Стивън Кинг
Романът на Лизи (5)

1.

На Лизи не й трябваше много време, за да разбере, че сега положението е далеч по-сериозно от трите предишни случая, когато Аманда се бе откъсвала от реалността периодите й на „частична кататония“, както биха казали психиатрите. Сякаш раздразнителната й сестра, която понякога създаваше доста главоболия, се бе превърнала в голяма дишаща кукла. Лизи успя (макар и с цената на немалко усилия) да я накара да седне и да я избута до ръба на леглото, ала жената с бялата памучна нощница, която бе проговорила с гласа на мъртвия й съпруг малко преди разсъмване — освен ако това не беше халюцинация, изобщо не реагира на името си, дори и когато по-малката й сестра го изкрещя в ухото й. Седеше с отпуснати върху коленете длани и се взираше в лицето й. А когато Лизи се отдръпна встрани, Аманда продължи да съзерцава вече празното пространство, без да отмести очи.

Лизи отиде до банята, за да навлажни с хладка вода кърпата. Когато се върна, завари Аманда да лежи по гръб на кревата, с изпружени крака и отпуснати на пода стъпала. Опита се отново да я изправи, но се спря, когато задникът на сестра й, който и без това беше на ръба на леглото, се плъзна надолу. Още малко и Аманда щеше да се озове на пода.

— Мандичка-Пандичка!

Този път и прякорът от детството не доведе до никакъв отговор. Лизи реши да стигне докрай.

— Како Мандичка-Пандичка!

Нищо. Вместо да се уплаши (това се случи по-късно), тя бе обзета от дива ярост, каквато сестра й не бе пробуждала в нея дори и когато съзнателно се бе стремяла към това.

— Престани най-сетне! Престани и си мръдни задника по-далеч от ръба, че да те изправя!

Ядец. Никакъв ефект. Нулев резултат. Тя се наведе и навлажни лицето на Аманда със студената кърпа, но пак не постигна нищо. Сестра й не мигна дори когато Лизи прокара кърпата по очите. Това вече беше плашещо. Тя погледна електронния часовник на нощното шкафче и видя, че минава шест часът. Можеше да се обади на Дарла — не се боеше, че ще събуди Мат, който беше в Монреал, но още не й се искаше да телефонира. Все още не. Да се обади на Дарла означаваше да признае поражението си, а още не бе готова.

Заобиколи леглото, хвана Аманда под мишниците и я задърпа назад. Оказа се по-трудно, въпреки че напоследък сестра й беше измършавяла.

„Сега тя е инертна маса, миломое. Затова ти е толкова трудно.“

— Млъквай — изпъшка, без да има представа на кого говори. — Затвори си устата.

Качи се на леглото и възседна бедрата на Аманда, после я хвана за раменете. В тази позиция (изглеждаше досущ като доминантен сексуален партньор) лицето й беше срещу безизразното каменно лице на сестра й. По време на предишните си кататонични пристъпи Аманда ставаше изключително покорна, сякаш се намираше под хипноза. Сега обаче бе различно. Оставаше й надеждата, че греши — всеки човек сутрин задоволяваше физиологичните си нужди. Ако, разбира се, този човек искаше да продължи да живее в уютната си малка къщичка.

— Аманда! — извика тя. После изкрещя още по-силно, без да се страхува, че ще събуди някого (все пак бяха съвсем сами в къщата, нали така?) — Мандичка-Пандичка! Искам… да станеш… да СТАНЕШ… да отидеш в банята… и да седнеш на ТОАЛЕТНАТА ЧИНИЯ! Седни на ТОАЛЕТНАТА ЧИНИЯ и си свърши работата.! На три! ЕДНО… и ДВЕ!… и ТРИ! — Рязко дръпна сестра си, но тя само седна и не пожела да стане.

Едва в шест и двайсет й се удаде да я откъсне от кревата и Аманда най-накрая стъпи на краката си (макар че веднага приклекна). Лизи се чувстваше като в първата си кола — форд „Пинто“ модел 1974 година, когато двигателят все пак успяваше да запали, след като в продължение на две безкрайни минути бе мъчила стартера, изтощавайки акумулатора почти до краен предел. Аманда залитна назад към леглото и Лизи я хвана под мишниците, ругаейки под нос, за да й попречи да се строполи на пода.

— Преструваш се, кучко! — изкрещя ядосано, макар и да си даваше сметка, че съвсем не бе така. — Е, какво пък, продължавай! Продължавай и… — Внезапно си даде сметка колко силно крещи (не намалеше ли децибелите, със сигурност щеше да събуди госпожа Джоунс, която живееше от другата страна на улицата), ето защо понижи глас. — Тръшни се на пода! Но ако си мислиш, че цяла сутрин ще подскачам около теб, горчиво се лъжеш. Отивам да приготвя кафе и овесена каша. Ако на Ваше кралско величество й замирише апетитно, нека ме повика. Или да изпрати лакей за кльопачката.

Лизи не знаеше дали ароматът на кафе и овесена каша ще се понрави на сестра й, но на нея й се стори божествен. Изпи голяма чаша черно кафе още преди да довърши кашата си, след което си наля втора — вече със сметана и захар. Докато се наслаждаваше на всяка глътчица от ароматната течност, си помисли: „Да имаше и една цигара, сто на сто щях да издържа, каквото и да ми сервира Манда!“

Мислите й се опитаха да се върнат към сънищата и спомените от изминалата нощ („СКОТ И ЛИЗИ МЛАДОСТ, да, бе, да“ — мина й през ума), но тя не им позволи. Както и не позволи на разума си да анализира случилото се по време на пробуждането й. По-късно може би щеше да намери време за това, но не и сега. Сега най-важното беше състоянието на по-голямата й сестра.

„Ами ако Мандичка-Пандичка намери голямата розова самобръсначка на горната полица на аптечката и реши да си пререже вените? Или например гърлото си?“

Тя стана и се запита дали Дарла се е сетила да махне всички остри предмети от банята на горния етаж… както и от всички стаи естествено. Взе стъпалата почти на бегом, смразена от мисълта какво би могла да завари в спалнята — празно легло, върху което се мъдрят само две измачкани възглавници.

Аманда още лежеше на пода и се взираше в тавана. Не бе помръднала и на сантиметър. Моментното й облекчение изведнъж бе заменено от лошо предчувствие. Приседна на ръба на леглото и хвана ръката на сестра си. Дланта беше топла, но безжизнена. Как й се искаше пръстите на Аманда да се свият около нейните, ала те сякаш бяха от восък.

— Аманда, какво да те правя?

Никакъв отговор.

След малко, понеже бяха съвсем сами в къщата (ако не се броят отраженията им в огледалото), Лизи се осмели да попита:

— Скот ли го направи, Аманда? Моля те, кажи, че Скот не е…, че не е… ох, не знам… влязъл в теб?

Но Аманда мълчеше и Лизи прекара следващите няколко минути в издирване на остри предмети в банята. Досети се, че Дарла я е изпреварила, понеже единственото, което намери, беше ножичка за маникюр в долното чекмедже на тоалетката. Естествено в опитни ръце и ножичката би свършила чудесна работа — например в ръцете на бащата на Скот…

(тихо Лизи недей Лизи)

— Добре — въздъхна тя, разтревожена от обзелата я паника. Пурпурното сияние заизпълва очите й, ръката й стисна ножичката. — Добре, млъквам.

Скри ножичката зад прашните шишенца с шампоан на полицата над шкафа за кърпи, след което (понеже не знаеше с какво да се захване) си взе душ. Когато излезе от банята, видя голямо мокро петно около бедрата на Аманда и разбра, че се е сблъскала с нещо, което не е по силите на сестрите Дебушър. Подпъхна суха кърпа под подгизналия задник на сестра си, след което погледна отново часовника, взе слушалката и набра номера на Дарла.

2.

Предния ден Лизи бе чула съвсем ясно гласа на Скот: „Оставих ти бележка, миломое.“ Тогава бе сметнала, че това е вътрешният й глас, имитиращ неговия. Навярно беше точно така — най-вероятно беше точно така, ала в три часа през този дълъг, горещ вторнишки следобед, докато двете с Дарла седяха в кафене „Попс“ в Луистън, тя изведнъж си даде сметка, че не може да отрече едно, а именно, че Скот й бе оставил голям предсмъртен подарък. „Дяволски голяма бум-награда“ — както би казал покойният й съпруг. Денят й изглеждаше ужасен, но без Скот Ландън, който бе починал преди две години, щеше да е още по-непоносим.

На лицето на Дарла се четеше същата умора, която измъчваше и Лизи. Явно по някое време през деня бе намерила време да си сложи малко грим, но амунициите в дамската й чантичка бяха недостатъчни, за да скрият черните кръгове под очите й. Струваше й се, че Дарла няма нищо общо със сприхавата трийсетгодишна жена, която в края на седемдесетте смяташе за свой дълг да й се обажда веднъж седмично и да й напомня за семейните й задължения.

— Я кажи какво ти се върти в главата, малка Лизи — каза Дарла, нарушавайки неловкото мълчание.

Лизи тъкмо се пресягаше към подсладителя, но гласът на сестра й я накара да размисли и ръката й се насочи към старомодната захарница, отсипвайки от „бялата отрова“ в чашата й.

— Мислех си, че това е нашият кафеен четвъртък — отбеляза. — Кафеен четвъртък с истинска захар. Това сигурно е десетата ми чаша.

— При мен също — кимна Дарла. — Вече пет пъти ходих до тоалетната и непременно ще я посетя отново, преди да напуснем това очарователно заведение.

Лизи разбърка кафето си, намръщи се и отпи.

