш! — отсече Дули, но този път думите й бяха верни… и той го знаеше, затова се изнерви. Лизи искаше да предизвика обратната реакция — окончателно да го успокои, — ала въпреки това реши да продължи, надявайки се, че ще съумее да достигне до разумната част от съзнанието на Джим Дули.

— Не лъжа — отвърна. — Ти ми даде телефонния му номер и аз му се обадих — добави, без да откъсва поглед от сините му очи. Влагаше максимум искреност във всяка дума, понеже така и така вече се бе отправила към Страната на лъжите. — Обещах да му дам всички ръкописи и го помолих да ти го съобщи, но той отвърна, че не може, защото нямало как да се свърже с теб. Каза, че първите му две писма стигнали до твоя електронен адрес, но после взели да се връщат, защото…

— Единият лъже, а другият маже — каза Джим Дули, а после всичко се случи с такава бързина и жестокост, че у Лизи се създаде усещане за нереалност. Всеки миг от насилието, което последва, се вряза в паметта й до края на живота й, както звукът от хрипливото му дишане и ризата му в цвят каки, между чиито копчета се виждаше бялата му тениска. Той я зашлеви през лицето първо с дланта си, а после с опакото й — отново и отново, и отново. Общо осем удара — осем удара, нанесени в бърза последователност и въпреки че на ръката му нямаше пръстени (за което Лизи беше благодарна), след четвъртия и петия на устните й изби кръв, след шестия и седмия бликна навън, а след осмия, който улучи носа й, шурна и оттам. По това време тя вече крещеше от болка и от страх. Главата й се удряше в долната част на умивалника, ушите й бучаха. Чуваше воплите си: умоляваше го да престане, да вземе всичко, което иска, и да престане, само да престане. Дули спря да я удря и Лизи се чу да казва:

— Ще ти дам ръкописа на новия му роман, последния му роман, готов е, завършен е месец преди смъртта му и Скот дори не го е редактирал — истинско съкровище, Лудбоди ще бъде на седмото небе. — Тя имаше време да си помисли: „Много изобретателно, скъпа, но какво ще правиш, ако клъвне?“ ала Джим Дули нямаше никакво намерение да клъвва. Стоеше на колене пред нея, дишайки тежко (на горния етаж беше доста горещо и ако бе знаела, че ще я бият в кабинета на Скот, първата й работа щеше да бъде да включи климатика), и отново ровичкаше в кафявия плик. Под ръкавите на ризата му тъмнееха големи кръгове от пот.

— Госпожа, ужасно съжалявам, че ми се налага да го направя, ама се радвай, че оная ти работа няма да пострада — каза той и тя успя да забележи две неща, преди извергът да разкъса блузката й и да счупи предната закопчалка на сутиена й, при което малките й гърди изскочиха навън. Първото беше, че Дули изобщо не съжаляваше, а второто — че държеше нещо, което бе взел от нейното „Чекмедже за всичко“. Скот наричаше тази джаджа „юпи отварачката на Лизи“. Това беше комбинираната й отварачка за консерви с масивни гумирани ръкохватки.