Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lisey’s Story, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

ИК „Плеяда“, 2007

Превод: Адриан Лазаровски, Павел Боянов, 2007

Дизайн: Димитър Стоянов — ДИМО, 2007

Peдaктop: Весела Прошкова

Kopeктоp: Лилия Анастасова

История

  1. — Добавяне

VI. ЛИЗИ И ПРОФЕСОРЪТ
(ВИЖ КАКВИ ГИ НАДРОБИ)

1.

Сега вече Лизи не изпитваше страх, а смехът бе заменен от ярост. Тя спря беемвето пред затворените врати на обора и решително тръгна към къщата, гадаейки къде ли ще намери посланието на новия си „приятел“ — до главния вход или до кухненската врата. Не се съмняваше, че послание ще има. Откри го на задната веранда — бял плик, пъхнат в пролуката между мрежата против комари и касата на вратата. Разкъса плика и извади сгънатия лист. Посланието бе напечатано на пишеща машина и гласеше:

Госпожа — съжалявам задето ми се налага да правя това щот обичам животните но по-добре твойта кoткa вместо тебе. He иcкaм да ти причинявам бoлкa. He иcкaм, но трябва да се обадиш на 412-298-8188 и да кажеш на чoвeкa че ще дариш тез книжа за които прикaзвaxмe чрез него. Не ucкaмe да npoтaкaмe нещата госпожа, затуй му звънни днес към осем вечерта и той те се свърже с мене. Да свършваме с тая работа, без да пострада никой освен твойта бедна кoткa за кoeтo много СЪЖЕЛЯВАМ.

Твой приятел,

Зак

ПП: Хич не ти се сърдя задето ми каза да си го „Н“. Знам, че беше ядосана.

З.

Лизи се вгледа в буквата З, с която завършваше писмото, и внезапно се сети за Зоро — как препуска в нощта, а черният му плащ се развява като знаме. Очите й се насълзиха. За момент си помисли, че плаче, ала после си даде сметка, че е заради дима. Заради дима от цигарата, която бе догоряла до филтър между зъбите й. Изплю фаса на алеята и го смачка с подметката си. Погледна високата дъсчена ограда около двора… най-вече заради симетрия, понеже имаха съседи само от юг, което се падаше вляво от Лизи, както си стоеше до кухненската врата стиснала вбесяващото, гъмжащо от грешки послание на „Зак Маккул“ (проклетия му ултиматум). В съседство живееха семейство Галоуей и те имаха половин дузина котки — „дворни котки“, както ги наричаха по тези места. Животинките често идваха в двора на Ландън, особено когато нямаше никого вкъщи. Лизи не се съмняваше, че в пощенската й кутия лежи една от съседските котки, както не се съмняваше и че шофьорът, който й беше помахал с ръка, малко след като заключи дома на Аманда, беше Зак Маккул. Господинът караше на изток и залязващото слънце й светеше в очите, ето защо не бе успяла да го разгледа. Негодникът бе имал наглостта да й помаха! „Здрасти, госпожа, как си, що си? Оставил съм ти малко подаръче в пощенската кутия!“ Отгоре на всичко тя също му бе махнала, понеже така бе прието в дълбоката провинция, нали?

— Копеле такова — процеди. Беше толкова вбесена, че не знаеше кого ругае — Зак или безумния инкункс, който го бе наел, за да я притисне. Но тъй като Зак тъй услужливо я бе снабдил с телефонния номер на Удбоди (тя веднага разпозна кода на Питсбърг), тя вече знаеше с кого ще се захване най-напред и нямаше търпение да го стори. Първо обаче й предстоеше доста неприятна (направо отвратителна) задача.

Пъхна писмото на „Зак Маккул“ в задния джоб на дънките си, при което докосна за миг малкото тефтерче с обсебености на Аманда, и извади ключовете от другия си джоб. Бе толкова ядосана, че дори не се замисли за вероятността писмото да носи отпечатъците на проклетия психопат. Не се замисли и за възможността да се обади в полицейското управление, въпреки че тази мярка фигурираше в списъка й със задачи за деня. Яростта й бе свела свързаните й мисли до нещо малко и концентрирано като лъча на фенерчето, с което бе осветила вътрешността на пощенската кутия, и сега намеренията й се изчерпваха само с две неща: да се отърве от мъртвата котка и да се обади на Удбоди с изискването да се погрижи за „Зак Маккул“. Да го спре. Иначе лошо му се пишеше.

2.

От кухненския шкаф под умивалника тя извади две кофи, няколко чисти кърпи, гумени ръкавици и торба за смет, която напъха в задния джоб на дънките си. Наля в едната кофа малко почистващ препарат „Тип-Toп“ и добави гореща вода, за да получи повече пяна. Излезе на двора, спирайки само за секунди да вземе щипците от чекмеджето, което Скот наричаше „чекмеджето за всичко“ — големите щипци за барбекю. По някое време си даде сметка, че си тананика припева на „Джамбалая“: „Копеле, голям купон ни чака, голям купон надолу по реката.“

Голям купон. Точно така.