— Наистина ли искаш да опаковаш куфара й?

— Ами все някой трябва да го стори, а ти ми мязаш на умряла риба.

— Мерси за комплимента.

— Ако сестра ти не ти каже истината, кой друг да го направи?

Лизи бе чувала тази фраза много пъти от нея — заедно с „Дългът не моли за разрешение“ — номер едно в хитпарада на Дарла за всички времена: „Животът е несправедлив.“ Днес обаче тези думи не я ужилиха, напротив — даже предизвикаха подобие на усмивка.

— Щом се натискаш, Дарла, нямам никакво намерение да отнемам тази твоя привилегия.

— Не съм казала, че искам — само изтъкнах, че бих могла да го направя. Снощи ти остана при нея и виж какво намери сутринта. Смятам, че си изпълнила своя дълг. Извини ме, отивам да пусна едно пени.

Лизи се загледа подире й, мислейки си: „Ето още една типично дебушърска фраза.“ В нейното семейство имаше израз за всяко нещо и да отидеш по малка нужда бе „Да пуснеш едно пени“, а по-голяма — „Да погребеш един квакер“. Това се нравеше на Скот и той казваше, че тези фрази навярно имат шотландски произход. Лизи смяташе, че това е напълно възможно; повечето хора от фамилия Дебушър бяха дошли от Ирландия, а пък Андерсънови — от Англия (или поне така казваше Доброто мамче), но всеки род си имаше по няколко черни овце, нали така? Това обаче не я вълнуваше особено. Интересуваше я друго: „Да пуснеш едно пени“ и „Да погребеш един квакер“ бяха уловени в езерото, езерото на Скот, а от вчера мъртвият й съпруг беше дяволски близо до нея…

„Случилото се тази сутрин беше сън, Лизи… съзнаваш го, нали?“

Изобщо не бе сигурна какво знае и какво не за онова, което бе станало тази сутрин в спалнята на Аманда (всичко й изглеждаше като сън — дори и усилията й да накара сестра си да стане и да отиде до тоалетната), но имаше едно нещо, в което бе абсолютно сигурна: Аманда щеше да иде в клиниката по възстановяване и рехабилитация в „Грийнлон“ поне за седмица. Всичко се бе оказало далеч по-просто, отколкото двете с Дарла биха могли да се надяват, и трябваше да благодарят на Скот. А тук и сега това изглеждаше напълно достатъчно.

3.

Дарла дойде в уютната дървена къщичка на Манда още преди седем сутринта. Косата й, обикновено фризирана по последната мода, стърчеше, а едно от копчетата на блузата й бе закопчано накриво, така че се виждаше розовият й сутиен. Дотогава Лизи вече се бе убедила, че освен всичко друго, Аманда няма никакво желание и да се храни. Бе позволила да напъхат в устата й лъжица бъркани яйца, което вдъхна на Лизи надежда (Манда преглъща слюнката си, значи може би ще глътне и тази хапка), която обаче, уви, не се оправда. След като поседя в продължение на трийсет секунди с бледожълтите яйца между устните си (Изглеждаше, сякаш е сдъвкала някое канарче), Мандичка-Пандичка избута хапката с езика си. Няколко трохички прилепнаха към брадичката й, а останалото се изсипа върху нощницата й. Взорът й бе все така зареян в далечината. Или в мистиката, както би казал някой почитател на Ван Морисън.^[1]

Навремето Скот слушаше много Ван Морисън, но се отказа в началото на деветдесетте и се върна към Ханк Уилямс и Лорета Лин.

Дарла не искаше да повярва, че Манда не се храни, докато сама не повтори „яйчения“ експеримент. За тази цел се наложи да изпържат нова порция, понеже Лизи бе изхвърлила предишната — устременият в нищото поглед на сестра й я бе лишил от всяко желание за храна.

По времето, когато Дарла нахълта в спалнята с маршова стъпка, Аманда отново се бе плъзнала — по-точно се бе разплула — на пода. Двете сестри обединиха усилията си и в крайна сметка успяха да я изправят (Лизи прие с благодарност помощта на Дарла, понеже гърбът вече я наболяваше.) Започваше да разбира що за непосилна задача е всекидневната грижа за човек в подобно състояние, и то за неопределен период от време.

— Аманда, искам да изядеш яйцата! — заяви Дарла със строгия си, нетърпящ възражение глас, който Лизи прекрасно си спомняше от многобройните телефонни разговори от младежките си години. Тонът, изражението и решителните движения на сестра й показваха подозрението й, че Манда разиграва спектакъл. „Симулира като тарикат пред наборна комисия“ — би казал баща им и това беше само една от стотиците образни, закачливи фрази в богатата му колекция. Но (спомни си внезапно Лизи) нима Дарла не произнасяше тази присъда всеки път, когато някоя от дъщерите на стария Денди не постъпваше тъй, както й се искаше? Не казваше ли точно това — че симулираш като тарикат пред наборна комисия?

— Искам да изядеш яйцата, Аманда — веднага!

Лизи понечи да каже нещо, но се отказа. Щяха да отидат там, където трябваше, много пo-скоро, ако Дарла сама се убедеше в състоянието на сестра им. А къде трябваше да отидат? Най-вероятно в клиниката в „Грийнлон“. По-точно в клиниката за възстановяване и рехабилитация в Обърн. Същото онова място, където двамата със Скот бяха отишли след последния пристъп на Аманда през 2001 година. Само че, както се изясни, отношенията на Скот с „Грийнлон“ бяха отишли малко по-далеч, отколкото жена му подозираше… и слава Богу.

Междувременно Дарла успя да напъха лъжицата с бърканите яйца в устата на Аманда и се обърна към Лизи с триумфална усмивка:

— Виждаш ли! Мисля, че й трябваше малко твърда ръ…

В този миг езикът на Аманда се показа между отпуснатите устни, изтласквайки канареножълтите яйца навън. И този път всичко, което беше в устата на Мандичка-Пандичка, се изсипа върху нощницата й — върху все още влажното петно, където бе попаднала първата порция.

— Какво искаше да кажеш? — попита меко Лизи.

В продължение на няколко ужасно дълги секунди Дарла се взираше в по-голямата си сестра. После се обърна и Лизи видя, че от непоколебимата й решимост не е останала и следа. Сега изглеждаше точно каквато си беше — жена на средна възраст, изскочила рано-рано от постелята заради семеен катаклизъм. Още не плачеше, ала сълзите вече напираха в яркосините й (като на всички сестри Дебушър) очи.

— По-рано не се е случвало нещо подобно, нали?

— Не.

— Какво стана снощи?

— Нищо — без каквито и да е колебания отвърна Лизи.

— Никакви сълзи, истерични пристъпи и тъй нататък?

— Нищо подобно.

— И какво ще правим в такъв случай?

Лизи имаше практичен отговор на този въпрос и в това нямаше нищо чудно. Дарла можеше да е на друго мнение, ала Джоди и Лизи многократно бяха доказвали, че са най-практичните в семейството.

— Ще я сложим да си легне и ще изчакаме началото на работния ден, за да се обадим в „Грийнлон“ — заяви. — И да се надяваме, че междувременно няма да се напишка отново.

4.

Докато чакаха, пиха кафе и играха на крибидж — игра, на която баща им ги бе научил много преди да започнат да пътуват с жълтия училищен автобус на Лисбон фолс. След всяко трето-четвърто раздаване едната отиваше в спалнята, за да провери как е Аманда. Нищо не се беше променило — сестра им продължаваше да лежи по гръб и да се взира в тавана. И в първата, и във втората игра Дарла взе надмощие над по-малката си сестра, фактът, че тези победи я изпълниха с добро настроение, докато Манда лежеше в ступор на горния етаж, даде на Лизи материал за размисъл… но тя не възнамеряваше да го коментира. Разбираше, че денят ще е дълъг и ако Дарла го започнеше с усмивка, чудесно. Отказа се от трета игра и двете погледаха заедно последната част на телевизионното шоу „Днес“, където се изявяваше някакъв неизвестен за нея кънтрипевец. Лизи буквално чу мъртвия си съпруг да казва: „Няма да изхвърли Стария Ханк от бизнеса.“ Старият Ханк беше естествено Ханк Уилямс. Ставаше ли въпрос за кънтри, за Скот това означаваше преди всичко Ханк Уилямс… и после всички останали.

В девет и пет Лизи седна до телефона и намери в указателя номера на „Грийнлон“.

— Стискай палци, Дарла — обърна се тя към сестра си.

— Стискам. О, как ги стискам само!

Лизи набра номера. Телефонът от отсрещната страна иззвъня само веднъж, преди да го вдигнат.

— Здравейте — прозвуча женски глас. — Това е клиниката за възстановяване и рехабилитация, подразделение на „Федърс Хелт Корпорейшън ъф Америка“.

— Здравейте, обажда се… — Лизи внезапно млъкна, понеже приятният женски глас започна да изброява всички, които можеше да се свърже, ако премине в тонален режим. Гласът звучеше на запис. Бяха я избумили.

„Да, но пък се получи добре“ — помисли си, докато натискаше „5“ за „Информация, засягаща хоспитализирането на пациенти в клиниката“.

— Моля, изчакайте, докато прехвърлим обаждането ви — завърши приятният женски глас и бе заменен от симфонична музика, напомняща мелодията на Пол Саймън „Завръщане у дома“.

Лизи се обърна към Дарла, за да й каже, че чака да й отговорят, но сестра й я нямаше — явно бе отишла да провери как е Аманда.

„Глупости — помисли си Лизи. — Просто не е издържала на напре…“

— Добро утро, аз съм Касандра, с какво мога да ви бъда полезна?

