Стивън Кинг
Романът на Лизи (2)

2.

Разгърна алманаха на университета. При отварянето гръбчето на томчето изпука — звукът беше като от изстрел с пистолет. Лизи изненадано ахна и изпусна книгата. После се засмя (гласът й леко трепереше) и възкликна:

— Ама че съм загубена!

От томчето изпадна сгъната страница от вестник — пожълтялата хартия беше станала чуплива. Лизи внимателно я разгърна и видя снимка на младеж на около двайсет и три години, който изгледаше потресен и замаян. В дясната си ръка държеше лопатка с къса дръжка. Върху сребърната метална част бяха гравирани думи които не можеха да се разчетат на снимката, но тя ги помнеше: ПЪРВА КОПКА, БИБЛИОТЕКА ШИПМАН.

Младежът се… сякаш се взираше в лопатката, но по изражението му и по странната му поза личеше, че той няма представа какво вижда. Можеше да е артилерийска граната, дръвче-бонзай, детектор за отчитане на радиацията или порцеланово прасенце-касичка; можеше да е камшик, любовен амулет или широкопола шапка от кожа на койот. Можеше да е пенисът на старогръцкия поет Пиндар. Лизи бе готова да се обзаложи, че той не осъзнава как в лявата му ръка се е вкопчил униформен човек, сякаш предрешен като пътен полицай (също запечатан завинаги на неясната фотография) — без оръжие, само с портупей и с уста, която Скот, заливайки се от смях и забелвайки очи, би нарекъл „дяволски грамаданско отверстие“. Усмивката му също беше дяволски грамаданска — усмивка на безкрайно облекчение, която сякаш казва: „Синко, докато имам някой и друг долар в джоба и се засечем в някой бар, никога няма да се ръсиш за пиячката.“ Зад тях се виждаше Дашмиел, дребният южняшки фукльо, който беше прелетял през живота й като метеор.

Беше ли видяла как щастливият служител от охраната на кампуса разтърсва ръката на замаяния младеж? Не, обаче…

Ей, дечица… я кажете… искате ли да видите снимка като илюстрация от детска книжка, например как Алиса пада в дупката на заека или как жабок с цилиндър кара автомобил? Тогава разгледайте онова нещо в десния ъгъл на тази фотография.

Лизи се наведе, докато носът й почти допря пожълтялата снимка от нешвилския „Американ“. В средното чекмедже на бюрото на Скот имаше лупа. Беше я виждала много пъти, заклещена между най-старите на света цигари марка „Хърбърт Тарейтон“ и най-стария на света класьор с неизползвани талони за безплатни стоки от бензиностанциите. Можеше да я вземе, но не си направи труда. Не й трябваше увеличително стъкло, за да потвърди какво вижда — част кафява мокасина. По-точно испанска мокасина с малко по-висок ток. Много добре си спомняше тази мокасини и колко удобни й бяха. Носеше ги всеки ден, нали така? И през онзи ден беше с тях. Не беше видяла щастливото ченге, нито замаяния младеж (сигурно беше Тони — Тоней ша пий са ваа), нито пък южняшкия фукльо Дашмиел, след като започна патърдията. Всички те — цялата банда нещастници — престанаха да съществуват за нея. Интересуваше я само едно и то беше Скот. Разделяха ги не повече от три метра, но тя знаеше, че ако веднага не се добере до съпруга си, хората, скупчени около него, ще й попречат да го доближи… и тогава могат да го убият. Да го убият с пагубната си обич и ненаситното си любопитство. Мамка му, може би така или иначе той вече умираше. Ако наистина бе така, тя трябваше да бъде до него, когато си отидеше. „При преминаването му в отвъдното“, както биха казали хората от поколението на родителите й.

— Бях сигурна, че ще умре — каза Лизи на стаята, обляна от слънцето, на купчините книги до стената, които приличаха на прашна змия.

Изтича до съпруга си, проснат на земята, и вестникарските репортери, дошли да заснемат разните университетски величия и прочутия писател, присъстващи на първата копка със сребърната лопатка, бяха възнаградени с невероятно вълнуваща фотография. Фотография, достойна за първа страница, може би дори за Алеята на славата — от онези, които карат ръката на човека, поднесъл към устата си лъжица с овесена каша, да застине във въздуха, без той да обръща внимание, че храната капе върху вестника, например снимката на Лий Осуалд, притиснал длани до корема си и зейнал в предсмъртна гримаса — застинало изображение, което завинаги остава запечатано в паметта. Само Лизи щеше да знае, че съпругата на писателя също е на фотографията. По-точно част от мокасината й.

Надписът под снимката гласеше:

Капитан С. Хефърнън от охраната на кампуса на университета в Тенеси поздравява Тони Едингтън, който спаси живота на прочутия писател Скот Ландън само секунди преди заснемането на тази фотография. „Той е истински герой — заяви капитан Хефърнън. — Никой друг не беше наблизо, за да се намеси.“ (Подробности на стр. 4 и 9)

Отляво имаше доста дълго послание, написано с непознат почерк. От дясната страна, но обратно, се виждаха два реда думи, написани с неравния почерк на Скот… и малка стрелка, представете си! — посочваща обувката. Лизи знаеше какво означава стрелката — Скот беше разбрал истината. След като знаеше житейската история на жена си — наречете я „Лизи и безумецът“, вълнуващ разказ за невероятни приключения — той бе разбрал всичко. Беше ли вбесен? Не. Защото бе сигурен, че тя няма да се ядоса, дори напротив, ще се разсмее, пък и то си беше смешно, голям майтап, тогава защо сълзите й напираха? Никога досега емоциите не я бяха изненадвали, не бяха вземали надмощие над разума й така, както през последните няколко дни.

Пусна изрезката от вестника върху алманаха, сякаш се страхуваше да не би сълзите й да разтопят хартията, както слюнката разтапя захарен памук. Притисна длани до очите си и зачака. След като се увери, че сълзите й няма да намокрят вестника, отново взе изрезката и прочете написаното от Скот:

Непременно трябва да я покажa на Лизи! Ще се пръсне от смях. Но ще paзбepe ли? (Нашето проучване каза ДА)!

Превърнал беше грамадната удивителна в усмихнато личице като че ли пожелаваше на жена си приятен ден. И тя наистина разбра. Със закъснение от осемнайсет години, но какво от това? Паметта е нещо относително.

„Много зен разсъждение, скакуецо“ — би казал Скот.

— Зен ли? Дрън-дрън! Питам се какво ли е станало с Тони. Тони, спасителят на прочутия Скот Ландън. — Засмя се и сълзите, които още изпълваха очите й, намокриха страните й.

Обърна снимката и прочете другия надпис:

8-18-88

Скъпи Cкот (aко разрешавате да ви нарека така). Реших, че ще искате тази cнимка на К. Антъни (Тони Едингтън) JJJ, кoйтo ви спаси живота. Рaзбиpa се, университетът в Тенеси ще го почете, но си кaзax, че сигурно вие също ще пожелаете да му изкажете благодарност. Адресът му е: „Авеню Колдвю, Нешвил Тенеси 37235.“ Господин Едингтън, „беден, но горд“ е от добро семейство и е отличен студент и поет. Естествено вие ще иcкaтe да му благодарите (и може би да го възнаградите), кaтo намерите за дoбрe.

С най-иcкpeнo уважение:

Ваш Роджър Дашмиел, доцент в Катедрата по английcкa литература в университета в Тенеси, Нешвил.

Лизи прочете текста веднъж, два пъти („Дори триййй пътийй“ — би изтананикал Скот); още се усмихваше, но усмивката й беше предизвикана от нещо друго — съчетание от удивление и осъзнаване (макар и закъсняло) на истината. Вероятно също като охранителя и Роджър Дашмиел нямаше представа какво се е случило в действителност. Което означаваше, че само двама души в целия свят знаеха истината за онзи следобед — Лизи Ландън и Тони Едингтън, който щеше да отрази посещението на прочутия писател в алманаха на университета. Възможно бе дори самият Тоней да не е разбрал какво е станало след официалната първа копка. Може би от страх съзнанието му бе изключило. Каква ирония — нищо чудно самият той да вярваше, че е спасил живота на Скот Ландън.

Не. Едва ли. Според нея изрезката от вестника и бележката отстрани бяха дребнавото отмъщение на Дашмиел за… за какво?

Задето Скот е проявил учтивост ли?

Задето е гледал Monsieur de Literature Дашмиел и не го е виждал?

Задето писателят е нагъл богаташ, който ще изкара хиляда и петстотин долара само за да каже няколко помпозни фрази и да направи първата копка, и то в предварително разкопаната земя ли?

Всичко това беше вярно, ала имаше и още нещо. Дашмиел сигурно бе убеден, че в един по-справедлив свят местата им щяха да са разменени, че той, Роджър Дашмиел щеше да бъде в центъра на общественото внимание, него щяха да обожават студентите, докато Скот Ландън — да не говорим за смотаната му съпруга, дето не би си пуснала душата дори ако животът й зависи от това — щяха да се претрепват от работа, да се подмазват на големите клечки, да се съобразяват с машинациите в катедрата и да се стремят да се докопат до по-висока заплата.

— Каквато и да е причината, той не харесваше Скот и това е дребнавото му отмъщение — каза тя на смълчаната слънчева стая над бившия обор. — Този текст към изрезката, от който сякаш капе злъч.

Позамисли се, после избухна в смях и заудря с длани гърдите си. Като се поуспокои, разлисти алманаха, докато намери статията, която я интересуваше: „НАЙ-ПРОЧУТИЯТ АМЕРИКАНСКИ ПИСАТЕЛ ПРАВИ ПЪРВАТА КОПКА ЗА ОТДАВНА ОТЛАГАНОТО ПОСТОРЯВАНЕ НА ОБЩЕСТВЕНА БИБЛИОТЕКА.“ Автор беше Антъни Едингтън, понякога наричан Тоней. Тя я препрочете и установи, че все пак беше в състояние да се разгневи. Дори да се вбеси. Авторът не споменаваше как е приключило празничното събитие, нито пък собствената си предполагаема геройска постъпка, само в последните редове намекваше, че нещо се е объркало: „Речта на господин Ландън след първата копка и четенето на откъси от произведенията му в студентския клуб бяха отменени вследствие на непредвидени събития, но ние се надяваме много скоро този колос на американската литература отново да бъде сред нас. Може би за тържественото откриване на библиотека «Шипман» през 1991 година.“

Ядът й попремина, след като си напомни, че в крайна сметка томчето с твърди корици, отпечатано на луксозна хартия и вероятно изпращано на бившите възпитаници, е само университетски алманах; нима очакваше шефовете на официалния дописник да допуснат той да възкреси кървавия фарс, разиграл се през онзи отдавна отминал ден? Не, разбира се. Подобно описание нямаше да напълни с пари касичката им. Малко й помогна и мисълта, че Скот също щеше да се развесели от статията…, но само донякъде. Така или иначе него вече го нямаше; нямаше да я прегърне, да я целуне по страната, шеговито да й щипне зърното и да заяви, че за всичко си има определено време — време за сеитба и за жътва, време за смелост и за страх… да, точно така. Скот, проклет да е, си беше отишъл. И…

— Обичаше ви, хора — гневно промърмори тя — стори й се, че сякаш чува гласа на Манда. — Едва не загина заради вас. Цяло чудо е, че остана жив.