Напълни втората кофа със студена вода от крана на двора и пое по алеята, помъкнала двете кофи и заметнала кърпата на едното рамо, а торбата за смет — на другото. Щом стигна до пощенската кутия, остави кофите на земята и сбърчи нос. Наистина ли долови мириса на кръв, или това беше само плод на въображението й? Надзърна в кутията. Не се виждаше нищо, понеже светлината падаше от другата страна. „Трябваше да взема фенерчето“ — помисли си тя, но нямаше никакво намерение да се връща. Не и когато се бе запасила с всичко необходимо.

Взе щипците и забърника в кутията. Натъкна се на нещо, което не беше твърде меко, но и не беше вкочанено. Разтвори щипците, опита се да захване котешкия труп и задърпа, ала първият й опит не се увенча с успех. При втория нещата се промениха — тя почувства тежестта на животното и започна да го издърпва постепенно навън.

Малко преди да го измъкне обаче, товарът се изплъзна и щипците изщракаха. Лизи ги извади и видя, че лопатковидните им краища (Скот ги наричаше „хващанки“) бяха покрити с кръв и козина. Спомни си как му беше казала, че хващанка е мъртвата риба, която бе зърнал да се носи по повърхността на безценното му езеро. Това го бе разсмяло.

Наведе се и надникна в дълбините на кутията. Котката бе „пропълзяла“ до средата й и сега тя можеше да я огледа по-добре. Сивкавата козина й подсказа, че това наистина е една от дворните котки на Галоуей. Лизи тракна два пъти с щипците (за късмет) и тъкмо смяташе да ги напъха отново в кутията, чу двигателя на приближаващ от изток автомобил. Стомахът й се сви. Не си помисли, че е Зак, който се връща — просто го знаеше. Щеше да спре колата си до нея, да се покаже през сваленото стъкло и да я попита дали й трябва помош. Да, точно така щеше да каже — помош. „Госпожа, трябва ли ти помош?“ Ала по шосето профуча някакъв джип с жена зад волана.

„Започваш да развиваш параноя, малка Лизи.“

Навярно бе така, но предвид обстоятелствата имаше право да стане параноичка.

„Стига си се лигавила! Дойде да разкараш котката, престани да се размотаваш!“

Отново пъхна щипците в кутията, като този път внимаваше повече, разтвори ги и ги намести така, че между тях да се окаже една от лапичките на злощастното животинче. Веднага се сети за Дик Пауъл и за сцена от един от старите му филми, в която той реже пуйка и пита: „Кой иска бутче?“ И да, сега вече определено усещаше миризмата на кръв. За момент й прилоша, наведе глава и се изплю.

„Хайде, приключвай!“

Стисна хващанките (думата не звучеше толкова идиотски, след като посвикнеш с нея) и дръпна. Със свободната си ръка разтвори зелената торба за смет и хоп — котката се плъзна вътре с главата надолу. Лизи усука горната й част и я завърза на възел, понеже бе забравила да вземе една от жълтите пластмасови вързалки. Доволна, че е приключила, тя се зае с другата неприятна задача да почисти пощенската си кутия от кръвта и козината.

3.

Когато свърши с кутията, Лизи се затътри обратно по алеята, помъкнала двете кофи в ръце. Косите лъчи на залязващото слънце издължаваха сянката й. На закуска бе пила кафе и бе хапнала малко овесена каша, а обядът й се състоеше от късче риба тон и малко майонеза върху лист маруля, поради което сега умираше от глад, въпреки че още леко й се повдигаше при мисълта за котката. Ето защо реши да позвъни на Удбоди едва след като задоволи глада си. Идеята, че може да се обади на шерифа и навсякъде другаде, където носят сини униформи, още не я бе осенила.

Цели три минути държа ръцете си под горещата вода, докато не се убеди, че и последната капчица кръв под ноктите й е изчезнала. Сетне намери в хладилника пластмасова кутия с остатъци от пай с месо и сирене, сложи го в една чиния и го притопли в микровълновата фурна. Докато чакаше звъненето, съобщаващо, че ястието е готово, извади от хладилника бутилка пепси. Спомни си, че след като бе опитала въпросния пай за пръв път, си бе помислила, че никога вече няма да го докосне. Да, спокойно можеше да добави и този факт към дългия списък, озаглавен „Нещата от живота, за които Лизи бе грешала“, но какво от това? Голям праз, както обичаше да казва Кантата през тийнейджърските си години.

— Никога не съм твърдяла, че съм най-умната в семейството — заяви Лизи на празната кухня и микровълновата печка звънна точно в този момент, сякаш потвърждавайки думите й.