„Това име е лоша поличба, миломое“ — отбеляза онзи Скот, който живееше в главата й.

— Аз съм Лизи Ландън… госпожа Скот Ландън. През целия си семеен живот се бе представяла не повече от пет пъти като госпожа Скот Ландън… и нито веднъж за двайсет и шестте месеца, откакто бе вдовица. Обаче не й беше трудно да разбере защо сега бе постъпила точно така. Скот наричаше този подход „да цакаш с картата на славата“, но самият той се стесняваше да го прилага. Защо ли? Защото, както обичаше да казва, така хем се чувстваше като надуто копеле, хем се боеше да не би изстрелът да се окаже нахалост. Прошепва например на сервитьора: „Нима не знаете кой съм?“ и чува в отговор: „Не, мосю — кой, по дяволите, сте вие?“

Докато Лизи говореше, изброявайки предишните случаи на самонараняване и частична кататония на сестра си, и описвайки подробно случилото се днес, до слуха й достигаше мекото тракане на компютърна клавиатура. Накрая направи кратка пауза и Касандра побърза да вметне:

— Разбирам тревогата ви, госпожо Ландън, но в настоящия момент в „Грийнлон“ няма никакви свободни места.

Сърцето на Лизи се сви. Веднага си представи Аманда в тясната, не по-голяма от килер стаичка в Общинската болница в Но Соапа, с мръсен болничен халат и поглед, зареян нейде отвъд зарешетения прозорец, навярно вперен в светофара, регулиращ движението на кръстовището.

— Ясно… Разбирам… Но… сигурна ли сте? Не става въпрос за „Медикейд“ или друг вид медицинска осигуровка… Ще платя в брой, нали разбирате? Хващаше се за всяка сламка и сигурно звучеше като идиотка, но когато нищо друго не помагаше, трябваше да опита и с финикийски знаци. — Ако това има някакво значение… — добави с вяло примирение.

— Всъщност няма, госпожо Ландън. — Лизи си помисли, че долавя хлад в гласа на Касандра и надеждата й за успешен развой на събитията угасна. — Това е въпрос на свободни места и договорни отношения. Разполагаме само с…

Лизи чу някакъв звук, подобен на „пинк!“. Точно така сигнализираше и микровълновата й печка, когато пържените хапки за закуска бяха готови.

— Госпожо Ландън, можете ли да изчакате на телефона?

— Разбира се, щом е необходимо.

Тихо изщракване и „асансьорната“ музика отново се включи — този път мелодията сякаш беше от „Шафт“. Лизи се заслуша в нея с усещане за нереалност, мислейки си, че ако Айзък Хейс я чуеше, със сигурност щеше да се самоубие. Този път чакането продължи доста дълго и най-малката дъщеря на Денди Дебушър започна да подозира, че съвсем са я забравили (а Господ знаеше, че това се бе случвало, особено, когато се опитваше да си купи самолетен билет или да смени взетия под наем автомобил). Междувременно Дарла слезе от горния етаж и попита с поглед: „Какво става? Докладвай!“ Лизи безмълвно поклати глава, което означаваше: „Нищо“ и „Все още не знам“.

В този момент ужасната музика замлъкна и Касандра отново се върна на линията. Студенината в гласа й бе изчезнала и Лизи за пръв път си помисли, че разговаря с истинско човешко същество. Нещо повече — самият глас звучеше някак си познат.

— Госпожо Ландън?

— Да?

— Извинете, че ви накарах да чакате толкова дълго, но на компютъра си имам инструкции да се свържа с доктор Олбърнес, в случай че се обадите вие или вашият съпруг. Сега доктор Олбърнес е в кабинета си. Искате ли да ви прехвърля?

— Да — отвърна Лизи. Вече знаеше къде се намира знаеше го със съвършена яснота. Бе абсолютно сигурна, че преди да каже каквото и да било, доктор Олбърнес ще й поднесе съболезнованията си, сякаш Скот е починал миналия месец или предишната седмица. А тя щеше да му благодари. И не само това — ако лекарят обещаеше да ги освободи от създаващата неприятности Аманда и да я настани в своята препълнена клиника, Лизи щеше да е толкова щастлива, че навярно веднага би коленичила, за да му направи първокласен минет. При тази мисъл я напуши такъв див смях, че стисна устни за няколко секунди. Разбра и защо гласът на Касандра внезапно й бе зазвучал тъй познато — така започваха да говорят хората, когато разпознаваха Скот и ги осеняваше, че си имат работа с човек, чиято снимка е била на корицата на проклетото списание „Нюзуик“. И ако тази знаменита личност е прегръщала някого със знаменитата си ръка, значи и тя, Лизи Ландън, също знаменита, макар и само заради връзката си с него. Или, както би казал Скот, заради сексограмите им.

— Добро утро — чу се приятно-грубоват мъжки глас. — Аз съм Хю Олбърнес. С госпожа Ландън ли говоря?

— Да, докторе — потвърди Лизи и даде знак на Дарла да седне и да спре да кръжи около нея. — Аз съм Лиза Ландън.

— Госпожо Ландън, позволете да започна със съболезнованията си по повод тежката ви загуба. Вашият съпруг ми е надписал пет свои книги и сега те са сред най-скъпите ми вещи.

— Благодаря ви, доктор Олбърнес — рече тя и направи кръг с палеца и показалеца си, подсказвайки на Дарла, че работата е в кърпа вързана. — Много сте мил.

5.

Когато Дарла се върна от дамската тоалетна на кафене „Попс“, Лизи заяви, че и тя трябва да отиде; до Касъл Вю имаше трийсетина километра, а следобед трафикът беше доста натоварен. За Дарла тези трийсет километра бяха само първата крачка. Трябваше да съберат вещите на Аманда (сутринта бяха забравили да го направят) и да ги откарат обратно до „Грийнлон“, след което на Дарла й предстоеше да се върне в Касъл Рок. Това означаваше, че щеше да прибере колата в гаража си едва към осем и половина вечерта, и то, при условие че съдбата — и трафикът — са благосклонни към нея и избегне задръстванията.

— Преди да влезеш, поеми си дълбоко въздух и го задръж — посъветва я Дарла.

— Толкова силно ли вони?

Сестра й сви рамене и се прозина.

— Била съм и на по-ужасни места.

Лизи също, особено по време на пътуванията им със Скот. Приклекна над тоалетната чиния, върху която нямаше никакво намерение да сяда. После пусна водата, изми си ръцете, наплиска лицето си и прокара пръсти през косата си, след което се погледна в огледалото.

— Нова жена — каза на собственото си отражение. — Истинска американска красавица — добави Лизи и се ухили широко, разглеждайки резултата от скъпоструващите стоматологични услуги. Ала в очите над тази алигаторска усмивка се четеше съмнение.

„Господин Ландън ми каза, че ако някога се срещнем, трябва да ви попитам…“

„Няма нужда, зарежи тази работа.“

„Трябва да ви попитам как Скот е заблудил онази медицинска сестра в Нешвил.“

— Само че Скот не е казал „заблудил“ рече тя на отражението си.

„Млъквай, малка Лизи!“

„… как е заблудил онази медицинска сестра в Нешвил…“

— Скот каза „забумил“. Нали?

Устата й се изпълни с метален вкус — вкусът на центовете и паниката. Да, Скот бе казал „забумил“. Със сигурност. Съпругът й бе казал, че доктор Олбърнес трябва да попита Лизи (ако някога се срещне с нея) как е забумил медицинската сестра онзи път в Нешвил. Значи е бил уверен, че тя ще получи това послание.

Нима дори тогава й е изпращал съобщения? Беше ли й изпращал съобщения… още тогава?

— Не го мисли — прошепна на огледалото и излезе от дамската тоалетна. Щеше да е хубаво, ако този глас бе останал вътре, ала ситуацията вече бе различна. В продължение на доста време той бе мълчал, беше спал и се бе съгласявал с разума на Лизи, че има теми, до които човек никога не се докосва, дори и сред различните преображения на собственото му „аз“. Като казаното от медицинската сестра в деня, след като Скот бе прострелян. Или пък…

(мълчи мълчи)

какво се бе случило през

(Престани!)

зимата на 1996 година.

(ПРЕСТАНИ ВЕДНАГА!)

И, о, чудо на чудесата, гласът най-сетне замлъкна…, ала Лизи усещаше, че я наблюдава и я слуша, и това я изпълваше със страх.

6.

Когато Лизи излезе от женската тоалетна, Дарла тъкмо привършваше с разговора по телефонния автомат.

— Позвъних в мотела срещу клиниката — обясни, докато окачваше слушалката. — Стори ми се чистичък и си резервирах стая за довечера. Не ми се иска да карам чак до Касъл Вю, а и така ще мога отново да видя Манда утре сутринта. Само ще прекося улицата — като пилето от онзи виц, нали се сещаш… — Тя направи опит да се усмихне, но Лизи виждаше тревогата в очите й. Стори й се почти сюрреалистично, като се имаха предвид всички тези години, в продължение, на които бе слушала невъзмутимо-самоуверения тон на сестра си. — Мислиш ли, че постъпих глупаво?

— Мисля, че идеята е отлична. — Тя стисна ръката й и усмивката (този път искрена усмивка на облекчение), която озари лицето на Дарла, за малко не разтопи сърцето й. „Ето какво още правят парите — отбеляза мислено. — Превръщат те в най-умният. Превръщат те в шеф.“ — Да тръгваме, Дарла… Имаш ли нещо против да шофирам?

— Никак даже — заяви Дарла и последва по-малката си сестра навън, където скоро щеше да се смрачи.