Скот отново й заговори. Тя си даваше сметка, че случващото се е плод на въображението й, че в действителност не чува гласа, който обичаше и си спомняше толкова добре, но усещането бе, че той наистина й говори.

„Ти беше моето чудо — каза той. — Не само през този ден, а през целия ми живот. Ти прогонваше тъмата, Лизи. Ти беше моята светлина.“

— Навярно е имало моменти, когато си бил убеден в това твърдение — промълви Лизи.

„Беше горещо, нали?“

Да. Наистина беше горещо. Но и още нещо.

— Влажно — промълви Лизи. — Задушно. И от самото начало имах лошо предчувствие. — Както седеше пред купищата книги, разгърнала на коленете си алманаха на университета в Тенеси, изведнъж с невероятна яснота си спомни как едно време баба Дебушър хранеше пиленцата. — Започнах да се чувствам зле още докато бях в тоалетната. Тогава счупих…

3.

Непрекъснато мисли за чашата, идиотската счупена чаша. По-точно мисли за нея, когато не размишлява колко й се иска да се махне от потискащата жега.

Стои зад Скот, скръстила е ръце и го наблюдава как стърчи на един крак, а другия е сложил върху глупавата лопатка, потънала до половината в пръстта, която е била отрупана тук специално за случая. Времето е влудяващо горещо, влудяващо потискащо, а от струпалата се тълпа сякаш става още по-задушно. За разлика от официалните лица зяпачите са облечени съвсем ежедневно и макар че едва ли джинсите и късите панталони са някакво спасение, Лизи им завижда, докато стърчи сред убийствената жега на този следобед в Тенеси. Старае се да не помръдва, но дори така се чувства ужасно; страхува се, че много скоро под мишниците на светлокафявото й ленено сако, което е облякла над раираната блузка без ръкави, ще се появят петна от пот. Сложила си е сутиен, подходящ за горещини, обаче тъканта жестоко се впива в гърдите й. Щастливи дни, миломое.

Скот продължава да натиска лопатката, нажеженият ветрец, подухващ от време на време, развява косата му, прекалено дълга отзад (на всяка цена трябва да се подстриже; Лизи знае, че когато той застане пред огледалото, вижда рокзвезда, но когато тя го погледне, вижда скитник от песен на Уди Гътри). Той на драго сърце позира на фотографите. От лявата му страна стои някой си Тони Едингтън, който ще отрази знаменателното събитие в университетското вестниче, отдясно стърчи „домакинът“, преподавателят в Катедрата по английска филология Роджър Дашмиел. Той е от онези хора, които изглеждат по-възрастни, отколкото са в действителност, не само защото са изгубили прекалено много коса и са натрупали прекалено много килограми, а поради прекалената си помпозност. Според Лизи дори духовитите му реплики напомнят изреждане на клаузи от застрахователна полица. Като капак на всичко този Дашмиел не харесва съпруга й. Усети го веднага (много лесно, защото повечето хора го харесват) и така намери нещо, за което да мисли, за да забрави безпокойството.

Да, безпокойство, необяснима тревога. Опита се да си внуши, че е потисната от нетърпимата жега и облаците, които бързо се трупат на запад, предвещавайки силна буря, дори торнадо — физическо състояние като онова, предизвикано от падането на барометъра. Ала атмосферното налягане в Мейн не беше паднало, когато сутринта тя се събуди в седем без четвърт; бе прекрасна лятна утрин, току-що изгрялото слънце блещукаше в милиардите капчици роса в тревата между къщата и обора-кабинет на Скот. В небето нямаше нито едно облаче — за такива дни старият Дейв Денди Дебушър казваше, че е само за барбекю на поляната. Въпреки това, щом стъпалата й докоснаха дървения под на спалнята, мислите й се насочиха към пътуването до Нешвил — в осем часа потеглят за летището в Портланд, в девет и четирийсет и пет се качват на самолета на „Делта Еърлайнс“ — и сърцето й се сви от необясним страх. Усещането я учуди, защото по принцип обичаше да пътува, особено със Скот — сядаха един до друг в самолета и отваряха книгите, които си бяха избрали за пътуването. Понякога той й четеше откъси от неговата, друг път Лизи му цитираше пасажи от своята. Случваше се да се обърне към него и да го хване как съсредоточено я наблюдава, сякаш тя още бе загадка за него. Понякога имаше турбуленции, които също й харесваха. Напомняха й на детството й, когато със сестрите й се возеха на влакчето на смъртта на панаира в Топшам. В подобни моменти Скот също не се страхуваше. Тя си спомняше едно ужасно приземяване на летището в Денвър — силни ветрове, гръмотевици, мъничък нестабилен самолет — тогава бе видяла как съпругът й подскача на седалката като момченце, на което му се ходи до тоалетната, и се киска от радост. Не, Скот се страхуваше от други спускания — онези, в които се потапяше посред нощ. От време на време разказваше (съвсем свързано, дори с усмивка) за онова, което се вижда на екрана на изключения телевизор, или в стъклена чашка, ако я наклониш под определен ъгъл. В подобни случаи сърцето й се преобръщаше от страх. Защото беше налудничаво и защото, макар и да не искаше, се досещаше за какво говори той.

И сега безпокойството й не е породено от падането на барометъра, нито сутринта я тревожеше поредното пътуване със самолет. Ала когато отиде в банята и понечи да включи лампата над умивалника, както бе правила безпроблемно ден след ден през осемте години, откакто живееха в къщата на Шугар Топ Хил, тоест приблизително три хиляди дни, минус времето, прекарано в пътувания, с опакото на дланта си закачи стъклената чаша за четките за зъби и я събори на пода, където тя се пръсна на около три хиляди идиотски парченца.

— Мамка му и прасе! — извика и се ядоса на себе си, понеже сърцето й се сви от ужасяващо предчувствие. Не вярваше в поличбите — не и Лизи Ландън, съпруга на прочут писател, нито пък малката Лизи Дебушър, живееща на Сабатъс Роуд в Лисбон Фолс. В поличби вярваха само неграмотните ирландци.

Скот, който се върна в спалнята, понесъл две чаши с кафе и чиния с препечени филийки, намазани с масло, спря като ударен от гръм:

— Какво счупи, миломое?

— Нищо, за което да страдаш — гневно отвърна Лизи и се сепна, фразата бе любима на баба Дебушър, а тя наистина вярваше в поличбите, обаче беше гушнала букета, когато Лизи бе едва четиригодишна. Възможно ли беше да я помни? Изглежда, беше възможно, защото, докато се взираше в парченцата стъкло, чу гласа на баба Д., пресипнал от цигарите, да изрича предсказанието…, което тя си спомня сега, докато наблюдава как съпругът й, издокаран с тънко лятно сако (въпреки това скоро и под неговите мишници ще се появят петна от пот), се вживява в ролята на „готин пич“.

„Счупено стъкло сутринта, разбито сърце вечерта.“

О, да, фразата, патентована от баба Д., беше запомнена поне от едно момиченце и погребана в съзнанието му, преди старицата да се гътне в задния двор, докато хранеше кокошките.

Така.

Причината не е в жегата, в пътуването, нито в досадника Дашмиел, който бе натоварен с почетната задача да посрещне прочутия писател, тъй като предишния ден деканът на факултета по английска филология бе постъпил по спешност в болницата за отстраняване на камък в жлъчката. Причината е в счупването на идиотската стъклена чаша, съчетано с поговорката на старицата-ирландка, която отдавна беше в гроба. Най-идиотското е (както Скот ще изтъкне по-късно), че тези фактори са в състояние да я разтревожат, да я изкарат от релси.

— Понякога — с усилие ще прошепне Скот, проснат в болничното легло (Господи, самият той можеше да е в гроба и вече да не се терзае нощем), — понякога чашата прелива… без причина.

И Лизи ще разбере какво иска да й каже.

4.

Тя си дава сметка, че на Роджър Дашмиел хич не му е лесно, макар че осъзнаването на този факт не намалява безпокойството й. Дори да имаше „сценарий“ за церемонията, професор Хегстром (онзи с камъка в жлъчката) още беше под въздействие на упойката и не беше в състояние да ориентира в обстановката заместника си. В резултат Дашмиел разполагаше само с един ден да се запознае с действащите лица, включващи прочут писател, към когото той начаса беше изпитал неприязън. Когато висшите сановници, придружаващи почетния гост, напуснаха тържествената зала и поеха по краткия път към мястото на първата копка за бъдещата университетска библиотека, Дашмиел обясни на Скот, че ще се наложи да импровизират. Скот добродушно сви рамене. Нямаше нищо против. За Скот Ландън импровизацията беше начин на живот.

— Аз шеее ви представя — каза човекът, когото след години Лизи щеше да нарече „южняшки фукльо“, докато вървяха към нажежената площадка, където щеше да се издига новата библиотека (по дашмиелски думата се произнася „биб-теека“). Фотографът, натоварен със задачата да увековечи събитието, снима, ли снима. Лизи вижда недалеч малък правоъгълник от рохкава пръст, докарана тази сутрин, ако се съди по бързо променящия се цвят. Никой не е съобразил да я закрие с платнен навес, ето защо повърхността вече е посивяла.

— Все някой трябва да го стори — усмихна се Скот.

Говореше любезно, но Дашмиел потръпна, сякаш незаслужено го бяха обидили. Тежко въздъхна и продължи:

— Апоодисменти слееват прееставянето…

— Както денят следва нощта — промърмори Скот.

— … и вий каавате една-две дуи — добави Дашмиел.

Отвъд пустошта, напечена от слънцето и очакваща първата копка, се простираше нов паркинг — гладък асфалт и яркожълти линии. На Лизи й се стори, че вижда в далечния му край въображаеми вълнички, набраздяващи несъществуващата водна повърхност.