Безформената маса, която някога бе представлявала пай с месо и сирене, беше твърде гореща, но Лизи й се нахвърли, охлаждайки устата си с глътки ледено пепси. Когато омете чинията, в паметта й изплува противното шумолене, издавано от триенето на козината на котката в стените на пощенската кутия, както и усилията, които трябваше да положи, за да я измъкне навън. „Вероятно не му е било лесно да я напъха там“ — помисли си и отново се сети за Дик Пауъл… за Дик Пауъл, който казваше: „И не забравяйте плънката!“

Стана тъй внезапно, че събори стола, и затича към умивалника с пълната увереност, че ще повърне всичко. Или, казано с други думи — ще се издрайфа, ще избълва червата си, ще направи пица и ще изстреля манджата. Надвеси се над мивката, тръпнейки от болезнения спазъм, раздиращ стомаха й. В крайна сметка обаче петсекундната й агония завърши само с гръмко уригване, което заглуши цвърченето на цикадите. Облекчена, Лизи постоя още малко над умивалника — искаше да се увери, че всичко наистина е свършило. Накрая изплакна устата си, подсуши ръцете си и извади от джоба си писмото на „Зак Маккул“. Беше време да се обади на Джоузеф Удбоди.

4.

Очакваше да се свърже с работния му кабинет в Питсбъргския университет — кой би дал домашния си номер на психар като Зак? — ето защо се бе приготвила да остави едно „проклето гневно съобщение“ (както би казал Скот) на телефонния секретар. Вместо това обаче от другата страна на линията вдигнаха слушалката на третото позвъняване и приятен женски глас (вероятно размекнат от изпития аперитив) каза на Лизи, че се е свързала с дома на професор Удбоди, след което полюбопитства кой се обажда. За втори път през този ден Лизи се представи като госпожа Скот Ландън.

— Бих искала да говоря с професор Удбоди — рече тя, стараейки се да говори учтиво.

— Мога ли да попитам по какъв въпрос?

— Във връзка с ръкописите на покойния ми съпруг — отвърна Лизи и остави отворения пакет „Сейлъм Лайтс“ на масичката пред себе си. Току-що бе осъзнала, че има цигари, но няма огънче. Навярно това бе предупреждение да не се връща към лошия навик, който можеше отново да се вкопчи с малките си жълти ноктенца в мозъчните й клетки. Искаше й се да добави: „Сигурна съм, че той ще иска да говори с мен“, но после реши, че няма смисъл. Съпругата на Удбоди със сигурност знаеше как той ламти за ръкописите.

— Един момент, моля.

Лизи зачака. Замисли се, че не е планирала какво да каже. Това бе в пълно съответствие с още едно от правилата на Ландън: мислиш какво да кажеш само в случаите на несъгласие. Когато си истински ядосан, когато искаш да пробиеш нова дупка в нечий задник, както беше приказката, — най-добре да излееш всичко, което клокочи в душата ти.

Затова тя чакаше търпеливо, прогонила всички мисли от съзнанието си, и машинално въртеше пакета с цигари върху масичката.

Най-накрая в слушалката прозвуча кадифеният мъжки глас, който така добре си спомняше:

— Добър вечер, госпожо Ландън, каква приятна изненада.

„ВЕДТСКЕН — помисли си тя. — ВЕДТСКЕН, миломое.“

— Не — отвърна твърдо. — Нищо приятно няма да има.

Пауза. Сетне Удбоди попита предпазливо:

— Извинете? С Лиза Ландън ли говоря? Госпожа Скот Лан…

— Чуй ме добре, копеле мръсно. Един тип ме заплашва. Изглежда опасен. Вчера ми каза, че смята да ме нарани…

— Госпожо Ландън…

— Щял да направи така, че да ме заболи там, където не съм давала на момчетата да ме пипат… или нещо от сорта. А тази вечер…

— Госпожо Ландън, не раз…

— Тази вечер намерих мъртва котка в пощенската си кутия и писмо, пъхнато зад вратата, и в писмото имаше телефонен номер, този номер, затова не ми обяснявай, че не разбираш за какво говоря! Прекрасно знаеш за какво става въпрос, знаеш и още как — При последната дума Лизи удари с длан пакета „Сейлъм Лайте“ — удари го, сякаш беше перце, а ръката й — ракета за федербал, — при което пакетът подскочи и цигарите се разпиляха. Тя не му обърна никакво внимание. Постара се да се овладее — не искаше Удбоди да вземе яростта й за страх.

Удбоди мълчеше. Лизи му даде време, но когато паузата се проточи, първа наруши тишината:

— Чуваш ли ме? Дано не си затворил, иначе лошо ти се пише.

Знаеше, че гласът, който прозвуча в слушалката, принадлежи на същия човек, ала увереността и плавният му изказ сякаш бяха пропаднали вдън земя. Мъжът, който заговори, сякаш беше по-млад и в същото време — състарен.

— Ще ви помоля да почакате, госпожо Ландън, докато се преместя в кабинета си.

— За да не те чува жена ти, нали?

— Почакайте, моля.

— По-добре не се бави, Лудбоди, или…

Тихо изщракване, последвано от тишина. Лизи съжали, че не се бе обадила от безжичния телефон в кухнята. Можеше да си вземе цигара и да я запали от котлона. Но навярно беше по-добре, че стана така. Сега не можеше да се освободи от гнева си, като го издуха с тютюневия дим. Гневът, който я раздираше до болка.