7.

Както се опасяваше Лизи, пътуването до Касъл Вю им отне доста време. По едно време се озоваха зад огромен натоварен до изнемога с дървени трупи камион, а хълмовете и завоите не даваха никаква възможност да го изпреварят. Единственото, което можеше да направи Лизи, бе да поддържа определена дистанция, за да не ги лъхат изгорелите газове. Това, от друга страна, й предостави време да обмисли събитията от деня, и поне в това й провървя.

Разговорът с доктор Олбърнес беше като да отидеш на бейзболен мач през втората половина на четвъртия ининг, но това не беше нищо ново за нея — играта на гоненица бе неизменна част от живота със Скот. Помнеше прекрасно деня, когато бе дошъл камионът от мебелния магазин в Портланд, за да им достави един разтегателен диван на стойност две хиляди долара. Скот беше в кабинета си и работеше под звуците на оглушителна (както винаги) музика — въпреки звукоизолацията тя чуваше как Стив Ърл пее „Градът на китарите“ и си помисли, че да го прекъсне, означава да причини още по-голяма травма на слуха си. Хората от мебелния магазин й заявиха, че „господинът“ им бил казал да се обърнат към нея за указания къде да оставят новата придобивка. Лизи веднага се разпореди да изнесат от гостната стария диван (който си беше в доста прилично състояние) и да го отнесат в обора, а на негово място да поставят новия. Поне дамаската се връзваше (донякъде) с цветовата гама на дневната, което бе добре, при положение че двамата със Скот никога не бяха обсъждали покупката на нов диван — бил той разтегателен или не. В същото време обаче беше сигурна, че съпругът й щеше да изтъкне (и яростно да отстоява думите си) — че са обсъждали новата мебел. Да, може и да са я обсъждали, но само в съзнанието му — понякога Скот забравяше да сподели с нея онова, което се е въртяло в главата му. Мъжът й бе довел до съвършенство способността си да забравя.

Обядът му с Хю Олбърнес бе чудесен пример за това. Вероятно бе възнамерявал да й разкаже за тази среща с всички съпътстващи подробности и ако след шест месеца или година го бяха попитали, той би отвърнал, че да, всичко й е разказал. „Обядът с доктор Олбърнес? Естествено още същата вечер й разказах за срещата ни.“ Всъщност през въпросната вечер Скот се качи в кабинета си, пусна си новия диск на Боб Дилън и написа разказ.

Ами ако този път нещата стояха другояче? Ако Скот не просто бе забравил (както бе забравил веднъж, че имат среща, и както бе забравил да й разкаже за проклетото си, невероятно детство?) Ако бе скрил ключа към загадката, пред която тя щеше да се изправи след смъртта му (която вече е предвиждал), и е заложил онова, което наричаше „бум-станции“?

Каквато и да беше истината, Лизи вече бе попадала в подобно положение, ето защо излезе с достойнство от телефонния разговор, като казваше „Да, да“, „Естествено!“ и „Разбира се, просто съм забравила“.

След като през пролетта на 2001 година Аманда се опита да изреже пъпа си и в продължение на цяла седмица се намираше в състояние на частична кататония (по думите на лекарите), семейството обсъди възможността да я изпратят в „Грийнлон“ (или някоя друга психиатрична клиника) по време на един дълъг и изпълнен с много бурни емоции (на моменти прерастващи в кавга) семеен обяд, който Лизи прекрасно си спомняше. Спомняше си и че, докато траеше разгорещената дискусия, Скот мълчеше и се хранеше без никакъв апетит. Когато разговорът наближи към своя край, съпругът й предложи (ако никой не възразява) да вземе от „Грийнлон“ някакви рекламни материали и брошури, за да могат всички да видят за какво става дума.

— Все едно говориш за някакво ваканционно пътуване — подхвърли Кантата (доста злобно според Лизи).

В отговор Скот само вдигна рамене, спомни си тя, докато колата пъплеше след камиона-чудовище покрай надупчената от куршуми табела с надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ В ОКРЪГ КАСЪЛ“.

— Сега тя е далеч оттук — бе пояснил тогава мъжът й — и затова е важно да й покажете пътя към дома… докато все още има желание да се върне.

Съпругът на Канти бе изсумтял презрително. Фактът, че Скот бе спечелил милиони от книгите си, не бе променил отношението на Ричард към него — продължаваше да го смята за откъснат от живота мечтател. А когато Рич имаше определено мнение по даден въпрос, Канти Лоулър неизменно го поддържаше. На Лизи не й хрумна да им каже, че Скот знае за какво говори, но сега си даде сметка, че през онзи ден и на нея й беше доста криво.

В края на краищата съпругът й наистина донесе няколко рекламни листовки и брошури от „Грийнлон“. Лизи помнеше как ги намери върху големия кухненски плот. На едната се виждаше снимка на голяма постройка, напомняща имението „Тара“ от филма „Отнесени от вихъра“, под голям надпис, гласящ: „Психичните заболявания, вашето семейство и вие“. Лизи не си спомняше продължението на дискусията за „Грийнлон“… защо ли? Навярно защото, щом Аманда излезе от частичната кататония, започна бързо да се възстановява. И Скот така и не й спомена за обяда си с доктор Олбърнес през октомври 2001 година — няколко месеца след като Мандичка-Пандичка се завърна в състоянието, което в нейния случай минаваше за нормално.

Според Хю Олбърнес (Лизи узна това по телефона, докато прекъсваше разказа на психиатъра със своите „Да, да“, „Естествено!“ н „Разбира се, просто съм забравила“.) Скот споделил с него своите опасения, че в бъдеще Аманда Дебушър е застрашена от доста по-сериозен пристъп, който може да я откъсне завинаги от реалността, ето защо след като прочел рекламните листовки и разгледал лечебното заведение в компанията на добрия доктор, стигнал до извода, че „Грийнлон“ е идеалното място за нея (в случай че възникне подобен проблем). Обстоятелството, че Скот бе накарал психиатъра да му обещае, че в „Грийнлон“ по всяко време ще се намери място за Аманда, не бе никак изненадващо за Лизи — все пак съпругът й бе поканил доктора на обяд и бе сложил безценния си автограф на пет свои книги. Не и след всичките тези години, през които многократно бе ставала свидетелка на опияняващото въздействие, което литературната слава на Скот оказваше върху почитателите му.

Пресегна се към радиото, за да потърси станция, предаваща кънтри (още един лош навик, който бе прихванала от съпруга си през последните години от живота му и с който така и не бе успяла да се пребори), след което хвърли поглед към Дарла и видя, че сестра й спи, облегнала глава на страничното стъкло. Да, сега май не беше най-подходящото време да слуша Шутър Дженингс или „Биг & Рич“.

Лизи въздъхна и отново хвана волана с две ръце.

8.

Доктор Олбърнес искаше да си припомни обяда си с великия Скот Ландън до най-малката подробност и Лизи нямаше никакво намерение да му пречи — въпреки непрекъснатите жестикулации на Дарла, повечето, от които крещяха безмълвно: „Не можеш ли да го накараш да побърза?“

Вероятно можеше, но предполагаше, че бързането няма да се отрази положително на проблемите, които стояха пред тях. Освен това беше любопитна. Нещо повече жадуваше да чуе нещо ново за Скот. Докато слушаше разказа на Хю Олбърнес, сякаш разглеждаше старите снимки, скрити в книжната змия, опасала кабинета му. Тя не знаеше дали всички спомени на психиатъра ще се окажат част от Скотовите „бум-станции“ — най-вероятно не ала бе сигурна, че възпоминанията ще пробудят у нея суха, глождеща болка. Това ли беше всичко, което оставаше от мъката след две години? Тази cуха задушаваща глождеща тъга?

Отначало Скот телефонира на Олбърнес. Знаеше, че, лекарят е запален почитател на творчеството му, или бе просто съвпадение? Според Лизи едва ли ставаше дума за съвпадение, защото бе твърде невероятно, но ако мъжът й знаеше, как бе узнал? Не можа да измисли как точно да го попита, без да наруши потока на спомените на добрия доктор, но пък в крайна сметка имаше ли чак такова значение? Олбърнес се почувства невероятно поласкан от обаждането на Скот (направо „на седмото небе“, както има една приказка) и с готовност отговори на всичките му въпроси, засягащи сестрата на жена му, а поканата за съвместен обяд го изпълни с неописуем възторг. „Ще възразите ли — попита, — ако донеса някои от най-любимите ваши книги, за да ми дадете автограф?“ „Не само, че няма да възразя — отвърна Скот, — но и с радост ще го направя.“

И тъй, Олбърнес бе донесъл своите любими Скот Ландънови творби, а съпругът й — епикризата и медицинските картони на Аманда. Това наведе Лизи, която вече се намираше на по-малко от километър от къщичката на сестра си, на още един въпрос — откъде Скот се е сдобил с тази документация? Дали бе омагьосал и Джейн Уитлоу, лекарката с броеницата? Или може би и двамата? Знаеше, че бе напълно възможно. Способността на съпруга й да очарова хората не бе универсална, доказателството за това бе Дашмиел, дребния южняшки фукльо, — но действаше на повечето хора. Манда също бе почувствала обаянието на Скот, макар и Лизи да бе сигурна, че сестра й никога не се беше доверявала напълно на съпруга й (тя бе прочела всичките му книги, дори и „Стръвни дяволи“…, след която, както сама бе казала, беше спала на запалена лампа в продължение на две седмици). А дали бе омагьосал Джейн Уитлоу… Лизи нямаше никаква представа.