— С най-голямо удоволствие — заяви Скот.

Готовността му сякаш обезпокои Дашмиел.

— Наавам се да не се уувечете с реечта — обърна се към Скот, като наближиха мястото за първата копка, оградено с кадифени шнурове, около което се бяха струпали зяпачи — тълпата достигаше паркинга; друга, по-голяма група хора, беше последвала Дашмиел и семейство Ландън на излизане от залата. Скоро двете групи щяха да се слеят и Лизи, която не се страхуваше от човешкото множество, както не се боеше от турбуленцията на височина шест хиляди метра, отново изпита неприятно чувство. Ни в клин, ни в ръкав си помисли, че хората ще погълнат целия въздух и всички ще се задушат. Беше абсурдно, обаче…

— Адски е горещо дори за Нааашвил пеез август, нали, Тоней?

Тони Едингтън само кимна. Досега си беше отворил устата само веднъж, посочвайки неуморно снимащия фотограф, който също бил от випуск 1985 на университета:

— Това е Стивън Куинсланд, господин Ландън. Ако е възможно, съдействайте му.

— Ша си свъъшите реечта — продължи Дашмиел, — пооле ша има още апоодисменти. Накая, госпин Ландън…

— Скот.

Дашмиел се ухили (усмивката напомняше предсмъртна гримаса), сепнато замълча, после добави:

— Накая, Скот, ша нааапавите пъъъта коока.

Пъъта? Коока? Лизи се озадачи? На какъв език говореше този човек? Позамисли се и си преведе фразата, изречена с невероятен южняшки акцент: „Накрая ще направите първата копка.“

— Съгласен съм — отвърна Скот — нямаше време да каже друго, защото стигнаха до мястото на „пъъта коока“.

5.

Може би Лизи още е под впечатлението на глупавия предразсъдък за счупеното стъкло, но правоъгълникът от рохкава пръст й заприличва на гроб, и то размер XL като за гигант. Двете групи хора се сливат и в центъра на човешкото множество сякаш се създава вакуум. В четирите ъгъла на ограденото пространство е застанал по един охранител; Дашмиел, Скот и „Тоней“ Едингтън се провират под кадифените шнурове. Фотографът Куинсланд снима ли, снима със своя голям никон. Лизи осъзнава, че му завижда. Толкова е свободен, пърха като мушица сред непоносимата жега; едва на двайсет и пет е и животът му още е розов. Обаче Дашмиел го наблюдава с нарастващо раздразнение, но Куинсланд се преструва, че не го забелязва, докато не заснема фотография, която му харесва. Лизи смята, че това е онази снимка, на която Скот е сам, с крак върху глупавата сребърна лопатка, ветрецът развява косата му. Така или иначе младокът престава да подскача около гостуващия автор, отстъпва назад и се смесва със зяпачите. Тя го проследява с поглед — завижда му, че не е център на вниманието — и в този момент вижда безумеца. По-късно един местен репортер ще напише: „Приличаше на Джон Ленън през последните дни на любовната му връзка с хероина хлътнали зорки очи, странно контрастиращи с детинското му меланхолично лице.“

На Лизи й прави впечатление само рошавата му руса коса. По принцип обича да наблюдава хората, обаче днес не й е до това. Единственото й желание е глупавата церемония да свърши, тя да намери тоалетната в сградата отвъд паркинга и да свали бикините, които са се впили в задника й. Освен това й се пишка, но това не я измъчва колкото впитите гащи.

— Дами и гоосда — провиква се Дашмиел. — За мен е чест да ви пеедстая Скот Ландън, аатор на „Реликви“ и „Дъщерята на мрака“, донесли му съъответно „Пулицър“ и Националната нааарада за литература. Пиистигнал е чак от Мейн с пеекасканата си съъпуга Лиза за пъъта коока на наата биб-теека. Скот Ландън, дами и гоода, да го поздаавим съъдечно.

Присъстващите започват да ръкопляскат con brio. Пеекасната съъпуга — също; наблюдава Дашмиел и си мисли: „Скот получи наградата «Пулицър» за «Дъщерята на моряка» не за «Дъщерята на мрака», глупак такъв. Бас държа, че сгреши нарочно. Защо не го харесваш, дребнаво човече?“

Погледът й се отмества и този път тя наистина забелязва Герд Алан Коул — младеж с прекрасна руса коса, почти закриваща очите му, и с грамадни бицепси, които се виждат изпод навитите ръкави на прекалено широката му риза. Предницата на ризата е провиснала почти до изтърканите колене на джинсите му. Носи тежки обувки със закопчалки отстрани. Тя си казва, че сигурно му е много горещо с тях. Вместо да ръкопляска, Русокоско е скръстил ръце и ангелски се усмихва (има нещо ужасяващо в тази усмивка), а устните му леко помръдват, сякаш той произнася молитва. Приковал е поглед в Скот и нито за миг не го отмества. Тя веднага го идентифицира. Някои мъже — почти винаги са мъже — тя е нарекла „космическите каубои на Скот“. Космическите каубои винаги са бъбриви дървени философи. Винаги сграбчват ръката на Скот и казват, че разбират тайните послания в книгите му; разбират, че романите му всъщност са напътствия за осъзнаването на Бог, Сатаната или може би на гностическите Евангелия. Понякога имат желание да говорят за сциентология, нумерология или за други светове. Преди две години един от тях бе пътувал на автостоп от Тексас до Мейн, за да изложи пред Скот теорията си за останките от космически пришълци. Според него те се намираха най-често на необитаеми острови в южното полукълбо. Твърдеше, че тъкмо такива пришълци Скот е описал в „Реликви“. Беше подчертал думи, които според него доказваха теорията му. Докато го гледаше, Лизи усети, че я побиват тръпки — очите му бяха безизразни и празни, но Скот го почерпи с бира, поговори с него за монолитите на Великденските острови, надписа му копие от „Реликви“ и го изпрати по живо, по здраво… и най-вече ощастливен. Ощастливен ли? Не. Младежът беше на седмото небе. Когато на Скот му дойдеше вдъхновението, беше неповторим. Да, „неповторим“ беше най-точната дума.

На Лизи и през ум не й минава, че Русокоско е намислил да се увековечи по подобие на Марк Чапман, който застреля Джон Ленън. „Съзнанието ми не е настроено на тази вълна — би казала по-късно, ако я попитаха. — Не ми се поправи начинът, по който онзи мърдаше устни.“

Скот приема аплодисментите (и няколкото бунтарски провиквания) с „патентованата“ си усмивка, която грее на обложките на милиони екземпляри от неговите книги, същевременно не отмества крак от лопатката, потънала до половината в специално докараната пръст. Изчаква десет-петнайсет секунди, подчинявайки се на интуицията си, която никога не го подвежда, после вдига ръка, за да прекрати овациите. И те спират. Толкова внезапно, че дори е страшничко.

Той подхваща речта си; не крещи като Дашмиел, ала Лизи знае, че макар да не са му предоставили микрофон или поне мегафон (липсата им вероятно се дължи на нечие не доглеждане), гласът му ще се чува чак до последните редици от негови почитатели. Присъстващите са наострили уши, за да чуят всяка дума. Прочут човек, философ и писател, ги е удостоил с присъствието си и сега ръси бисери на мъдростта.

„Хвърля бисери на свинете — мисли си Лизи. — И то на потни свине.“ Само дето веднъж баща й беше казал, че свинете не се потят.

Русокосият отмята косата си от високото си бяло чело. Ръцете му също са много бели и тя си казва: „Ето една свиня, която почти не излиза от къщи. Свиня-домашар. И защо не, след като има да наваксва при обмислянето на куп идиотски идеи?“

Премества тежестта на другия си крак и копринените й бикини още по-жестоко се впиват в задните й части. Усещането е подлудяващо. Тя забравя за Русокоско и започва да се пита дали не може да… докато Скот продължава да говори… и то много въодушевено, представете си.

Доброто мамче проговаря. Изрича три думи. Безпрекословно. Не приема възражения.

„Не, Лизи! Остани!“

— Не съм от тия, дето ще ви четат проповеди. Не и моя милост — казва Скот и тя разпознава жаргона на Гъли Фойл, главния герой от книгата на Алфред Бестър „Звездите са моята цел“. Любимият роман на съпруга й. — Прекалено горещо е за разни там проповеди.

— Телепортирай ни, Скоти! — провиква се някой от петия или шестия ред. Всички се разсмиват и заръкопляскват още по-усърдно.

— Не мога, братле — отвръща Скот. — Уредите са повредени, свършихме литиевите кристали.

Присъстващите, които за пръв път чуват духовитата реплика (до болка позната на самата Лизи), гръмогласно изразяват възторга си. Русокосият се поусмихва, хваща тънката китка на лявата си ръка. Пръстите му са дълги и изящни. Скот отмества крака си от лопатката, но не защото позата му е омръзнала, а сякаш му е хрумнало друго приложение на сечивото. Лизи го наблюдава като омагьосана — в подобни моменти той е в силата си, „зарибява“ ги, подготвя ги за кулминацията.

— Годината е хиляда деветстотин осемдесет и осма и светът е потънал в мрак — казва той и обръща наопаки лопатката. За миг металната част проблясва под слънцето, после се скрива в ръкава на Скот. Използвайки дръжката като показалка, той посочва въображаеми точки на конфликти и трагедии:

— През март Оливър Норт и вицеадмирал Джон Пойнтдекстър са обвинени в заговор — това е чудесният свят на иранските контри, в който оръжията диктуват политиката, а парите управляват света.

В Гибралтар хора на британските САС убиват трима невъоръжени членове на ИРА. Може би мотото на командосите трябва да се промени от „Само смелите побеждават“ на „Първо стреляй, после питай“.

Разнасят се откъслечни аплодисменти. Роджър Дашмиел се е изчервил и явно е неприятно изненадан от неочакваната политическа лекция, но Едингтън най-после си води записки.

— И у нас е същото. През юли по погрешка сваляме ирански самолет с двеста и деветдесет цивилни на борда, включително шейсет и шест деца. СПИН убива хиляди, ежедневно се разболяват… не знаем колко, нали? Стотици… хиляди… може би милиони. Светът потъва в мрак. Започва приливът от кръв, описан от Йейтс.