Минаха десет секунди. Двайсет. Трийсет. Вече смяташе да затвори, когато се чу друго изщракване и царят на инкунксите заговори с младежко-състарения си глас. В допълнение до слуха й достигна и някакво туптене. „Сърцето му — каза си тя. Мисълта си беше нейна, но прозрението й сякаш принадлежеше на Скот. — Бие толкова силно, че го чувам. Исках ли да го стресна? Е, стреснах го. Но защо сега това ме плаши?“

Да, изведнъж почувства страх. Беше се вплел в аленото покривало на яростта й като яркожълта нишка.

— Госпожо Ландън, за мъж на име Дули ли ми говорите? Джеймс или Джим Дули? Висок и слаб, с южняшки акцент? Като човек от Западна Вир…

— Не знам нито името, нито фамилията му. По телефона ми се представи като Зак Маккул и така бе подписано пис…

— Мамка му — въздъхна Удбоди, само че проточи думата „Ма-а-амкам-у-у“ — и тя прозвуча като заклинание. Последва звук, който Лизи изтълкува като стон, и към първата жълта нишка в съзнанието й се присъедини втора.

— Какво? — сопна се тя.

— Това е той — отвърна Удбоди. — Трябва да е той. Адресът на електронната поща, който ми даде, е „Зак991“.

— Казал си му да ме наплаши, за да ти дам непубликуваните произведения на Скот, нали? Такава е била уговорката ви, признай?

— Госпожо Ландън, вие не раз…

— Мисля, че прекрасно разбирам. След смъртта на Скот ми се наложи да си имам работа с доста откачалки и учените се оказаха далеч по-смахнати от колекционерите, но в сравнение с теб, Лудбоди, тези учени изглеждат като нормални хора. Сигурно поради тази причина тъй добре прикриваш лудостта си… поне в началото. Истинските откачалки са длъжни да се преструват на нормални. За да оцелеят, нали разбираш…

— Госпожо Ландън, ако ми разрешите да ви обяс…

— Какво има да му се обяснява — заплашват ме по твоя вина. Затова си отвори хубавичко ушите — кажи на копоя си да ме остави на мира! Все още не съм съобщила името ти на полицията, но според мен това трябва да е най-малката ти грижа. Ако този космически каубой ми се обади още веднъж или отново намеря умряло животно около къщата си, ще се обърна към пресата. — Това бе вдъхновение свише. — Ще започна с питсбъргскиге вестници. Сигурна съм, че ще им хареса. „ИЗПЕРКАЛ УЧЕН ЗАПЛАШВА ВДОВИЦАТА НА ИЗВЕСТЕН ПИСАТЕЛ.“ Когато това заглавие цъфне на първа страница, разпитът в полицията ще ти се стори като детска игра. Сбогом, научна кариера!

Лизи си помисли, че тирадата й прозвуча наистина ефектно, особено след като жълтите нишки на страха изчезнаха (поне засега). За жалост отговорът на Удбоди ги накара да се завърнат… и то по-ярки от всякога.

— Не разбирате, госпожо Ландън. Не мога да отзова Зак.

5.

За момент Лизи онемя от изумление. Думите му сякаш я лишиха от дар-слово. След малко се опомни и попита:

— Какви ги дрънкаш?

— Вече се опитах.

— Нали имаш електронния му адрес! Зак999 или каквото там беше…

— Имам го, но какво от това? Първите два пъти, когато му писах, всичко бе наред, но оттогава всичките ми писма се връщат.

Той продължи да мънка, че ще се опита отново да му пише, ала Лизи не му обърна внимание. В паметта й изплува разговорът със „Зак Маккул“ — или Джим Дули, ако това бе истинското му име. Бе казал, че Удбоди трябва да му се обади, защото в противен случай…

— Имаш ли някакъв специален електронен адрес? — попита тя, прекъсвайки словоизлиянията му. — Той ми каза, че ще му пратиш съобщение по мейла, както сте се разбрали, и ще му кажеш, че си получил ръкописите. Какъв е този адрес? В кабинета ти в университета? В някое интернет-кафе?

— Не! — Удбоди едва не проплака. — Чуйте ме! Естествено, че имам електронен адрес към сайта на университета, но никога не съм го давал на Дули! Би било чиста лудост! Имам двама студенти-дипломанти, които имат достъп до този мейл… както и секретарката на Катедрата по английска литература!

— А у вас?

— Дадох му домашния си електронен адрес, да, но той не се е свързвал с мен.

— Ами телефонния номер, на който можеш да го откриеш?

Последва дълга пауза, а когато професорът заговори отново, в гласа му се долавяше искрено недоумение, което я изплаши още повече. Тя погледна през големия прозорец на дневната и видя, че североизточната част на небосвода се е обагрила в бледолилаво. Скоро щеше да се стъмни. Каза си, че нощта може да се окаже доста дълга.

— Телефонен номер? — учудено възкликна Удбоди. Никога не ми е давал телефонен номер. Само електронен адрес, на който успях да изпратя две писма, а после нещо се случи. Или ви е излъгал, или е фантазирал.

— И кое според теб е по-вероятно?