Да, въпросът как Скот се бе сдобил с историята на заболяването на Аманда си оставаше загадка и Лизи трябваше да се задоволи с факта, че мъжът й просто го бе сторил…, а доктор Олбърнес охотно бе проучил документите, потвърждавайки извода на Скот — занапред Аманда Дебушър можеше да бъде връхлетяна от наистина сериозни проблеми. И по някое време (най-вероятно преди да са свършили с десерта) психиатърът бе обещал на любимия си писател, че непременно ще намери в „Грийнлон“ място за госпожица Дебушър, ако най-лошите му опасения се потвърдят.

— Не можете да си представите колко съм ви признателна — благодари му Лизи и сега, докато свиваше по алеята към дома на Аманда за втори път през този ден, си зададе въпроса в кой момент лекарят бе попитал съпруга й откъде черпи идеите си. В началото на обяда или в края му? С ордьоврите или с кафето?

— Събуди се, Дарла — подвикна и изключи двигателя. — Пристигнахме.

Сестра й се изправи и погледна към малката къщичка на Аманда.

— Уф, мамка му!

Лизи се разсмя. Не можа да се въздържи.

9.

Събирането на вещите на Аманда се оказа неочаквано тъжно занятие и за двете. Намериха куфарите й в малкото таванско помещение — два на брой, марка „Самсънайт“, овехтели м с избелели лепенки на авиокомпанията, останали от пътуването й до Флорида, когато бе гостувала на Джодота… Кога беше това? Преди седем години? „Не — помисли си Лизи. — Преди десет.“ Изгледа с нескрита тъга и накрая избра по-големия.

— Може би трябва да вземем и двата, а? — колебливо предложи Дарла. — Уф! Колко е задушно тук! — добави и избърса с длан лицето си.

— Мисля, че големият е предостатъчен — отвърна Лизи. За малко да добави, че тази година Аманда едва ли ще отиде на бала на кататониците, но в последния момент успя да задържи езика си зад зъбите. Един поглед към умореното изпотено лице на Дарла бе достатъчен, за да разбере, че сега бе най-неуместният момент за шеги.

— Ще съберем багаж за цяла седмица. Тя и бездруго няма да се разхожда много-много. Нали помниш какво каза лекарят?

Дарла кимна и отново избърса лицето си:

— Че поне на първо време ще си стои в стаята.

По принцип от „Грийнлон“ би трябвало да изпратят психиатри да прегледат Аманда, но благодарение на Скот, Хю Олбърнес вече разполагаше с цялата информация по случая. След като разбра, че доктор Уитлоу е заминала, а Аманда не може (или не иска) да ходи, той каза на Лизи, че ще изпрати линейка от клиниката. Линейка, но без червени кръстове — а изглеждаща като най-обикновена камионетка. Двете сестри последваха линейката с беемвето, преизпълнени с благодарност — Дарла към доктор Олбърнес, а Лизи — към Скот. Психиатърът прегледа Аманда (четирийсет минути, които сякаш продължиха цяла вечност), след което им съобщи резултатите от прегледа. За съжаление не бяха никак окуражаващи, Лизи се утеши с мисълта за казаното от Дарла, че първата седмица Манда ще бъде под непрекъснато медицинско наблюдение в стаята си или на малката тераска (ако успееха да я накарат да излезе). Нямаше да я пускат дори в стаята за отдих, намираща се в края на коридора, освен ако състоянието й внезапно не се подобри. „Не очаквам подобно нещо — заяви доктор Олбърнес. — Не, че изключвам подобен развой на събитията, но това се случва изключително рядко. Най-важното за мен е истината, уважаеми дами, а истината за сестра ви е, че я чака дълъг път до оздравяването й.“

— А освен това — отбеляза сега Лизи, докато оглеждайте внимателно по-големия „Самсънайт“ — ще й купя нови куфари. Тези вече са сдали багажа.

— Позволи ми аз да ги купя. — Гласът на сестра й трепереше от вълнение. — Ти направи толкова много за нея, Лизи. Мила малка Лизи. — Хвана ръката й и я целуна.

Лизи бе изненадана… почти шокирана. Двете с Дарла отдавна бяха забравили някогашните си препирни, но подобно признание бе доста необичайно за по-голямата й сестра.

— Наистина ли го искаш?

Дарла закима и понечи да каже нещо, ала само отново избърса потта от лицето си.

— Добре ли си?

Дарла пак щеше да кимне, но в последния момент явно размисли.

— Нови куфари! — кресна тя. — Глупости! Мислиш ли, че някога ще й потрябват нови куфари? Чу какво каза лекарят — никаква реакция на тестовете! Знаеш ли как сестрите наричат такива пациенти? Наричат ги „зеленчуци“ и хич не вярвам на разни там терапии и чудодейни лекарства! Ако някой ден Аманда изобщо дойде на себе си, ще бъде чудо на чудесата!

„Както има една приказка“ — помисли си Лизи и едва потисна усмивката си, за да не разпали още повече гнева на Дарла. Поведе уморената си хлипаща сестра надолу по стръмната стълба, където горещината бе поносима. После, вместо да й каже: „Докато човек е жив, има надежда“, „Нека усмивката стане твоят щит“, „Най-тъмно е преди зазоряване“ или подобна банална фраза, само я прегърна. Защото нямаше нищо по-хубаво от прегръдката. Това бе едно от нещата, които бе научила от мъжа, чиято фамилия носеше… Понякога наистина бе най-добре да замълчиш, да затвориш неуморимата си уста и да прегръщаш, прегръщаш, прегръщаш…

10.

Лизи отново попита Дарла дали иска да я придружи до „Грийнлон“, но сестра й поклати глава. Обясни, че щяла да си пусне на касета един от любимите си романи на Майкъл Нунан и щяла да го слуша по време на пътуването. Вече бе измила лицето си в банята на Аманда, бе си сложила грим и бе завързала косата си на конска опашка. Изглеждаше добре, а Лизи от собствен опит знаеше — изглежда ли добре една жена, така и се чувства. Ето защо стисна леко ръката на Дарла, заръча й да кара внимателно и я изпроводи с поглед, докато автомобилът й не изчезна по алеята. Сетне, без да бърза, обиколи къщата на Аманда, за да провери дали всички прозорци и врати са затворени. След кратък размисъл остави двата прозореца на гаража открехнати, та помещението да се проветрява. Това бе поредното нещо, което бе научила от Скот, а той самият го бе научил от баща си — вдъхващият страхопочитание Спарки Ландън — заедно с умението да чете (на две години), да смята (на малката черна дъска, изправена до кухненската печка), да скача от скамейката в коридора с вик „Джеронимо!“ … и да се справя с кръвните буми естествено.

„Бум-станции… те са нещо като метростанциите, през които минава влакът, докато стигне до твоята спирка.“

Той й го казва и се засмива. Смехът му е нервен, сякаш хем се смее, хем тревожно се озърта… Смях на дете, на което са разказали мръсен виц.

— Да, точно така — измърмори Лизи и потрепери въпреки следобедната жега. Обстоятелството, че отдавнашните спомени продължаваха да изплуват на повърхността на настоящето, я тревожеше. Сякаш миналото изобщо не бе умирало, сякаш на някой от етажите на великата кула на времето нещата продължаваха да се случват.

„Не е хубаво да мислиш така… подобни мисли водят към лошо място.“

— Не се и съмнявам — рече Лизи и гръмко се разсмя. Нейният смях също бе нервен. Запъти се към колата си, подрънквайки връзката ключове на Аманда (която бе учудващо тежка — по-тежка от собствения й ключодържател, въпреки че къщата на Лизи бе доста по-голяма). Струваше й се, че вече се е озовала на лошото място. Аманда в лудницата — това бе само началото. И още „Зак Маккул“ плюс гадният инкункс професор Удбоди. Събитията от последния ден я бяха накарали да ги забрави, но това не означаваше, че са престанали да съществуват. Чувстваше се твърде изтощена и обезсърчена, за да се заеме с Удбоди тази вечер, твърде изтощена и обезсърчена, за да потърси леговището му… ала си помисли, че така или иначе трябва да го направи, дори и само заради вероятността телефонният й приятел „Зак“ наистина да се окаже опасен… както сам твърдеше.

Седна зад волана, хвърли в жабката ключовете от къщата и даде на заден ход по алеята. Лъчите на снишаващото се слънце се отразиха в нещо на задната седалка и по тавана на купето пробягаха ярки отблясъци. Озадачена, Лизи натисна спирачката, погледна през рамо и… зърна сребърната лопатка. Протегна ръка, докосна дървената дръжка и почувства как се успокоява. После продължи на заден по алеята, погледна наляво и надясно и като не видя никакво превозно средство, излезе на шосето. Госпожа Джоунс, която седеше на верандата на своя дом, й помаха. Лизи й отвърна, после пак пъхна ръка между предните седалки на беемвето, за да докосне отново дръжката на лопатката.

11.

Ако трябваше да бъде честна със себе си, помисли си, докато караше към дома си, щеше да признае, че завръщането на тези отдавнашни спомени — и чувството, че те се случват отново, че се случват сега — я бе изплашило доста по-силно от онова, което се бе случило (или не се бе случило) в леглото на Аманда преди зазоряване. Да, онова можеше да бъде сметнато (добре, де… почти) за халюцинация или сън наяве, рожба на разтревожения й, угрижен ум. Тя обаче не се бе сещала за Герд Алън Коул от доста дълго време, а ако някой я попиташе как се казва бащата на Скот и къде е работил, щеше да отвърне, че не помни.