Поглежда надолу към бързо посивяващата пръст и Лизи внезапно изтръпва от ужас, че съпругът й съзира онова — безкрайно и петнисто, което виждат хората, болни от рак; ужасява се да не би той да изпадне в нервна криза, дори да полудее и да се сбъднат най-големите му страхове (също и нейните). Преди сърцето й да стори нещо повече, отколкото да ускори ритъма си, Скот вдига ръка, усмихва се като хлапе в лунапарк, с ловкостта на илюзионист завърта лопатката и отново хваща дръжката. Хората, които са застанали най-отпред, смаяно ахват. Но той не е приключил. Сръчно завърта дръжката между пръстите си и с всяка секунда ускорява въртенето. Гледката е поразяваща и някак трогателна. Макар да са женени от 1979 година, Лизи не е подозирала, че в репертоара му е включен подобен трик. („Колко ли години трябва да минат — ще се пита тя след две вечери, когато лежи сама в мизерната хотелска стая и слуша как кучетата лаят под нажежената оранжева луна, — преди безсмислената тежест на изминалите дни най-сетне да разруши брачната клетва? Колко късмет трябва да имаш, та любовта ти да спечели надпреварата с времето?“) Слънцето се отразява в безумно въртящата се сребърна лопатка и изпраща светлинни сигнали на хората, плувнали в пот и умърлушени от жегата: „Събудете се! Събудете се!“ Внезапно съпругът на Лизи се превръща в Скот Шарлатанина, чиято доволна усмивка сякаш казва: „Миличка, виж ме! Аз съм върхът на сладоледа.“ Взел им е ума, а сега ще се опита да им пробута съмнително лекарство, нещо, с което се надява да ги отпрати по живо, по здраво. И те ще го купят, колкото и да са зашеметени от августовската горещина. Дойде ли му музата, Скот може да продаде хладилници на ескимосите… „Благословено да е езерото на словото, от което всички пием“ — би казал той (и го казва).

— Но ако всяка книга е лъч светлина в мрака — убеден съм, че е така, да, убеден съм, колкото и банално да звучи, защото пиша тези книги, нали? — тогава всяка обществена библиотека е грамаден вечен огън, около който всеки ден и всяка нощ се скупчват десет хиляди души, за да се топлят. Температурата не е четиристотин петдесет и един градуса по Фаренхайт. Представете си четири хиляди градуса, приятели, защото не става въпрос за обикновена кухненска фурна, а за доменни пещи за съзнанието, тигели за интелекта. Днес ознаменуваме разпалването на такъв огън и за мен е чест да присъствам на знаменателното събитие. Днес заплюваме в лицето забравата и сритваме сбръчканите топки на невежеството. Ей, фотографа!

Стивън Куинсланд вдига фотоапарата и се усмихва. Скот също се усмихва:

— Запази си една снимка. Големите клечки може да не я използват, но за теб ще е добра реклама, повярвай.

Хваща лопатката, сякаш отново ще я завърти. Присъстващите затаяват дъх, но този път той само ги дразни. Навежда се, забива в пръстта блестящото сечиво, нажежено от слънцето, и се провиква:

— Обявявам началото на строежа на библиотека „Шипман“!

Този път аплодисментите са толкова бурни, че в сравнение с тях предишните приличат на учтивото ръкопляскане по време на тенисмач в подготвително училище. Лизи не знае дали младия Куинсланд е „хванал“ официалната първа копка, но когато съпругът й победоносно вдига глупавата лопатка, както олимпийски шампион вдига спечелената купа, усмихнатият фотограф увековечава този миг. Скот остава неподвижен още миг (погледът й случайно улавя Дашмиел тъкмо когато той се споглежда с Тоней и театрално забелва очи), после отпуска ръце. Капчици пот са избили по страните и челото му. Ръкоплясканията започват да замират. Присъстващите смятат, че „представлението“ е свършило. Според Лизи то едва сега започва.

Скот изчаква, докато е убеден, че всички отново го чуват, и повторно забива лопатката в рохкавата пръст.

— Тази копка е за невероятния Бил Иейтс! — извиква. — Пълната откачалка. А тази е за Едгар По, известен още като Еди от Балтимор. Следващата посвещавам на Алфи Бестър. Срам за вас, ако не сте му чели романите!

Започва да се задъхва, а сърцето на Лизи се свива от страх. Жегата е непоносима. Опитва се да си спомни какво е обядвал, пита се дали храната не е била прекалено тежка.

— А тази… — Той отново забива лопатата в пръстта. Ризата му е мокра от пот. — Я да видим! Спомнете си автора, написал първата прочетена книга, която ви е харесала. Онзи, който се е превърнал във вашето вълшебно килимче и сте полетели във висините. Сещате ли се за какво говоря?

Сещат се. Личи си по израженията на всички, които го гледат.

— Онази, към която в един съвършен свят най-напред ще посегнете, когато обществената библиотека „Шипман“ отвори врати. Тази копка е за нейния автор. — За последен път забива в пръстта лопатката и се обръща към Дашмиел, който би трябвало да е доволен от представянето на именития гост — помолил го беше да импровизира и Скот се беше справил блестящо, но фукльото изглежда вбесен. — Мисля, че приключихме тук — добавя и му подава лопатката.

— За ваа е — процежда Дашмиел. — За спомен и като иизаз на наата благодаааност. Заедно с ваия чек, аазбиа се. — Пресилената му усмивка повече прилича на мъртвешка гримаса. — Да идем няяде на хаадно.

— С най-голямо удоволствие — промърморва Скот и подава лопатката на Лизи, както през последните дванайсет години й е връчвал толкова много нежелани сувенири: гребни весла, шапки на „Ред Сокс“ в прозрачни пластмасови кубчета, маски на комедията и трагедията…, но най-вече комплекти писалки и моливи. Безброй комплекти. „Уотърман“, „Скрипто“, „Монблан“ и какви ли не още. Лизи поглежда сечивото — озадачена е също като своя възлюбен (все още е нейният възлюбен). Върху гравирания надпис ПЪРВА КОПКА, БИБЛИОТЕКА ШИПМАН са полепнали песъчинки и тя ги издухва. Пита се къде ли ще се озове необичайният сувенир. През това лято на 1988 година „кабинетът“ на Скот още не е готов, въпреки че той е започнал да складира разни неща в бившия обор. Върху повечето кашони е надраскал с черен маркер СКОТ MЛАДОСТ!. Най-вероятно сребърната лопатка също ще се озове в някой кашон, а блясъкът й ще погине в тъмните му недра. Може би самата тя ще я пъхне там, после ще напише върху кашона СКОТ! Средна ВЪЗРАСТ! като шега… или като подарък. От онези глупави и неочаквани подаръци, които той нарича…

Но сега Дашмиел е на ход. Без нито дума повече, сякаш е отвратен от церемонията и желае час по-скоро да приключат, той прегазва правоъгълника от пръст, заобикаляйки мястото, на което Скот почти е успял да изкопае дупка. При всяка стъпка токовете на излъсканите му до блясък обувки (които все едно казват: „Аз съм доцент и скоро ще бъде повишен, не го забравяйте“) затъват в пръстта. Той с усилие запазва равновесие, което според Лизи също допринася за лошото му настроение. Тони Едингтън върви редом с него. Скот се поколебава за миг като че ли не знае какво да прави, после ги настига и закрачва между своя домакин и временния си биограф. Лизи тръгва подир тях, както е свикнала. Докато наблюдаваше Дашмиел, е забравила зловещото предчувствие

(счупено стъкло сутринта)

поне за малко, но сега то се връща

(разбито сърце вечерта)

с пълна сила. Казва си, че може би подробностите й се струват толкова зловещи заради горещината. Сигурна е, че озове ли се в помещение с климатик, светът отново ще придобие нормалните си очертания. Всичко ще си дойде на мястото, когато тя се отърве от идиотските впити бикини.

„Почти свърши“ — напомня си, но — колко странен е животът понякога, тъкмо в този момент денят започва да излиза от релси.

Служител от охраната на кампуса, много по-възрастен от колегите си — след осемнайсет години тя ще научи името му (С. Хефърнън) от текста, придружаващ снимката на Куинсланд, повдига кадифения шнур от далечната страна на правоъгълника от рохкава пръст. Лизи забелязва само, че на униформената му риза в цвят каки е прикрепена грамадна значка. Съпругът и придружителите му се навеждат, за да се промушат под шнура — движат се в синхрон, сякаш предварително са репетирали.

Присъстващите също тръгват към паркинга… с изключение на Русокоско. Русокоско не помръдва. Неколцина души го изблъскват и той е принуден да отстъпи на парцела мъртва земя, напечена от слънцето, където през 1991 година ще се издига обществената библиотека „Шипман“ (разбира се, ако строителният предприемач изпълни обещанието си). После русокосият тръгва напред срещу „прилива“, изблъсква вляво някакво момиче, изтласква вдясно непознат младеж. Устните му продължават да мърдат. Отначало Лизи си казва, че той безмълвно произнася молитва, след това чува накъсаните безсмислени фрази, подобни на текст, написан от неумел подражател на Джеймс Джойс, и за пръв път я обзема паника. Странните очи на Русокоско не се отместват от съпруга й, ала на нея й е пределно ясно, че той няма намерение да обсъжда със Скот останките от космически пришълци, нито религиозния контекст на романите му. Този не е обикновен космически каубой.

— Църковните камбани зазвъняха на Ейнджъл Стрийт — казва Русокоско… казва Гърд Алън Коул, който както се разбира по-късно, е прекарал почти целия си кратък живот в скъпа клиника за душевноболни и е бил изписан, защото тамошните психиатри са преценили, че е излекуван. Лизи чува всичко. Думите се врязват в глъчката на тълпата като нож в пухкав кейк. — Този ужасен звук, все едно дъжд барабани по тенекиен покрив! Мръсни цветя, мръсни и уханни, ето как камбаненият звън отеква в моята изба, ако искаш да знаеш!