— Не знам — прошепна професорът.

Лизи си помисли, че с този отговор страхливецът Удбоди се опитва да прикрие онова, което най-вероятно подозираше — че Дули е луд за връзване.

— Изчакай — каза. Вече бе отдалечила слушалката от ухото си, за да я сложи на дивана, но в крайна сметка размисли.

— Гледай да си на телефона, когато се върна, професоре.

Нямаше нужда да използва котлон. До камината в медно сандъче имаше дълги декоративни клечки за разпалване. Лизи взе цигара от пода и драсна клечката върху каменната облицовка. За пепелник щеше да й послужи керамичната ваза (трябваше само да извади цветята). Помисли си — не за пръв път, — че пушенето е един от най-отвратителните навици. Седна на дивана и отново взе слушалката:

— Кажи как се стигна дотук.

— Госпожо Ландън, с жена ми ще ходим на…

— Плановете ви се промениха — прекъсна го Лизи. — Започни от самото начало.

6.

Естествено всичко бе започнало с инкунксите — тези нечестиви поклонници на оригиналните текстове и неиздадените ръкописи — и професор Джоузеф Удбоди, който (доколкото знаеше Лизи) бе техният цар. Един Бог знаеше колко научни статии върху творчеството на Скот Ландън бе публикувал и колко от тях сега събираха прах в търбуха на книжната змия в кабинета над обора. Пет пари не даваше и за мъката, терзаеща Лудбоди при мисълта, че неиздадените творби на Скот Ландън мухлясват в дома на писателя. Онова, което я интересуваше, бе съвсем друго — докато пътуваше от университета към дома си, два-три пъти седмично професорът се отбиваше в един бар, където изпиваше две-три халби бира. Въпросното местенце се наричаше точно така — „Местенцето“. Около студентските общежития имаше доста питейни заведения — както по-евтинички, където сервираха бирата в халби и кани, така и по-изискани, с красиви растения на витрините и музикални автомати, на които човек можеше да си пусне „Блеснали очи“ вместо „Май Кемикъл Роуманс“.

„Местенцето“ не беше от лъскавите заведения; то се намираше на около километър от университета и бе предпочитано от местните бачкатори, ето защо едва ли бе чудно, че в тамошния джубокс нямаше записи на рокендрол и човек трябваше да се задоволи с дуото Травис Трит — Джон Меленкамп.

По думите на Удбоди обаче на него му харесвало да се отбива в „Местенцето“, понеже в делничните следобеди там нямало много хора, а посетителите му напомняли за баща му, котето работел в металургичните заводи на корпорацията „Ю Ес Стаил“. (Старецът на проклетия инкункс изобщо, ама изобщо не я интересуваше.) Именно в този бар Удбоди срещнал човека, представил му се като Джим Дули. Той също идвал там, за да обърне едно-две-три питиета в късния следобед, държал се възпитано (даже ласкателно) и носел памучни ризи на райета и панталони с маншети (досущ като бащата на професора). Според Лудбоди бил висок към метър и осемдесет и три, бил леко прегърбен и оредяващата му тъмна коса често падала на челото му. Предполагаше, че очите му са сини, но не бе съвсем сигурен, въпреки че пили заедно в продължение на шест седмици и по думите на Удбоди, станали „нещо като приятели“. Разказвали си не житейски истории, а определени ситуации от тези истории, както правят мъжете в кръчмите. Професорът твърдеше, че е говорил само истината и нямал никакви основания да се съмнява, че Дули не му отвръща със същото. Да, по всяка вероятност Дули е напуснал Западна Вирджиния преди дванайсет или четиринайсет години и оттогава се местел от една нископлатена работа (свързана с тежък физически труд) на друга. Известно време е бил в затвора — нещо в привичките му го издавало, понеже непрекъснато надзъртал в огледаното на стената, когато се пресягал за халбата си, и при всяко ходене до тоалетната се оглеждал. Белегът на дясната му китка навярно му бил спомен от краткотрайна, но жестока затворническа схватка (в пералнята или някъде другаде). От друга страна, може и да го бе получил в детството си при падане от велосипед или от високо дърво. Дули бил прочел всички книги на Скот Ландън и можел да ги обсъжда интелигентно. Изслушал с разбиране и съчувствие мелодраматичната тирада на Удбоди за непреклонната вдовица, която притежавала истинско интелектуално съкровище — непубликуваните ръкописи на Скот Ландън, сред които според слуховете имало и роман. С разбиране и съчувствие… меко казано. Дули слушал професора с нарастваща ярост.

Според Лудбоди предполагаемият „Зак Маккул“ започнал да я нарича „Йоко“.

Удбоди определи срещите им в „Местенцето“ като „пo-скоро редки, но граничещи с регулярното“. Лизи разшифрова с лекота тази интелектуална идиотщина — през четири, а понякога и през пет дни в седмицата Удбоди и Дули са глозгали костите на Йоко Ландън и когато професорът казваше, че са пили една-две бири, всъщност имаше предвид една-две петлитрови кани. И ето ги тези интелектуални Оскар и Феликс, които се черпели с бира едва ли не всеки работен ден — първо си бъбрят за величието на произведенията на Скот Ландън, а после неусетно минават на темата каква мръсна, стисната и егоистична кучка е вдовицата му.