— „Ю Ес Гипсъм“ — изрече тя, докато караше по шосето. — Само че Спарки го е наричал „Ю Ес Гиппъм“ — добави, след което едва не изръмжа гърлено и яростно:

— Сега млъкни! Стига толкова. Спри.

Но можеше ли? Това бе въпросът. И този въпрос бе изключително важен, понеже покойният й съпруг далеч не беше единственият човек, който заравяше дълбоко някои болезнени и плашещи спомени. Тя бе спуснала в съзнанието си завеса между „ЛИЗИ СЕГА“ и „ЛИЗИ! МЛАДОСТ!“ и си мислеше, че тази завеса е плътна и здрава, но тази вечер започна да се съмнява. В преградата определено имаше дупки и ако тя надникнеше през тях, рискуваше да зърне в пурпурната мъгла неща, каквито едва ли би искала да види. Най-добре беше изобщо да не наднича там, тъй както не бе хубаво човек да се взира в огледалото след спускането на мрака, когато в стаята не са запалени всички лампи, или да яде

(нощта променя храната)

портокали или ягоди след залез слънце. Някои спомени бяха обикновени, други — опасни. Ето защо оптималният вариант бе да живееш в настоящето. Защото хванеш ли се за погрешния спомен, можеш да…

— Какво? — попита Лизи с гневен треперещ глас, но веднага побърза да добави: — Не искам да знам.

Откъм страната на залязващото слънце в лентата за насрещно движение се появи голям пикап и шофьорът й помаха с ръка. Тя също му махна, макар че не се сещаше за нито един свой познат, който да кара такава кола. Всъщност нямаше голямо значение; тук, в затънтената провинция, човек винаги трябваше да отговаря на поздравите — такива бяха правилата на добрия тон. Освен това го бе направила съвсем машинално, понеже мислите й бяха другаде. Не можеше да си позволи лукса да се откаже от всички свои спомени само защото

(Скот седи на люлеещия се стол, очите му са широко отворени, а навън вие вятър, страшен мразовит вятър, който вледенява всичко по пътя си от Йелоунайф)

не смее да се взре в тях. И не всички бяха изгубени в пурпура — някои, скрити в туловището на собствената й книжна змия, даже бяха прекалено достъпни. Тези буми например. Веднъж Скот й бе разяснил всичко, засягащо бумите, нали така?

— Да — каза и спусна сенника, за да възпре косите слънчеви лъчи, които я заслепяваха. — В Ню Хампшир. Един месец, преди да се оженим. Но не помня точно къде.

„Хотелът се наричаше «Еленови рога».“

Добре, де, голяма работа. „Еленови рога“. Скот бе нарекъл престоя им там ранен меден месец или нещо подобно…

„Предсватбен меден месец. Нарече го «предсеитбен меден месец». Каза: «Хайде, миломое, събирай си нещата и напред.»“

— А когато миломоето попита къде отиваме… измърмори тя.

„… и когато Лизи пита къде отиват, той отвръща: «Ще разберем, когато стигнем. Така и става. Дотогава цялото небе е побеляло и по радиото казват, че ще завали сняг, което е невероятно, защото листата още са по дърветата и едва са започнали да променят цве…»“

Бяха дошли тук, за да отпразнуват подписването на договора за издаване на „Стръвни дяволи“ — тази ужасяваща, страховита книга, която нареди Скот Ландън сред авторите на бестселъри и го направи богат. Както се изясни, те бяха единствените гости на хотела, а пристигането им бе ознаменувано от необичайна за ранната есен снежна буря. В събота двамата надянаха снегоходки и оставиха следите си в девствения сняг, покрил всичко наоколо, след което седнаха под

(Вкуснотийското дърво)

едно дърво, едно специално дърво, Скот запали цигара и каза, че трябва да й съобщи нещо важно, и ако тя промени решението си да се омъжи за него, ще бъде огорчен… по дяволите, това направо ще разбие проклетото му сърце, но…

Лизи свърна рязко към банкета на шосе 17 и спря колата, вдигайки облак прах. Все още беше светло, ала денят бавно, но сигурно се превръщаше в изумителна юнска вечер, характерна само за Нова Англия, която повечето хора, родени на север от Масачузетс, прекрасно си спомнят от детството си.

„Не искам да се връщам в «Еленови рога» и към онзи уикенд. Нито към снега, който ни се струваше вълшебен, нито към Вкуснотийското дърво, където ядохме сандвичи и пихме вино, нито към леглото, което споделихме онази нощ, и историите, които той ми разказа — истории за пейки, буми и безумни бащи. Страх ме е спомените ми да не ме отведат към нещо, което не смея да зърна отново. Моля те, Господи, стига толкова.“

Изведнъж Лизи си даде сметка, че повтаря на глас, отново и отново:

— Стига толкова. Стига толкова. Стига толкова.

Ала ловът на буми вече бе започнал и вероятно бе твърде късно за подобни молби. Според съществото, до което се бе събудила тази сутрин, вече бе намерила първите три станции. Само още няколко и щеше да получи наградата. Понякога това бе шоколадче! А друг път напитка — кола или „Роял Краун“! И винаги имаше картичка с думите „БУМ! Край!“.

„Оставих ти бум“ — бе казало създанието с нощницата на Аманда… и сега, докато слънцето потъваше към хоризонта, отново й се стори трудно да повярва, че в постелята до нея бе лежала Аманда. Или само Аманда.

„Към теб се задава кръвен бум.“

— Ала първо е добрият бум — измърмори Лизи. — Още няколко станции и ще получа наградата си. Напитка. Но не безалкохолно, не. Бих искала двойно уиски, моля! — Тя се разсмя и смехът й прозвуча като смях на луда.

— Но ако станциите продължават зад пурпурната мъгла, как, по дяволите, този бум може да е добър! Не искам да отивам зад пурпура…

Дали спомените й бяха тези бум-станции? Ако беше така, то тя можеше да преброи три изключително ярки през последните двайсет и четири часа — схватката с русокоско, колениченето до лежащия на разтопения асфалт Скот и зловещата му поява от мрака, когато бе протегнал окървавената си ръка към нея, сякаш и поднасяше някакъв дар… и както наистина се оказа. „Това е бум, Лизи! И не обикновен бум, а кръвен!“ Докато лежеше на асфалта, Скот й бе прошепнал, че дългото петнисто (с безкрайното туловище) е много близо: „Не го виждам, но го чувам как се храни.“

— Не искам да мисля повече за това! — Тя чу своя вик, само че гласът й сякаш идваше от много далеч, от другия бряг на огромен залив, и внезапно реалният свят изтъня като коричка лед. Или се превърна в огледало, в което тя не се осмеляваше да гледа повече от секунда-две.

„Така мога да го извикам. И то ще дойде.“ Все така седнала зад волана на беемвето, Лизи си спомни как мъжът й бе поискал лед, как ледът се бе появил и закри лицето си с длани. Импровизацията беше стихията на Скот, не нейната, но когато доктор Олбърнес попита за медицинската сестра в Нешвил, и тя даде най-доброто от себе си, съчинявайки историята за това как съпругът й се бил престорил на мъртъв и психиатърът се разсмя така, сякаш никога през живота си не е чувал нещо по-смешно. Този смях не накара Лизи да завижда на подчинените му, но поне й помогна да напусне „Грийнлон“ и тя се озова тук, на банкета на междуселския път, в компанията на старите спомени, които лаеха като изгладнели кучета и разкъсваха пурпурната завеса… нейната ненавистна, но и безценна пурпурна завеса.

— Изгубих се — въздъхна и отпусна ръце. Опита се да се засмее, но смехът й беше немощен и глух. — Изгубих се в най-гъстата, в най-дълбоката и най-тъмна идиотска гора.

„Не, мисля, че най-гъстата и тъмна гора е някъде напред — там, където стволовете на дърветата са огромни, мирисът им е сладък и миналото все още е настояще. Винаги е настояще. Помниш ли как го последва през онзи ден? Как го последва в гората сред необичайния октомврийски сняг.“

Естествено, че си спомняше. Скот вървеше напред, прокарвайки пъртина, и тя го следваше, като се стараеше да стъпва в следите на своя странен, чудат и необикновен млад мъж. Напомняше на случващото се сега, нали? Само дето ако смяташе да продължава в същия дух, имаше още нещо, от което се нуждаеше. Още едно парченце от мозайката на миналото.

Лизи превключи на скорост, погледна в огледалото за обратно виждане и след като се убеди, че пътят е чист, зави и пое обратно, форсирайки докрай двигателя на беемвето си.

12.

Нареш Пател, собственик на „Пателс Маркет“, беше в магазина, когато Лизи влезе малко след шест часа следобед на този безкраен четвъртък. Той седеше зад касата, похапваше задушено с къри и гледаше Шаная Туейн по местния музикален канал. Щом забеляза посетителката, той остави чинията си и стана, при което се видя надписът на тениската му: „АЗ ОБИЧАМ ЕЗЕРОТО ДАРК СКОР“.

— Пакет „Сейлъм Лайтс“, ако обичате — каза Лизи. — Нека бъдат два.

Господин Пател работеше в магазин (първо като помощник на баща си в Ню Джърси, а после и в свой собствен) вече четирийсет години, ето защо прекрасно знаеше, че е най-добре да не казва нищо нито на трезвениците, които изведнъж започват да си купуват алкохол, нито на непушачите, които внезапно изпитват желание да пафкат цигари. Намери желаната от дамата отрова на един от рафтовете с тютюневи изделия (изборът беше богат), сложи я на щанда и отбеляза колко прекрасен е денят. Престори се, че не забеляза шока, изписал се на лицето на госпожа Ландън, когато узна цената на въпросната отрова — тази реакция само свидетелстваше, че периодът на въздържание е бил доста продължителен. Е, поне дамата можеше да си позволи подобна покупка; господин Пател имаше клиенти, които лишаваха децата си от обяд, за да си купуват цигари.