Ръка, която сякаш няма длан, а само дълги бледи пръсти, посяга към пешовете на бялата риза и Лизи проумява какво се случва. То достига до съзнанието й чрез откъслечни изображения, нещо като стенографирани образи от детството й. Поглежда Скот, но той говори на Дашмиел. Намръщената физиономия на Дашмиел е достатъчно красноречива: „Писна ми! Стига толкова снимки за днес! Благодаря!“ Куинсланд нагласява обектива на фотоапарата си, Антъни Тоней Едингтън си записва нещо в бележника. Погледът й открива застаряващия охранител — той се взира в тълпата, но не в правилната посока. Невъзможно е тя да вижда тези хора плюс Русокоско, но наистина ги вижда, вижда дори как устните на Скот оформят думите „Мисля, че мина много добре“ — коментар, който съпругът й обичайно прави при подобни събития, и, о, Боже, о, Исусе, Марийо и Йосиф дърводелеца… Лизи се опитва да изкрещи на Скот и да го предупреди, ала от пресъхналото й гърло не се изтръгва нито звук, междувременно Русокоско вече е запретнал дългата си бяла риза, отдолу са празните гайки за колан и коремът му без нито едно косъмче, белезникав корем на пъстърва; до бялата кожа е притисната ръкохватката на револвер, към която той посяга и докато се приближава към Скот, Лизи го чува да казва:

— Ако това заглуши камбаните, значи е свършило работа. Извинявай, татко.

Тя се втурва напред… поне се опитва, но стъпалата й сякаш са залепнали за горещия асфалт и някой й препречва пътя — девойка с конска опашка и широка бяла панделка, на която със сини букви с червени контури е написано НЕШВИЛ (виждате ли колко ясно е всичко пред очите й?) — Лизи я блъсва с ръката, в която стиска лопатката, а непознатата извиква „Хей!“, само че възклицанието прозвучава някак провлечено, все едно е записано на грамофонна плоча 45 оборота, после е възпроизведено на 33 или дори на 16 оборота. Светът се е превърнал в нажежен асфалт и в продължение на цяла вечност наперената девойка с бялата панделка остава пред Лизи; тя вижда само рамото на Дашмиел. И Тони Едингтън, който прелиства идиотския си бележник.

Най-сетне младата жена се отдръпва и Лизи отново вижда съпруга си и Дашмиел — преподавателят по английска литература рязко отмята глава, позата му сякаш крещи: „Тревога! Тревога!“ Случва се за частица от секундата. Лизи вижда същото, което вижда Дашмиел. Вижда Русокоско с револвера (по-късно ще разбере, че оръжието е „Лейдисмит“ двайсет и втори калибър, произведено в Корея и купено за трийсет и седем долара на гаражна разпродажба в Южен Нешвил), насочен към съпруга й, който най-после съзира опасността и спира. Във времето на Лизи всичко се случва на забавен каданс. Тя не вижда как куршумът изхвърча от дулото на револвера, но чува как Скот казва благо, провлачвайки думите в продължение на десет, дори на петнайсет секунди:

— Да поговорим, а, синко?

Сетне вижда как от дулото на револвера изригва пламък, напомнящ раздърпано жълто-бяло букетче за корсаж. Чува приглушено изпращяване, като че ли някой е спукал с длан хартиен плик. Вижда как Дашмиел, дребнавият южняшки фукльо, отскача вляво. Вижда как Скот полита назад, а брадичката му се вирва. Съчетанието от двете движения е странно, но грациозно като стъпка от салонен танц. Черна дупка зейва отдясно на лятното спортно сако.

— Синко, хич не ти трябва да го правиш — провлечено изрича Скот във времето на Лизи, но дори в това време тя чува как след всяка дума гласът му изтънява, докато накрая заприличва на гласа на пилот-изпитател в барокамера. Въпреки това подозира, че мъжът й още не си дава сметка какво му се е случило. Да, почти е сигурна. Спортното му сако се разтваря като порта, когато той заповеднически вдига ръка, сякаш да спре безумеца, и Лизи осъзнава едновременно два факта. Първият е, че ризата под сакото бързо почервенява. И че тя най-после тича към него, макар че при всяка крачка се олюлява.

— Трябва да спра тези камбани — раздразнено изрича Герд Алан Коул. — Трябва да спра този звън за мъртвите фрезии.

Лизи е сигурна, че след като умъртви Скот, Русокоско ще се самоубие или ще симулира опит за самоубийство. Засега обаче му предстои да довърши пъкленото си дело. Леко завърта китката си и насочва димящото дуло на револвера към сърцето на Скот; във времето на Лизи движението е плавно и бавно. Прострелял е белия дроб, сега ще стреля в сърцето. Тя знае, че трябва да го спре. Ако съществува поне минимален шанс съпругът й да оцелее, тя трябва да попречи на ненормалния убиец да го простреля втори път.

Сякаш, за да докаже безсилието и, Герд Алан Коул казва:

— Няма да спрат, докато си жив. Ти си виновен за непрестанния им звън, старче. Ти си ад, ти си зъл дух и сега си моят зъл дух!

За пръв път думите му имат някакъв смисъл и осъзнаването им дава на Лизи достатъчно време да вдигне лопатката — тялото й е предусетило намерението й и пръстите й здраво са стиснали дръжката — и да замахне. Въпреки това за малко не закъснява безвъзвратно.

Ако това беше конно състезание, на таблото за резултатите щеше да се появи надпис: ИЗЧАКАЙТЕ ФОТОФИНИША. Но когато състезанието е между мъж с револвер и жена с лопатка, не е необходим фотофиниш. В своето време, в което всичко става на забавен каданс, тя вижда как сребърната лопатка се удря в оръжието и го отклонява нагоре тъкмо когато отново лумва жълто-белият огън (зърва го бегло, защото дулото отчасти е скрито от сребърното сечиво). Вижда как металната част на лопатката продължава да се движи напред и нагоре, докато вторият куршум се стрелва в безоблачното августовско небе. Вижда как револверът полита във въздуха; има достатъчно време да си каже: „Мама му стара! Яко го фраснах!“ преди лопатката да се вреже в лицето на Русокоско. Ръката му още е вдигната (три пръста ще бъдат прекършени от удара), ала при все това металното сечиво счупва носа на Коул, дясната му скула и костта под облещеното му око, избива му девет зъба. Мафиотски бияч с метален бокс не би се справил по-добре.

Сега — все още бавно, още във времето на Лизи елементите на фотографията, за която Стивън Куинсланд ще получи високо признание, се обединяват.

Капитан С. Хефърнън е видял какво се случва само една-две секунди след Лизи, но и той има проблем с преодоляването на някакъв зяпач — в неговия случай това е пъпчив шишкав младеж с широки бермуди и тениска с щампа на усмихнатия лик на Скот Ландън. Охранителят го изблъсква с мускулестото си рамо и се затичва.

Русокоско пада на асфалта (и излиза от обхвата на фотообектива) — едното му око се взира в една точка, от другото блика кръв. Кръв блика и от отверстието, което в бъдеще вероятно отново ще му служи за уста.

Роджър Дашмиел, който може би изведнъж си спомня, че е „водещ на шоуто“, а не голям и подплашен заек, се обръща към протежето си Едингтън и към почетния гост Ландън (създал му толкова много главоболия) тъкмо навреме, та изненаданата му физиономия да бъде увековечена на фона на знаменателната фотография.

Междувременно Скот Ландън излиза от обсега на обектива. Изпаднал е в шок и крачи уверено, сякаш не забелязва нетърпимата жега, движейки се към паркинга и зала „Нелсън“, където се помещава факултетът по английска литература и за щастие на всички има климатик. Върви изненадващо бързо — поне отначало — и повечето присъстващи сляпо го следват, без да си дават сметка, че пред очите им се е разиграла трагедия. Лизи е вбесена, но не изпитва изненада. В крайна сметка колцина от тях са видели Русокоско, стиснал дамското револверче? Колцина са разбрали, че приглушените изпуквания са от изстрели? Дупката в сакото на Скот може да е петно мръсотия, а кръвта, напоила ризата му, още не се вижда. При всяка вдишване от гърдите му излиза странно свистене, но колко души го чуват? Не, те зяпат нея — ненормалницата, която е превъртяла и съвсем безпричинно е забила глупавата сребърна лопатка в лицето на някакъв младеж. Мнозина се усмихват, сякаш мислят, че случилото се е сцена от представлението, изнесена в тяхна чест — шоуто на пътуващия цирк „Скот Ландън“. Мамка им, мамка му на Дашмиел, мамка му и на тромавия глуповат охранител със забавените реакции. Сега я интересува само Скот. Замахва с лопатката, този път „го отнася“ Едингтън.

После, все още на забавени обороти, тя хуква подир съпруга си, който забавя крачка, стъпвайки върху нажежения асфалт на паркинга. Зад нея Тони Едингтън се блещи в сребърната лопатка, сякаш вижда примерно артилерийска граната, детектор за радиация или останка от състезание на покойници; към него пристъпва капитан С. Хефърнън, явно не е разбрал кой е истинският герой (по-точно героиня) на деня. Лизи ще узнае какво се е случило в този момент едва осемнайсет години по-късно, и то от фотографията на Стивън Куинсланд, но дори да го знаеше, пак нямаше да я интересува; цялото й внимание е съсредоточено в съпруга й, който се свлича върху размекнатия асфалт. Опитва се да излезе от времето на Лизи, да тича по-бързо. Тъкмо тогава Куинсланд натиска копчето на фотоапарата и хваща в кадър само част от мокасината й — факт, който той няма да осъзнае нито тогава, нито по-късно.

6.

Носителят на наградата „Пулицър“, enfant terrible, публикувал първата си книга, когато е бил едва двайсет и две годишен, се свлича на асфалта. „Пада като чувал с картофи“, както гласи популярната фраза.

Лизи прави нечовешко усилие да се изтръгне от влудяващото „свое време“, в което сякаш е впримчена. Трябва да се освободи, защото, ако не стигне до Скот, преди тълпата да го погълне, хората вероятно ще го убият. Ще го задушат с обичта си.

— Той е рааанееен! — изкрещява някой.

Тя си изкрещява безмълвно

(дръж се СЕГА ТРЯБВА ДА ТИ СТИСКА)

и най-сетне успява. Изтръгва се от лепилото, в което са затънали стъпалата й. Стремглаво се втурва напред, без да забелязва шума, жегата, потта, блъскащите се зяпачи. Благославя забързаната действителност и докато тича, измъква проклетите бикини от проклетия си задник. Ох, какво облекчение, поне едно нещо през този идиотски ден е наред.

Девойка с къса блузка, чиито презрамки са завързани на фльонги на раменете, всеки момент ще се изпречи на стесняващата се пътека към Скот, но Лизи се стрелва край нея и се просва върху асфалта. Ще усети болката в наранените си колене едва по-късно в болницата, където любезна медицинска сестра ще ги намаже с мехлем — толкова прохладен и успокояващ, че Лизи ще се разплаче от облекчение. Но това ще стане после. В момента й се струва, че са само двамата със Скот на този нажежен паркинг, на този ужасяващ черно-жълт под на бална зала, където температурата надхвърля петдесет и пет градуса. Във въображението й изникват яйца на очи, които баба Дебушър пържи в големия си тиган, и тя бързо го прогонва.