Според Удбоди именно Дули насочил разговора в тази насока. Лизи, която знаеше как се държи професорът, когато му отказват нещо, се съмняваше, че му е струвало много усилия да смени темата.

По някое време „Зак Маккул“ казал на Удбоди, че може да убеди вдовицата да промени мнението си по отношение на непубликуваните ръкописи. В края на краищата толкова ли било сложно да й се обясни, че така или иначе всички ръкописи на писателя ще се озоват в библиотеката на Питсбъргския университет, където се съхранява целият архив на Скот Ландън? Много го бивало да убеждава хората да променят мнението си, заявил Дули. Удавало му се с лекота. Тогава царят на инкунксите (Лизи не се съмняваше, че в премрежения му от бирата поглед е проблеснала лукава искра) попитал колко би поискал събеседникът му за подобна услуга. Дули му отвърнал, че не се опитва да изкяри от тази работа. Все пак ставало въпрос за услуга на човечеството, нали така? Да се направи обществено достояние великото съкровище на една жена, която е твърде глупава, за да осъзнае какво притежава. Да, точно така, кимнал Лудбоди, но всеки труд трябва да бъде заплатен. Зак обмислил думите му и казал, че ще си води прилежен отчет за всички разходи. А после, когато се срещнат отново и той предаде ръкописите на Удбоди, ще обсъдят въпроса за хонорара. После протегнал ръка на бизнеспартньора си, за да скрепи с ръкостискане сключената сделка. Професорът я поел със смесени чувства на радост и презрение. Както сподели на Лизи, замислил се доколко всъщност познава този човек. Понякога Дули изглеждал като закоравял тип, самообразовал се в пандиза, чиито разкази за жестоки схватки с наточени като бръсначи лъжици звучали съвсем правдоподобно. В други дни обаче (денят на ръкостискането бил един от тях) Удбоди не се съмнявал, че събеседникът му си е чиста проба фантазьор и че най-опасното престъпление, извършено от него, е кражбата на една-две кутии разтворител за боя от супермаркета в Монровил, където работел в продължение на шест месеца през 2004 година. Ето защо сметнал тази сделка за пиянска шегичка, особено след като Дули съвсем сериозно му заявил, че смята да убеди Лизи Ландън да дари ръкописите на покойния си съпруг в името на изкуството. Това бе всичко, което царят на инкунксите разказа на Лизи през този юнски следобед, но все пак бе същият онзи цар на инкунксите, който бе седял полупиян в кръчмата с човек, когото почти не познава, човек, представил се като „углавен престъпник“, двамата я бяха наричали „Йоко“ и бяха стигнали до заключението, че Скот я държи само заради едно-единствено нещо, понеже за какво друго би могъл да я използва? По думите на Удбоди всичко бе само шега, фантазия на двама мъже, отдали се на пиянските си блянове. Да, бяха разменили електронните си адреси, но в наши дни всички правят така, нали? След деня на ръкостискането царят на инкунксите бе срещнал верноподаника си само веднъж — два дни по-късно.

Тогава Дули се ограничил само с една бира, обяснявайки на професора, че „тренира.“ След като гаврътнал халбата си, той се изсулил от високото си бар-столче и казал, че има „уговорена среща с един пич“. Съобщил на Удбоди, че ще се видят на следващия ден, а ако не тогава със сигурност следващата седмица. Но преподавателят така и не се срещнал отново с Джим Дули. След две седмици изобщо спрял да посещава „Местенцето“. Като капак на всичко и електронният адрес Зак991 престанал да функционира. От една страна, помислил си Удбоди изгубването на дирята на Джим Дули било плюс. И бездруго „углавният престъпник“ пиел твърде много, а и професорът имал натрапчивото усещане, че нещо с този „Зак Маккул“ не е съвсем наред. („Малко късничко си даваш сметка за това, а?“ — помисли си мрачно Лизи.) Удбоди отново намалил алкохолната си доза на една-две бири седмично и без дори да го осъзнава, започнал да посещава друг бар, разположен на няколко пресечки от „Местенцето“. Едва по-късно го осенило („Когато главата ми се прочисти“ — така го обясни), че подсъзнателно се стремял да се дистанцира от кръчмата, където се срещал с Дули. Тоест изпитвал искрено съжаление за случилото се. Ако естествено ставало въпрос за нещо повече от фантасмагория — за нещо повече от поредния въздушен замък на Джим Дули, за чийто градеж Джо Удбоди му оказал неоценима помощ, наливайки се с бира седмица след седмица в стремежа си да убие тягостните часове на потискащата питсбъргска зима. Бил убеден, че това са фантазии, изтъкна професорът — досущ като адвокат, чийто клиент може да свърши с отровна инжекция, ако не успее да убеди съдебните заседатели в невинността му. Стигнал до извода, че повечето истории на Дули за насилието и жестокостите в затвора „Гористата планина“ са чиста проба измислици и неговата идея да убеди госпожа Ландън да се раздели с ръкописите на покойния си съпруг е само поредната му измишльотина. Ето защо сделката им не била нищо повече от детска игра на „Ами ако?“.