Лизи му благодари.

— Винаги сте добра дошла тук, елате отново — отвърна продавачът-собственик и отново се намести на стола, за да погледа как Даръл Уорли изпълнява „Страхотен прекрасен живот“. Тази песен бе сред любимите му.

13.

Лизи бе паркирала беемвето зад магазина, за да не пречи на достъпа до бензиновите колонки (четиринайсет на брой, „кацнали“ на седем искрящи от чистота бетонни островчета), и веднага щом седна зад волана, включи двигателя, за да спусне стъклото. В същия миг се включи и радиото под таблото (Скот щеше да бъде във възторг от тези музикални станции). Бе настроено на „Най-доброто от петдесетте“ и тя не се изненада да чуе „Ш-Бум“. Песента обаче се изпълняваше не от група „Кордс“, а от квартет, който Скот наричаше „Четирите бели момченца“. И то само когато беше трезвен — беше ли пиян, прекръстваше състава на „Четирите спретнати педалчета“.

Тя отвори единия пакет „Сейлъм Лайтс“ и захапа цигара за пръв път от… кога за последно бе пушила? Преди пет години? Или може би седем? Щом запалката на беемвето изскочи, Лизи запали цигарата си и предпазливо вдиша дима с ментолов аромат. Почти веднага се закашля, а очите й се насълзиха. Дръпна отново. Този път беше по-добре, но й се зави свят. Трето всмукване. Никаква кашлица, ала имаше чувството, че всеки момент ще изпадне в несвяст. Каза си, че ако падне върху волана, клаксонът ще свири и господин Пател тутакси ще изскочи от магазина, за да провери какво става. Може би ще дойде навреме, за да не й позволи да изгори жива в собствената си кола — това интоксикация с отровни газове ли се водеше, или смърт, причинена от дефенестрация^[2]?

Скот щеше да знае, както знаеше кой бе записал оригинала на „Ш-Бум“ — „Кордс“, и кой бе собственикът на билярдната зала във филма „Последната прожекция“ — Сам Лъва.

Но Скот, „Кордс“ и Сам Лъва вече ги нямаше.

Тя загаси цигарата в девствения до преди малко пепелник. Не си спомняше името на мотела в Нешвил, където се бе върнала, след като най-накрая напусна болницата („Да, върна се като пияница при виното си и куче при кокала си“ — чу гласа на Скот в съзнанието си), само дето чиновникът на рецепцията й беше дал една от най-лошите стаи с изглед към висока дъсчена ограда. Зад тази ограда сякаш се бяха събрали всички кучета в Нешвил и лаеха ли, лаеха… В сравнение с тези кучета някогашният Плутон звучеше като новородено пале. Тя се просна на едното двойно легло, знаейки, че няма да може да заспи, че всеки път, когато се унесе, ще вижда Русокоско, който насочва дамското си револверче към сърцето на Скот, ще чува как безумецът казва: „Трябва да спра този звън за фрезиите“ и ще отваря широко очи, забравяйки напълно за съня. В крайна сметка обаче явно бе заспала — достатъчно дълго, че да събере сили за следващия ден — три часа, може би и четири, — и как точно бе съумяла да извърши този забележителен подвиг? С помощта на сребърната лопатка, ето как. Беше я сложила на пода до леглото, където можеше да я достигне с лекота и да я докосне всеки път, когато започваше да си мисли, че няма да успее. Или че нещо, свързано със Скот, ще направи нещата още по-лоши през нощта. Това бе нещо друго, за което съвсем бе забравила през изминалите години. Пресегна се между предните седалки и докосна лопатката. После запали нова цигара и се застави да си спомни как бе отишла да го види на следващата сутрин, как в непоносимата жега се бе качила пеш до третия етаж, където се намираше изолаторът, понеже и на двата асансьора висеше табелка с надпис „НЕ РАБОТИ“. Замисли се какво точно се беше случило, когато прекрачи прага на стаята на Скот. Беше глупаво естествено, една от онези идиотски…

14.

Това е една от онези идиотски случки, когато неволно изкарваш ангелите на някого. Лизи се е изкачила по стълбите и върви по коридора, а една медицинска сестра излиза от стая 319 с поднос в ръце, обръща се и намръщено поглежда в стаята. Лизи поздравява сестрата (която е на не повече от двайсет и три години и изглежда дори по-млада), но девойката се стряска, надава пронизителен писък и изпуска подноса. Чинията и чашката за кафе оцеляват (явно са нечупливи), ала голямата чаша става на парчета, и портокаловият сок се излива на линолеума и върху белите чехли на сестрата. Очите на момичето се разширяват като елен, заслепен от фарове, и за миг явно се изкушава да си плюе на петите, но в края на краищата се взима в ръце и обяснява: „Ох, съжалявам, изплашихте ме.“ Сетне прикляка, при което полата й се повдига, и връща чинията и чашката за кафе върху подноса. Започва да събира парчетата от счупената чаша и Лизи прикляка до нея да й помогне, но…

— Не, госпожо, не бива — казва сестрата — говори със силен южняшки акцент. — Вината е изцяло моя. Не си гледах в краката…

— Не се притеснявайте — успокоява я Лизи. Вече е изпреварила девойката, събирайки част от разпилените по пода парчета. Накрая използва салфетка, за да избърше сока. — В тази стая лежи мъжът ми. Ще се чувствам виновна, ако не ви помогна.

Медицинската сестра я гледа някак странно — Лизи вече е свикнала с погледа „Успяла си да се омъжиш за НЕГО?“ — но онова, което прочита в очите на непознатата, е по-различно. Момичето отново свежда взор към земята в търсене на още парченца.

— Той хапна, нали? — добавя Лизи и се усмихва.

— Да, госпожо. Нахрани се добре, като се има предвид какво е преживял. Половин чаша кафе (повече не разрешават), малко бъркани яйца, портокалов сок. Само сока си не допи. Както виждате — тя се изправя с подноса в ръце. — Отивам да взема кърпа и да почистя. Поколебава се за момент и нервно се засмива. — Вашият мъж си пада и малко фокусник, нали?

Без никаква причина в съзнанието на Лизи изниква: „ВЕДТСКЕН — важното е да ти стиска, когато е напечено“. Обаче не го изрича на глас — само се усмихва и казва:

— Да, има цяла торба с фокуси. Просто му се удават, без значение дали е здрав, или болен. Какъв фокус ви показа? — От дълбините на паметта й изплува нощта на първия бум, когато тя се бе отправила още сънена към тоалетната в апартамента й в Клийвс Милс с думите: „Скот, побързай…“ Беше го казала, понеже знаеше — той трябваше да е там, след като го нямаше в постелята…

— Влязох при него, за да проверя как е — споделя сестрата, — и мога да се закълна, че стаята беше празна. Стойката за системата си беше там, банката с разтвора също, но… Помислих си, че е извадил иглата и е отишъл до тоалетната. Пациентите правят какви ли не странни неща, когато излязат от упойка…

Лизи кима, надявайки се, че вежливата усмивка е залепена на лицето й. Усмивката, която казва: „Чувала съм тази история и преди, но още не ми е омръзнала.“

— Тогава реших да проверя в тоалетната, но и там нямаше никого. Обърнах се и…

— Видяхте го в леглото — довършва Лизи вместо нея. Говори меко, със същата усмивка на устните си.

— Абракадабра! — а мислено му добавя: „Бум! Край“.

— Да, как отгатнахте?

— Е — все така усмихнато отбелязва Лизи, — Скот умее да се слива със заобикалящата го среда.

Вероятно обяснението е невероятно глупаво — като съшита с бели конци лъжа на човек с бедно въображение, но всъщност не е така. Защото не е лъжа. Тя самата непрекъснато губи от поглед съпруга си в супермаркетите или универсалните магазини (местата, където по някаква причина никога не го разпознават), а веднъж дори го търси в продължение на половин час в библиотеката на Мейнския университет. Най-накрая го откри в залата за периодика, където бе надзърнала два пъти. Когато го нахока, че я е накарал да го търси на място, където не може да повиши глас, за да го извика, Скот само вдигна рамене, отхвърляйки всички обвинения с аргумента, че през цялото време е бил в залата за периодика и е преглеждал новите броеве на списанията за поезия. Интересното беше, че тя нито за миг не се усъмни. Просто някак си… го пропусна.

Медицинската сестра се усмихва и й доверява:

— Тъкмо това ми каза и Скот — че се слива със заобикалящата го среда. — Страните й поруменяват. — Той ни помоли да го наричаме Скот. Направо ни задължи. Надявам се, че не възразявате, госпожо Ландън. Южняшкият й акцент превръща обръщението „госпожо“ в „гос’о-о-ожо“, но произношението й изобщо не дразни Лизи за разлика от лигавата реч на Дашмиел.

— Никак даже. Той казва това на всички момичета… и най-вече на хубавите.

Сестрата се усмихва и още по-силно се изчервява.

— Каза ми, че е видял как съм влязла и съм го погледнала. И добави нещо от сорта на: „Открай време съм един от най-белокожите бели хора, а след като изгубих толкова кръв, сигурно съм се наредил в челната десетка.“

Лизи се смее вежливо, но стомахът й се свива.

— Ами да… с тези бели чаршафи и бялата пижама… — Младата сестра започва да се успокоява. На нея й се иска да вярва и Лизи не се съмнява, че е повярвала на всяка дума от разказа на Скот („И как да не му повярваш, докато те гледа с блестящите си лешникови очи“ — мисли си дъщерята на Денди Дебушър), но сега тепърва осъзнава абсурдността на казаното.