Скот я гледа.

Лицето му е мъртвешки бледо, под лешниковите му очи са се вдълбали черни сенки, от устата му струи кръв и се стича по брадичката му.

— Лизи! — Пак този изтънял глас. — Онзи наистина ли ме простреля?

— Не говори! — Тя притиска длан до гърдите му. Мили Боже, ризата му е напоена с кръв, сърцето му забързано тупти… не, не тупти, а пърха. Сякаш не бие сърцето на човек, а на птица. „Пулс на гълъб“ — казва си тя, в същия момент девойката с късата блузка се стоварва върху нея. Би паднала върху Скот, но Лизи машинално го прикрива с тялото си („Ей, мама ти стара!“ — извиква изплашената млада жена), за миг поемайки тежестта й върху гърба си. Вижда как непознатата протяга ръце, за да омекоти удара при падането — „Благословени да са рефлексите на младите“ — казва си Лизи, сякаш самата тя е престаряла, не едва на трийсет и една — и девойката успява, ала изпищява, когато след секунда асфалтът парва дланите й.

— Лизи — прошепва Скот и о, Божичко! — дъхът му свисти като вятър в комин.

— Кой ме блъсна? — извиква непознатата с късата блузка с презрамки, завързани на фльонги. Вирнала е задник, конската й опашка се е развързала и косата почти закрива очите й, крещи от страх, болка и срам.

Лизи се привежда към съпруга си. Топлината, излъчваща се от него, я ужасява и я изпълва със съжаление, каквото не е предполагала, че може да изпита. Странното е, че въпреки това той трепери. С една ръка тя си сваля сакото.

— Да, простреляха те — мълви. — Затова мълчи и не се опитвай да…

— Умирам от горещина — казва той и се разтреперва още по-силно. Какво следва — конвулсии ли? Лешниковите му очи се взират в нейните. Кръвта продължава да тече от устата му. Лизи долавя миризмата й. Дори яката на ризата му е обагрена в червено. „Този път неговият метод за изчистване на петна с отвара от чай няма да подейства — мисли си тя, макар да не осъзнава какво й се върти в главата. — Кръвта е прекалено много.“ — Умирам от горещина, Лизи, намери лед, моля те.

— Ей-сега. — Тя навива сакото му и го слага под главата му. „Слава Богу, че носи спортното си сако“ — казва си, в този момент й хрумва нещо. Хваща за рамото хленчещото момиче. — Как се казваш?

Девойката се облещва, сякаш вижда ненормална, но машинално отговаря:

— Лиза Лемке.

„Още една Лиза. Светът е малък“ — мисли си Лизи, но не го изрича на глас, а казва:

— Мъжът ми е прострелян, Лиза. Ще отидеш ли до… — Не си спомня названието на сградата, само функцията й. — До факултета по английска литература. Повикай линейка. Обади се на 911…

— Госпожо? Госпожо Ландън? — Едрият охранител с лакти си пробива път през тълпата. Кляка до нея, коленете му изпукват. „Изпукват по-силно от револвера на Русокоско“ — мисли си тя. Охранителят държи уоки-токи. Говори бавно и предпазливо, сякаш се обръща към изплашено дете. — Обадих се в лечебницата на кампуса, госпожо Ландън. Ще изпратят линейка, която ще закара мъжа ви в Общинската болница. Разбирате ли ме?

Разбира го и признателността й към него почти се равнява на жалостта й към Скот, който лежи върху напечения асфалт и трепери като пребито куче. Кима, избърсва първата от пороя сълзи, които ще пролее, преди да закара Скот в Мейн — не с полет на „Делта“, а с частен самолет с медицинска сестра на борда (на летището в Портланд ще ги чакат линейка и друга медицинска сестра.) Обръща се към младата Лемке:

— Той изгаря от висока температура. Има ли лед, мила? Сещаш ли се къде може да има лед? Където и да било?

Изрича думите, без да се надява на отклик, затова се изненадва, когато Лиза Лемке кимва:

— Ей-там има закусвалня с автомат за кока-кола. Посочва към зала „Нелсън“, която Лизи не вижда. Пред очите й е само гора от крака — някои космати, други — не, някои с тен, други — зачервени от слънцето. Осъзнава, че са обградени от всички страни, че с ранения й съпруг се намират на пространство с размерите на голяма таблетка витамини, и внезапно я обзема усещането, че тълпата я задушава. Дали думата беше агорафобия? Ако можеше да говори, Скот щеше да й каже.

— Моля те, донеси лед — казва на девойката. — И побързай. — Обръща се към охранителя, който измерва пулса на Скот — нещо, което според нея е напълно излишно. В момента всичко се свежда до това дали съпругът й още е жив. — Можете ли да ги накарате да се отдръпнат? — мълви умоляващо. — Толкова е горещо к…

Преди да довърши фразата, той вече е на крака като човече на пружинка и крещи:

— Назад, хора! Отдръпнете се и пуснете момичето! Дайте му малко въздух, приятели, хайде, по-живо!

Зяпачите се отдръпват…, но с нежелание, забелязва Лизи. Явно не искат да пропуснат нищо от кървавата гледка.

Напеченият асфалт излъчва нетърпима горещина. Би трябвало вече да е свикнала, както се свиква с горещ душ, ала това не се случва. Напразно надава ухо за воя на сирената на линейка. След миг обаче чува как Скот изхриптява името й. Същевременно подръпва блузката й, подгизнала от пот (сутиенът й се очертава като татуировка върху тънката коприна). Тя го поглежда и сърцето й се свива от ужас, защото той се усмихва. Кръвта е обагрила устните му в тъмночервено и усмивката му повече прилича на гримаса на клоун. „Никой не обича клоун посред нощ“ — казва си и се учудва откъде й е хрумнала тази дивотия. Едва по-късно, по време на безкрайната и безсънна нощ в мотелската стая, докато слуша как сякаш всички кучета в Нешвил лаят срещу горещата августовска луна, тя ще си спомни, че фразата е от третия роман на Скот, единствения, който и тя, и литературните критици оплюха, онзи, който им донесе цяло състояние. „Стръвни дяволи“.

Скот все така подръпва копринената й блузка, очите му все така трескаво блестят, хлътнали в потъмняващите кухини. Явно иска да й каже нещо и тя неохотно се навежда. Съпругът й отчаяно се опитва да си поеме дъх, мъчителните му хрипове са ужасяващи. Отблизо миризмата е още по-силна. И противна. Миризма на минерали.

„Смърт. Миризмата е на смърт.“

Сякаш да потвърди мисълта й, Скот прошепва:

— Много е близо, мила. Не го виждам, но… — Отново си поема дъх, белите му дробове изсвистяват — звукът напомня зловещ писък. — Чувам го как се храни. И сумти. — Устните му отново се разтеглят в кървава клоунска усмивка.

— Скот, не знам за какво гово…

В ръката, която дърпа блузката й, е останала някаква сила. Пръстите жестоко се впиват в плътта и, а по-късно в мотела, когато тя сваля блузката, ще види мораво петно.

— Ти… — Пак зловещото свистене. — Знаеш… — Пореден хрип, този път по-гърлен. Скот продължава да се усмихва, сякаш двамата знаят някаква страшна тайна. Пурпурна тайна с цвета на синини по тялото. Пурпурна като цветята, които растат на онези

(тихо, Лизи, тихо)

да, на онези хълмове.

— Ти… знаеш…, затова… не се прави…, че не разбираш…

Лизи май наистина се досеща. Скот го нарича „дългото нещо“. Онова, което е безкрайно и петнисто. Тя мислеше да провери в речника значението на думата петнисто, но забрави — забравянето е изкуство, което поради ред причини тя е усъвършенствала през годините на брака си със Скот. Но знае за какво говори мъжът й, да, знае.

Той пуска блузата й, а може би вече няма сили да я дърпа. Лизи леко се отдръпва. Очите му в хлътналите кухини са вперени в нея. Както обикновено са поразително красиви, но са изпълнени с ужас и с (сърцето й се свива от страх) необяснимо веселие. Все така шепнейки — дали да го чува само тя, или защото не може да говори ю-високо — той казва:

— Слушай, малка Лизи. Ще ти покажа какъв звук издава, когато се оглежда.

— Скот, не! Престани! Недей!

Той сякаш не я чува. Отново изхриптява, свива влажните си червени устни, образувайки буквата О, и издава противен звук, напомнящ пуфтене. От стиснатото му гърло изригват капчици кръв и обагрят нажежения въздух. Някакво момиче изпищява. Този път зяпачите не изчакват едрия охранител да ги подкани да се отдръпнат и по своя инициатива отстъпват назад.

За щастие звукът — мили Боже, този звук повече прилича на грухтене — затихва след секунда. Скот започва да кашля, гърдите му се повдигат, от раната блика кръв — всеки изблик е ритмичен като пулс — и с пръст помахва на Лизи да се приближи. Тя се подчинява, подпира длани на нажежения асфалт. Хлътналите му очи и мъртвешкото му хилене впримчват погледа й.

Той завърта глава, изплюва парче съсирена кръв върху горещия асфалт, после пак се обръща към нея.

— Така… мога да го викам — прошепва. — То ще дойде. Ще се… отървеш от вечното… ми дърдорене.

Лизи разбира, че съпругът й не се шегува, и за миг (сигурно под въздействието на настойчивия му поглед) е убедена, че той ще го стори. Отново ще издаде ужасния звук, само че по-силно, и в някакъв друг свят дългото нещо, властелинът на мрака, ще извърне ненаситната си глава. След миг, но в този свят, Скот Ландън ще потрепери и ще умре. В смъртния акт ще бъде посочена някаква разбираема причина, ала Лизи ще знае истината — злото най-сетне го е видяло, намерило го е и го е изяло жив.

Сега се случва нещо, за което по-късно никога няма да говорят — нито пред другите, нито помежду си. Прекалено е зловещо. Всеки брак има две сърца — открито и потайно. Това е потайното сърце на техния брачен съюз, единственият налудничав секрет. Тя се привежда към съпруга си; сигурна е, че той умира, ала при все това е решена да направи нещо. Ако се наложи, с нокти и зъби ще се бори с дългото нещо, да, ще го срази.

— Е… Лизи? — Пак тази отблъскваща лукава усмивка. — Съгласна… ли… си?

