Стивън Кинг
Романът на Лизи (1)

1.

Съпругите на известни писатели остават неизвестни за широката публика — Лизи Ландън го знаеше от собствен опит. Мъжът й беше носител на „Пулицър“ и на Американската награда за литература, но самата тя през живота си беше дала само едно интервю, и то за рубриката „Да, аз съм омъжена за НЕГО!“ в едно популярно списание за жени. Половината от текста от петстотин думи се състоеше в обяснения, че името й се римува със Зизи. Другата половина беше посветена на рецептата й за телешко задушено. Сестра й Аманда отбеляза, че на снимката към интервюто Лизи изглежда много пълна.

На всичките й сестри не беше чуждо удоволствието да сплетничат („Умират да бъркат в помията“ — казваше баща им) и да изложат на показ нечии кирливи ризи, но единствената, която Лизи не можеше да се насили да обикне, бе въпросната Аманда. Беше най-голямата (и най-шантавата) от сестрите Дебушър, родени в Лисбон Фолс, и сега живееше в уютна къщичка недалеч от Касъл Вю, където Лизи, Дарла и Кантата можеха да я наглеждат. Лизи й я беше купила преди седем години, пет години преди смъртта на Скот, който бе починал млад. „Спомина се скоропостижно“, както се казваше. Трудно й беше да повярва, че той си е отишъл преди две години. Струваше й се, че от кончината му е изминало много време, същевременно сякаш бе починал съвсем наскоро.

Най-сетне събра сили да започне разчистването на „кабинета“ му — няколко свързани помежду си стаи с прекрасно осветление, бивши тавански помещения над обор; Аманда цъфна на третия ден тъкмо когато Лизи беше приключила описа на стотиците чуждестранни издания на книгите на Скот и започваше описа на мебелите, отбелязвайки със звездички онези, които смяташе да запази. Очакваше неканената гостенка да я попита защо действа толкова мудно, но Аманда не се заяде. Лизи приключи с мебелите и неохотно се захвана със задачата (която щеше да й отнеме цял ден) да прегледа съдържанието на кашоните с кореспонденция, складирани в килера, но вниманието на сестра й остана приковано от внушителните купчини записки, натрупани на полиците, заемащи едната стена на помещението. Движеше се напред-назад, проронваше само по някоя дума, но непрекъснато записваше нещо в малък бележник.

Лизи се въздържа да попита „Какво търсиш?“ или „Какво записваш?“. Както Скот неведнъж бе подчертал, тя притежаваше едно от най-редките качества, присъщи на човека — да не си пъха носа в хорските работи и да не се сърди, когато хората си пъхат носа в нейните. Стига, разбира се, въпросните личности да не изработваха саморъчни бомби за терористични актове — нещо, което спокойно можеше да се очаква от Аманда. Сестра й обичаше да си навира носа навсякъде и не можеше да си държи езика зад зъбите, което означаваше, че рано или късно ще проговори и ще изплюе камъчето. До 1985 година със съпруга й живееха в Ръмфорд („Досущ два плъха, заклещени в канализационна тръба“ — бе казал Скот след едно гостуване на семейството, което той се зарече да не повтори), после господинът си грабна шапката и замина на юг. Четири години по-късно единственото й дете — дъщеря й Интермецо, наричана галено Меци, замина на север в Канада заедно с гаджето си, шофьор на тежкотоварен камион. „Един отлетя на север, друг на юг, остана някой, дето не си затваря устата и все прави напук.“ Стихотворенийцето беше измислено от баща им, а единствената в семейството на Дейв Дий Дебушър, която никога не си затваряше устата, бе Манда, изоставена първо от съпруга си, после от собствената си дъщеря.

Понякога Аманда беше непоносима, но Лизи не желаеше да я остави сама в Ръмфорд — по-точно се страхуваше да я остави сама, и макар Дарла и Кантата да не го признаваха, тя бе сигурна, че и те изпитват същия страх. Поговори със Скот и намери едноетажната къщичка, за която плати в брой деветдесет и седем хиляди долара. Така Аманда заживя наблизо и вече беше лесно да я наглеждат.