— Ако всичко това е вярно, искам да ми отговорите на един въпрос — каза най-накрая Лизи. — Ако Дули ти беше донесъл ръкописите на Скот, щеше ли да ги вземеш, знаейки по какъв начин ги е придобил?

— Не знам — въздъхна Лудбоди.

Е, най-малкото това беше искрен отговор, ето защо тя реши да го попита още нещо:

— Съзнаваш ли какво си направил? Даваш ли си сметка за последствията от игричката?

Този път професорът не отговори. Лизи си помисли, че това също бе искрено от негова страна… или поне толкова искрено, колкото човек като Удбоди можеше да се държи.

7.

След няколко секунди на трескав размисъл Лизи продължи с въпросите:

— Давал ли си му телефонния ми номер? И за това ли трябва да ти благодаря?

— Не! Абсолютно не! Не съм му давал никакви телефонни номера, уверявам ви!

Тя му повярва.

— Професоре, мисля, че ще се наложи да направиш нещо за мен. Ако Дули се свърже с теб — примерно, за да ти каже, че вече е поел по следата и изгледите са добри, — кажи му, че уговорката ви отпада.

— Ще му кажа. — Покорността му я изпълни с презрение. — Повярвайте ми, аз… — Събеседникът й внезапно бе прекъснат от женски глас (най-вероятно съпругата му), който го питаше нещо. После Лизи дочу дразнещо шумолене — явно той бе закрил с длан слушалката.

Не възразяваше. Тъкмо имаше време да обмисли по-добре възникналата ситуация, ала заключенията, до които достигна, никак, не й допаднаха. „Зак Маккул“ й бе казал, че може да избегне неприятностите, ако предаде на Удбоди книжата и непубликуваните ръкописи. Тогава професорът щял да се обади на психаря, да му каже, че всичко е наред, и така цялата работа щяла да приключи. Да, ама не. Бившият цар на инкунксите не знаеше как да открие Дули и Лизи имаше всички основания да му вярва. Дали ставаше въпрос за недоглеждане от страна на Дули? За пропуск в гениалния му план? Едва ли. Според нея копелето наистина възнамеряваше да се появи в кабинета на Лудбоди (или в извънградския му замък) с ръкописите на Скот…, но дотогава щеше да я тормози, а после да направи тъй, че да я заболи на местата, където не бе давала на момчетата да я пипат. Но защо трябваше да действа по този начин, след като бе положил немалко усилия да убеди Удбоди и самата Лизи, че нищо лошо няма да й се случи, ако не се опъва и играе по свирката му?

„Може би, защото самият той се нуждае от позволение за постъпките см.“

Да, това звучеше правдоподобно. А по-късно — когато вече беше мъртва или бе преминала през такива гаври и изтезания, че щеше да й се иска да е мъртва — съвестта на Джим Дули щеше да го убеди, че вдовицата Ландън сама си е виновна за всичко. „Дадох й всички шансове — щеше да си каже нейният приятел «Зак». — Вината си е само нейна. Тя не престана да бъде Йоко до самия край.“

Добре. Добре тогава. Ако се появи, ще му даде ключа от обора и кабинетите и ще му каже, че може да вземе всичко. „Ще му кажа да се завре в търбуха на книжната змия и да се забавлява.“

Устните на Лизи се разтегнаха в тънка усмивка-полумесец, навярно позната единствено на сестрите и съпруга й („Лице-торнадо“ — казваше Скот, когато я видеше в подобно състояние).

— Ще му дам да разбере — измърмори тя и се огледа за сребърната лопатка. Не я видя — сигурно я бе оставила в колата. Ако искаше да я вземе, най-добре да го стори, преди окончателно да се е стъм…

— Госпожо Ландън? — В гласа на професора се долавяше загриженост. Съвсем бе забравила за Лудбоди. — Ало? Чувате ли ме?

— Да — въздъхна тя. — Видя ли какви ги надроби!

— Моля?

— Знаеш за какво говоря. Тези текстове, които толкова ти бяха необходими… Видя ли какви ги надроби? Е, как се чувстваш сега? О, и да не забравяме въпросите, на които ще се наложи да отговаряш, след като затворя телефона…

— Госпожо Ландън, не раз…

— Ако те потърсят от полицията, ще им разкажеш всичко, което разказа на мен. Но първо ще отговориш на въпросите на жена си. Така ли е?

— Госпожо Ландън, моля ви — В гласа на Удбоди звучеше паника.

— Сам забърка тази каша. Ти и твоят приятел Дули.

— Престанете да го наричате мой приятел!

Изражението на Лизи още повече заприлича на притъмняло небе преди торнадо, а устните й се разтегнаха в зловеща гримаса. Присвитите й очи напомняха тесни процепи, мятащи сини искри. Дебушърският й характер се проявяваше с пълна сила.