Лизи й се притичва на помощ.

— Освен това той умее да лежи или да седи съвсем неподвижно — казва тя, въпреки че Скот е голям нервак. Дори когато чете книга например, той непрекъснато се върти на креслото, гризе си ноктите (след като тя му изнесе гневна тирада по този повод, престана да го прави, но по някое време отново започна), чеше си ръцете като наркоман, изпаднал в абстиненция, и даже понякога вдига трикилограмовите гирички, които вечно се търкалят под любимия му стол. Доколкото й е известно, той е спокоен само когато спи дълбоко или пише и работата му върви много леко. Изражението на сестрата обаче показва недоверие, ето защо Лизи продължава да я убеждава с жизнерадостен тон, който звучи ужасно фалшиво даже в собствените й уши. — Понякога, кълна се, той сякаш се превръща в част от интериора. Аз самата съм минавала неведнъж покрай него, без изобщо да го забележа добавя и докосва ръцете на девойчето. — Сигурна съм, че същото се е случило и с вас.

Изобщо не е сигурна, но медицинската сестра я дарява с благодарствена усмивка и темата за отсъствието на Скот се приключва. „Или пo-скоро ние я изхвърлихме от дневния ред — мисли си Лизи. — Изхвърлихме я като камък в бъбрека.“

— Днес той е доста по-добре — съобщава момичето. — Доктор Уендълщад го посети рано сутринта и беше направо удивен.

Лизи изобщо не се съмнява, че Скот е по-добре. Тя споделя с девойчето онова, което й бе казал преди много години в апартамента й в Клийвс Милс. Тогава си бе помислила, че любимият й говори, колкото да се намира на приказка, ала сега е напълно убедена в истинността на думите му.

— Раните на всички от семейство Ландън заздравяват много бързо — заявява тя и влиза в стаята, където лежи съпругът й.

15.

Той лежи със затворени очи, извърнал е глава — бял като платно мъж на бяло легло, но е невъзможно да не го видиш, най-малкото заради дългата му черна коса. Столът, на който Лизи бе седяла предишната вечер, си стои на същото място и тя отново сяда на него. Изважда книгата си — „Диваци“ от Шърли Конран, изважда разделителя за страниците и в този момент усеща погледа на съпруга си, затова вдига очи.

— Как си тази сутрин, скъпи?

Дълго време той мълчи. Белите му дробове свистят, но онзи писък, който бе доловила, докато той лежеше на асфалта, вече не се чува. „Наистина е по-добре“ — мисли си тя. С голямо усилие съпругът й премества ръката си върху нейната. Стиска дланта й. Устните му (които са сухи и напукани — едва по-късно тя ще му донесе вазелин) се разтягат в усмивка.

— Лизи — мълви той. — Малката ми Лизи.

Отново заспива с ръка върху нейната, но не й пречи. Спокойно може да прелиства страниците на книгата и с една ръка.

16.

Лизи потрепна като жена, пробуждаща се от сън, и погледна през страничното стъкло ка беемвето — сянката на автомобила върху асфалта се е удължила. Освен това в пепелника имаше не един фас, нито пък два, а цели три. Тя се обърна към предното стъкло и зърна нечие лице на задното прозорче на магазина, където навярно се намираха складовите помещения. Лицето изчезна, преди тя да определи дали е била съпругата на господин Пател или някоя от двете му дъщери. Забеляза само изражението — любопитно или загрижено. Нямаше време да мисли за това, трябваше да потегля. Включи на задна и си каза: „Добре, че поне съм загасила цигарите в пепелника, вместо да ги изхвърля навън.“

„Дали спомените от онзи ден в болницата — и казаното от медицинската сестра — не бяха още една бум-станция?“

Да? Да.

Нещо бе лежало до нея тази сутрин и вече бе готова да повярва, че е бил Скот. По някаква причина я бе изпратил на лов за буми — така както по-големият му брат Пол бе изпращал и него, когато двамата са били нещастни хлапета, растящи в затънтената селска част на Пенсилвания. Само че вместо малки загадки, водещи от една бум-станция към друга, Лизи бе отвеждана към…

— Отвеждаш ме в миналото — прошепна тя. — Но защо? Защо, след като там ме чака лошата кръв?

„Този, в който сега се намираш, е добър бум. Ще те отведе отвъд пурпурната завеса.“

— Скот, не искам да отивам зад пурпура. — Лизи вече наближаваше къщата си. — Да бъда проклета, ако искам да ида зад пурпура.

„Ала не мисля, че имам някакъв избор.“

Ако това беше вярно, и следващата бум-станция бе споменът й за уикенда им в „Еленови рога“ (предсватбеният им меден месец), тогава се нуждаеше от кедровата кутийка на Доброто мамче. Това бе всичко, което й бе останало за спомен от майка й, понеже

(африканците)

афганите вече ги нямаше, и тя предполагаше, че въпросната кутийка е нейният вариант на нишата на спомените в кабинета на Скот. Именно там тя складираше всички спомени от

(СКОТ И ЛИЗИ! МЛАДОСТ!)

първите десет години на семейния им живот — снимки, пощенски картички, салфетки, кибритчета, менюта, подложки за чаши и всякакви подобни дреболийки. Колко време бе събирала тази колекция? Десет години? Не, по-малко. Максимум шест. А може би нямаше и толкова. След публикуването на „Стръвни дяволи“ животът им бе преминал през множество промени — не ставаше въпрос само за престоя им в Германия, ами за всичко. Съвместното им съществуване бе започнало да наподобява безумната въртележка от края на филма „Непознати във влака“.

Тя престана да събира коктейлни салфетки и кибритчета, понеже със Скот посетиха безброй ресторанти и хотели. Твърде скоро престана да колекционира каквото и да било. И къде ли беше кедровата кутийка на Доброто мамче, която ухаеше тъй прекрасно, когато я отваряха? Къде ли бе сега? Някъде из къщата — беше сигурна — и бе твърдо решена да я открие.

„Може би ще се окаже следващата бум-станция“ — помисли си и в същия момент видя пощенската кутия пред къщата си. Вратичката беше открехната и на нея бе закрепена пачка писма, прихванати с ластик. Водена от любопитство, Лизи спря колата до стълба, на който бе закрепена пощенската кутия. Когато Скот беше жив, тя често я заварваше претъпкана, когато се прибираше вкъщи, но сега писмата бяха далеч по-малко и често биваха адресирани до „ЖИВУЩИЯ“ или „ГОСПОДИН И ГОСПОЖА СОБСТВЕНИЦИТЕ“. Всъщност пачката не се оказа чак толкова дебела — четири плика и една пощенска картичка. Пощальонът Симънс обикновено натъпкваше пратките в кутията, но този път явно бе решил да използва ластик. Лизи разгледа пликовете — сметки, рекламни листовки и картичка от Канти, след което бръкна в кутията. Напипа нещо меко, пухкаво и влажно. Изпищя, отдръпна ръка, вида по пръстите си кръв и отново изпищя — този път от ужас. В първия миг си помисли, че нещо я е ухапало — че някакво зверче се е изкатерило по дървения стълб и се е притаило в кутията. Може би плъх, а може би и животинче, прихванало бяс — мармот или малък скункс. Избърса ръка в блузата си, дишайки на пресекулки (звукът беше едновременно стон и хриптене), след което неохотно вдигна ръка, за да преброи раните. Както и да види колко са дълбоки. Бе толкова убедена, че е ухапана, че буквално видя следите от зъби. Сетне примигна и реалността измести фантазията. Да, кожата й бе изпъстрена с кървави петна, ала нямаше драскотини или следи от ухапвания. Що се отнася до рунтавата твар в кутията — да, там действително имаше нещо, някаква отвратителна пухкава „изненада“, но дните й, когато е можела да хапе, бяха отминали.

Лизи отвори жабката и оттам изпадна неразпечатаният пакет цигари. Тя порови вътре и извади фенерчето, което бе преместила от жабката на предишната си кола. Лексусът бе чудесен автомобил. Беше го продала само защото й напомняше за Скот, който го наричаше „Лизиния секси лексус“. „Каква болка само причиняват малките неща, когато почине някой близък“ — помисли си. Сега й оставаше само да се надява, че батерийките на фенерчето не са напълно изтощени.

Не бяха. Лизи се наведе, пое си дълбоко дъх и насочи фенерчето към вътрешността на пощенската кутия. Почувства, че изпитва болка — толкова силно стискаше устни. В началото различи само тъмен силует и зеленикав блясък, сякаш лъчът се отразяваше в мраморна стена. Дъното на металната кутия лъщеше от влага. Тя реши, че е от кръвта, която бе изцапала пръстите й. Премести се по-наляво, притискайки хълбок към вратата на колата, пъхна фенерчето още по-навътре. Видя козина, уши и нос, който навярно бе розов на дневна светлина. Очите нa животното бяха изцъклени, но по формата им Лизи разбра, че в пощенската кутия е напъхана котка.

Лизи избухна в смях. Смехът й не можеше да мине за нормален, но и не беше съвсем истеричен. В ситуацията имаше нещо изключително смешно. Не бе необходимо Скот да й казва, че умрялата котка в пощенската кутия е заимствана от филма „фатално привличане“. Не беше някакъв изопачен шведски филм и го бе гледала цели два пъти. А най-забавното беше, че тя нямаше котка.

Когато пристъпът на смях утихна, запали една сейлъм лайтс и подкара беемвето по алеята към къщата си.