Сега Скот беше мъртъв, а Лизи най-сетне беше намерила сили да разчисти работните му помещения. По обяд на четвъртия ден беше прибрала в кашони чуждестранните издания, беше въвела някакъв порядък в кореспонденцията и беше решила от кои мебели да се отърве и кои да остави. Тогава защо се чувстваше така, сякаш не е свършила почти нищо? От самото начало знаеше, че не бива да бърза. Най-важното беше да не обръща внимание на настойчивите писма и обаждания по телефона, последвали смъртта на Скот (също и на посещенията на неколцина досадници). Вероятно хората, които се интересуваха от неиздадените книги на съпруга й, щяха да получат каквото искат, но не и преди да е готова да им го даде. Отначало те не разкриваха намеренията си, „не играеха с открити карти“, както гласеше популярната фраза, ала нервите им вече не издържаха.

Съществуваха много думи за творбите на Скот. Единствената, която Лизи разбираше, беше memorabilia^[1] но имаше и друга, много особена, нещо като incuncabilla^[2]. Ето какво искаха онези, които я увещаваха или гневно крещяха по телефона — „инкункабилата“ на Скот. Тя започна мислено да ги нарича инкункси.

2.

Онова, което я измъчваше най-силно, особено след появата на Аманда, беше обезсърчението, сякаш или беше подценила задачата си, или бе надценила (и то много) способността си да стигне до неизбежния край, когато мебелите са прибрани в обора, килимите са навити и омотани с тиксо, жълтият ван „Райдър“ стои на алеята и хвърля сянка върху дъсчената ограда между нейния двор и имота на съседите, семейство Галоуей.

О, да не забравяме и печалното сърце на това помещение — трите компютъра. Всеки беше по-модерен и по-лек от предишния, но дори най-новият беше голям и заемаше цялото бюро; и трите още работеха. Разбира се, имаха пароли, които й бяха неизвестни. Бог знае с какви електронни отпадъци бяха задръстени твърдите дискове. Списъци за пазаруване? Стихотворения? Еротика? Беше сигурна, че съпругът й е ползвал интернет, ала нямаше представа кои сайтове е посещавал. „Амазон“? Сайт за песните и живота на Ханк Уилямс? Порносайтове за садо-мазо? Навремето си казваше, че по каквото и да се увлича Скот, то ще е само временно и че ще разбере истината, като види сметките за плащане (или най-малкото липси в парите за ежедневните разходи), но, разбира се, това беше пълна самозаблуда. Ако съпругът й бе искал да скрие от нея хиляда долара месечно, спокойно щеше да го направи, без тя да забележи. А паролите? Най-идиотското беше, че може би й ги беше казал, ала тя забравяше подобни неща. Напомни си да опита, като напише името си. Да, щеше да пробва, но след като Аманда си отиде. Което май нямаше да е скоро.

Приседна на един стол и духна кичура коса, паднал на челото й. „Както съм го подкарала, ще стигна до ръкописите чак през юли — помисли си. — Ако разберат с какво охлювско темпо работя, инкунксите ще откачат. Особено последният.“

Въпросният досадник (беше я посетил преди пет месеца) съумя да говори много любезно и мило и така я подмами, че тя беше склонна да го помисли за по-различен от другите. Обясни, че година и половина след смъртта на съпруга си най-сетне е събрала сили и смелост да влезе в работното му помещение и да започне разчистването и подреждането на стаите.

Посетителят беше професор Джоузеф Удбоди от факултета по английска литература в Питсбъргския университет. Скот беше възпитаник на същия университет, а на лекциите на тема „Скот Ландън и митът за Америка“, водени от Удбоди, присъстваха почти всички студенти. Освен това през тази година курсовите работи на четирима абсолвенти бяха посветени на творчеството на Скот Ландън, ето защо вероятно бе неизбежно поредният представител на инкунксите да стигне до момента, за който Лизи говореше със заобикалки от рода на „ще бъде пo-скоро от очакваното“ и „със сигурност по някое време през лятото“. Ала едва когато тя увери Удбоди, че ще му се обади, когато „нещата се уталожат“, господин професорът показа истинския си лик.