Тя се навежда още по-ниско. Навежда се и подушва леката миризма на шампоана „Прел“ и пяната за бръснене, които е използвал сутринта. Навежда се, докато устните й докосват ухото му.

— Млъкни, Скот — прошепва. — Поне веднъж в живота си замълчи.

Вдига глава и вижда, че погледът му не е същият. Ожесточеността е изчезнала. Губи съзнание, но може би така е по-добре, защото отново изглежда нормален.

— Лизи…

Тя пак зашепва, гледа го право в очите:

— Престани да обръщаш внимание на идиотското нещо и то ще си отиде. — За миг се изкушава да добави: „После ще оправиш бъркотията“, ала това е безсмислено — засега единственото, което той може да стори, е да не умре. Затова казва: — И да не съм те чула повече да издаваш този звук!

Той прокарва език по устните си. Лизи вижда кръвта по езика му и стомахът й се преобръща, ала тя не смее да извърне поглед. Предполага, че не може да стори нищо повече, докато не дойде линейката, или той да издъхне на горещия асфалт на стотина метра от мястото на последния си триумф; щом е издържала досега, сигурно ще издържи всичко останало.

— Толкова ми е горещо — шепне Скот. — Да можех да посмуча кубче лед…

— Ей-сега, скъпи — мълви Лизи, без да я е грижа, че обещава невъзможното. — Сега ще ти намеря. — Поне чува в далечината воя на сирените на линейката. Все пак има някаква надежда.

Изведнъж се случва чудо. Девойката с фльонги на раменете и пресни драскотини по дланите си пробива път през тълпата от зяпачи. Задъхва се като маратонец, пот се стича по страните и шията й, но тя държи две пластмасови чашки.

— На връщане излях половината от шибаната кока-кола — изпъхтява тя, — обаче нося лед. Ледът е… — Тя забелва очи и полита назад. Охранителят — Бог да го благослови, да е жив и здрав още сто години — я подхваща да не падне и взема едната чашка. Дава я на Лизи, после кара Лиза да пие от другата. Лизи Ландън не му обръща внимание. По-късно, когато си припомня случилото се, тя ще изпита нещо като страхопочитание към неустрашимостта си. Но в момента единственото, което се върти в главата й, е: „Не й позволявай да се стовари върху мен, ако припадне, полицай Дружелюбко.“ Тя отново се обръща към Скот.

Той трепери, очите му се замъгляват, вече почти не я вижда. Ала все пак прошепва:

— Лизи… Умирам от горещина… лед…

— Имам лед, скъпи. Едно те моля — поне веднъж да си затвориш цапнатата уста.

— Един отлетя на север, друг — на юг — изхриптява Скот, сетне — о, чудо! — той млъква. Може би — за пръв път в живота си — няма какво повече да каже.

Лизи пъха ръка в чашата, течността прелива. Студенината е потресаваща и прекрасна. Тя сграбчва шепа ледени кубчета, внезапно осъзнава иронията на случващото се: когато със Скот спират на някоя от отбивните край магистралата и тя използва автомат, който „пуска“ чаши с безалкохолно вместо кутийки или бутилки, винаги натиска бутона с надпис „БЕЗ ЛЕД“, обзета от задоволство — глупците разрешават на злите компании за безалкохолни напитки да ги лъжат, като им пробутват чаша, пълна до половината с лед, следователно с по-малко безалкохолно, но момичето на Дейв Дебушър не е глупаво. Как се изразяваше старият Денди? „Не съм вчерашен, малката.“ А ето, че сега й се иска да имаше повече лед и по-малко кока-кола… макар че едва ли има голямо значение.

Само че този път я чака изненада.

— Скот, ето ти лед.

Очите му са притворени, но той покорно отваря уста и когато Лизи натрива устните му с шепата лед, после пуска едно кубче върху окървавения му език, треперенето му ненадейно престава. Истинска магия! Тя се окуражава, прокарва по едната му страна, после по другата, накрая по челото му юмрука си, от който се стича червеникава ледена вода и влиза в очите му.

— О, Лизи, божествено е — шепне той и макар гласът му още да е писклив, вече е… по-нормален.

Линейката спира недалеч, сирената за последен път надава вой и затихва, след секунди Лизи чува нетърпелив мъжки глас да крещи:

— Пуснете ни! Хайде, хора, пуснете ни да си свършим работата, хайде, по-живо!

В този момент Дашмиел, скапаният южняшки фукльо, зашепва в ухото й. Загрижеността в гласа му, противоречаща на бързината, с която бе побързал да избяга, я кара да заскърца със зъби:

— Как е той, скъъпа?

Без да го погледне, тя отговаря:

— Опитва се да остане жив.

7.

— Опитва се да остане жив — промърмори тя и прокара длан по лъскавата страница на алманаха, по фотографията на Скот, на която той е заснет с крак върху глупавата сребърна лопатка. Затвори алманаха и го запрати върху прашния гръб на змията от книги. Апетитът й за снимки беше презадоволен за този ден. Болката в лявото й слепоочие все повече се усилваше. Искаше й се да изпие някакво болкоуспокояващр, не глупавия тиленол, а лекарство от онези, които съпругът й наричаше „главоблъскачи“. Две таблетки от неговия екседрин щяха да свършат работа, стига да не бяха с изтекъл срок на годност. После щеше да полегне в тяхната спалня, докато премине проклетото главоболие. Дори можеше да подремне.

„Още наричам спалнята «наша»“ — помисли си, докато слизаше по стъпалата към обора, който вече не беше обор, а склад, разделен на малки помещения, макар че вътре още витаеха упоритите миризми на машинно масло и сено.

Е, и? Какво от това?

Тя сви рамене:

— Нищо, предполагам.

Стресна се от безразличието в гласа си. Вероятно възкресяването на ужасяващите спомени я беше изтощило. Сякаш отново бе преживяла стреса. За едно беше благодарна — в корема на змията от книги нямаше други снимки на Скот, които да отприщят подобни спомени; само веднъж бе прострелян, а нито един университет не би му пратил фотография на ба…

(не говори за това млъкни)

— Правилно — съгласи се тя, без всъщност да осъзнава какво е щяла

(бягай, ти, стар мръснико)

да си помисли. Беше плувнала в пот като човек, който на косъм е избягнал смъртта.

— Млъкни, стига толкова.

В този момент, сякаш гласът й го бе задействал, зад затворената врата вдясно от нея зазвъня телефон. Тя вече беше стигнала до коридора между малките кабинки в обора. Навремето зад тази врата имаше помещение, достатъчно голямо да побере три коня. Сега надписът на табелката гласеше ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ! Закачила я беше на шега. Възнамеряваше да превърне помещението в нещо като кабинет, където да се занимава със семейното счетоводство и уреждането на сметките (още тогава имаха счетоводител, но той живееше в Ню Йорк и не можеше да се занимава с незначителни подробности като например плащането на сметките в бакалница „Хилтоп“). Тя стигна дотам, че обзаведе кабинета с бюро и няколко картотеки, инсталира телефон и факс… после Скот почина. Влизала ли беше там оттогава? Само веднъж. В края на март, когато навън тук-там още се виждаше неразтопен сняг. Възнамеряваше да изтрие съобщенията на телефонния секретар. На екранчето се виждаше цифрата 21. Съобщенията от номер едно до номер седемнайсет бяха от рекламни агенти, които Скот наричаше „телефонни глисти“. Номер осемнайсет (Лизи изобщо не се изненада) бе от Аманда:

— Проверявам дали си включила тъпата машина. Даде номера на мен, Дарла и Канти, преди Скот да почине. — Пауза. — Предполагам, че си. — Пауза. — Че си я включила, де. — Пауза, после поток от думи: Само че имаше прекалено дълга пауза между записа и бибиткането, което означава, че са се събрали страшно много съобщения, малка Лизи. Проверявай ги по-често, че току-виж някой иска да ти подари порцеланов сервиз или нещо подобно. — Пауза. — Е, дочуване.

Сега, докато стоеше през затворената врата на „кабинета“, тя чу как телефонът иззвъня трети, после четвърти път. На петото иззвъняване нещо изщрака, после прозвуча собственият й глас, съобщаващ на човека от другата страна на линията, че той или тя се е свързал с номер 727–5932. Не беше записала лицемерно обещание по-късно да се свърже с обаждащия се, нито покана да остави съобщение след сигнала, който Аманда бе нарекла „бибибиткане“. Нямаше смисъл. Кой би се обадил тук, за да разговаря с нея? След смъртта на Скот „машината беше останала без двигател“. Сега тук живееше само малката Лизи Дебушър от Лисбон Фолс, вдовицата Ландън. Малката Лизи живееше сама в къща, прекалено голяма за нея, и пишеше списъци за пазаруване, не романи.

Паузата между съобщенията и сигнала беше толкова дълга, че Лизи си каза: „Лентата на касетката е свършила.“ Дори да не беше, тя предполагаше, че на човека от другата страна на линията ще му омръзне да чака и ще затвори; тогава през затворената врата тя ще чуе само възможно най-неучтивия глас на телефонистка, която се тросва: „Ако желаете да се обадите, затворете и наберете вашия оператор]“ Не изрича обидни думи по адрес на обаждащия се, но Лизи открай време долавя в подобни записи нещо, което Скот би нарекъл подтекст.

Обаче чу мъжки глас, който произнесе четири думи.

Ненадейно и съвсем безпричинно я побиха тръпки. Мъжът каза:

— Ще се обадя отново.

Последва изщракване.

После настъпи тишина.

8.

„Това настояще е много по-приятно“ — казва си тя, ала знае, че не се намира нито в настоящето, нито в миналото, а сънува. Лежеше на голямото двойно легло в

(нашата нашата нашата нашата)

спалня под бавно въртящия се вентилатор на тавана; беше заспала въпреки сто и трийсетте милиграма кофеин в двата екседрина (срок на годност ОКТ. 07), които взе от намаляващите запаси на Скот, скътани в аптечката в банята. Ако се съмнява, че сънува, трябва само да се огледа — намира се в спешното отделение на третия етаж на Нешвилската окръжна болница и седнала върху парчето плат с надпис „ПЪРВОКАЧЕСТВЕНО БРАШНО «ПИЛСБЪРИ»“. Отново е очарована, като вижда, че краищата на необикновеното вълшебно килимче, върху което седи със скръстени ръце, са завързани като на носна кърпа. Кръжи толкова близо до тавана, че когато „ПЪРВОКАЧЕСТВЕНО БРАШНО «ПИЛСБЪРИ»“ се плъзва под едно от витлата на бавно въртящия се вентилатор (в съня й те изглеждат досущ като онези в спалнята), е принудена да легне, та витлото да не я удари. Лакираните дървени лопатки издават звук „уууп, уууп, уууп“, докато правят бавните си и някак величествени обиколки. Отдолу медицинските сестри идват и си отиват, придружавани от скърцането на гумените си подметки. Някои носят къси престилчици в ярки цветове, напоследък станали популярни сред упражняващите тази професия, но повечето още са със стандартните бели престилки, бели чорапогащници и с касинки, които открай време напомнят на Лизи за препарирани гълъби. Двама лекари — предполага, че са лекари, макар че единият още има жълто около устата, стоят до чешмичката-фонтан. Стените са облицовани с плочки в успокояващо зелен цвят. Жегата сякаш не прониква тук. Тя предполага, че освен вентилаторите има и климатик, но не чува бученето му.