— Той си е твой приятел! — извика. — Поркали сте заедно, ти си му споделял мъката си по изгубените шедьоври и си се смял, когато ме е наричал „Йоко Ландън“. И си го насочил към мен каквото и да ми обясняваш, а сега излиза, че той е луд, луд за връзване и не можеш да го спреш по никакъв начин! Професоре, смятам да позвъня на шерифа, да му дам твоето име и да му разкажа всичко, което ще му е от полза да спипа приятелчето ти, понеже то все още не е довършило започнатото (знаеш го не по-зле от мен), защото не иска да се откаже и страхотно се забавлява… Сега видя ли какви ги надроби. Сам си го направи, така че се сърди на себе си! Нали? Нали?

Никакъв отговор. Лизи обаче чуваше хрипливото му дишане и знаеше, че бившият цар на инкунксите едва се удържа да не заплаче. Лизи затвори телефона, вдигна от пода друга цигара и жадно вдъхна дима. Обърна се към апарата, но само след секунда поклати глава и се отказа. Обаждането в полицията можеше да почака. Първо искаше да вземе сребърната лопатка от беемвето и да се върне в къщата, преди светлината да изчезне съвсем и денят да бъде заменен от нощта.

8.

В страничния двор (тя предпочиташе да го нарича „дверния двор“) вече бе доста сумрачно, за да е спокойна, въпреки че Венера, звездата на желанията, още не бе излязла на небесната сцена. Сенките около бараката за инструменти, долепена до обора, вече се бяха сгъстили, а колата бе паркирана на пет-шест метра от там. Естествено, Дули едва ли се криеше сред сенките, но ако беше наблизо, можеше да се притаи където си поиска — в съблекалнята до басейна, зад къщата или до вратата на мазето…

Лизи рязко се обърна и макар че се смрачаваше, видя, че вратата към сутерена е заключена, следователно не биваше да се притеснява, че „Зак Маккул“ дебне в мазето. Е, съществуваше теоретична възможност да е проникнал в къщата и да се е притаил там преди завръщането й, но…

„Стига, Лизи… сама се пла…“

Изведнъж видя нещо и се вцепени. Постоя до колата около пет секунди, хвърли угарката и я смачка с подметката си. Някой стоеше в тъмния ъгъл, където се събираха стените на обора и бараката.

Лизи отвори задната врата на беемвето и извади сребърната лопатка. Лампичката в купето продължи да свети и след като тя затръшна вратата. Бе забравила, че при съвременните модели осветлението в купето угасва със закъснение — конструкторите го наричаха „вежливо осветление“, но тя не виждаше нищо вежливо в обстоятелството, че Дули можеше да я види, а тя него — не, тъй като проклетата лампичка я заслепяваше. Отдалечи се от колата, притискайки лопатката към гърдите си. След цяла вечност светлината в купето угасна и за момент това влоши още повече нещата, понеже зрението на Лизи не можеше веднага да се адаптира към сумрака. Известно време различаваше само безформени пурпурни сенки под лилавото небе и очакваше, че „Зак Маккул“ всеки миг ще се спусне към нея с вездесъщото си „госпожа“, ще я попита защо не е слушкала и ще я стисне за гърлото, докато дъхът й спре.

Страховете й се оказаха напразни и след секунди очите й се приспособиха към светлината. Сега отново виждаше високата фигура, застинала в ъгъла между обора и пристройката. Видя и нещо на земята. Нещо голямо и четвъртито. Може би куфар.

„Мили Боже, нали не смята, че ще събере вътре всички ръкописи на Скот?“ — помисли си Лизи и се отмести внимателно наляво, стискайки дръжката на лопатката толкова силно, че пръстите я заболяха.

— Зак, ти ли си? — извика плахо и направи още една крачка. После трета.

До слуха й достигна ръмженето на приближаваща се кола и тя си каза, че фаровете ще осветят двора, разбулвайки тайните му. Тогава Дули щеше да се нахвърли върху нея. Лизи силно замахна с лопатката също като в Нешвил през 1988 година и си пое дълбоко въздух в момента, в който автомобилът излезе на билото на хълма Шугар Тон, озарявайки с ярките си фарове двора и голямата сенокосачка, която Лизи бе оставила във въпросния ъгъл. Сянката на ръкохватките върху стената изчезна заедно със светлината от фаровете и сенокосачката отново се превърна в човек с голям куфар, притаен в ъгъла между обора и бараката. „Да, след като човек е видял истината, вече е лесно — си помисли. — Но във филмите на ужасите именно в този момент чудовището изскача от мрака и те сграбчва. Точно в този проклет момент, когато се успокояваш и си позволяваш да се отпуснеш…“

Ала нищо не изскочи от мрака, нито пък се опита да я сграбчи. Въпреки това Лизи си каза, че няма да е зле да вземе сребърната лопатка със себе си — най-малкото щеше да й бъде талисман за късмет. Стисна я здраво и побърза да се върне в къщата, за да се обади на Норис Риджуик, шерифа на окръг Касъл.