Фактът, че е споделяла леглото с един велик американски писател, не й давал правото да се разпорежда с литературното му наследство — така се изрази той. Било работа за специалист, а бил научил, че госпожа Ландън дори не е завършила университет. Напомни й колко време е изминало от смъртта на Скот Ландън и за все по-настойчиво разпространяваните слухове, че има много негови неиздадени произведения — разкази и дори романи. Молбата му беше госпожа Ландън да му разреши да надзърне в работното помещение на съпруга й, да порови в картотеките и в чекмеджетата на бюрото, ако не за друго, то поне да сложи край на най-безумните слухове. Естествено тя щеше да присъства през цялото време — подразбираше се от само себе си.

— Не! — заяви Лизи и го изпрати до входната врата. — Още не съм готова. — Говореше учтиво и се опитваше (или поне се стараеше) да забрави подлата му тактика, макар вече да й беше ясно, че той е не по-малко луд от другите натрапници. Само дето се беше прикривал по-умело и за малко бе успял да я заблуди. — А когато почувствам, че моментът е настъпил, искам да прегледам всичко, не само ръкописите.

— Но…

Тя кимна:

— Всичко е постарому.

— Не разбирам за какво говорите.

Нямаше как да разбере, фразата беше нещо като семейна парола. Колко пъти Скот се беше втурвал устремно в къщата и бе подвиквал: „Здрасти, Лизи, прибрах се — всичко постарому ли е?“ Което означаваше: „Всичко наред ли е?“ Обаче както във всички ключови фрази (веднъж Скот й го беше обяснил, макар че тя вече го знаеше) и в тази имаше скрит подтекст. Човек като Удбоди никога нямаше да го разбере, та дори тя да му го обясняваше цял ден. Защо? Защото той беше инкункс, а по отношение на Скот Ландън тези хора се интересуваха само от едно.

— Няма значение — промърмори Лизи. — Скот щеше да разбере.

3.

Ако Аманда беше попитала къде са наградите, плакетите и грамотите на Скот, Лизи щеше да излъже (правеше го сравнително умело за човек, който много рядко прибягва до лъжи), че са в склад в Меканик Фолс. Обаче Аманда не попита, само продължи да прелиства бележничето си, очевидно за да предизвика сестра си да заговори на тази тема, но Лизи не се поддаде на предизвикателството. Мислеше си колко пуста изглежда „нишата на славата“ — пуста и безинтересна, след като доказателствата за успехите на Скот в литературното му поприще вече ги няма. Или бяха унищожени, или толкова издраскани и повредени, че показването им щеше да предизвика недоумение, вместо да задоволи любопитството на непосветените.

Накрая Аманда не издържа и отвори бележничето:

— Погледни! Погледни само!

Първата страница беше изпълнена с редици от числа, започващи от телената спирала вляво и стигащи до самия край на листа хартия. „Досущ закодирано съобщение от някой от ненормалниците, на които непрекъснато се натъкваш в Ню Йорк, защото вече няма средства за приютите, субсидирани от държавата“ — с досада си помисли Лизи. Повечето бяха оградени с кръгчета, само няколко — вписани в квадратчета. Сестра й обърна на другата страница, която също беше изписана с числа. На третата обаче числата стигаха до половината. Последното беше 846.

Аманда, чието лице беше пламнало, надменно я изгледа — когато тя беше на дванайсет години, а малката Лизи само на две, това изражение означаваше, че Манда е предприела някаква инициатива, след което тя се разридаваше за някого, най-често за самата себе си. Лизи откри, че очаква с интерес (и с мъничко страх) да разбере какво означава изражението този път. Откакто цъфна неочаквано, сестра й се държеше адски странно. Може би причината беше в мрачното прихлупено небе и необичайната жега. А може би необичайното й поведение се дължеше на внезапната й раздяла с дългогодишния й интимен приятел Чарли Кориво. Лизи си каза, че трябва да се подготви психически, ако поведението на сестра й е предвестник на поредната емоционална буря. Открай време не харесваше Кориво, нито изпитваше доверие към него, макар и да беше банкер. Как да му се довери, след като по време на пролетния благотворителен базар бе чула познатите му, събрали се в кръчмата „Кроткият тигър“, да го наричат Пръдльото? Що за прякор бе това за един банкер? И какво означаваше всъщност? Да не говорим как подло беше зарязал Манда, макар да знаеше, че в миналото е имала психически проблеми…

— Лизи? — подвикна Аманда и се намръщи.