„Не и в съня ми“ — казва си и мисълта изглежда логична. Наблизо е стая 319, в която закараха Скот, след като извадиха куршума. Лизи лесно достига вратата, но открива, че виси във въздуха прекалено високо и не може да влезе в стаята. А толкова й се иска! Така и не й остана време да каже на съпруга си: „После ще оправиш бъркотията“, но толкова ли беше наложително? В крайна сметка Скот Ландън не е вчерашен. Най-важното в момента е да намери вълшебната думичка, която ще накара вълшебното килимче да се сниши.

Изведнъж я осенява прозрение. Страхува се да произнесе тази дума (чула я е от Русокоско), но когато си на зор, не можеш да придиряш, както казваше Денди, затова…

— Фрезии — казва и избелялото парче плат покорно се спуска надолу. Тя поглежда през отворената врата и вижда Скот (вече са изминали пет часа от операцията), проснат на тясно, но изненадващо красиво легло с изящни табли. Мониторите бибиткат като телефонни секретари. Две прозрачни торбички с някакви течности са окачени на стойката между болния и стената. Той сякаш спи. До леглото на дървен стол с облегалка седи Лизи от 1988 година и стиска дланта на съпруга си. В другата й ръка е романчето, което е взела за пътуването до Тенеси — никога не е очаквала, че почти ще го довърши. Скот чете Борхес, Пинчън, Тейлър и Атуд; нейните любими автори са Мейв Бинчи, Колийн Маккълоу, Джийн Оел (въпреки че започва да й писва от похотливите пещерни хора на госпожа Оел), Джойс Карол Оутс и (напоследък) Шърли Конран. Докато е в стая 319, почти преполовява „Дивачките“, най-новия роман на тази писателка, който много й допада. Стигнала е до онази част, в която жените, впримчени в джунглата, се научават да използват сутиените си като прашки. Бог да благослови откривателя на ликрата. Не е сигурна дали американските любителки на романтична литература са узрели да приемат „нововъведенията“ на госпожа Конран, ала според нея в действията на онези жени има нещо смело и красиво. Смелостта винаги е красива, нали?

Лъчите на залязващото слънце нахлуват през прозореца и обагрят стаята в червено и златисто. Светлината е зловеща, но и прекрасна. Лизи от 1988 година е много уморена — изчерпана е емоционално и физически, а най-вече я подлудява самият Юг. Казва си, че ще закрещи, ако още някой се обърне към нея с провлеченото „гооожо“. Но има и нещо хубаво — за разлика от местните хора тя рано или късно ще се махне от тук; надява се да е по-рано, защото…, защото знае, че Скот върви към подобрение.

Скоро ще се върне в мотела и ще помоли да й дадат същата стая, която беше взела сутринта (Скот винаги осигурява „убежище“ дори когато публичната изява е кратка — „Гъз път да види“, както се изразява той.) Подозира обаче, че няма шанс — навсякъде се отнасят по-добре с теб, когато си придружавана от мъж, бил той прочут или не — от друга страна, мотелът е близо и до болницата, и до университета, тоест ако изобщо й дадат стая, няма да й пука дали е същата. Доктор Сатъруейт, който е поел лечението на Скот, й подсказва, че може да избегне репортерите, ако вечерта и през следващите дни използва задния вход. Добавя, че госпожа Маккини, която е на гишето за информация, ще й повика такси, което ще я чака на паркинга до товарното депо. Лизи отдавна да си е тръгнала, ала през последния час Скот е много неспокоен. Сатъруейт я бе успокоил, че съпругът й поне до полунощ ще бъде под въздействието на болкоуспокояващите, ала той не познава Скот колкото нея, затова тя не се изненадва, когато с наближаването на нощта мъжът й започва да идва в съзнание през кратки интервали от време. Два пъти я позна и попита какво се е случило, два пъти тя му отвърна, че е бил прострелян от душевноболен. Вторият път той избърбори нещо несвързано, преди пак да затвори очи, а Лизи неволно се засмя. Сега й се иска Скот отново да се изтръгне от бездната на безпаметността, за да го успокои, че няма да замине за Мейн, а ще отиде в мотела и сутринта ще се върне при него.

Лизи от 2006 година отлично си спомня всичко. Както си седи на вълшебното килимче „ПЪРВОКАЧЕСТВЕНО БРАШНО «ПИЛСБЪРИ»“, изведнъж си казва: Той отваря очи. Поглежда ме. Казва: „Бях в мрака и ти ме намери. Беше ми горещо — много горещо — и ти ми даде лед.“

Наистина ли обаче го беше казал? Наистина ли се беше случило? И ако тя крие нещо — крие го от себе си — защо го прави?

Скот, проснат в леглото под зловещата и същевременно прекрасна червеникава светлина, отваря очи. Поглежда жена си, която чете книга. Дишането му вече не е придружавано от ужасяващото хъркане, ала все пак когато той си поема въздух, за да произнесе името й, се чува странно свистене. Лизи от 1988 година оставя настрани книгата и го поглежда:

— Здрасти, пак си буден. Ще проведем бърз тест. Помниш ли какво ти се случи?

— Простреляха ме — шепти Скот. — Младеж. Боли.

— След малко ще ти дадат болкоуспокояващо — казва тя. — Междувременно искаш ли да…

Скот й стиска дланта. Сега ще ми каже: „Бях в мрака и ти ме намери. Беше ми горещо — много горещо — и ти ми даде лед“ — мисли си Лизи от 2006.

Само че онова, което той казва на съпругата си, която спаси живота му, като удари по главата със сребърната лопатка един безумец, е само:

— Беше адски горещо, а?

Подхвърля го небрежно, дори не я поглежда, все едно води най-обикновен разговор. Сякаш изчаква да мине времето, докато червеникавата светлина отвън угасне и апаратите, към които е привързан, започнат да бибиткат; Лизи от 2006 година, която стои на прага, готова да излезе, вижда как през по-младата й „версия“ преминава тръпка, вижда как по-младата Лизи неволно измъква от книгата на Шърли Конран пръста си, с който е отбелязала докъде е стигнала.

Мисля си: „Или той не си спомня, или се преструва, че ле си спомня какво прошепна, докато лежеше на асфалта — че може да повика петнистото чудовище и че ще го призове, ако искам веднъж завинаги да приключа с тази история — и как му казах да млъкне и да не мисли за това…, че ако поне веднъж в живота си замълчи, проклетото нещо ще си отиде. Питам се дали наистина е забравил, както е забравил, че го простреляха, или се мъчи да заличи от паметта си случилото се, сякаш натъпква лошото в сандъче и здраво го заключва. Питам се дали има значение, стига той да не е забравил как да се възстанови.“

Докато е просната на леглото (и докато лети с вълшебното килимче във вечната действителност на съня си), Лизи се опитва да извика на по-младото си „аз“, че има значение, голямо значение. „Не му позволявай да те манипулира! — мъчи се да извика. — Не можеш вечно да забравяш!“ Хрумва й друга фраза от миналото, когато през летата, прекарани край езерото Сабат Дей, по цял ден играеха на карти; когато някой се опитваше да мами или да хитрува, другият се провикваше:

— Недей! Не можеш да изровиш мъртвите от гроба.

Не можеш да изровиш мъртвите от гроба.

Въпреки това тя отново се опитва.

Лизи от 2006 година напряга волята си, навежда се от вълшебното килимче и изпраща на по-младото си „аз“ телепатично внушение: „Той се преструва! СКОТ СИ СПОМНЯ ВСИЧКО!“

За миг я обзема въодушевление, струва й се, че другата разбира посланието й. Лизи от 1988 година се размърдва на стола, книгата се изплъзва от ръката й и тупва на пода. Преди обаче тя да се огледа, Скот Ландън поглежда жената, застанала на прага, онази версия на съпругата му, която по-късно ще стане негова вдовица. Отново свива устни, ала вместо да издаде противния мляскащ звук, той духа. Въздушната струя е слаба — естествено Скот е останал без сили след ужасното преживяване — но все пак запраща назад вълшебното килимче „ПЪРВОКАЧЕСТВЕНО БРАШНО «ПИЛСБЪРИ»“ и то започва да се люлее като сухо листо, подхвърляно от ураганен вятър. Лизи се вкопчва в него, докато стените на болничната стая се люлеят около нея, ала проклетото парче плат се накланя, тя пада и…

9.

Лизи се стресна и седна в леглото; потта засъхваше по челото и под мишниците й. В стаята беше сравнително хладно благодарение на вентилатора на тавана, но тя умираше от горещина, сякаш беше в…

Сякаш беше в доменна пещ.

— Каквото и да е това — каза и се засмя.

Сънят вече избледняваше — единственото, което тя си спомняше сравнително ясно, бе зловещата червеникава светлина на залязващо слънце — ала се беше събудила с една натрапчива мисъл, безумна потребност да намери идиотската сребърна лопатка. Онази сребърна лопатка.

— Защо? — попита, обръщайки се към празната стая. Взе от нощното шкафче часовника и го приближи до очите си с надеждата, че е изминал час, дори може би два. С удивление видя, че е спала само дванайсет минути. Остави обратно часовника и прокара длани по блузата си, сякаш беше пипала нещо мръсно, гъмжащо от микроби. — Защо онова нещо?

„Няма значение. — Беше гласът на Скот, не нейният. Напоследък рядко го чуваше толкова отчетливо, но — леле, братче! — сега беше съвсем ясен. — Не ти влиза в работата. Само го намери и го сложи, където… е, знаеш къде.“

Разбира се, че знаеше.

— Където ми стиска — промърмори тя, прокара длани по страните си и се позасмя.

„Точно така, миломое — съгласи се покойният й съпруг. — При необходимост.“