— Извинявай. За момент… се бях отплеснала.

— Все така правиш. Май си го прихванала от Скот. Слушай внимателно. Номерирах всички списания, вестници и други публикации. Ей, онези купчини до стената.

Лизи кимна, сякаш я разбираше.

— Написах цифрите с молив — продължи сестра й. — Гледах да си с гръб към мен или някъде другаде, защото си мислех, че ако ме видиш, ще ме накараш да престана.

— Нямаше. — Лизи взе бележничето, което бе овлажнено от потните длани на Манда. — Осемстотин четирийсет и шест, така ли? Нима са толкова много?

— Даваше си сметка, че печатните издания, струпани до стената, не са от онези, които би прочела и задържала, например „Модерен дом“ и „Мадам“, а списания със странни названия.

— Всъщност са много повече — обясни сестра й и посочи с палец други планини от книги и списания. „Права си. Разбира се, че са много повече“ — помисли си Лизи.

— Почти три хиляди са и се чудя къде ще ги складираш и дали изобщо някой ще пожелае да му ги подариш. Осемстотин четирийсет и шест са броевете, в които има твоя снимка.

Изтърси го толкова неочаквано, че в първия момент Лизи не разбра за какво става дума. След миг обаче се възхити от идеята на сестра си. И през ум не й минаваше, че съществува такъв богат фотоархив, отразяващ съвместния й живот със Скот. Но като се замисли, установи, че това е съвсем логично. Повече от двайсет и пет години бяха живели заедно и през тези години той неуморно пътуваше из цялата страна, изнасяше литературни беседи и четеше лекции (всяка година посещаваше най-малко деветдесет университета), без да секне наглед безкрайният поток от разкази, излизащи изпод перото му. Тя неотлъчно бе до него по време на странстванията му. В колко ли мотели беше гладила костюмите на Скот, докато с едно ухо слушаше диспутите в поредното токшоу по телевизията и тракането на пишещата му машина (през първите години на брака им) или тихото чаткане по клавишите на лаптопа, в чийто екран Скот се взираше, без да отметне немирния перчем, паднал на челото му?

Манда я наблюдаваше намръщено — очевидно не беше възхитена от реакцията й.

— В текста към онези, които са оградени с кръгчета — сигурно са над шестстотин — журналистите се изказват пренебрежително за теб.

— Така ли? — недоумяващо промърмори Лизи.

— Ще ти покажа. — Аманда прелисти бележничето, приближи се до купищата списания и други печатни издания, натрупани до стената, и избра две — луксозно подвързан годишник на университета в Кентъки и списание, наречено „Ритници и пестници“ — едно от онези претенциозни названия, измислени от студентите по английска литература, което привлича вниманието, но не означава нищо. — Разгърни ги, разгърни ги! — добави заповеднически и ги тикна в ръцете на сестра си, при което от пазвата й лъхна киселата миризма на пот. — Страниците са отбелязани с показки.

„Показки!“ Така майка им наричаше парченцата хартия, които пъхаше в книгите, за да отбележи докъде е стигнала. Лизи разгърна годишника, фотографията, на която бяха двамата със Скот, беше заснета от професионалист и много качествена. Съпругът й пристъпваше към подиума, тя стоеше зад него и ръкопляскаше. Присъстващите се бяха изправили на крака и също го аплодираха. Съвсем различна бе снимката в „Ритници и пестници“ — беше отпечатана на долнокачествена хартия и размазана, ала като я погледна, Лизи неволно се просълзи. Скот влизаше в някакво заведение — тъмно мазе, кънтящо от оглушителна музика. Устните му бяха разтегнати в типичната му усмивка, която сякаш казваше: „О, да, тук е жестоко!“ Макар че Лизи се движеше на една-две стъпки зад него, лицето й бе озарено от силната светкавица на фотоапарат. Открояваше се дори блузата й, модел на Ан Клайн — синя, с широка червена ивица отляво. Не се виждаше какво носи надолу (тя изобщо не си спомняше тази вечер), но беше сигурна, че е била с джинси. Когато ходеха на нощно заведение, винаги обуваше избелели джинси. Надписът над снимката гласеше: „Живата легенда Скот Ландън, придружаван от приятелка, миналия месец посети клуб «Концлагер №17» към университета във Върмонт. Остана, докато затвориха заведението — чете откъси от произведенията си, танцува. Човекът умее да се забавлява.“

Да, човекът умееше да се забавлява. Готова беше да го потвърди под клетва.

Погледна купищата периодични издания, внезапно разбра на какви находки може да се натъкне в тях и осъзна, че в крайна сметка Аманда я е наранила, отворила е рана, която дълго щеше да кърви. Само Скот ли знаеше за тъмните местенца? Противните тъмни местенца, в които човек се чувства ужасно самотен и безгласен? Може би не всичко й беше известно, но и онова, което знаеше, й бе предостатъчно. Знаеше например, че той е суеверен и след залез слънце никога не се поглежда в огледало или друга отразяваща повърхност. Въпреки това го обичаше. Защото човекът умееше да се забавлява.

Но вече не. Сега човекът беше покойник. „Беше се споминал“, както казваха хората; нейният живот пък беше преминал към нов етап — етап „соло“ — и вече беше твърде късно за връщане назад.

Фразата я накара да потрепери и да се замисли за неща,

(пурпурното, онова с петната отстрани)

които предпочиташе да забрави, затова побърза да ги прогони от съзнанието си.

— Радвам се, че си намерила тези снимки — каза сърдечно на Аманда. — Бдиш над мен като по-голяма сестра, нали?

Както очакваше (но не смееше да се надява), Манда се слиса дотолкова, че самодоволното й изражение изчезна и тя забрави игричките си. Недоверчиво изгледа сестра си, сякаш да разбере дали не й се подиграва, и след като не установи и сянка от враждебност, полека-лека се превърна в покорната сговорчива Аманда. Взе си бележника и озадачено го изгледа, все едно се питаше как е попаднал в ръцете й. Очевидно беше загубила маниакалния си интерес към числата, което според Лизи беше голяма крачка в правилната посока.

Кимна като че ли си е спомнила нещо важно, което би трябвало да каже в самото начало:

— С числата, неоградени с кръгчета, са обозначени текстовете към снимки, в които името ти поне е споменато — Лизи Ландън, жена от плът и кръв. Най-накрая, но не най-малко — предвид на това как те наричаме открай време, май се получи каламбур, нали? — са няколко числа, отбелязани с квадратчета. На тези снимки си сама. — Изгледа сестра си почти заповеднически. — Ще ти е интересно да ги разгледаш.

— О, да, сигурна съм. — Лизи се постара да изглежда въодушевена, макар да не проумяваше защо трябва да се интересува от свои снимки, направени през онези прекалено бързо отминали години, когато имаше до себе си мъж — истински мъж, не досадник като инкунксите, дързък мъж, с когото да споделя дните и нощите си. Втренчи се в купищата периодични издания и си представи какво ще е да ги прелиства едно по едно, седнала с кръстосани крака на пода в „нишата на славата“ (къде другаде?), търсейки фотографиите, запечатали щастливото й минало със Скот. На онези, които бяха разгневили Аманда, сигурно се вижда как тя върви няколко крачки зад съпруга си и го гледа с обожание. Ако другите го аплодират, и тя ръкопляска. Лицето й изразява само вежлив интерес. Изражение, което казва: „Той не ме отегчава.“ Изражение, което казва: „Той не ме въодушевява.“ Или „Не бих се хвърлила в огъня заради него, нито той заради мен“ (лъжа, лъжа, лъжа), или „Всичко е постарому“.

Аманда ненавиждаше тези снимки. Погледнеше ли ги, виждаше как сестра й „свири втора цигулка“, как е „превърната в деветата дупка на кавала“. Виждаше как сестра й е наричана „госпожа Ландън“ или „госпожа Скот Ландън“, а понякога — о, каква горчилка се трупаше в душата й! — напълно е пренебрегвана. Изглежда, за нея това бе равнозначно на убийство.

— Мандичка-Пандичка?

Аманда я погледна. Светлината беше безпощадна и Лизи се сепна, като си спомни, че през есента сестра й ще навърши шейсет. Шейсет! Внезапно си даде сметка, че мисли за онова, което обсебваше съпруга й през безбройните безсънни нощи — онова, което, ако зависеше от нея, хора като Удбоди никога нямаше да узнаят. Нещо безкрайно и петнисто, което най-добре виждаха пациенти, болни от рак, поглеждайки в празната чаша и осъзнавайки, че до сутринта няма да им дадат повече обезболяващи медикаменти.

„Много е близо, миломое. Не го виждам, но го чувам как се храни.“

„Млъкни, Скот, какви ги говориш?“

— Лизи? — колебливо се обади Аманда. — Каза ли нещо?

— Само си мърморех. — Лизи се насили да се усмихне.

— На Скот ли говореше?

Лизи се отказа от опитите да се усмихне:

— Май да. Понякога още му говоря. Налудничаво, а?

— Не, стига да ти помага. А лудостта не помага. Знам го от опит, нали така?

— Манда…

Ала Аманда се обърна и се втренчи в купищата журнали, годишници и студентски списания. След малко отново погледна сестра си и плахо се усмихна:

— Добре ли направих? Доволна ли си? Исках само да дам своя принос…

Лизи хвана ръката й и я стисна:

— Много ти благодаря. Стига сме се въртели тук. Да хвърлим ези-тура коя първа ще вземе душ.

4.

„Бях в мрака и ти ме намери. Беше ми горещо — много горещо — и ти ми даде лед.“

Гласът на Скот.

Лизи отвори очи и си помисли, че е задрямала, докато върши някаква досадна работа, и й се е присънило (за кратко, но много ясно), че Скот е умрял, а тя се е заела с Херкулесовата задача да разчисти оборите на неговото творчество. След миг обаче осъзна, че съпругът й наистина е мъртъв; беше заспала в леглото си, след като беше закарала Манда до дома й, и наистина сънуваше.

Сякаш се носеше сред лунна светлина. Долавяше уханието на екзотични цветя, усещаше полъха на летния ветрец — онзи ветрец, който духа късно след полунощ в някое тайно място далеч от дома. И все пак явно си беше у дома, защото виждаше обора и работните помещения на Скот, към които се домогваха инкунксите. А сега благодарение на Аманда тя знаеше, че там се съхраняват снимките, на които беше фотографирана със съпруга си — бяха заровено съкровище, емоционална плячка.

„По-добре да не ги разглеждаш“ — пошепна й вятърът. О, да, несъмнено беше така. Само че тя щеше да ги разгледа. Нещо я човъркаше да го стори, след като вече знаеше за съществуването им.

С почуда установи, че седи върху грамадно парче плат, посребрено от луната, върху което безброй пъти са отпечатани думите „ПЪРВОКАЧЕСТВЕНО БРАШНО «ПИЛСБЪРИ»“, и завързано в ъглите като носна кърпа. Хрумването й се стори много оригинално — усещането бе, като че ли седи върху облак.

Скот! Помъчи се да изрече на глас името му, но не можа. Сънят не й позволяваше. Видя, че алеята, водеща към обора, е изчезнала. Нямаше го и дворът пред къщата. На мястото им се простираше грамадно поле, обрасло с пурпурни цветя и задрямало под призрачната лунна светлина. „Скот, аз те обичах, аз те спасих…“

5.

Събуди се в мрака и се чу да повтаря като мантра:

— Аз те обичах, аз те спасих, донесох ти лед. Аз те обичах, аз те спасих, донесох ти лед. Аз те обичах, аз те спасих, донесох ти лед.

Дълго лежа неподвижно; спомни си (не за пръв път) онзи горещ августовски ден в Нешвил и си помисли колко странно е да е сама, след като толкова години е имала съпруг. Би трябвало през изминалите две години да свикне с тази мисъл, само че беше тъкмо обратното; очевидно времето само притъпяваше острието на скръбта и то кълцаше, вместо да реже. Защото нищо не беше постарому. Нито наглед, нито в действителност… не и за нея. Просната на леглото, на което навремето спяха двама, тя си помисли, че самотата е най-осезаема, когато се събудиш и си кажеш: „Още съм сама в цялата къща.“ Когато си дадеш сметка, че само ти и мишките на тавана още дишате.